Фарли Моуът
Не плачи, вълко! (6)

3.
ЩАСТЛИВО ПРИЗЕМЯВАНЕ

Моят принудителен престой в Чърчил свърши през последната седмица на май. От три дни вилнееше ужасна снежна буря и неочаквано на третия ден, при видимост намалена от заслепяващата виелица почти до нула, над хотела, почти докосвайки го, прелетя самолет и с издъхващо заекване се стовари върху леда на съседното езеро. За малко вятърът щеше да го понесе отново, но ние изскочихме от кръчмата и го хванахме за крилата.

Това бе жестоко съсипан двумоторник, строен през 1938 година като учебен военен летателен апарат. След дълги години служба го захвърлили поради негодност, но един висок сух пилот с хлътнали очи го беше възкресил. Той беше летял по-рано в Кралските въздушни сили и сега хранеше илюзии, че ще открие своя собствена авиолиния в канадския север. Докато ние се борехме с вятъра, за да удържим на земята скърцащата машина, летецът слезе, разви от лицето си еднометров вишневочервен копринен шал и се представи. Идваше от Йелоунайф, на около 1100 километра в северозападна посока и крайната му цел била Прохода.

— Нали това е Прохода? — Предпазливо го осведомихме, че Прохода се намира на 650 километра югозападно. Явно новината не го смути.

— Е-е, нищо. В буря „всяко пристанище е добро“ — весело рече той и тъй като към него се бе присъединил вече и мудният му механик, всички заедно се върнахме в кръчмата.

Точно там, по-късно през деня, изповядах своите затруднения.

— Няма страшно — рече той, след като ме изслуша мълчаливо и внимателно. — Заредим ли утре старото хвърчило можем да стигнем навсякъде. Ще летим на северозапад — за нас това е най-добрият курс. При друг курс не мога да се доверя на компаса. Ще летим ниско и спокойно. Намерим ли много вълци, тогава те свалям долу и готово — щастливо приземяване!

Летецът излезе верен на думата си, макар следващите три дни да бяха неблагоприятни за полет: отначало облачната покривка падна почти до земята, а после и снабденият със ски самолет в резултат от изтощаването на хидравличен цилиндър от устройството за кацане, разви някакъв недъг в крайниците. По отношение на времето не можехме да направим нищо, но бордовият механик откри, че ако хидравличният цилиндър се напълни с тюленово масло, се оправя. И в този случай той продължаваше да изпуска, но самолетът се задържаше изправен поне двадесетина минути, преди отново да се килне като умираща патица.

На четвъртия ден сутринта най-после бяхме готови за тръгване. Самолетът можеше да носи само малък товар и се принудих да прежаля част от „десидератата“, включително безполезното кану-вана. Все пак смогнах да заменя четири литра спирт срещу сравнително запазено брезентово кану, което (поне така ме уверяваше пилотът), можехме да привържем под корема на самолета.

И точно тук изиграх на моя приятел, комуто толкова съм задължен, един подличък номер. Бях отделил от екипировката еленовата бира като несъществена, но една вечер, на светлината на джобното фенерче, открих как всичките петнадесет каси чудесно могат да се поберат в кануто, а то, привързано здраво под корема на самолета, с нищо нямаше да издаде живителния си товар.

Тръгнахме в един прекрасен ден. Когато излетяхме в черната морска мъгла, вятърът от изток спадна до около 60 километра в час, снеговалеж нямаше. Веднага изгубихме Чърчил от погледа си и завихме на северозапад.

Но всъщност всичко това не стана толкова лесно. При краткотрайното омекваие на времето предишния ден ските на самолета бяха затънали четири-пет сантиметра в кишата и бяха здраво замръзнали за твърдия лед отдолу. Първият ни опит да излетим завърши с разочарование — самолетът отказваше да се помръдне, макар и двата му мотора да се тресяха мъчително. Подобно непокорно поведение явно озадачаваше и пилота, и механика. Едва когато притичаха хората от кръчмата и взеха да сочат ските, като беззвучно крещяха нещо през рева на моторите, започнахме да се досещаме каква е дилемата ни. С помощта на тези доброжелатели най-сетне успяхме да освободим самолета, обаче пробитият цилиндър междувременно бе изтекъл и затова забавихме отново потеглянето, докато слагахме нова доза тюленово масло.

