Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чероки Пойнт (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
As Good as Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
(2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Бевърли Бартън. Изстрадана обич

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 2005

Редактор: Любен Любенов

ISBN: 954-701-178-2

История

  1. — Добавяне

23.

В четири и четиридесет и пет Рийв се срещна с Грифин Пауъл в един ресторант в Сивиървил. Поръчаха си кафе и сладкиш. Един от хората на Далас я бе придружил до града и сега седеше през няколко маси от тяхната и се опитваше да не се набива на очи. Не беше казала на никого защо отива да се срещне с Грифин. В края на краищата, докато не видеше лично доказателствата, с които разполагаше той, не можеше да е сигурна, че има нещо за казване. А дори и да се окаже, че наистина е идентифицирал майка й, Джаси беше първият — и единствен — човек, с когото би искала да сподели тази новина.

Грифин избута настрани ябълковия пай, който беше поръчал, сложи куфарчето си на масата, отвори го и извади отвътре една папка. Сърцето на Рийв рязко ускори ритъма си. Грифин извади два документа от папката и ги подаде на Рийв. Тя се поколеба.

— Това са копия от два акта за раждане, които, според мен, принадлежат на теб и на Джаси — рече й той.

Тя взе двата листа от него и прегледа първо единия, а след това и другия. Мери Лийн Колинс е била родена пет минути преди еднояйчната си близначка Марта Дийн Колинс. Мери Лийн тежала точно три килограма. Марта Дийн тежала два килограма и двеста грама.

„Име на майката: Мери Дина Колинс.

Име на бащата: Неизвестен.

Семейно положение на майката: Неомъжена.

Възраст на майката: Двадесет години.

Адрес на майката: ул. «Хиат» №1803, апартамент 2-Б, Сивиървил, Тенеси.“

Рийв пое дълбоко въздух, издиша бавно, остави двата акта за раждане на масата и погледна Грифин право в очите.

— Защо смятате, че тези две близначки сме ние двете с Джаси? — попита тя.

— Защото успяхме да издирим всички други двойки близнаци, родени в Тенеси в период от шест месеца преди и след приблизителната дата на вашето раждане. Но Мери и Марта Колинс сякаш изведнъж изчезнали от лицето на земята.

— Ами Мери Дина Колинс?

— Изчезнала в същия ден, в който изчезнали и нейните четириседмични близначки.

— Четириседмични? — Тя и Джаси са били изоставени веднага след раждането им. Майка им ги бе задържала при себе си само четири седмици.

— Успях да издиря двама съседи, които живеели в сградата, в която живеела и Дина Колинс — информира я Грифин. — Точно те ми казаха, че е била позната под името Дина. И двамата единодушно заявиха, че била много приятна и затворена млада жена, която живеела уединено и не създавала никакви проблеми. Но… — Замълча за момент, сякаш се опитваше да намери подходящите думи, за да продължи. — И двамата знаели, че е била бременна, но неомъжена. Често я посещавал някакъв мъж и те предположили, че той може би е баща й.

Нейният баща? Да не би да се опитвате да ми кажете, че имаме дядо…

— Или баща, който е бил достатъчно възрастен, за да мине за ваш дядо.

— О, страхотно! Някакъв тип, достатъчно възрастен, за да й бъде баща, надул корема на Дина, но отказал да се ожени за нея и след това… какво?

— В момента се опитвам да издиря Дина Колинс, но оставам с впечатлението, че тя е изчезнала от града без предупреждение само за една нощ. Споменала пред съседите си, че има намерение да вземе бебетата, да напусне щата и да се премести в Атланта. — Вдигна ръка, за да я накара да замълчи. — Преди да попитате, ще ви кажа, че вече изпратих агенти в Атланта, които се опитват да се доберат до някаква информация за адреса на Дина.

— Като се изключи факта, че Дина и близнаците й изчезнали без следа, има ли и друга причина, поради която смятате, че тя може да е нашата майка? — Рийв искаше нещо повече; нуждаеше се от някакво красноречиво и необоримо доказателство.

— Дина Колинс била красива дребна жена с червена коса. Също като вас двете с Джаси.

