Бевърли Бартън
Изстрадана обич (4)

3.

ДНК-пробите станаха лесно и бързо. За целта бе необходим само един тампон, с който им взеха слюнка. Тази толкова проста манипулация, в крайна сметка, щеше да отговори на въпроса дали тя и Рийв Сорел са сестри. Ако се окажеше истина — ако те двете наистина са близначки — този факт щеше безвъзвратно да промени живота им. Всичко, в което бе вярвала от най-ранно детство, щеше да се окаже лъжа. Как би могла да приеме факта, че през целия й живот нейната леля Сали я бе лъгала съвсем съзнателно? Нима това наистина беше възможно? Дълбоко в душата си знаеше, че леля Сали я обича с цялото си сърце. Връзката между двете беше като между майка и дъщеря и беше много по-силна от тази на повечето хора, които познаваше.

Не избързвай със заключенията. Изчакай резултатите. А дори и да се окаже, че сте близначки, леля Сали може би ще може да ти обясни защо никога не ти е казвала, че имаш сестра.

Но нима наистина съществуваше основателна причина за изоставянето на едно бебе? За изхвърлянето му в контейнер за смет?

Откакто се бе запознала с Рийв, тя на няколко пъти бе повдигала въпроса пред леля Сали, която всеки път й се кълнеше, че Корин Талбът бе родила едно-единствено дете, момиченце. И това момиченце беше тя. Джаси.

— Информираха ме, че в рамките на една седмица ще разполагаме с резултатите — каза им Галвин Макнеър и излезе заедно с тях в чакалнята. Усмихна се топло на Джаси, а след това и на Рийв. — Частната лаборатория, на която плати, ще извърши изследванията значително по-бързо.

— Защо са ни парите, ако не можем да ги използваме в подобни случаи? — отвърна Рийв, но не се усмихна в отговор.

Джаси бе израснала в бедност, наблюдавайки как леля Сали се бори за всеки цент, и с годините бе достигнала до твърдото убеждение, че всички проблеми в живота могат да бъдат разрешени с помощта на достатъчно пари. Винаги бе копняла да бъде богата. Богата като членовете на семействата Ъптън и Маккинън — двете фамилии в окръг Чероки, които притежаваха милиони. Имаше дори време, когато мечтаеше да се омъжи за Джейми Ъптън, наследник на огромно наследство, но тази й мечта не се сбъдна. И слава богу!

Богатството на Джейми не го бе направило щастлив и определено не му бе помогнало да стане по-добър човек от хората, които не притежаваха толкова много пари. Всъщност, Джейми беше едно изключително безсърдечно копеле. А ето че сега тя на практика беше сгодена за братовчед му, новия наследник на богатството на семейство Ъптън. Кейлъб Маккорд обаче беше коренно различен от Джейми. Не бе отгледан в охолство и разкош и, докато растял по улиците на Мемфис, изобщо не подозирал за богатото семейство на майка си. Днес обаче той бе провъзгласен за единствения наследник на своите баба и дядо — Големия Джим и мис Реба. И колкото и да й се искаше да повярва, че новото положение на Кейлъб в обществото няма да го промени, Джаси живееше в постоянен страх, че това просто не може да бъде избегнато.

Джаси погледна към Рийв и се запита дали тя е щастлива с всичките милиони, които притежава. Защото тя определено не се държеше като щастлив човек. Според Джаси нейната евентуална близначка беше просто един надменен и надут сноб. И все се питаше как е възможно две жени с едни и същи гени да нямат нищо общо помежду си.

Но дори и този кратък поглед по посока на Рийв накара Джаси да изпита познатото свиване под лъжичката. Защото жената срещу нея беше като неин огледален образ. Е, имаше, разбира се, и някои незначителни разлики. Рийв беше малко по-висока и с около десетина килограма по-тежка от нея. Не носеше зелени контактни лещи, с които да прикрива кафявите си очи, и не боядисваше кестенявата си коса в яркочервено.

— Вие ще ни се обадите в мига, в който получите резултатите, нали? — рече Рийв и думите й прозвучаха не толкова като въпрос, колкото като разпореждане.

— Разбира се — увери я доктор Макнеър.

— Благодаря. — Рийв стисна ръката на Галвин и се обърна да си върви.

