Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (25)

В гнездото на свраката

Полуобувка вече достигна до върха на дървото, а Маншон и Мъхеста брада още бяха на половината път, когато изведнъж до ушите им достигнаха възбудените крясъци на свраката.

— Връща се! — провикна се не по-малко възбуден Полуобувка.

Отгоре той виждаше по-добре от другите и затова пръв забеляза птицата, която стремително се носеше откъм гората право към гнездото си.

— Побързай! — развика се Мъхеста брада.

— Завързвай! — поде и Маншон, който при вълнение винаги объркваше думите.

Естествено Полуобувка и сам знаеше, че много по-лесно е да защищаваш едно гнездо, отколкото да го превземаш. Опитай се да настъпваш към гнездото, откъдето всеки миг може да те чукне по главата здравият клюн. Много по-добре е ти да отблъскваш летящата птица. И Полуобувка напрягаше всички сили да стигне горе преди свраката да пристъпи към отбрана.

Но и свраката не беше глупава. Всеки размах на крилете й с невероятна скорост я приближаваше към целта.

— Кой кого? — разярен мърмореше под нос Полуобувка и се прехвърляше от клон на клон.

Коленете му вече горяха, ръцете и пръстите на краката лепнеха от смола, а жилавите клони го шибаха по лицето.

Но Полуобувка не обръщаше внимание. Гнездото беше съвсем близко. Само да протегнеш ръка и ще го стигнеш! Най-после! Още едно усилие и упоритостта на Полуобувка се увенча с успех — той се улови за гнездото. След няколко секунди долетя и свраката, която започна да кръжи над него.

— Юначина! — провикна се отдолу Мъхеста брада.

— Браво! — обади се и Маншон.

За съжаление Полуобувка нямаше време да се радва на приятелската им похвала. Прекрасно знаеше, че свраката не току-тъй кръжи над гнездото си, ами избира подходящия момент, за да го нападне.

Полуобувка набързо огледа гнездото и потърси пръчка или поне клонче, с което да се отбранява. И гледай ти чудо! Това беше пръст на съдбата или нещо подобно — в гнездото имаше една съвсем запазена прашка.

Полуобувка я грабна и се огледа за боеприпаси. Чудесно, клоните на бора бяха обсипани с млади зелени шишарки.

Полуобувка избра една по-малка, но натежала от смола шишарка и я откъсна от клончето. Тъй, тъй! Опъна прашката и се убеди, че ластикът е съвсем здрав. Сега свраката можеше да заповяда.

Отдолу се чу пъхтенето на Мъхеста брада и на Маншон. Катеренето не беше лесно за тях — на Мъхеста брада му пречеше брадата, а на Маншон — дрехата.

— Какво ново? — провикна се след някое време Мъхеста брада.

— Намери ли медала горе? — на свой ред подвикна и Маншон.

Но Полуобувка не можеше тъкмо сега да търси медала си. Цялото му внимание беше погълнато от свраката, затова не им отговори нищо. Протегна лявата си ръка напред, обтегна с ластика дясната и зачака.

А свраката кръжеше над гнездото си. Нямаше все тъй да лети я, Полуобувка беше нащрек. От ясно по-ясно — приближаваше моментът, в който птицата щеше да се нахвърли върху неканения гост.

И ето ти на!

Свраката се сви на топка, за да се стовари като камък върху Полуобувка. Но още в детството си Полуобувка сваляше с прашка ябълки и круши от дърветата и умееше да се цели отдолу нагоре. И сега опъна прашката, прицели се, с всички сили изтегли ластика назад и пусна шишарката към свраката.

След секунди последва удар.

Резкият крясък на птицата потвърди, че шишарката е попаднала на място.

— Шишарката не пада по-далеч от дънера си — викна Маншон, който от вълнение пак не можа да намери подходящата пословица, за да изрази възторга си от Полуобувка.

Маншон най-после се беше добрал до края на гнездото, откъдето трябваше да се прехвърли при Полуобувка. Показа се и брадата на Мъхеста брада, а след нея изпълзя и той самият.

— Отличен изстрел — призна Мъхеста брада. — Скъпи Полуобувка, ти си истински снайперист!

Навярно и свраката си беше направила същия извод, защото се отдалечи от развалините с жалостиво грачене.

— Полуобувка, ти си великолепен! — обади се и Маншон, като се загледа в своя приятел, сякаш го виждаше за първи път. — Но кажи откъде се взе тази прашка у теб?

— А, прашката ли? — щастливо промърмори Полуобувка. — Беше тук някъде…

Едва сега Полуобувка спокойно заразглежда прашката. Излезе, че наистина е много хубава. Разбира се, птиците не изработват подобно оръжие за точна стрелба, пък било то от просто хвойново клонче. Прашката не беше нова, напротив. Инициалите, издялани с ножче по нея, не оставяха никакво съмнение. И наистина…

— Момчета! — подскочи Полуобувка, та чак стресна приятелите си. — Това са моите инициали!

Маншон и Мъхеста брада се надвесиха над него.

— Вижте! — разпалено продължи Полуобувка. — Моите инициали! „П. О.“ Аз съм ги издялал. Намерих си прашката!

— Значи тази сврака е същата… — поклати глава Маншон.

— Я същата, я някоя потомка на крадлата — отвърна Полуобувка. — Какво значение има това? Главното е, че сега намерих и прашката, и медала си. Какво съвпадение!

— Е, медала още не си намерил — обади се Мъхеста брада. — Него тепърва ще трябва да го търсим, образно казано, като четирилистна детелина.

— Вярно бе! — стресна се Полуобувка. — Точно така!

Огледа се наоколо с изпитателен поглед и накрая се засмя:

— Такъв безпорядък, като в свраче гнездо. Просто не знам откъде да започна!

Полуобувка беше прав — в гнездото цареше невъобразим хаос. Пък и самото то беше построено накъде да е, отсам право, оттатък — криво.

— Прашката вероятно е била използвана в строежа — отбеляза Мъхеста брада. — Но свраката е скрила медала другаде.

— Каквото и да ни струва, ние ще открием медала — решително заяви Маншон. — След знаменития изстрел на Полуобувка никак не върви да се завърнем без медала.

И той незабавно се зае да претърсва гнездото. Другите двама безмълвно последваха примера му.