— Откъде…

Грифин извади някаква снимка от портфейла си.

Тя се присегна и я грабна. Ръката й трепереше неудържимо. Трябваше й известно време, за да събере смелост и да погледне цветната снимка на непознатата млада жена. О, да. Дина наистина била красива дребна жена с червена коса. Била е висока не повече от метър и шейсет, със заоблена фигура, която много напомняше конструкцията на Джаси, и със съвършени черти на лицето, които и двете с Джаси притежаваха.

Това беше нейната майка. Рийв го разбра още в мига, в който видя снимката. Беше сигурна, че Дина е нейна майка, така, както беше сигурна, че слънцето ще изгрее на следващата сутрин.

Мери Дина Колинс.

Здрасти, майко. Коя си ти? Какво се е случило с теб?

— Съдейки по думите на двамата съседи, стигнах до заключението, че Дина Колинс не е била жена, която би се опитала да убие двете си бебета — рече й Грифин. — Едната съседка, някоя си госпожа Бъртън, каза, че Дина обожавала близначките и била изключително добра майка.

— В такъв случай вероятно смятате, че някой ни е откраднал от нея и ни оставил на произвола на съдбата, за да умрем. Кой и защо?

— Може да е бил баща ви, който, по всяка вероятност е бил женен.

— Мисълта, че собственият ти баща би могъл да те остави да умреш, като че ли не е толкова ужасяваща, колкото възможността това да е било направено от родната ти майка.

— Съществуват и други възможности — подхвърли Грифин.

— Добре, нека чуя вашата версия за случилото се. В края на краищата вие сте експертът, когато става дума за подобни неща.

— Добре. Ако предположим, че двете с Джаси сте били отвлечени, остава въпросът защо Дина не се е обадила в полицията, за да съобщи за изчезването на децата й? Всяка майка би обезумяла от тревога, ако нещо такова се случи с децата й, не мислите ли? Но тя не предприела нищо, за да открие двете си момиченца.

— О, боже! Вие смятате, че човекът, който е изхвърлил мен в контейнера, а Джаси в гората, е отнел живота на майка ни, нали?

Грифин не отговори в продължение на няколко секунди, след което бавно кимна.

— Не смятам, че Дина Колинс е между живите.

— Освен ако именно тя не ни е зарязала на произвола на съдбата.

— Аз ще продължа издирването й — увери я Грифин. — И ще направя необходимото да издиря всеки човек, който може да я е познавал по онова време. Възрастната госпожа Бъртън ме информира, че Дина живяла в апартамента си на улица „Хиат“ около година и половина, но нито веднъж не споменала откъде е родом и къде живеят близките й.

— А онзи възрастен господин бил единственият й посетител?

— Не бил единственият, но я посещавал най-често. Отбивал се при нея всяка седмица.

— И какви заключения си правите от това? По всичко личи, че Дина е била любовница на някакъв богат и по-възрастен от нея мъж, нали?

— Искате ли да продължа с това разследване? — попита я Грифин. — Наистина ли искате да научите името на баща си?

— О, да, искам да науча името на кучия син — убедено изрече Рийв. — И ако е все още жив, искам да го погледна в очите и да го заплюя.

— Парите са си ваши, госпожице Сорел. — Грифин Пауъл се изправи. — Ще ви се обадя щом получа някаква информация по въпроса.

Рийв остана още малко на мястото си, за да даде време на ума и на емоциите си да асимилират онова, което бе научила току-що. Ако само можеше да каже на Джаси, да сподели с нея тези тъй важни разкрития!

Джаси, моля те, моля те излез от тази проклета кома. Имам нужда от теб. Нуждая се от сестра си.

