Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чероки Пойнт (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
As Good as Dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
(2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Бевърли Бартън. Изстрадана обич

Американска. Първо издание

ИК „Компас“, Варна, 2005

Редактор: Любен Любенов

ISBN: 954-701-178-2

История

  1. — Добавяне

24.

Целият окръг изпадна в паника при новината за последното убийство. Тялото на Шели Бонър се появи два дни след последното видение на Джени. Хората на Джейкъб и Далас, обединили усилията си, обиколиха всичките притоци на Таянита Спрингс, но тъй като високопланинските извори захранваха с вода множество потоци, които лъкатушеха из окръга, трябваше да минат почти четиридесет и осем часа преди да открият трупа. Издирвателната операция се базираше на презумпцията, че щом тялото е било хвърлено в Таянита Спрингс, то веднага е било подето от силното течение, което го е понесло надолу по потоците, спускащи се по планинските склонове. Предишния ден след обяд, само няколко часа след като тялото беше извадено от потока Камдън, в града пристигнаха двама агенти на ФБР от Ноксвил. През цялото това време изданията на „Маккинън Медия“ не спираха да пишат за некомпетентността на местните органи на реда, описвайки Джейкъб като некадърен палячо. Далас не се радваше на много по-добра популярност, но той, за разлика от Джейкъб, успяваше да запази самообладание.

Телефоните не спираха да звънят, гражданите нахлуваха в сградата на съда и искаха информация, медиите буквално си бяха устроили бивак пред вратата на съда. Най-накрая Джейкъб не издържа, скри се в кабинета си, затвори вратата и предупреди заместниците си да не пускат никого при него. Даваше си сметка, че ако чуе само още една пренебрежителна забележка по свой адрес, ще свети маслото на някого. Познаваше се добре и знаеше колко малко му трябва, за да избухне. Можеше да контролира гнева си. До определен момент. След което положението ставаше неспасяемо. Само дисциплината, на която го бяха научили във флота по време на службата му като тюлен, го спасяваше от самия него.

Ето защо реши да се изолира от околния свят и да си даде време да помисли и да възвърне самообладанието си. Само преди няколко минути едва не каза на един репортер къде да си навре шибания микрофон.

Джейкъб седна зад бюрото, затвори очи и пое дълбоко въздух. Имаше нужда от пет минути тишина и спокойствие. Някой почука на затворената врата.

— Мамка му! — Искаше се му да се изкрещи: „Махайте се оттук! Оставете ме на мира, по дяволите!“.

Отвори очи и погледна към затворената врата.

— Да, кой…

— Далас съм. С мен са специални агенти Кокс и Хъдзън.

Джейкъб въздъхна примирено.

— Влизайте.

Изправи се в момента, в който се отвори вратата. Двамата агенти на ФБР влязоха първи. Единият беше по-млад, слаб и русокос; другият беше на средна възраст, набит и плешив. Далас влезе последен и затвори вратата.

— Джейкъб, това е Стив Кокс. — Далас му представи по-възрастния агент. Двамата си стиснаха ръцете. — А това е Джош Хъдзън. — Младото и симпатично момче кимна отсечено.

— Заповядайте, седнете — покани ги Джейкъб. — Ако някой иска кафе…

— Няма нужда — прекъсна го Хъдзън. — Ще минем без кафе.

Да, разбира се, без кафе, щом казвате. Джейкъб им предложи само защото искаше да се покаже гостоприемен. От време на време си спомняше за добрите обноски, на които го бе научила баба му. Само че този новоизлюпен агент очевидно не беше чувал нито за добри обноски, нито за най-обикновена учтивост.

— Зная, че това си е вашият случай, шериф — рече агент Кокс и се настани на единия от двата стола, поставени пред бюрото на Джейкъб. — Не сме тук да ви се пречкаме, но след като е очевидно, че става дума за сериен убиец…

— А то е очевидно, само защото Джейкъб и аз подредихме отделните парченца на пъзела — напомни му Далас.

— Не споря — съгласи се Кокс. — Нашата цел е да работим съвместно с местните представители на реда и закона във всеки окръг, в който е действал убиецът, но тъй като двете последни жертви са жени от окръг Чероки, решихме да започнем от тук.

— Очакваме пълно сътрудничество от ваша страна. — Хъдзън, който продължаваше да стои прав, премести поглед от Далас към Джейкъб. — Искам да разберете, че ние поемаме ръководството на разследванията. Ние взимаме решенията. Ние командваме парада. — Когато нито Джейкъб, нито Далас отговориха по някакъв начин, Хъдзън продължи и този път стигна твърде далеч. — Мисля, че ще ни бъдете благодарни за помощта, като се има предвид, че не разполагате с достатъчно сили да се справите с подобен случай. Пък и всички знаем, че до този момент не сте постигнали абсолютно нищо.

