Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (31)

В града

Вече бяха до самия град, когато край пътя едно момченце им замаха с ръка.

— Я го виж! — промърмори Полуобувка. — Градът е на един хвърлей, а то не иска две крачки да извърви пешком. Като дете никога не съм се осмелявал да спирам непознати коли.

Но Маншон спря автомобила.

— Закъде си? — попита той.

— На училище — викна малчуганът. — Следобед.

— Хайде, качвай се — каза Маншон, а Мъхеста брада отвори вратата.

Когато детето седна в автомобила, те се изненадаха, че носи на гърба си голяма тенджера.

— Някога ние ходехме на училище с чанта на гърба или в ръката — пак се обади Полуобувка. — И не всеки срещаше по пътя си кола.

— Сигурно — не възрази детето. — Но е нямало такава напаст. А то сега… Не можеш да се измъкнеш сух от града.

— Хе-хе — разсмя се Полуобувка. — Че какво толкова е станало. Да не е удавен в морето този град?

— В плъхове е удавен — сериозно отвърна детето. — Вчера разкъсаха на парчета осемдесет и седем ученически чанти.

Ето каква била работата. Страхът от плъховете е накарал момченцето да им махне с ръка. А в тенджерата то носеше учебниците и тетрадките, за да ги опази от плъховете.

— Положението тук е много сериозно — замисли се Мъхеста брада. — Посещавате ли все още училището?

— Да — кимна момченцето. — Но може би скоро ще ни разпуснат. Снощи изпробваха котешката миризма и сега всичко зависи от резултата.

— Изпробваха котешката миризма ли? — зачуди се Маншон. — Не разбирам!

— Една бабичка дойде в училището с котарака си — обясни детенцето. — Обходи с него всички стаи, за да замирише на котка в сградата. И се надяваме, че това ще прогони плъховете.

— Бял ли беше този котарак? — попита замислено Мъхеста брада.

— Бял — отвърна момченцето. — Освен този белия, никакъв друг котарак няма в града. Сега старата жена ходи с него навсякъде, заради миризмата.

— А как се казва котаракът? — обади се и Полуобувка.

— Анджело ли, Ахмед ли — нещо подобно. Във всеки случай започваше с „А“.

— Може би Алберт? — усмихна се Мъхеста брада.

— Да, да! Точно Алберт.

Автомобилът навлезе в улиците на града и смелчаците се увериха, че плъховете тук са пълни господари. Сами, по двама или на групи, те се шляеха из улиците, излежаваха се по стълбищата или подскачаха из парковете. Сити и нахални, от никого и от нищо не се бояха.

Навред беше пусто и безлюдно. Малцината, престрашили се да излязат, крачеха бързо, свили глави между плещите си, стиснали в ръка кой ръжен, кой нещо друго, за да се бранят при нужда. Въпреки че беше горещо лято, хората носеха ботуши. Изглежда сега най-търсени бяха рибарските гумени ботуши, които стигаха чак до коленете. Няколко младежи се движеха на кокили, но с мъка пазеха равновесие.

Смелчаците забелязаха още, че вместо чанти, папки и куфари хората тук носеха добре затворени котлета, тенджери, канчета. Изобщо ламарината беше на мода.

На една улица автомобилът премина край някакъв бронетранспортьор.

— Виждате ли? — възкликна Маншон. — Даже войската е дошла на помощ.

Момченцето поклати глава:

— Това е лавка — обясни то. — Магазините са затворени заради плъховете и сега се продава само от железни контейнери или бронирани леки коли.

— Да, страшна напаст — въздъхна Полуобувка. — Нищо и никакви плъхове, ама нали са много, цял град са превзели и не им пука!

Когато наближиха училището, Маншон спря колата до самото стълбище, макар и там да сновяха плъхове.

Детето весело подвикна:

— Котешката миризма не е помогнала. Скоро ще ни разпуснат!

То поблагодари, скочи от автомобила и бързо изчезна в училищната сграда.

Смелчаците нарочно минаха покрай мястото, където беше сладоледът, но сега там никой и не помисляше за такова удоволствие. Стигнаха и пощата, върху чийто покрив Маншон зърна лукавата муцуна на един плъх. Неволно помисли, колко е хубаво, че открай време пощенските кутии ги правят от метал и сега писмата няма да бъдат изгризани. Но тия мисли вече не го засягаха. Отмина времето, когато сам си пишеше писмата и то какви хубави писма…

Маншон разсеяно караше колата, потънал в спомени за младостта и самотата си. И за това колко пъти, забравен от всички, оросяваше маншона си под някой храст с дребни сълзи.

Тези спомени без малко щяха да им струваш скъпо!

— Кученце — развика се Мъхеста брада, който седеше до Маншон. — Кученце на пътя.

И Маншон го забеляза как бяга от един настръхнал плъх. Нещастното мъниче се стрелна току под колелата на техния автомобил. Спирачките изскърцаха, но освен това Маншон рязко трябваше да извие кормилото. Да става каквото ще!

Гумите от дясната страна подскочиха във въздуха, съвсем над главата на бедното кученце. Полуобувка така се изтърси на пода и тъй натърти всичките си десет пръста на краката, че доста време не можеше да шавне с тях.

— Ух! — изпухтя Маншон. — Замалко колата ни щеше да стане на хармоника.

— Страшно е да си помислиш дори на какво щяхме да заприличаме — поклати глава Мъхеста брада.

И тримата излязоха навън да се поразкършат и да се съвземат.

Ако не се броят ударените пръсти на Полуобувка, нищо друго не им се случи. По колата нямаше даже драскотина. Сетиха се, че бяха дочули странни изщраквания и чак сега разбраха, че двата капана се бяха затворили. От всичко спечели кученцето — спаси си кожата и ето го там, на другия край на улицата.

— Търси се котка! — неочаквано произнесе Полуобувка.

— Какво? — зяпнаха към него Маншон и Мъхеста брада.

— Търси се котка! — повтори Полуобувка. — Търсят се много котки. Елате и вижте сами.

Полуобувка четеше обявленията.

Плакати, афиши за театрални спектакли, за концерти или вечеринки изобщо нямаше. По стени, стълбове, будки и павилиони бяха разлепени само такива обяви:

„ТЪРСИ СЕ КОТКА

СПЕШНО СЕ ТЪРСИ УМНА КОТКА

ТЪРСЯ ХУБАВА КОТКА ИЛИ ГОЛЯМО КОЛИЧЕСТВО ПРЯСНА ОТРОВА ЗА ПЛЪХОВЕ

ВЗЕМАМ КОТКА ЗА ОТГЛЕЖДАНЕ

РАЗМЕНЯМ ИЗПРАВНА ШЕВНА МАШИНА «СИНГЕР» ЗА УМНА, ПЪРГАВА КОТКА.“

И тъй нататък, и тъй нататък.

Нямаше защо да четат повече, всичко беше ясно. Мъхеста брада извърна очи от афишите, впери пламнал поглед в приятелите си и каза с развълнуван глас:

— Ясно ми е като бял ден защо плъховете така изведнъж напуснаха развалините на замъка.

— Какво? — зачуди се Полуобувка. — Да не би някоя обява да обяснява това.

Мъхеста брада махна с ръка:

— Всички тези обяви потвърждават една истина — рече той. — Разкриха ни я началникът на контролния пост и малкият ученик. Голямата истина! Котките! Този град е останал без котки, защото ние ги отведохме оттук. Тъкмо това трябва да са усетили плъховете, за да довтасат толкова бързо.

Маншон и Полуобувка стояха като поразени. След миг и тримата енергично скочиха в колата и се понесоха с голяма скорост.