 

 

Шели Бонър мразеше да прекарва нощите сама. Мразеше тъмнината, винаги спеше със запалена нощна лампа и когато Рони Джийн тръгнеше на път, за да прекоси половината страна с огромния си камион, тя обикновено си намираше мъж, с когото да се забавлява в негово отсъствие и да не се чувства самотна. В повечето случаи Шели познаваше избрания любовник — знаеше името му, къде живее, дали е женен. Беше се чукала дори с няколко от приятелчетата на Рони Джийн, но много бързо разбра, че допуска кардинална грешка. В последно време обикновено си избираше клиент в „Барът на Джаси“ или в някое крайпътно заведение извън границите на окръга — най-често „Барнис“ или „Смоуки маунтин редхаус“. Днешният клиент бе забърсала в „Барнис“ и от пръв поглед разбра, че го е виждала и преди. Той се представи като Хари, но тя предположи, че това не е истинското му име. Все още не можеше да си спомни откъде го познава, но смяташе, че до сутринта вече ще знае къде го е виждала и преди.

Беше по-възрастен от обичайните й клиенти и определено нямаше нищо общо с грубите селяндури, които тя предпочиташе. Човекът обаче се държа изключително мило и внимателно — направи й комплимент за външния й вид, спомена, че много харесва дългата й коса. Шели бе преживяла по-голямата част от живота си като блондинка, но напоследък бе започнала да прави червени кичури в дългата си до раменете коса, която вече боядисваше в тъмно ягодов цвят.

Когато му даде разбере, че се интересува не само от питието, което бе решил да я почерпи, той я погледна и й рече:

— Ще се срещнем отвън след пет минути. Не казвай на никого, че си тръгваш с мен.

— Женен си, така ли?

— Да. И не искам жена ми да…

— След пет минути ще бъда отвън при колата си. Защо не караш след мен до дома ми? Така никой няма да разбере, че си тръгваме заедно.

Той й се усмихна и Шели реши, че типът притежава много красива усмивка. Искрена и изпълнена с доброта. Тя умееше да преценява хората добре и смяташе, че възрастният й клиент вероятно щеше да се окаже истински джентълмен с добра работа и купища пари. Да прекара нощта с мъж като него щеше да бъде ново преживяване за нея и идеята за това започна да й харесва все повече и повече.

Хари бе паркирал колата си по-надолу по улицата — почти цяла пряка по-долу. До дома й отиде пеша. Шели бе разочарована от колата, която караше. Нищо особено, всъщност. Не беше нито линкълн, нито корвет. Просто някаква обикновена, тъмна на цвят кола. Май беше последен модел шевролет. Може би, в края на краищата, нямаше да се окаже чак толкова богат. Въпреки вечерния хлад, тя го изчака на прага, след като отключи входната врата на къщата на булевард „Грийншоу“, в която двамата с Рони Джийн живееха под наем. Къщата не беше нищо особено, но въпреки това, значително превъзхождаше съборетината, в която живееха непосредствено след като се ожениха преди осем години.

— Заповядай. — Шели отвори вратата, влезе в квадратната всекидневна и запали осветлението.

Той влезе след нея, затвори вратата и я заключи. Остана неподвижно в продължение на няколко секунди и се огледа. След това застана зад нея и я прегърна през кръста. Тя се облегна назад и остана изненадана, когато почувства силната му ерекция. Този тип беше корав като желязо. Сигурно му се искаше веднага да скочат в леглото. Не че Шели имаше нещо против, но не знаеше дали ще успее да го убеди да остане при нея поне половината нощ.

— Не си падам по мъже, които бързат да си тръгнат веднага щом свършим — каза му тя, обърна се бавно, вдигна ръце и ги обви около врата му.

— Разполагам с цяла нощ.

— Жената ти няма ли да те чака да се прибереш? — Шели се отърка о него, притисна топлото си тяло към коравия му член.

Той поклати отрицателно глава.

— Не и тази вечер.

— Не искаш ли първо да пийнеш нещо? В кухненския шкаф имам бутилка долнопробно уиски, а в хладилника съм изстудила шест бирички.

— Не, благодаря — отвърна той. — Може би по-късно. След…

— Добре, после. — Хвана го за ръката и го дръпна след себе си. — Спалнята ми е насам.

Последва я като послушно кученце. Излязоха от всекидневната, прекосиха малкото, тясно антре и се озоваха в спалнята, която Шели споделяше с Рони Джийн, когато той не беше на път.

— Извинявай за бъркотията — рече му тя. — Но аз никога не си правя труда да си оправям леглото.