Джейкъб изръмжа нещо неразбираемо. Инстинктивно му се прииска да стисне младока за гърлото. Заобиколи бюрото си и направи крачка по посока на Хъдзън, но Далас побърза да му препречи пътя.

Далас погледна Хъдзън и се ухили презрително.

— Виж какво, ти малко наперено копеленце…

— Извини се! — намеси се агент Кокс и изгледа младия си колега.

— Какво? — Очите на Хъдзън се разшириха от възмущение.

Джейкъб се усмихна, успял да укроти желанието си да извие врата на младия агент. Отмести Далас от пътя си, но не направи опит да се приближи до Хъдзън. Вместо това прониза младока със страховития си поглед. Лицето на Хъдзън стана аленочервено.

— Чу какво каза човекът — рече му Джейкъб. — Дължиш ни извинение и аз чакам да го чуя.

Едва тогава Хъдзън си направи труда да погледне Джейкъб както трябва и като че ли моментално осъзна, че го е загазил сериозно. Беше се накиснал в лайната до шия. Започна да преглъща мъчително, сякаш се давеше със собственото си надменно високомерие.

— Аз… аз се извинявам — неохотно изрече той.

— Добре, приключихме с това — отбеляза Кокс. — А сега да се залавяме за работа. — Погледна към Хъдзън. — Сядай, момче, и се опитай да не се обаждаш повече.

Хъдзън седна. Далас се подпря на ръба на бюрото. Джейкъб се върна на стола си.

— Всички сме наясно, че убийството на Шели Бонър напълно съответства на начина на действие на нашия сериен убиец — започна Джейкъб. — Освен това можем да се надяваме на някакъв пробив в разследването, защото този път престъпникът е убил жертвата си в собствения й дом и е оставил следи след себе си. В леглото бяха намерени няколко косъма, които не са нито нейни, нито на съпруга й. Открихме и сперма по капака на тоалетната чиния. Не е много, но е значително повече от всичко, с което разполагахме преди това убийство.

— Тази Бонър често е забърсвала клиентите си от местните барове, нали така? — попита Кокс. — Според хората, които са я познавали добре, тя приютявала различни мъже в леглото си всеки път, щом съпругът й заминел извън града.

— Което означава, че космите и спермата може и да не са от нашия човек — обади се Хъдзън.

— Но пък може и да са негови — настоя Далас. — Като се изключи тази възможност за извършване на ДНК-анализ, разполагаме и с няколко свидетели, които са видели Шели в „Барнис“ в нощта, в която е била убита. Всичките твърдят, че си е тръгнала от бара сама, но преди това си бъбрела с някакъв тип, който изглеждал не на мястото си в крайпътната кръчма. Бил твърде изискан за подобно заведение. Същият тип си тръгнал от бара пет минути след нея.

— Възможно е да се срещнали отвън на паркинга и да са тръгнали заедно за дома й — рече Кокс.

— Нещо за колата на онзи мъж? — попита Хъдзън.

— Никой от присъстващите в бара не е видял колата му — отвърна Джейкъб. — Но една от съседките на Шели, която твърди, че страда от безсъние, забелязала някакъв тъмен седан да потегля от алеята пред къщата на Шели някъде около полунощ.

— Видяла ли е шофьора на колата? — попита Кокс. — Може ли да каже дали Шели Бонър е била в колата заедно с него?

— Не и на двата въпроса — отвърна Далас.

— Какви са шансовете този тип да се окаже местен? — Кокс насочи поглед към Джейкъб. — Останалите двадесет и няколко убийства, извършени през последните двадесет и пет години, са разпределени почти равномерно из Североизточен Тенеси и югоизточните райони на Северна Каролина. Последните две убийства са първите, извършени в окръг Чероки. Намирам това за много странно, тъй като той е убивал по повече от един път във всеки съседен окръг.

— В началото — или поне онова, което ние смятаме за начало — е убивал на всеки няколко години. После започнал да убива през осемнадесет месеца, за да намали постепенно интервала на година. Напоследък обаче интервалите между убийствата са между шест и осем месеца. А последните три бяха извършени в рамките на две седмици.