— И аз благодаря — обади се Джаси и хукна да догони сестра си.

По дяволите, не го прави! Тя вече бе започнала да мисли за Рийв Сорел като за своя сестра. А за всеки що-годе прозорлив човек беше повече от ясно, че последното нещо, което би искала госпожица Сорел, е да открие, че е биологично свързана с човек като Джаси Талбът.

— Почакай малко, ако обичаш! — Джаси сграбчи ръката на Рийв в момента, в която тя тъкмо излизаше от клиниката на Чероки Пойнт.

Рийв се завъртя и я изгледа с присвити очи.

— Какво?

— В града ли ще останеш докато излязат резултатите или…

— Ще остана тук.

Джаси пусна ръката на Рийв.

— Къде?

— Резервирах си една от твоите дървени къщи.

Джаси сви рамене.

— Ясно. Можеше да отседнеш при мен.

— Не исках да те притеснявам.

Рийв не беше добра лъжкиня. Бузите й леко поруменяха. И Джаси мигновено разбра, че тази жена, която толкова много приличаше на нея, дори и не бе обмисляла възможността да се настани в дома й.

— Ако имаш нужда от нещо, докато си тук…

— Струва ми се, че двете с теб трябва да се опознаем по-добре — заяви Рийв. — Може би днес трябва да обядваме заедно и да се опитаме да решим кой е най-добрият начин да се справим с проблема.

Джаси отвори вратата и я задържа, за да мине Рийв.

— Заповядай.

Рийв излезе от клиниката и тъкмо стъпи на тротоара, следвана по петите от Джаси, когато се озова лице в лице с единствения човек в Чероки Пойнт, за когото беше казала на Джаси, че не желае да вижда никога повече.

Джейкъб Бътлър, с всичките си сто деветдесет и пет сантиметра, буквално препречи пътя на Рийв. Огромният ръст на този човек беше плашещ сам по себе си, но когато към него се прибавеше и намръщеното изражение на суровото му, грубо изваяно лице, замислените зелени очи и дългата черна коса, образът му на груб и опасен човек ставаше напълно завършен.

— Добро утро, Джейкъб. — Джаси се опита да прикрие усмивката, появила се на лицето й. Премести поглед от Рийв към Джейкъб. Не можа да прецени чие лице изразяваше по-силен шок и изумление. Тази двамата бяха изпитали мигновена неприязън още при първата си среща през пролетта. — Спомняш си Рийв Сорел, нали?

Джейкъб докосна с пръсти периферията на своята Стетсън^[1].

— Мадам?

Гръбнакът на Рийв сякаш се вцепени.

— Шерифе?

Джейкъб се опита да ги заобиколи, но Джаси застана точно пред него.

— Закъде бързаш толкова?

— Трябва да поговоря с доктор Макнеър. Имам уговорена среща.

— Да не си болен?

— Ама ти си била много любопитна.

— Е, нали ме знаеш каква съм? Винаги съм била загрижена за моите приятели.

Устните на Джейкъб се разтегнаха в лека усмивка. Още откакто бяха деца Джаси винаги успяваше да го накара да се усмихне. Дори и в случаите, в които даже Джени не успяваше. А Джейкъб обичаше Джени повече от всичко на света. Двамата бяха братовчеди и бяха отгледани заедно като брат и сестра.

— С доктора трябва да уточним график за поставяне на противогрипна ваксина на моите хора — обясни Джейкъб. — Ваксината трябва да се сложи по това време на годината. И, като се има предвид с колко малко хора разполагам, не мога да си позволя който и да било от тях да се разболее от грип и да отсъства цяла седмица.

— Чувам, че съвсем скоро броят на служителите ти ще намалее с един човек — подхвърли Джаси. — Теуанда съвсем скоро ще се дипломира като юрист и ще получи правото да практикува като адвокат.

Джейкъб кимна.

— Да, всички се гордеем с нея, но тя много ще ни липсва. Винаги е била първокласен заместник-шериф.

