Фарли Моуът
Не плачи, вълко! (4)

1.
ВЪЛЧИЯТ ПРОЕКТ

Банята у баба ми Моуът в Оуквил, — провинция Онтарио и дъното на вълчето леговище сред Пустите земи на централен Киуатин са значително раздалечени във времето и пространството. Не възнамерявам да проследя целия път, който лежи помежду им. Но всеки разказ си има начало и историята на моя престой при вълците започва именно в бабината баня.

Бях вече на пет години, но все още не бях показал с нищо какво ще бъде бъдещето ми, за разлика от повечето талантливи деца, които го правят далеч преди тази възраст. Вероятно, разочаровани от моето явно неумение да се изявя, родителите ми ме отведоха в Оуквил и ме изоставиха на грижите на баба и дядо, като отидоха на почивка.

Къщата в Оуквил, наречена „Грийнхеджис“,^[1] бе едно забележително благородническо имение, в което не се чувствувах като у дома си. Моят братовчед, няколко години по-голям от мене, който живееше там, вече бе намерил своето призвание — във военната област — и беше струпал страхотна армия оловни войници, с с която си беше наумил да се подготви за втори Уелингтън^[2]. Моята недодялана некадърност да играя ролята на Наполеон така го отчая, че той отказа да има вземане-даване с мене, освен при строго официални случаи.

Баба ми — аристократична дама, която така и не можа да прости на своят съпруг, че е бил дребен търговец на железария, се отнасяше търпеливо с мене, но в същото време ме ужасяваше. Тя ужасяваше повечето хора, включително дядо, който отдавна бе потърсил убежища в привидната си глухота. Дни наред той прекарваше приютен в голямо кожено кресло, спокоен и невъзмутим като Буда и явно безчувствен към бурите, бушуващи из коридорите на Грийнхеджис. Но въпреки това, знаех от личен опит, че би чул думата „уиски“, дори ако се прошепне през три етажа от мястото, където седеше. Тъй като в Грийнхеджис нямах приятел по душа, захванах да скитосвам сам наоколо. Решително отбягвах да пилея сили за каквито и да било полезни неща и по този начин, ако имаше кой да разбере, вече давах ясна представа за модела на моето бъдеще.

Един горещ летен ден, както се разхождах безцелно край лъкатушещо поточе недалече от къщи, попаднах на застоял вир. На дъното, едва покрити със зеленясала тиня, беряха душа три котешки сомчета.^[3] Те ме заинтригуваха.

Издърпах ги на брега с една пръчка и застинах в очакване да умрат, но те отказваха да го сторят. Точно когато бях убеден, че окончателно са умрели, сомчетата отваряха големи грозни усти и поемаха отново дъх. Упоритият им отказ да приемат съдбата си така ме порази, че намерих една консервена кутия, сложих ги вътре с малко тиня и ги отнесох в къщи.

Без да знам защо, рибите започнаха да ми харесват и исках да ги опозная по-отблизо. Основният проблем обаче беше къде да ги държа, докато укрепнеше познанството ни. В Грийнхеджис нямаше корита. Имаше една вана, но не се запушваше плътно и водата се задържаше не повече от няколко минути. Дойде време за сън, а аз все още не бях разрешил въпроса и тъй като чувствувах, че дори тези юначни риби едва ли биха оцелели цяла нощ в консервената кутия, бях принуден да прибегна към едно явно отчаяно средство — намерих им временен подслон в клозетната чиния на старомодната бабина тоалетна.

По това време бях твърде млад, за да предвидя особените проблеми, които носи със себе си старостта. Именно един от тях бе пряката причина за драматичната и неочаквана среща, състояла се между баба и рибите в малките часове па последвалата нощ.

Преживяването беше болезнено за баба, за мене, а вероятно и за рибите. До края на живота си баба отказа да хапне каквато и да било риба, и през своите нощни странствувания винаги си носеше силно фенерче. За ефекта върху рибите не мога да съдя със същата увереност, защото след като глъчката позатихна, безчуственият ми братовчед най-коравосърдечно пусна водата. Що се отнася до мене, въздействието породи трайно влечение към по-дребните представители на животинското царство. С две думи, историята с рибите отбеляза началото на моята кариера, най-напред като естественик, а по-късно и като биолог. Бях поел своя път към вълчето леговище.