— Очевидно е, че убийствата вече следват едно след друго — отбеляза Кокс. — А той поема повече рискове, отколкото преди. Ако разсъжденията ми са правилни, той е започнал да убива в родния си град. А ако наистина е оставил косми в леглото на Шели Бонър и сперма по капака на тоалетната чиния, значи започва да става невнимателен.

— Може да си мисли, че е в безопасност — рече Далас. — Ако убиецът е някой заможен човек с безупречна репутация, той може би е убедил сам себе си, че е недосегаем. Сигурно вярва, че няма начин да разкрием истинската му самоличност.

— Говорим за човек, които избива безнаказано вече двадесет и пет години — напомни им Кокс. — Бих казал, че този тип има пълното основание да се чувства сигурен и самоуверен.

— Щом извършва убийства от двадесет и пет години, значи не е млад — заключи Хъдзън. — Мислех, че типичните серийни убийци са на възраст между…

— Този човек не е типичен убиец — прекъсна го Джейкъб.

— Той вероятно е бил млад, може би едва осемнадесет-деветнадесетгодишен, когато е извършил първото си убийството — рече Далас. — Може да е бил и малко по-възрастен — двадесет и няколко, тридесетгодишен. Единственото нещо, което знаем — или поне подозираме — е, че е имал някакво травмиращо изживяване с червенокоса жена, която вероятно е била и първата му жертва.

— В такъв случай излиза, че нашият човек може да е на възраст от четиридесет и пет до шестдесет и пет години. — Хъдзън погледна към Кокс. — Каква е възможността да поискаме психологически профил на този убиец?

Далас се засмя.

Хъдзън го изгледа с неприкрита ярост в погледа.

— Забавно ли ви се струва, началник Слоун? — попита Хъдзън.

— Линк Хюз, един от най-изтъкнатите специалисти на Бюрото, вече…

Хъдзън рязко скочи от стола си.

— Как, по дяволите, сте…

— Сядай долу и млъквай — спокойно рече Джейкъб, но във всяка изречена дума се долавяше спотаена закана. После се обърна към Кокс. — Или се постарай да укротиш малко този хубавец, или го изпрати обратно в Ноксвил.

Кокс хвърли на Хъдзън предупредителен поглед.

— Защо не се разходиш до автомата в коридора? Иди си вземи една кола.

Лицето на Хъдзън пламна от ярост. Въпреки това се оказа достатъчно умен и премълча. Кимна отсечено, обърна се и излезе от кабинета на Джейкъб.

— Извинявайте за това — обади се Кокс. — Хъдзън е наперено малко копеленце, но искам да знаете, че е завършил първи по успех в курса си. Познава занаята добре, но все още не се е научил как да се оправя в истинския живот. Все си мисли, че знае всичко.

— А истината е, че не знае абсолютно нищо. — Далас погледна към затворената врата. — Ако имаш тази възможност, изпрати го обратно в Ноксвил. Ако не го направиш, той, рано или късно, ще пищиса шериф Бътлър, а когато това стане, на Хъдзън ще му се иска изобщо да не се е раждал.

Кокс погледна към Джейкъб, който се усмихна спокойно.

— Ще видя какво мога да направя.

 

 

Нямаше намерение да я убива в собственото й легло, но в мига, в който осъзна, че тя наистина е Дина, сякаш полудя и загуби контрол над себе си. Лежа до нея в продължение на няколко часа, чакайки я да заспи. След това извървя пеша няколкото пресечки до колата си и я докара на алеята пред къщата й. Беше оставил капките и черната панделка в жабката. „Винаги готов“ — това беше неговото мото. Извади шишенцето и панделката от жабката на взетата под наем кола, пусна ги в джоба на сакото си и отново влезе в къщата.

Нужни му бяха няколко минути, да открие бутилката с евтино уиски, за която му бе споменала по-рано вечерта. Напълни две чаши, капна няколко капки в нейната, след което се върна обратно в спалнята. Не остана особено доволна, когато я събуди, но след като я целуна и й прошепна няколко добре подбрани комплимента, тя все пак се съгласи да вземе предназначената за нея чаша. Седнаха по средата на леглото й и започнаха да си говорят, отпивайки от чашите си. Не след дълго тя изгуби съзнание, а той се възбуди толкова силно, че едва не свърши преди още да е проникнал в нея. Въпреки това не пропусна да завърже черната панделка около шията й, както правеше винаги. После започна да я докосва, да я гали и да се опива от своята власт и изгарящото го желание да я притежава.

Последваха два силни тласъка и край — напълни кондома. Защо никога не можеше да издържи по-дълго, когато го правеше с Дина? Но какво значение имаше това? Сексът беше само увертюра към истинското удовлетворение, към абсолютната наслада, която изпитваше единствено, когато убиваше Дина.