Не само че не си оправяше леглото, ами не вършеше почти никаква домакинска работа. От дъжд на вятър се хващаше да пооправи малко, а чаршафите на леглото сменяше веднъж месечно. Рони Джийн постоянно се оплакваше, че живеят в кочина.

— За нерез като теб кочината е идеалният дом — беше му казала веднъж.

Тогава той я зашлеви с опакото на ръката си и я запрати чак в другия край на стаята. Никога преди не я бе удрял… освен в случаите, когато беше пиян. Тогава го предупреди, че ще го напусне, ако я удари още веднъж. Случи се преди година и от тогава насетне той бе започнал да се държи значително по-добре.

Шели събра дрехите, нахвърляни в долния край на леглото, натрупа ги върху тоалетната масичка и се обърна към Хари.

— Аз бих предпочела да оставим пусната поне една лампа. Имаш ли нещо против?

— Нямам, разбира се. Приятно ми е да те гледам.

О, този тип щеше да се окаже забавен. Точно в този момент реши да му изпълни един стриптийз. Нямаше да се бави кой знае колко, щото той вече си беше готов, но щеше да направи нужното, за да го докара до ръба.

— Защо не поседнеш на леглото докато се съблека? След това ще ти помогна да свалиш дрехите си.

Той седна на леглото с блеснали от нетърпение очи.

Шели съблече най-напред пуловера си и го хвърли на пода. После изхлузи блузата и дънките си. Чу го как рязко пое дъх, когато се изправи пред него само по сутиен и гащички. Докато я зяпаше, отворил уста и свил ръцете си в юмруци, тя се наведе и го целуна. Той я сграбчи през кръста и я търкулна на леглото. Надвеси се над нея, бръкна в джоба на сакото си и извади кондом. Преди да успее да възрази, той разкъса гащите й, свали ципа на спортния си панталон и освободи щръкналия си пенис.

— Май не можеш да чакаш повече, а? — попита тя.

Той насочи пениса си към нея и рязко проникна в нея. Не беше особено впечатляващо. Инструментът му беше с доста скромни размери. Но, мили боже, онова, което не можеше да бъде докарано от размера, този тип компенсираше с неописуема енергия. Помпаше я така, сякаш бе настъпил краят на света, потеше се над нея като зелено хлапе, което чука първата си жена. Искаше й се да му каже да забави малко темпото, да се успокои, но той, бедничкият, беше като изпаднал в делириум. Тя започна да го гали, да го целува и да му нашепва ласкави безсмислици. Ласките й като че ли му харесаха и той малко забави темпото. Но не достатъчно, че да овладее приближаващия оргазъм.

— О, господи! — извика той и се разтресе неудържимо.

Когато тялото му се успокои, той отвори очи, погледна надолу към нея и се усмихна.

— Имах чувството, че си ти. Сега го зная със сигурност.

— А? За какво говориш? — Беше си помислила, че й се струва познат. Нищо чудно да се познават отпреди. Но не и от гимназията. Този тип беше значително по-възрастен от нея.

— Обичаш да си играеш игрички с мен, нали, Дина?

— Дина? Казвам се Шели.

— Да, зная, зная. Можеш да се наричаш както си искаш, но ние и двамата знаем коя си. — Пъхна ръка между телата им и я сложи върху венериния й хълм. — Дълбоко в себе си ти си Дина. Моята Дина.

Този побъркан ли беше, или какво? Не беше пил кой знае колко в „Барнис“, така че не беше пиян.

— Наркотици ли взимаш?

— О, да, надрусан съм — отвърна й той. — Ти си моят наркотик, Дина.

— Исусе, аз не съм…

Прекъсна възраженията й с целувка и напъха езика си чак в гърлото й. После усети ръцете му върху раменете си, почувства как я държи здраво и я натиска към леглото.

В душата й се надигна паника. В следващия момент обаче той я освободи, отдръпна се от нея и стана от леглото.

— Къде е банята? — попита той.

— Надолу по коридора. Първата врата вляво.

— Защо не се пъхнеш под завивките докато ме чакаш? — предложи той. — Само ще се измия и се връщам веднага.