Моето безразсъдно увлечение към изучаването на живата природа прерастна бързо в зряла любов. Забелязах, че дори и човешките същества, с които ме свърза тя, бяха не по-малко привлекателни. Първият ми наставник беше един шотландец на средна възраст, който разнасяше лед, за да си изкара прехраната, но всъщност бе запален мамалог^[4] — любител. На крехка възраст боледувал от краста, проказа или друга подобна детска болест и му опадала косата без да му порастне никога вече — една трагедия, която може би бе повлияла върху обстоятелството, че когато се запознахме, той вече бе отдал петнадесет години от живота си на изследването на връзката между лятното линеене при лалугерите и зараждащия се у тях нарцисизъм. Този човек се бе сближил с лалугерите дотам, че със цвъркащи подсвирквания ги примамваше докато се измъкнеха от подземните скривалища и кротко се оставеха да прегледа козината по гърбовете им.

Професионалните биолози, с които по-късно се запознах, с нищо не му отстъпваха. На осемнадесет години прекарах едно лято като помагах при полевите наблюдения на друг мамалог. Той беше седемдесетгодишен, отрупан с титли, извоювал си високо място в света на науката преди всичко чрез изчерпателното изследване на белезите по матката у земеровките^[5]. Този човек, уважаван професор в голям американски университет, знаеше за утробата на земеровките повече, отколкото някой някога е знаел. Нещо повече — той можеше да говори за своя предмет с истинско въодушевление. До края на живота си няма да се уморя мислено да съзерцавам онази прекарана с него вечер, когато в едночасов монолог за сексуалните отклонения при земеровките-пигмеи, той омагьосваше смесена публика от търговец на кожи, индианска матрона и англикански мисионер. (Търговецът сякаш изтълкува духа на беседата погрешно, но мисионерът, привикнал от години на трезви разсъждения, набързо го сложи на мястото му).

Волни и прекрасни бяха моите ранни години на естественик, но когато възмъжах и разбрах, че развлечението трябва да се превърне в призвание, ударих на камък. Щастливите дни на универсалния учен, който можеше да се увлича от всички етапи на естествената история отминаваха, и ако желаех да успея като биолог-професионалист, налагаше се да призная блудкавата необходимост от специализация. И все пак, когато започнах академичната си подготовка в университета, се затрудних да налучкам тясната пътечка.

Известно време се двоумих дали да последвам примера на мой приятел, специализиращ скатология (науката за изпражненията на животните), станал по-късно високопоставен скатолог в Биологическия обзор на Съединените щати. Намирах този предмет донякъде интересен, но все пак той не успя да разпали моя ентусиазъм дотолкова, че да стане смисъл на живота ми. А освен това, тази област беше пренаселена.

Моето лично пристрастие ме влечеше към изследване на живите животни в тяхната естествена жизнена среда. Като човек на точността, аз приемах думата биология, която означава учение за живота, в буквалния и смисъл. Болезнено ме озадачи парадокса, че много от моите съвременници страняха колкото може повече от самите живи същества и предпочитаха стерилната атмосфера на лабораториите, където използуваха мъртъв, често прекалено мъртъв животински материал, като предмет на изследване.

Изобщо по мое време в университета ставаше ста-ромодно да се занимаваш с животни, дори с мъртви. Новите биолози се насочваха към статистически и ана-литически изследвания, и естественият материал от живота се превръщаше само във фураж за захранване на изчислителните машини.

Неспособността ми да се пригодя към новите тенденции имаше обратен ефект върху професионалните ми очаквания. Докато състудентите ми вече намираха мястото си във всевъзможни загадъчни специалности, измислени в повечето случаи от самите тях, според принципа, че щом в дадена област си единственият специалист няма защо да се боиш от конкуренция, аз още не смог-вах да насоча интересите си от общото към частното. Като наближи време за завършване, забелязах, че повечето колеги бяха подсигурени с отлични изследователски служби, а аз изглежда не предлагах нищо особено на биологическия пазар. Така, най-накрая неизбежно се наложи да започна работа на държавна служба.