Най-после освободен, самолетът слиса пак своя пилот с решителен отказ да се отдели от земята. Ние се понесохме с широко отворени регулатори по малкото езеро, едва докосвайки повърхността, но си оставахме в обятията на леда. В последната минута пилотът завъртя рязко лоста и полетяхме в кръг, обръщайки буците лед по пътя си, и за малко не се прекатурихме, преди да се върнем, не без известно смущение, към първоначалната точка.

— Дяволски страно — каза пилотът. — Той е длъжен да излети, нали? Наистина е длъжен! Е, хайде — ще разтоварим варелите с резервния бензин, за да се издигне по-лесно.

„Резервните“ варели бяхме натоварили, за да има бензин за обратния път до Чърчил, и ми се видя доста безразсъдно, че пилотът ги пожертвува, но в края на краищата командуваше той и затова го оставих да прави каквото ще.

При следващия опит, без допълнителния бензин, вече успяхме (междувременно пак напълнихме цилиндъра) да поставим самолета в по-свойствена за него среда. Но изглежда тя много не му понасяше. Той отказваше непреклонно да се издигне по-високо от сто метра и уредите, измерващи оборотите на двата мотора, оставаха заковани на около трите четвърти от скалата.

— Какво ще търсим по високото? — весело извика пилотът в ухото ми. — Оттам няма да видиш вълците. Отваряй си сега очите на четири …

Протегнах глава като жираф да погледна през напукания мътен плексигласов прозорец и си отворих очите на четири, но без особени резултати. Летяхме в средата на непрницаем сив облак и често не се виждаха дори краищата на крилата. He забелязах никави вълци, не забелязах дори и следа от вълци.

Бръмчахме монотонно почти три часа, под самолета виждахме толкова, колкото ако се гмуркахме в пълен с меласа варел. Накрая самолетът пикира и пилотът изкрещя:

— Кацаме! Остана ми бензин само колкото да се върна. Земята тук я бива за вълци. Най-хубавите вълци!

На височина около десет метра изскочихме изпод облака и разбрахме, че летим над повърхността на за-мрзнало езеро сред широка близо километър долина, разположена между скалисти хълмове. Без да се двоуми нито миг, пилотът се приземи. Каквото и да бях мислил за неговите летателни способности по-рано, особената маневра, с която той се приземи на една ска ми направи сериозно впечатление. Чак когато самолетът загуби почти цялата си скорост, той му позволи да се опре и на сакатия десен крак.

Пилотът изгаси моторите и каза развеселено:

— Готово, мой човек. Хайде сега излизай. По-бързичко, че няма време. Ще мръкне, преди да стигна Чърчил.

Обхванатият от летаргия механик се завърна към живота, и както ми се стори, за секунди моята планина оборудване бе вече на леда, кануто развързано и цилиндърът на приземяващото устройство напомпан до вертикално положение. След като хвърли едно око към съдържанието на кануто, пилотът горчиво ме изгледа.

— Да не мислиш, че е много честно? — каза той. — Е, нейсе, да речем, че ще ти трябва. Всичко хубаво, драги мой. Есента ще дойда да те взема, ако дотогава старото хвърчило, не падне. Не се притеснявай. Наоколо сигурно има много ескимоси, и щом поискаш, ще те върнат в Чърчил.

— Благодаря — отвърнах смирено аз. — Но само така, за мое сведение, би ли ми казал къде се намирам?

— Съжалявам. И аз не знам точно. Да речем на около петстотин километра северозападно от Чърчил, а? Не е далече. Като няма карти на тая област… Със здраве!

Вратата на кабината хлопна. Моторите се постараха да ревят колкото се може по-силно по описания вече начин, самолетът се заблъска в снежните гребени, издигна се неохотно и изчезна в облачната пелена.

Бях пристигнал благополучно в базата.