Фарли Моуът
Не плачи, вълко! (16)

13.
ВЪЛЧИ РАЗГОВОРИ

Като естественик Оотек притежаваше много необикновени качества, между които не на последно място и явно умение да разбира езика на вълците.

Преди още да срещна Оотек бях забелязал, че вокалните звуци, издавани от Джордж, Анджелина и чичо Алберт по разнообразие и диапазон далече надхвърляха възможностите на познатите ми животни, единствено с изключение на човека. В бележниците бях записал следните видове звуци: вой, стенание, треперлив вопъл, скимтене, сумтене, ръмжене, джавкане, лай. В границите на всеки поотделно можех да различа, но не и да опиша равностойно, безброй вариации. По принцип знаех, че освен това животните от семейство кучета чуват, а предполага се, и издават звуци пад и под диапазона на човешкия регистър. За пример в случая може да послужи така наречената „беззвучна“ кучешка свирка, която се продава. Знаех също, че всеки един от моите вълци реагира по разумен начин на звуци от други вълци, макар и да не притежавах никакви доказателства, че това са нещо повече от най-обикновени сигнали.

Моето истинско обучение по вълча лингвистика започна малко след пристигането на Оотек. Веднъж двамата с него наблюдавахме вълчето леговище няколко часа, без да видим нищо за отбелязване. Денят беше мъртвешки спокоен и насекомите налитаха като чума. Анджелина и вълчетата се бяха скрили от тях в леговището, а двата вълка спяха наблизо, капнали от умора след продължилия до късно сутринта лов. И на мене започваше да ми дотяга и да ми се приспива, ала неочаквано Оотек сложи свитите си длани на ушите и напрегнато се заслуша.

Не чувах нищо и нямах представа какво беше привлякло вниманието, му, докато той не каза: „Слушай вълците приказват!“ и посочи към веригата хълмове на десетина километра северно от нас^[1]

Нададох ухо, но ако някой вълк от ония хълмове иаистина бе излязъл в ефира, той явно не бе настроен на моята вълна. Не чувах друго, освен пагубното бръмчене на комарите. Джордж обаче, заспал на билото на сипея, изведнъж седна, наостри уши и насочи дългата си муцуна на север. След като постоя така минута-две, отметна глава назад и започна да вие. Разнесе се дълъг, треперлив вой, който от ниско се издигна до най-високия тон, достъпен за ушите ми.

Оотек сграбчи ръката ми и по лицето му се разля блажена усмивка:

— Елените идват, така говорят вълците!

В основни линии схванах казаното, но само толкова. Чак когато се върнахме в колибата и Майк отново беше на моите услуги като преводач, научих цялата история.

Според Оотек, вълкът от съседния северен район не само беше осведомил нашите вълци, че дългоочакваните елени са започнали да се придвижват на юг, но дори посочил точно къде се намирали в момента. Историята ставаше съвсем невероятна, защото този вълк не бил видял елените лично, а само предавал сведения, получени от още по-далечен вълк. Като чул и разбрал добрите новини, Джордж на свой ред ги предал нататък.

По природа и образование съм си мнителен — изобщо не скрих, че наивните опити на Оотек да ме слиса с тази фантасмагорична измислица ме забавляваха. Но Майк, за разлика от мене, повярва. Без много да се мае, той се застяга за ловен поход.

Неговото силно желание да убие карибу не ме изненада. По онова време вече бях усвоил една истина — както всяко друго човешко същество в Пустите земи, и той бе месоядно и се препитаваше изключително с еленово месо, ако имаше такова. Удиви ме обаче по-скоро готовността му да тръгне на поход в тундрата за два-три дни по такива безумни сведения, каквито бяха предложените от Оотек. Аз му го казах, но Майк се умълча и излезе без да ми отговори.

След три дни, когато отново го видях, той ме покани на еленов бут и чорба от еленови езици. При това ме осведоми, че намерил животните точно там, където определил Оотек, превеждайки посланието на вълците — край бреговете на едно езеро, наречено Коаик, близо седемдесет километра североизточно от колибата.

Сигурен бях, че това положително е някакво съвпадение. Но, любопитен да видя докъде би отишъл Майк в желанието си да ме вземе на подбив, се хванах на приказка и го помолих да ми разкаже повече за свръхестествения занаят на Оотек. Майк се отзова любезно. Обясни ми, че вълците не само притежавали способността да общуват на далечни разстояния, но упорствуваше, че си „говорели“ горе-долу като нас. Майк признаваше, че той самият не можел да чуе всички звуци, нито разбирал повечето от тях. Но някои ескимоси, и най-вече Оотек, толкова хубаво ги чували и разбирали, че буквално можели да си приказват с вълците.