Дори и сега, дни по-късно, все още чувстваше как пръстите му затягат панделката около врата й, спират въздуха й, убиват я за пореден път. Възбуждаше се само при спомена за онзи момент, изпитваше желание да изиграят отново малката си игричка. Сега, когато вече му бе дала да разбере, че може да се връща при него, без да се бави с месеци или години, той едва сдържаше нетърпението си да излезе и да я открие отново.

Джаси Талбът. Дина бе възнамерявала да използва тялото на Джаси, но когато Джаси бе жестоко нападната, Дина се отказа от нея и си избра друга жена.

Кой беше този глупак, който се осмеляваше да копира почерка му? Как смееше да кара полицаите да вярват, че нападението над Джаси е било дело на човека, когото от ФБР бяха започнали да наричат Убиеца на червенокосите. Джаси трябваше да бъде негова. Дина я беше избрала. Той трябваше да я убие, а не някакъв нескопосан имитатор, който бе оплескал цялата работа.

Кой, по дяволите, се бе осмелил да му подражава? Само да разбере, ще го накара да си плати скъпо и прескъпо. Нима онзи тъпанар не разбираше, че единствено той се радва на уникална връзка с Дина, която му позволява — само на него — да я убива? Това си беше тяхната специална игра. Само между него и нея. В смъртта Дина му принадлежеше по начин, по който никога не му бе принадлежала приживе.

Тя щеше отново да се върне при него. Скоро при това. Може би Джаси ще излезе от комата, за да може Дина да използва тялото й. А може да избере близначката на Джаси, макар че, ако го направеше, за пръв път щеше да се появи в тялото на жена, която не е уличница като нея. Но след като другите неща се променяха — бе започнала да се връща толкова често и да го изкушава да постъпва безразсъдно — защо да не смени и типа жени, които избираше? Защо да не го навести в тялото на почтена жена, невинността и чистота на която може да му донесат непознато преди удовлетворение?

 

 

Веда стоеше пред затворената врата на кабинета на Фарлан и се ослушваше, боейки се от онова, което би могла да чуе. Съпругът й сякаш не приличаше на себе си. Беше се променил в нощта, в която нападнаха Джаси Талбът.

В началото, когато Брайън го докара у дома рано на следващата сутрин, тя дори не бе осъзнала защо е толкова разстроен. Фарлан бе започнал да бърбори несвързано и нито тя, нито Брайън успяха да разберат нещо. Но после, след като Брайън си легна, Фарлан се обърна и й каза нещо, която я накара да се вцепени от ужас.

— Тя взе близнаците и напусна града — рече й Фарлан. — Беше предупредила Тод, че смята да го направи. Аз й изпратих пари, за да се погрижи за себе си и за бебетата. Макс занесе парите — десет хиляди долара — в апартамента й в Сивиървил. Предаде й и чековата книжка за сметката, която открих на нейно име с обещанието да внасям в нея по десет хиляди долара всеки месец.

— Да, аз… спомням си, че ми каза какво смяташ да направиш.

— Тя взе първите десет хиляди, а след това в продължение на няколко години продължи да тегли от сметката, но после внезапно престана.

— Може да е намерила друг мъж, който да издържа нея и децата — рече му Веда с ясното съзнание, че изрича лъжа. Защото прекрасно знаеше, че Дина не е видяла и цент от тези пари.

— Или пък изобщо не е получила парите. Ако пък го е сторила… — Той замълча за момент. — Тази вечер видях Рийв Сорел. Ти също си я виждала. В деня, в който я покани на обяд. Знаеш на кого прилича, нали?

— Не, Фарлан, не мисли за това. Струва ми се, че всичко е плод на въображението ти. Въобразяваш си, че съществува прилика, но всичко е заради цвета на косата.

Той я сграбчи за раменете и я разтърси.

— Рийв Сорел прилича толкова много на Дина, че спокойно може да бъде нейна дъщеря. Мисля, че тя е нейна дъщеря. А ако съм прав, това означава, че Рийв Сорел и Джаси Талбът са двете близначки на Дина.

— Не, грешиш. Онези бебета са…

— Какво са?

— Те са на стотици мили от тук. Вече са пораснали, омъжили са се и водят щастлив живот. Също като Дина.