— Ей, ако нямаш други планове за обяд, защо не наминеш към ресторанта, за да се присъединиш към нас с Рийв? — Едва преглътна надигналия се гърдите й смях и здраво стисна зъби, за да не се изсмее на глас. — Целта на обяда е да се опознаем по-добре. Напи се сещаш… просто в случай, че се окажем сестри. Би могъл да й разкажеш каква бях като малка. И да й помогнеш да вникне в истинската ми същност като жена. — Тя се обърна към Рийв. — Знаеш ли, двамата с Джейкъб дори излизахме известно време и аз съвсем отговорно мога да заявя, че този мъж — Джаси хвана Джейкъб под ръка — се целува като никой друг, когото познавам.

Рийв ахна от изумление. Джаси избухна в смях, а Джейкъб се опита да я изпепели с поглед.

— Ей, я се засмейте, вие двамата — скара им се Джаси. — Отпуснете се. Аз просто се пошегувах, това е.

— Боя се, че не виждам нищо смешно в цялата ситуация — промърмори Рийв.

— Вижте, не зная защо вие двамата мигновено решихте, че не можете да се понасяте, но смятам, че трябва да направим нещо, за да променим това. И то веднага. Ако Рийв наистина е моя сестра, аз просто не мога да допусна моята току-що открита близначка да изпитва омраза към един от най-старите и най-скъпите ми приятели.

— Нямам време за това — стрелна я с поглед Джейкъб и отново се опита да мине край Джаси.

Тя обаче упорито отказваше да се отмести и да му направи път.

— Просто се съгласи да обядваш днес с нас и аз ще…

— Имам други планове за обяд — прекъсна я той.

— Тогава да вечеряме заедно — вие двамата и аз с Кейлъб.

— Не прави това — напрегнато й се примоли Джейкъб.

— Довечера съм заета — побърза да обяви Рийв.

Джаси въздъхна дълбоко.

— Добре, предавам се. Засега. Но не си мислете, че ще се откажа. — Отдръпна се встрани и позволи на Джейкъб да продължи пътя си.

В момента, в който останаха сами, Рийв рязко се обърна и изгледа гневно Джаси.

— Искам да знаеш, че аз, при никакви обстоятелства, не желая да общувам с шериф Бътлър. И ще ти бъда наистина задължена, ако се откажеш от плановете си да ме накараш да опозная и да се сближа с този мъж.

Джаси подсвирна с уста.

— Той май наистина те е ядосал, а?

— И още как!

Джаси поклати глава.

— Просто нямам обяснение за случилото се между вас. Никога преди не съм забелязват Джейкъб да предизвиква отрицателна реакция у някоя жена. Достатъчно е жената само да го погледне веднъж, за да припадне в краката му. — Защото — нека си го кажем честно, скъпа — той е мъж, за когото повечето жени са готови да умрат.

— Боя се, че аз лично не разбирам защо смятате този мъж за толкова неустоим.

— Шегуваш се, нали?

— Хайде да сложим край на този нелеп разговор. — Рийв се обърна и се насочи към ягуара, оставен на паркинга до клиниката. — Ако искаш, мога да те оставя в „При Джасмин“. Уговорих се да се настаня по-рано в къщата, която взех под наем. Бих искала да се оправя и поосвежа, преди да се срещнем за обяд.

— Ще вървя пеш — отвърна Джаси. — Ресторантът е само на няколко преки от тук.

— Добре. В колко часа ще се срещнем за обяд?

— Какво ще кажеш за един?

Рийв кимна в знак на съгласие.

Джаси си замълча, предпочела да не обсъжда повече въпроса за евентуалното сближаване на Рийв и Джейкъб, макар че нямаше никакво намерение да се отказва. Подозираше, че Рийв, която наистина не харесваше Джейкъб и вероятно дори малко се плашеше от него, по всяка вероятност не беше напълно безчувствена към очевидните му мъжки достойнства. Вероятно тя просто не знаеше как да се справи с нежеланото от нея сексуално привличане. И, освен ако не се заблуждаваше напълно, Джаси предполагаше, че именно това сексуално привличане бе станало причина за напрежението между Джейкъб и Рийв.

Този път не успя да сдържи смеха си, развеселена от мисълта за страстните искри, прехвърчащи между Джейкъб и Рийв. Едва ли човек би могъл да си представи други двама души, които да си подхождат по-малко от тия двамата.

— Мога ли да се осмеля да попитам кое е толкова смешно? — попита Рийв.