Част от нея искаше да го накара да си тръгне. Беше я изплашил, когато започна да я нарича Дина. Но пък какво я интересуваше как й вика? След тази нощ едва ли щеше да го види отново. Освен това, тя все така се страхуваше от тъмнината и не искаше да бъде сама през нощта.

— Ще останеш ли?

— Разбира се, че ще остана. Не бих си тръгнал сега. Не и точно когато започнахме отново нашата малка игра.

 

 

Джейкъб дояде парчето шоколадов пай, което бе поръчал за десерт. Напоследък не се хранеше редовно, работеше извънредно и не му оставаше време за сън. Единствено Далас знаеше колко много го тормози мисълта, че все още не разполагаше със заподозрян за извършения над Джаси опит за убийство. С всеки изминал ден се чувстваше все по-голям неудачник и мислеше, че се е провалил като пазител на закона.

— Още кафе? — попита Тифани Рейд, застанала до масата му с каничка кафе.

— Да, благодаря.

— Нещо ново във връзка с разследването на нападението над Джаси?

— Ако имаше нещо ново, щях да ти кажа — ядосано й се сопна Джейкъб, но веднага след това съжали, че е излял гнева си върху нея. — Извинявай. Не исках да ти се карам така.

— Няма нищо. Наистина. Всички ние много се тревожим за нея. Тя е много специална за повечето от нас. — Тифани кимна с глава към ъгловото сепаре в дъното, в което седеше Рийв Сорел и ровеше из салатата си. — Особено за нея. Рийв се обажда в болницата по десет пъти на ден.

Джейкъб погледна към Рийв, която дори не го забелязваше. Макар че от време на време хапваше по малко салата, тя като че ли изобщо не си даваше сметка какво прави и движенията й изглеждаха абсолютно неосъзнати и механични.

— Да, предполагам, че на госпожица Сорел й е много трудно. — След нощта на нападението над Джаси той бе започнал да вижда Рийв в нова светлина. И новата Рийв му харесваше много повече. За всички бе повече от очевидно, че тя искрено обича сестра си. Именно тя, на собствени разноски, повика специалисти от цялата страна, за да помогнат на Джаси. Пак тя се зае с ръководството на бара и на ресторанта, защото не можеше да допусне някое от заведенията да бъде затворено.

Тифани напълни чашата на Джейкъб до ръба, усмихна му се и се отдалечи, за да обслужи другите посетители. Той отпи глътка от горещото кафе и остави чашата си на масата. Избута стола си назад, изправи се, взе отново чашата си и се насочи към сепарето на Рийв. Застана точно пред нея. Тя вдигна глава и го погледна.

— Добър вечер — поздрави Джейкъб.

Тя само кимна в отговор.

— Имаш ли нещо против да седна при теб?

— Заповядай, седни. — Махна с ръка да го покани при себе си.

Той седна, остави чашата на масата и внимателно погледна Рийв.

— Добре ли си?

— Да, добре съм. И защо да не бъда? В края на краищата, разполагам със собствена двадесет и четири часова охрана, нали? Твоите момчета и онези на Далас се редуват да ме пазят ден след ден.

— Нямах предвид твоята безопасност. Зная, че хората ни не те изпускат от поглед. Попитах те как се справяш с всичко останало. Джаси все още е в кома. В окръга вилнее сериен убиец, а и нападателят на Джаси все още е на свобода.

— Тревожа се. Нервна съм. И не спирам да се питам какво още има да се случва.

— Не трябва да губиш надежда, че Джаси ще излезе от комата. Тя е корава. И ако някой изобщо може да се пребори и да оживее след подобен удар, мисля, че този някой е именно Джаси.

Рийв кимна, а след това го изгледа изпитателно, плъзгайки поглед по лицето му. Джейкъб имаше чувството, че го разглежда под микроскоп.