Ако само можеше това да е истина. Ако само…

След този разговор Фарлан се умълча и си легна, но от тогава насам беше твърде неспокоен и потиснат. Беше си помислила, че е успяла да разсее съмненията му, но когато тази вечер той покани Макс и Дод в кабинета си, Веда мигновено разбра какво е намислил. А тя не можеше да направи каквото и да било, за да му попречи.

Най-много я притесняваше обаче фактът, че Фарлан бе помолил Брайън да присъства на срещата. Само че Брайън нямаше нищо общо с греховете на тримата старци. Той беше едва на дванадесет години, когато Дина превърна живота им в ад и едва не съсипа два брака. По онова време синът й беше едно малко и напълно невинно момче.

Вратата на кабинета се отвори без предупреждение и Фарлан прикова върху нея гневния си поглед.

— Хайде, влизай. Няма никакъв смисъл да стоиш отвън и да подслушваш през ключалката.

— Каквото и да си запланувал за тази вечер, моля те, не го прави — промълви Веда.

Той я сграбчи за ръката и я издърпа вътре в кабинета.

— Заповядай, седни, мила моя.

Веда побърза да се настани на най-близкия стол. Погледът на Фарлан я плашеше. Тя се огледа наоколо. Дод стоеше до камината. Лицето му бе пребледняло като на призрак. Макс седеше на канапето и нервно въртеше палците на ръцете си. Брайън, седнал зад бюрото на баща си, я погледна и вдигна въпросително вежди, сякаш питаше: „Какво става?“.

— Брайън, всички, освен теб знаят какво ще ти кажа, защото всички ние участвахме в тази противна история. — Фарлан прекоси стаята, обърна се, остана няколко секунди загледан в килима и едва тогава погледна сина си.

Никой не проговори. Веда чуваше ударите на сърцето си, които заглушаваха тиктакането на старинния часовник над камината.

— Преди тридесет и две години аз придружих Дод до Ноксвил, за да се позабавляваме по мъжки — започна Фарлан. — По онова време Дод често пътуваше до града и посещаваше една определена жена.

— Господи, Фарлан, защо трябва да разравяме тази стара история? — попита Дод.

— Дод е прав — подкрепи го Веда. — Миналото си е минало. Какво ще спечелим сега ако разголим душите си пред Брайън? Та нали всички ние постъпихме по този начин, за да го предпазим от истината.

Фарлан я прикова под гневния си поглед.

— Затова ли се опита да извършиш самоубийство? Затова ли ме заплаши, че ще опиташ отново, ако не се съобразявам с желанията ти? За да предпазиш сина си?

Веда стисна зъби.

— Не разбирам защо е всичко това — обади се Макс. — Заради… заради Дина ли водим този разговор?

Веда ахна. Ненавиждаше името на онази жена.

— Не точно — отвърна Фарлан. — Събрах ви тук заради двете близначки на Дина.

— Коя, по дяволите, е Дина? — попита Брайън.

— Тя беше проститутка в Ноксвил. Запознах се с нея, когато бе само на осемнадесет години — отвърна Дод. — Не бях срещал по-красива жена от Дина. По онова време леля ти Бет Ан и аз имахме брачни проблеми. Зная, че това не е оправдание, но… не зная какво друго да кажа. Дина ме омагьоса с красотата си и аз реших, че съм влюбен в нея.

— И тази жена е родила близначки? — попита Брайън. — Те твои деца ли бяха, чичо Дод?

 

 

Независимо от усилията, които полагаше, Рийв така и не можа да се почувства комфортно в „Барът на Джаси“.

Откакто бе поела ръководството на заведението там не бяха възниквали сериозни проблеми и това отчасти се дължеше на охранителя, когото беше наела. Казваше се Брауни и беше изключително едър и набит мъж. Личният й секретар Пол Уелби го бе открил и я бе уверил, че препоръките му са идеални.

Тази вечер се чувстваше изключително неспокойна — като уличницата от поговорката, озовала се в църква. Безпокойството й обаче по-скоро се дължеше на разговора, който бе провела с Грифин Пауъл преди няколко дни, отколкото на неудобството да прекарва вечерите си в бара. Надяваше се, че Грифин скоро ще й позвъни с допълнителна информация за Дина Колинс. Дълбоко в душата си къташе отчаяната надежда, че жената е все още жива и няма нищо общо с опита да бъдат убити бебетата й. Щеше й се да вярва, че тя ще бъде неописуемо щастлива да научи, че дъщерите й са живи и незабавно ще пожелае да се срещне с тях.

И какъв беше шансът това да се случи наистина? Почти нулев. Грифин вероятно имаше право. Дина Колинс беше мъртва.