— Всъщност нищо важно. Просто си мислех, че ти си нещо като бяла врана по тия места. Ако не се сближиш с членовете на семейство Ъптън и Маккинън, ще ти се наложи да общуваш само с хора от простолюдието. Планинци. Дървари. А също и мелези като Джейкъб и Джени.

— Подозирах, че във вените на шерифа тече и индианска кръв. Той не се ли обижда, когато го наричате мелез?

— Той и Джени имат четвърт индианска кръв и дяволски се гордеят с факта, че са потомци на индианците от племето чероки. А пък аз съм толкова близка с тях, че те ме смятат за член от семейството, и зная, че мога да ги наричам мелези, защото самите те се определят по този начин.

— Те поне познават корените си. Докато ти и аз… — Рийв остави изречението недовършено и замълча.

— Този въпрос наистина те притеснява, нали? Бедната Рийв! Как ли ще се почувстваш, ако се докаже, че аз наистина съм твоя близначка, а родителите ни са били най-обикновени бели боклуци? Виж, аз нямам какво да губя. В края на краищата хората тук винаги са ме възприемали като бял боклук. Но ти…

— Аз съм Сорел, без значение какво е истинското ми потекло.

— Да, предполагам, че имаш право.

Джаси се обърна и се отдалечи. Не се обърна назад, макар да усещаше, че Рийв я наблюдава. Искаше й се да се сприятели с тази жена, да намери общ език с нея, да изгради връзка между тях, която да не зависи единствено от вероятността двете да се окажат сестри. Само че разбираше, че шансовете това да се случи, в момента са равни на нула.

 

 

Беки Олмстед беше завършила гимназия през пролетта и сега работеше в администрацията на „Маккинън Медия“, за да събере достатъчно пари и да постъпи в колеж. Или поне така говореше пред майка си. В действителност обаче тя нямаше никакво намерение да учи в колеж и започна работа с едничката цел да замаже очите на майка си. С това, което припечелваше при Маккинън, прибавено към парите, които изкарваше нощем от другата си работа, би трябвало да успее да напусне Чероки Пойнт още преди Нова година и да започне нов живот в Нашвил. Повече от всичко на света искаше да се махне далеч от дома — от вечно недоволната си майка и от подлия си, постоянно пиян втори баща. Ако само преди две години някой й бе казал, че от тийнейджърка, обичаща забавленията, ще се превърне в една от няколкото проститутки в Чероки Пойнт, изобщо нямаше да му повярва. Но когато стана на шестнадесет и веднъж й предложиха петдесет долара, за да оправи някакъв тип, тя установи, че просто не може да устои на перспективата да получава толкова лесно спечелени пари.

Познатите й със сигурност щяха да останат изумени да научат имената на мъжете, с които бе преспала през последните две години. Не, щяха да бъдат направо шокирани. Първият й клиент, онзи, който й даде петдесет долара, за да му направи свирка, беше достатъчно стар, за да й бъде дядо и освен това беше един от най-видните граждани. Той все още я търсеше от време на време, но не толкова често напоследък. Всъщност, бяха изминали почти два месеца откакто го обслужи за последен път. Но той не беше единствената важна клечка измежду клиентите й. Всъщност, ако не се боеше, че може да си навлече някои сериозни неприятности, Беки би се опитала да изнудва някои от тях. Достатъчно бе само да назове няколко имена и със сигурност щеше да съсипе не един брак.

Не, по-добре не тръгвай по този път, каза си тя. От доста време пестеше, за да финансира голямото си бягство и съвсем скоро щеше да разполага с достатъчно средства, за да преживява, докато се опитва да се свърже с подходящите хора в града на музиката. Кой знае, може пък да се омъжи за някой известен кънтри певец и да заживее в някоя прекрасна къща. Прекрасна и голяма. Толкова голяма, че, сравнени с нея, къщите на Ъптън и Маккинън да изглеждат малки като кибритени кутийки.

— Беки! Иди веднага в ресторанта на Джасмин, за да вземеш от там обяда на господин Маккинън! — извика й Гленда Мот, секретарката на Брайън Маккинън.

— Веднага отивам, госпожо Мот.