— Кажи ми нещо… Защо, след като ти я обичаш и тя те обича, вие двамата никога не сте…

— Има различни видове обич — отвърна Джейкъб, макар да му беше неловко да обсъжда чувствата си с Рийв Сорел. Тази жена извикваше в душата му нежелани емоции. Не че той някога би си го признал. Особено пък пред нея. Повечето хора възприемаха Джейкъб Бътлър като едър, суров, жилав и неемоционален мъж. И той държеше да се придържа към този образ. — Двамата с Джаси се обичаме като приятели. Отношенията ни са почти като между брат и сестра.

— Но вие двамата сте излизали заедно, нали?

— Да, опитахме се. — Джейкъб се изсмя. — Дори се целунахме един-два пъти.

— И?

— Защо си толкова любопитна?

— Не съм. Извинявай. Предполагам, че просто се опитвах да завържа някакъв разговор. В края на краищата, като се изключат Джаси, Джени и Далас, двамата с теб няма за какво друго да си говорим, нали така?

Остана с впечатлението, че с тази забележка целеше да го обиди, макар да нямаше и най-малка представа защо. Защо точно сега? Защо тази вечер? Защо отново се заяждаше с него, след като двамата не си бяха разменили и една обида откакто обядваха заедно в „Бъргър бокс“?

— О, предполагам, че няма да е трудно да намерим обща тема за разговор — отвърна той. — Ето, времето например. Много приятна тема. Или пък международното положение. Че защо не и местните събития — убийства, нападения… Или смяташ, че тази тема е твърда лична, тъй като и ти би могла да се окажеш включена в списъка на убиеца?

Тя се напрегна, присви очи и го изгледа вбесено.

— Бихме могли да поговорим за неспособността ти да заловиш тези престъпници.

Целта му беше да й го върне заради снобарската забележка, но очевидно бе забравил, че Рийв никога не остава длъжна на когото и да било.

— Знаеш как да удряш под кръста, нали, госпожице Сорел?

— Какво става, шерифе? Да не би да те настъпих по мазола?

— Знаеш, че направи точно това. Прицели се и нанесе точен и много болезнен удар. Но пък точно това беше целта ти, нали? Поради някаква причина отново искаш да издигнеш бариера между нас. — Присегна се и сграбчи ръката й. Преплете поглед с нейния. — Защо бягаш? Уплаши ли се?

— Пусни ме. — Тя се опита да издърпа ръката си. Но Джейкъб я държеше здраво. Тя изръмжа вбесено. Очите й мятаха искри. — Не съм аз тази, която се уплаши и побягна.

— Да не би да намекваш…

— Гузен негонен бяга…

— Мислех, че сме сключили примирие. Какво се случи? Да не би да установи, че ме харесваш твърде много?

— Това е най-голямата глупост, която съм чувала.

Той обърна ръката й, стисна пръстите й и погали с палец меката й длан.

— Кое те вбесява повече? Мисълта, че изпитваш привличане към някакъв селяндур с четвърт индианска кръв? Или пък факта, че въпреки приятелското ти поведение напоследък аз все още не съм застанал на прага ти и не съм пожелал да се хвърля в краката ти?

Тя буквално зяпна от изненада. Очевидно не можеше да повярва, че си е позволил да й говори по този начин.

— По-добре си затвори устата, скъпа. Току-виж си лапнала някоя муха, без да искаш.

— Ти, без съмнение, си най-противният човек, с когото съм се сблъсквала някога — процеди тя, стиснала здраво зъби. — Егото ти е с размера на планините Смоуки. Изобщо не ме привличаш. И не съм очаквала със затаен дъх да почукаш на вратата ми.

— Щом казваш.

— Да, казвам!

— Да разбирам ли, че ще ме отпратиш, ако довечера взема, че почукам на вратата ти?

Тя го изгледа недоумяващо, но той долови и проблясък на някаква друга емоция. Очакване, може би? Трябваше да бъде застрелян загдето я разстройва съзнателно и то в момент като този, но да го прости Господ, просто не можеше да се въздържи. Трябваше или да се заяде с нея, или да я сграбчи, да я измъкне от ресторанта и да я завлече в най-близкия тъмен ъгъл, където да я изчука.

Беше готов да се обзаложи, че макар вероятно да бе правила любов с неколцина богати и добре възпитани господа, госпожица Сорел никога не е била в леглото с бивш тюлен от морската пехота, който, на всичкото отгоре, притежава четвърт индианска кръв.

