Ено Рауд
Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада (18)

Усойничето Рудолф

Смелчаците паркираха колата на една полянка край гората и тръгнаха да търсят лековити билки за успокояващия чай.

У Мъхеста брада внимателно се оглеждаше наоколо.

— Каква чудесна гора! — доволен се обади Мъхеста брада. — Надявам се, че тук ще намерим всичко, което е необходимо.

И той мушна в пазвата си стръкче кимион.

— Дори само чистият горски въздух вече ми действа успокояващо — заяви Маншон, като дишаше и издишаше дълбоко. — А изпия ли чаша лечебен чай, съвсем ще си възвърна душевното равновесие.

Полуобувка мереше с унесен поглед дърветата и храстите наоколо и се стараеше да отгатне колко са пораснали от времето, когато беше дете. Това не беше толкова лесно, защото и той самият беше по-висок на ръст, нищо че всъщност едва се виждаше от земята. Що се отнасяше до камъните и разпръснатите наоколо пънове, съвсем не му се виждаха такива грамади, както някога.

— Всяка педя земя тук ми е позната — разчувства се Полуобувка. — Позната и в същото време някак чужда.

— Всичко се изменя — кимна Мъхеста брада. — Закон на природата! Дори и звездите не са вечни.

Неусетно навлизаха все по-навътре в гората. Една чудесна разходка в летния ден. Сегиз-тогиз спираха да се полюбуват на шетнята на мравките, наблюдаваха катеричките, които ловко пробягваха по дърветата нагоре, заслушваха се в ударите на кълвача. Без да искат, подплашиха една яребица, която излетя от гъстата трева, после попаднаха на таралеж, който се сви на топка и зафуча.

Мъхеста брада обясняваше в какви места виреят една или друга билка.

— Не бива да търсим кимион в сенчестите места. Той обича рехава млада гора, но расте и в канавките край пътя. Но ако излезем край брега на някое поточе, тогава си отваряйте очите за трилистник и за валериана.

Всички се надяваха, че Мъхеста брада не се лъже, още повече, че внезапно се озоваха на брега на някакво поточе.

— Охоо! — възкликна Маншон. — Не съм голям познавач на природата, но нещо ми подсказва, че ей онова растение с розовите цветчета между двете къртичини трябва да е трилистник.

— Точно така! — кимна Мъхеста брада. — Именно това е трилистник. Я откъсни няколко листенца от него.

Полуобувка също се обади:

— Аз познавам много горски растения, но помня имената само на глухарчето и на валерианата. Вижте, ей това там е валериана.

С широка крачка той се устреми към буйно разрасналото се валерианово храстче. Мъхеста брада отвори уста да го похвали, но в тоя миг се разнесе страшен писък, толкова невероятен и пронизващ мозъка на костите, че Мъхеста брада и Маншон се спогледаха, изгубили ума и дума. Полуобувка направи гигантски скок, сякаш беше попаднал на мина.

Миг мълчание и Полуобувка пак закрещя, защото именно той нададе онзи писък. С отчаяна бързина Полуобувка се втурна към Мъхеста брада и зарови лице в брадата на своя приятел.

— Какво стана, слънчице? — зачуди се Мъхеста брада.

Гласът му потреперваше. Полуобувка, скрит в брадата му, продължаваше да се тресе като лист и не можеше да отрони дума.

Приближи се и Маншон, като пъхаше в маншона си набраните листа от трилистник.

— В тревата нещо шава — разтревожен съобщи той.

Мъхеста брада се сепна.

— Какво в тревата? Къде в тревата?

— Точно там, където Полуобувка отскочи във въздуха — обясни Маншон. — Там в тревата нещо се движи.

— Аха, движи се — повтори Мъхеста брада и смръщи замислено чело. — Значи в тревата нещо се движи! Аз наистина сериозно се интересувам какво ли се движи там.

Мъхеста брада с облекчение установи, че страхът им вече се разсейва, макар че Полуобувка все още трепереше, скрит в брадата му.

— Хайде, ела на себе си! — опита се да го успокои той. — Първо, страхът подронва собственото ти достойнство, и второ, така разтресе брадата ми, че заприличах на дядо!

— Но това… — най-после успя да продума Полуобувка. — Това там е отровна змия, вие се из тревата. Настъпих я, честна дума!

Мъхеста брада настръхна като облак:

— Настъпил си отровната змия? — възмутен извика той и в същия миг избута Полуобувка от брадата си. — Къде ти бяха очите, сляп ли си?

Мъхеста брада се спусна натам, където нещо из тревата се движеше. Той се надвеси над змията и ласкаво й заговори:

— Ох, какво си ми мъничко змийче! Ами да, този грубиян Полуобувка те е настъпил, затуй си така умърлушено. Ох, съвсем те е стъпкал с голите си, тежки пръсти. Наистина е голям глупак! Но не го е сторил нарочно. Хайде да му простим!

Маншон безшумно приближи до Полуобувка и попита шепнешком:

— Ухапа ли те отровната земя?

— Не ме ухапа — също тъй шепнешком му отвърна Полуобувка. — Но едва не го стори. Успях да отскоча в последния момент.

— За щастие — облекчено въздъхна Маншон, но в тоя миг лицето му се изкриви от ужас:

— Гледай го, гледай какво прави!

— Олеле! — пак изпищя Полуобувка.

— Пази се, Мъхеста брада! — развика се Маншон.

Мъхеста брада държеше змийчето в ръка, започна да му духа и без да обърне внимание на приятелите си, занарежда:

— Враната — нека я боли, свраката — нека да е болна. Нашият Рудолф пак ще бъде жив и здрав!

— Защо го наричаш Рудолф? — учуди се Маншон, когато криво-ляво се съвзе от уплахата.

— Ама не прилича ли тъкмо на Рудолф? — засмя се Мъхеста брада. — Според мен змийчето си е Рудолф като Рудолф.

И с тези думи той спокойно го пусна в джоба си.

— Да не се каниш да го вземеш със себе си? — съвсем пребледнял попита Полуобувка.

— А защо не? — свъси вежди Мъхеста брада. — Щом като самата природа топли в обятията си отровните змии, защо една от тях да не си поживее две недели в джоба ми?

— Две недели? — изуми се Маншон.

— Именно — решително отряза Мъхеста брада. — Поне две недели трябват, докато змийчето оздравее напълно.

Маншон и Полуобувка знаеха, че не е възможно да разубедят Мъхеста брада и тежко въздъхнаха.

— Нека по-скоро да си сварим успокояващия чай — промърмори Полуобувка.

После отиде и изтръгна с корените храстчето валериана.

Тримата вече се връщаха по обратния път — Мъхеста брада вървеше най-напред, а Маншон и Полуобувка на двайсетина крачки след него.