Беки бързо влезе в стаята на персонала, където по-рано сутринта бе оставила сакото си, и погледна стенния часовник, който висеше над кафеварката. Надяваше се обядът да е готов, за да може да го вземе веднага от ресторанта. В противен случай господин Маккинън щеше да си го изкара на госпожа Мот. Този тип беше истински тиранин. Според Беки никой от подчинените му не го харесваше. Но и никой не притежаваше достатъчно кураж, за да го прати по дяволите. Той властваше в „Маккинън Медия“ като проклет диктатор и уволняваше всеки, който се осмелеше да му противоречи. Откакто бе започнала работа тук през юни, Беки бе изпълнявала поръчки из целия комплекс, в който се помещаваха „Чероки Пойнт хералд“, а така също и радио и телевизионната станция УММК, и неведнъж бе ставала свидетел на ропота на служителите и недоволството им от големия шеф.

— Този тип изобщо не може да се мери с баща си.

— Фарлан Маккинън е един от най-добрите мъже, които познавам. Честен и справедлив човек. Брайън обаче не може да му се навие и на малкото пръстче.

— Брайън е такъв негодник… Жалко, че не прилича поне малко на баща си. Или поне на онзи негов бавноразвиващ се чичо. Уолъс Маккинън поне има добро сърце и хората го харесват.

Беки закопча сакото си и слезе с асансьора от петия до първия етаж. Сградата на Маккинън беше най-високата в града, а кабинетът на шефа бе разположен на петия етаж. Когато излезе отвън, почувства лъчите на есенното слънце. Те я сгряха въпреки хладния северен вятър, който ветрееше сухи листа и отпадъците по тротоара. Беки ускори крачка и бързо пресече улицата.

 

 

Той наблюдаваше Беки Олмстед, която вървеше нагоре по улицата, а стройните й бедра, скрити под плътно прилепналите дънки, се полюляваха съблазнително. Момичето беше проститутка. Никой от колегите й в „Маккинън Медия“ не подозираше, че тя припечелва допълнително нощем. Той обаче знаеше. Знаеше всичко за нея. От няколко месеца си бе поставил за цел да научи всичко за Беки, без да привлича внимание към себе си.

Не смяташе да предприеме каквото и да било, за да задоволи влечението, което изпитваше към Беки, макар че не можеше да си наложи да спре да мисли за нея и да я наблюдава отдалеч. И, разбира се, първото нещо, което забеляза беше червената й коса. Не беше съвсем същия цвят като косата на Дина, но пък и тя невинаги беше червенокоса, когато се връщаше при него. Всеки път, когато дойдеше при него с руса, или черна коса, той я молеше да я боядиса червена. И тя неизменно се подчиняваше.

Ако Беки не живееше тук, в окръг Чероки, той щеше да се сближи с нея, да я опознае и да прецени дали съществува възможност този път Дина да се върне чрез нея. Дина винаги идваше при него в телата на жени, които му напомняха за нея. Жени, които го привличаха физически. Когато обаче това се случеше с жена от неговия град, той никога не се поддаваше на влечението. Не желаеше да рискува и да се обвърже с жена толкова близо до дома си. През изминатите години винаги бе откривал Дина на места извън Чероки Пойнт. В Ноксвил. В Сивиървил. В Джонсън Сити. В Оук Ридж. Дори в Кливланд и Чатанууга. А веднъж стигна чак до Ашвил, Северна Каролина.

Но сега, докато наблюдаваше Беки, приковал поглед върху съблазнителната й походка, той почувства, че пенисът му започна да се втвърдява. Затвори очи и си представи как прониква дълбоко в нея. Прокара ръка по ципа на спортния си панталон и въздъхна.

Ще трябва скоро да напусне града и да се опита отново да намери Дина. Ако ли пък не успее, ще може поне да облекчи болката в слабините си с някоя уличница. Но с другите жени никога не беше същото. Не му носеше същото удовлетворение. Можеше да изчука десет други жени и да си остане все така незадоволен и копнеещ за онова, което само Дина можеше да му даде.

Простена приглушено, обърна се и се загледа на другата страна. Няколко пъти пое дълбоко въздух и съумя да укроти бушуващия в душата му ненаситен копнеж. Ще трябва да изчака преди отново да намери покой. Нямаше начин да се махне от града толкова скоро след предишното му пътуване, но при първа възможност щеше да прескочи до Ноксвил и да си потърси някоя жена.

А ако имаше късмет, току-виж намерил Дина отново.