— Искаш ли една кола? — попита Лейси Фелън, когато Рийв се приближи до бара.

— Да, благодаря — съгласи се тя. — В бутилка, ако обичаш.

Лейси извади една бутилка от малкия хладилник под бара, отвори я и я подаде на Рийв.

— Добре ли си? — попита Лейси.

— Да, защо питаш?

— Просто ей така. Тази вечер имам чувството, че духом си на милиони мили оттук. За Джаси ли се тревожиш?

Рийв кимна.

— Все се надявам, че ще излезе от комата скоро.

— Ще излезе. Познавам Джаси. Твърде е жилава, за да позволи на една пукната глава да я извади от строя за толкова дълго.

— О, Лейси, защо трябваше да се случи това? Тъкмо започнах да опознавам Джаси, да се привързвам към нея…

Лейси погледна над главата на Рийв, насочила поглед към входната врата.

— Задават се неприятности.

Рийв се обърна и видя Джейкъб Бътлър да влиза в бара. Защо Лейси смяташе… Преди дори да формулира напълно мисълта си, Рийв видя как една нисичка къдрава блондинка, облечена с чифт прилепнали дънки и оскъдна копринена блузка, буквално се хвърли върху Джейкъб в мига, в който той прекрачи прага на бара.

— Коя е тя? — попита Рийв.

— Минди Харпър. Една от старите приятелки на Джейкъб. Съвсем наскоро се разведе и се върна да живее в Чероки Пойнт. Преди по-малко от половин час я чух да разпитва за него.

— И защо смяташ, че ще има неприятности?

— Неприятностите ще бъдат най-вече за Джейкъб. Това момиче си има план, ако разбираш какво искам да ти кажа. Решила е да си върне нашия шериф. Каквото и да й струва това. Лично ми го каза.

Рийв сви рамене. Отчаяно се опитваше да демонстрира пълна незаинтересованост по въпроса.

— Това, всъщност, не е наша работа, нали? — Рийв проследи с поглед Минди, която буквално извлече Джейкъб на дансинга и се уви около него като евтино палто. Плътно прилепнало евтино палто.

— Ако само можеше да видиш изражението на лицето си, Рийв Сорел, веднага щеше да разбереш, че никой не би повярвал и на една твоя думичка по въпроса. — Лейси кимна с глава по посока на двойката на дансинга. — Джейкъб в момента преживява много трудности — на главата му висят три неразрешени убийства, а нападателят на Джаси все още се разхожда на свобода. Не забравяй, че Джейкъб е все пак мъж и си има своите мъжки слабости и нужди. Минди ще понадуе егото му, ще му предложи утеха и разбиране и след това ще го измъкне от тук, за да го изчука в най-близкото легло. Можеш да си сигурна, че ще го направи. Освен ако не предприемеш нещо, за да я спреш.

— Аз? — възмутено изписка Рийв.

— Да, точно ти, госпожичке.

— И какво бих могла да направя, за да попреча на Джейкъб да… — Рийв рязко замълча. — Истината е, че изобщо не ми пука какво прави или не прави Джейкъб. И с кого.

Лъжкиня! Лъжкиня!

— Ето, сега е твоят шанс — подкани я Лейси. — Хуут Томпкинс току-що се появи. Иди да спасиш Джейкъб, докато все още имаш тази възможност.

— Няма да правя нищо подобно.

— И май няма да ти се наложи. — Лейси се ухили. — Той идва насам. — Наведе се през бара и сграбчи ръката на Рийв. — Ако те покани да танцувате, не му отказвай. Човекът се нуждае от помощ, а ти си единствената жена в бара, която може да го спаси в момента.

— Добър вечер, дами — поздрави Джейкъб и се приближи до бара.

— Добър вечер, шерифе — отвърна Лейси. — Искаш ли нещо за пиене?

— Една кола.

Лейси му подаде бутилката и рече:

— Рийв тъкмо ми казваше, че като гледа как хората се забавляват на дансинга, и на нея й се приискало да се поразкърши малко. Ако питаш мен, един танц ще й се отрази чудесно.

Рийв едва не ахна от изумление, но се насили да се усмихне, когато Джейкъб се извърна към нея.

Той протегна ръка.

— Искаш ли да танцуваме?

— Аз… ами… — Погледна към Лейси, която кимна и само с устни изрече „да“. — Да, с удоволствие.

Придружи я до дансинга, сложил ръка на кръста й. Рийв не се бе чувствала толкова напрегната дори и на първия си официален танц, съпътствал дебюта й в обществото на петнадесетгодишна възраст. Пое дълбоко въздух, обърна се и се озова право в прегръдките на Джейкъб. Между телата им все пак останаха няколко сантиметра. И слава богу!