Жребият бе хвърлен един зимен ден, когато получих повиквателна от Централната служба за опазване на дивеча. Информираха ме, че съм нает срещу щедрата месечна заплата от 120 долара и трябва незабавно да се явя в Отава.

Подтиснах малко бунтарството си и се подчиних на безапелационната заповед, защото ако бях научил нещо в университета, то беше, че научната йерархия изисква от своите служители висока степен на подчинение, ако не и раболепие.

Два дни по-късно пристигнах във ветровитата посивяла столица на Канада и си проправих път из мрачния лабиринт, който приютяваше Службата за опазване на дивеча. Представих се на Главния мамалог — през по-безгрижните училищни години бях живял с него в една стая в пансиона, но уви, сега той се бе преобразил в завършен учен, така обгърнат от професионално до-стойнство, че едва се сдържах да не му направя дълбок поклон.

Следващите няколко дни бях подложен на онова, което наричат „ориентация“ — доколкото схванах: процес, предназначен да ме доведе до деформираното състояние на, безнадеждна депресия. Във всеки случай, напомнящите Дантевия „Ад“ легиони бюрократи, които посетих в мрачните им, миришещи на формалин бърлоги, където прекарваха безкрайни часове в попълване на скучни данни и съчиняване на безмислени писма, не успяха да пробудят у мене голяма преданост към новата ми служба. Единственото, което действително научих беше, че в сравнение с бюрократичната йерархия в Отава, научната е едно анархистко братство.

В това окончателно се убедих през паметния ден, когато най-сетне ме признаха за годен да бъде представен. Въведоха ме тържествено в кабинета на Заместник министъра, където дотолкова се забравих, че се обърнах към него с „господине“. Моят придружител, целия пребледнял и разтреперан, ме избута от Аудиенцията, и по невидими пътища ме замъкна в мъжката тоалетна. След като най-напред коленичи и надникна под вратите на всички кабини, за да се увери напълно, че сме сами и никой не подслушва, той обясни с агонизиращ шепот, че никога не бива да се обръщам към Заместник министъра другояче, освен с „Господин началник“ или с титлата му от Бурската война^[6] „Господин полковник“, под заплаха от прогонване.

Военните титли бяха de rigeur^[7]. Всички писма се подписваха от „капитан един-кой-си“, или „лейтенант еди-кой-си“, ако се зараждаха в по-нисши инстанции, или „полковник еди-кой-си“ и „генерал еди-кой-си“, ако идваха от по-горе. Онези членове от персонала, които не бяха имали възможност да придобият дори полувоенен статут, се принуждаваха да си измислят подходящи чинове, по-старши за висшите служители, и младши за новаците. Не всеки приемаше това с полагащата се сериозност. Попаднах на един нов служител в секция „Риболов“, който се бе характеризирал лаконично в преписка, изпратена до шефа, с подписа „Дж. Смит — редник, изпълняващ длъжноста ефрейтор“. След седмица безразсъдно храбрият младеж вече пътуваше към най-северната точка на остров Елсмиър, за да излежи своето заточение в иглу като изучава живота и навиците на деветшиповата бодливка.

В тези строги учреждения лекомислието никъде не се посрещаше благосклонно, както сам открих на съвещанието за моето първо поръчение.

На заседателната маса, наобиколена от мрачни физиономии, лежеше предварителния списък на нужните за целта материали — една грамадна документация в пет екземпляра, според официалните изисквания с внушителното заглавие:

ДЕСИДЕРАТА^[8] ОТНОСНО ВЪЛЧИЯ ПРОЕКТ

Изнервен вече от тежката обстановка, аз съвсем изгубих самообладание, когато заседанието започна да обсъжда дванадесета точка от ужасяващия документ хартия, тоалетна, държавен стандарт, 12 рула.