— Ти ме обиждаш съвсем съзнателно — обвини го Рийв.

— И как точно те обиждам?

— Като намекваш, че искам… че искам нещо интимно от теб.

— И какво точно разбираш под интимно? — продължи да я дразни той.

Рийв се изчерви.

— Чудесно знаеш какво имам предвид.

— Ако говориш за чукане, просто го кажи. Какво си го заувъртала толкова?

— Ти си отвратителен, непоносим, груб, невъзпитан и…

— Но ти, въпреки това, ме желаеш.

Докарана до ярост, Рийв зяпна, неспособна да се сдържа повече.

— Не те желая!

Той се изсмя.

Тя побесня още повече.

— Ами ако ти призная, че и аз те желая? — попита Джейкъб.

Очите й се разшириха от изумление. Внезапно клетъчният телефон на Джейкъб иззвъня. Мамка му! Точно когато разговорът им започна да става интересен.

— Запомни последната си мисъл, скъпа — рече й той, извади телефона си и отговори: — Шериф Бътлър слуша.

— Джейкъб, обажда се Далас.

— Какво се е случило?

— Джени отново имаше видение. Видя друго убийство. Този път жената е с ягодоворуса коса. Млада. Красива. Упоил я, изнасилил я и след това я удушил.

— Случило ли се е вече? Или имаме някакъв шанс да спасим тази жена?

— Не зная. Джени е ужасно разстроена. В момента повръща в банята. Не ми се щеше да я оставям сама, но тя настоя да ти се обадя. Мисли, че е разпознала района, в който той вече е изхвърлил, или скоро ще изхвърли, тялото.

— Къде?

— Според нея е някъде около Таянита Спрингс, тук, в окръг Чероки.

— Таянита Спрингс се разклонява на няколко потока. Има ли представа…

— Това е всичко, което ми каза. А аз няма да й позволя да го направи отново.

— Да, разбирам. Ти се погрижи за Джени. Аз ще взема някой от хората ми и веднага тръгвам за Таянита Спрингс. Може пък да извадим късмет и да го спипаме на местопрестъплението.

Рийв го сграбчи за ръката в мига, в който той прибра телефона в кожения му калъф.

— Какво се е случило? Джени добре ли е?

— Ще бъде, ако позволи на Далас да се погрижи за нея. Имала е видение. Видяла е поредното убийство.

— Коя е жертвата?

— Не я познава. Но отново е била червенокоса. — Джейкъб вдигна чашата си и отпи няколко глътки кафе. — Виж, Рийв, трябва да вървя. Тим Уилингам трябва да поеме следващата смяна след около час. Той ще те изпрати до апартамента на Джаси и ще го държи под око цяла нощ.

— Къде отиваш? — Отново стисна ръката му.

— Да видя дали няма да успея да попреча на убийството, ако още не го е извършил… или поне да се опитам да заловя убиеца, преди да се е измъкнал и този път.

Рийв пусна ръката му, но се изправи заедно с него. Прочете загриженост в големите й, кафяви очи. Искаше му се да я целуне толкова силно, че да я остави без дъх. Господ да им е на помощ на тях двамата.

— Моля те, внимавай — тихо промълви тя. Толкова тихо, че сякаш се надяваше Джейкъб да не чуе думите й.

— Тревожиш ли се за мен, скъпа?

— Опитвам се да бъда мила с теб, но ти никак не ме улесняваш.

— Това ли правиш наистина? Държиш се мило с мен?

— Опитвам се, но ти…

Сложи пръст на устните й, за да я накара да замълчи и го задържа там няколко секунди.

— Скоро, мис Рийв, много скоро ти и аз ще трябва да приемем това пламенно, всепоглъщащо и изпепеляващо чувство, което ни подлудява и двамата.

Тя не каза нито дума, когато той отдръпна пръст от устните й. Просто стоеше неподвижно и се взираше в очите му. Джейкъб се обърна и тръгна. Спря се само да вземе шапката и якето си от закачалката до входа.