От автомата се носеше една от старите песни на Патси Клайн. Казваше се „Той ме наричаше скъпа“. Думите достигаха до нея и извикваха мамещи образи в главата й. Представяше си, че е с Джейкъб в леглото, а той я нарича „скъпа“. През цялата нощ. До сутринта.

Преди да си даде напълно сметка какво става, Рийв почувства, че се притиска към Джейкъб и буквално се разтапя от топлината на тялото му. Положи глава на рамото му, почувства устните му, които докосваха косата й. Джейкъб я водеше бавно по дансинга, прегърнал я със силните си и сигурни ръце. Точно от това се боеше — страхуваше се, че ще се почувства толкова сигурна и защитена до него, че ще поиска той никога да не престава да я прегръща по този начин.

Песента свърши, но Джейкъб не я освободи веднага. Пусна я чак когато Минди го сграбчи за ръката. Той се обърна към нея, но едната му ръка продължаваше да прегръща Рийв през кръста.

— Ей, голямо момче, забрави ли за мен?

— Как бих могъл, Минди?

— Коя е тя? — попита Минди.

— Това е Рийв Сорел, сестрата на Джаси.

Минди огледа Рийв от главата до петите.

— Не знаех, че Джаси има сестра.

Рийв се отскубна от Джейкъб.

— Ще ме извините ли…

Джейкъб я сграбчи за китката.

— Не бягай.

— Ей, какво става тук? Тази вечер си с мен, Джейкъб — заяви Минди и гневно изгледа Рийв. — Разкарай се, сестричке. Аз си го заплюх първа.

Рийв ненавиждаше подобни сцени. Бяха й толкова чужди, толкова непривични за навиците и възпитанието, което бе получила.

— Целият си е твой. — Рийв се отскубна от Джейкъб и едва не се затича към бара.

Подпря се на бара, за да укроти бесните удари на сърцето си и да успокои малко нервите си.

Лейси погледна над рамото й и попита:

— Какво стана? Джейкъб не идва след теб.

— Минди по най-категоричен начин заяви правата си върху него.

— И ти й го позволи?

— Не бих се унижила до там, че да се карам заради мъж с някакъв изрусен бял боклук в долнопробен бар.

— Джейкъб не е какъв да е мъж.

— Дай ми нещо за пиене.

— Още една кола?

— Бренди.

Лейси вдигна изразително едната си вежда, но побърза да налее брендито, което Рийв пожела.

Рийв го изпи бързо. Прекалено бързо. Конякът прогори гърлото й и се настани в стомаха й като горещ картоф. Тя се задъха, а след това започна да кашля.

— Махам се оттук — заяви тя, след като си пое въздух. — Ако се случи нещо, с което не би могла да се справиш сама, обади ми се. Ще бъда горе, в апартамента на Джаси.

— Бягството няма да реши проблема — рече Лейси. — Единственото, което ще постигнеш, е да будуваш цяла нощ и да се питаш дали Джейкъб наистина е изчукал Минди.

Рийв изръмжа.

— Лека нощ, Лейси.

Ако не се махнеше оттук — веднага при това — току-виж направила нещо, от което да се срамува. А може и да се разкайва впоследствие.

Рийв рязко отвори вратата и излезе, без да се обръща назад. Назъбена светкавица прониза черното нощно небе. Ударите на сърцето й отекваха оглушително в ушите й. Побягна от бара на Джаси, движена от една-единствена мисъл — да се махне далеч от Джейкъб. В далечината се чу гръмотевичен тътен. Заваля и капките намокриха косата и лицето й. Докато стигне до външното стълбище, което водеше към апартамента на Джаси, студеният дъжд плисна като из ведро и намокри пуловера й от кашмир. Рийв съжали, че в бързането да се махне от бара бе оставила сакото си да виси на закачалката. Опипа десния джоб на вълнения си панталон и въздъхна с облекчение, когато напипа ключа за входната врата на апартамента.

Думите на старата песен на Патси Клайн, която отново се въртеше долу в бара, достигнаха до съзнанието й. В главата й се появиха нови, нежелани образи. Мисли и чувства, инспирирани от мъж, когото би предпочела да не бе срещала изобщо. Образи на пронизващо зелени очи, които се взират в нея и достигат до най-съкровените кътчета на душата й. Спомен за тънки устни и чувствена уста, която се разтяга в подигравателна усмивка.