Суровото предложение от представителя на финансовия отдел, че в интерес на икономиите, предвиденото в този параграф количество би могло да се намали с уговорката, че от страна на изследователя (т. е. от моя страна) ще бъде упражнено цялото необходимо въздържание, ме хвърли в истеричен пристъп на кикот. Почти в същия миг се овладях, но беше вече твърде късно. Двамата най-висши служители, и двамата „майори“ се изправиха, студено кимнаха и безмълвно напуснаха стаята.

Изпитанието в Отава вървеше към своя край, но кулминационната точка все още предстоеше. Едно ранно пролетно утро бях извикан в кабинета на старшия служител, мой пряк началник, за окончателен инструктаж преди да потегля за „полевите условия“.

Началникът седеше зад масивно бюро, чиято прашна повърхност бе отрупана с пожълтели черепи на горски бобри (от постъпването си в Министерството през 1897 година той изучаваше процеса на разлагане на зъбите у горските бобри). Зад гърба му висеше портрета на някакъв намръщен и брадат безследно изчезнал мамалог, който отвисоко ме гледаше с изпълнени с мъка очи. Наоколо се разнасяше миризма на формалин, подобно зловоние от задната стаичка на погребалното бюро.

Шефът започна своето кратко изложение след дълга пауза, по време на която многозначително си играеше с черепите. В случая имаше тържественост, подобаваща за инструктаж на специален агент, комуто поверяват покушение на Държавен глава.

„Както знаете, лейтенант Моуът“, каза шефът, „проблемът за канис лупус придобива национално значение. Само през миналата година Министерството получи цели тридесет и седем меморандума от членовете на парламента, изразяващи до един дълбокото безпокойство на избирателите, че ние сме длъжни да предприемем нещо спрямо вълците. Повечето от оплакванията са постъпили от такива незаинтересовани групи с високо чувство за гражданско съзнание като различните ловни и риболовни клубове, а търговците — по-точно производителите на някои известни марки боеприпаси, придадоха тежест на законните оплаквания на гласоподавателите във Великия доминион. Те се оплакват с огорчение, че вълците убиват елените и все повече и повече наши съграждани все по-често и по-често се връщат от лов с по-малко и по-малко дивеч. Както може би сте чули, моят предшественик представи на Министъра обяснение за създалото се положение, в което бе изразил своето лично убеждение, че дивечът намалявал, защото броят на ловците се увеличил дотолкова, че превъзхождал елените в отношение пет към едно. Съвсем добросъвестно Министърът прочете това лъжливо твърдение в Парламента и бе освиркан от депутатите, които крещяха: «Лъжец!» и «Вълчи поклонник!»

След три дни моят предшественик се оттегли, и Министърът публикува в печата изявление: «Министерството на суровините и държавните резерви е готово да положи всички усилия, за да обуздае кръвожадното унищожение па еленовите стада от вълчите глутници. Веднага ще се премине към цялостно проучване на този жизнено важен проблем, като се хвърлят незабавно всички средства, с които разполага Министерството. Нашият народ може да бъде сигурен, че Правителството, чийто член имам честта да бъда, няма да остави камък необърнат, докато не сложи край на нетърпимото положение».“

На това критично място шефът сграбчи един особено едър череп на бобър и затрака ритмично челюстите му, сякаш за да подчертае своя финал:

„За тази велика задача сте избран Вие, лейтенант Моуът! За Вас остава само да тръгнете веднага и да се заемете с нея както подобава на високите традиции на нашето Министерство. Вълкът, лейтенант Моуът, ето Вашата задача сега!“

Неусетно се обърнах кръгом и на излизане от стаята вдигнах несъзнателно дясната си ръка за добър поздрав.

Напуснах Отава още същата нощ с един транспортен самолет на Канадските въздушни сили. Моето първо назначение бе Чърчил на западния бряг на Хъдсъновия залив, а после някъде из безлюдното мъртвило на арктическите Пусти земи лежеше и крайната ми цел — вълкът.