Мразеше го! Мразеше го, загдето я караше да чувства неща, неизпитвани никога преди. Мразеше го, загдето въздействаше на най-първичните, на най-примитивните й емоции. Мразеше го, защото я подтикваше да се съмнява в себе си. Стопяваше решимостта й и отслабваше желанието й да контролира живота си. Той като че ли искрено се забавляваше да я измъчва. И сякаш си даваше сметка, че само един негов поглед беше достатъчен, за да я накара да се разтрепери. Беше направила и невъзможното, за да прикрие непреодолимото физическо привличане, което изпитваше към него. От деня, в който се върна в Чероки Пойнт, тя поведе жестока битка с изгарящото душата й желание по един мъж, който изобщо не беше подходящ за нея.

Та тя дори не го харесваше, за бога! Той също не я харесваше. Двамата изпитваха единствено презрение един към друг, нали така?

Рийв стоеше пред апартамента на Джаси и ровеше в джоба си, опитвайки се да извади ключа. Беше мокра до кости от дъжда. Ръката й трепереше и тя не успя да вкара ключа в ключалката. Какво ставаше с нея, по дяволите? Защо толкова се разстройваше от мисълта, че Джейкъб Бътлър е в бара с някаква фльорца? Докосва я с големите си, силни ръце. Леко целува ухото й. Нашепва й нищо незначещи думички…

Рийв изпусна ключа. Той падна на площадката, подскочи и падна на първото стъпало. Погледът й се премрежи от сълзите, напълнили очите й.

Стегни се! Държиш се като идиотка. Нали не искаш да чувстваш ръцете му по тялото си? Не искаш да те докосва, да те гали… Не го искаш! Ти не го искаш!

От бара под нея все още долиташе познатата музика. Въртяха все същата песен на Патси Клайн. Отново. Дали Джейкъб бе пожелал да я пусне отново? Вероятно. Песента сигурно много му харесваше. Или пък просто бе осъзнал колко силно й въздействаше текстът на проклетата песен. Беше напълно в негов стил да я измъчва по този начин. Имаше чувството, че от мига на запознанството им той правеше само това. Измъчваше я.

Надявам се да не му стане тази вечер, когато заведе оная изрусена блондинка в дома си. Надявам се да се изложи и тя да му се присмее в лицето.

Да бе, като че ли това можеше да се случи! Готова беше да заложи всичките си милиони, че Джейкъб никога в живота си не бе имал подобен проблем. Не и той. Не и расов жребец като него. Тялото й се скова при мисълта за ерекцията на Джейкъб. Нови образи нахлуха в главата й. Джейкъб, гол и възбуден до краен предел, върви право срещу нея.

Поредната светкавица раздра нощното небе. Последвалият тътен беше предупреждение за приближаването на усилващата се буря. Рийв преглътна и се наведе, за да вдигне ключа, който бе изпуснала. Протегна ръка и в този момент една голяма, тъмна сянка я изпревари и вдигна ключа от мокрото стъпало. Рийв се вцепени от ужас. Нервите й се опънаха до скъсване. Вдигна глава и погледна право в леко полегатите, зелени очи на Джейкъб Бътлър.

— Не трябва да стоиш на дъжда — рече й той. — Ще се намокриш.

После се изправи и протегна ръка, за да избърше дъждовните капки от бузата й. Рийв потрепери и отстъпи назад. Притисна се към парапета, който ограждаше площадката.

Кажи нещо, наруга се тя. Не го зяпай като идиот! Приличаш на разтреперана от ужас девственица, чието целомъдрие всеки момент ще бъде пожертвано. Главата й обаче беше абсолютно празна. А от свитото й гърло не можеше да се изтръгне никакъв звук.

Джейкъб се присегна край нея, докосвайки я неволно с ръка. Пъхна ключа в ключалката, завъртя бравата и отвори вратата. Когато тя не се помръдна — просто не можеше — той я стисна за ръката малко над лакътя и я привлече към себе си. Тялото й се спря само на милиметри от неговото. На устните му се появи подобие на усмивка.

— Влез вътре — тихо я подкани той.

Тя се отскубна от него и бързо влезе в апартамента. След нея по пода остана мокра следа.

Моля те, Господи, накарай го да си иде.

— Трябва да съблечеш тези мокри дрехи. — Застана зад нея, но не я докосна.

Разтреперана от нерви, останала без дъх, Рийв трескаво се опитваше да успокои сърцето си. Ако ме докосне, ще умра, мислеше си тя. Но пък, от друга страна, ако не ме докосне, пак ще умра.