Известно време смилах тази информация и стигнах до извода, че отсега нататък ще трябва да записвам всичко съобщено ми от двамата, само ако обилно го изпъстря с въпросителни.

И все пак мисълта, че може и да се крие нещо в тази работа, непрестанно ме глождеше. Ето защо помолих Майк да предаде на Оотек в бъдеще да следи какво ще говорят вълците и да ме държи в течение чрез Майк.

Когато следващата сутрин пристигнахме при леговището, от мъжките вълци нямаше и помен. Анджелина и вълчетата бяха станали и се мяркаха наоколо, но веднага се забелязваше, че Анджелина бе разтревожена. Тя непрестанно сновеше до върха на хребета над леговището и се ослушваше там няколко минути преди отново да се върне при малките. Времето си минаваше, а Джордж и чичо Алберт вече сериозно прекаляваха. На петата разходка до върха Анджелина като че ли чу нещо. Оотек също. Той още веднъж изигра своя театрален номер с ушите. След като слухтя няколко минути, зав се да ми обяснява какво бе станало. Уви, още не се разбирахме достатъчно и този път не схванах какво ми говореше, дори и в най-общи линии.

Върнах се отново към установената практика на наблюдения, а Оотек се вмъкна в палатката и заспа. От-белязах в дневника, че Джордж и чичо Албер се върнаха в леговището заедно, явно грохнали от умора в 12 часа и 17 минути по пладне. Към два часа Оотек се събуди и се постара да изкупи вината си задето изостави своя пост като ми запари чай.

При следващата ни среща с Майк му припомних пое-тото обещание и той започна да разпитва Оотек.

— Оотек казва, че вчера вълкът, ти нарича Джордж, изпрати вест на жена. Оотек чу добре. Той казва на жена лов много лош и остава още. Може да не отиде у дома до средата на деня.

Спомних си, че Оотек не можеше да знае по кое време вълците се прибираха, защото спеше в колибата. А както и да пресмяташ, 12 часа и 17 минути не е много далече от средата на деня.

Въпреки всичко, още два дни моят скептицизъм надделяваше — до онзи следобед, в който Джордж отново се появи на върха и наостри уши на север. Този път обаче той не обърна особено внимание на чутото, ако изобщо бе чул нещо, защото не нададе вой, а се върна в леговището да си душат носовете с Анджелина.

От своя страна, Оотек определено се заинтересува. Той едва ли не се развика, но аз долавях само откъслечни думи. Като разгорещено се мъчеше да ме накара да го разбера, той повтори няколко пъти „иннуит“ (ескимоси) и „каиуаи“ (идвам). Но моят глуповат израз не се промени и накрая той ме погледна с раздразнение и без дори да каже довиждане, запраши през тундрата в посока, която щеше да го изведе северозападно от колибата на Майк.

Това предизвикателно заминаване малко ме ядоса, но скоро го забравих. Вече беше късно следобед и с приближаването на часа за отправяне на нощен лов всички вълци ставаха неспокойни.

Ловните приготовления следват точно установен обряд: обикновено започва Джордж, с посещение на леговището. Ако Анджелина с малките е вътре, той ги изкарва навън. А ако вече са излезли, поведението на Анджелина от домашно отегчение се преобразява във възбуда. Тя лудува, подскача край Джордж, напада го с рамо, прегръща го с предни лапи. Сякаш и Джордж в тези игриви минути е най-обичлив, и понякога отвръща на своята съпруга, като я увлича в шеговито боричкане. От моето място тези борби изглеждаха доста свирепи, но равномерното махане на опашките на двата вълка показваше, че всичко е с добри намерения.

Несъмнено развеселен от шума на играта, на сцената се появява чичо Алберт и се включва в групата. Денем той предпочиташе често да спи по-далече от леговището, навярно за да намали по този начин шансовете да го заставят да поема ролята на бавачка прекалено често.

С неговото идване и трите вълка застават в кръг, душат си носовете, въртят усърдно опашки и започват да „издават звуци“. Признавам, че изразът „издават звуци“ не е много красноречив, но не мога да измисля нищо по-подходящо. Аз се намирах прекалено далече и дочувах само най-високите шумове, които ми приличаха най-много на грухтене. За мене техният смисъл беше неясен, но безспорно се отнасяше до царящото общо чувство на доброжелателство, очакване и приповдигнато настроение.

Когато изминат не по-малко от двадесет минути и не повече от час (в него вземат участие и малките: провират се под краката на вълците и безразборно захапват всяка попаднала им голяма опашка), веселието прекъсва. Тримата възрастни, обикновено водени от Анджелина, се отправят към върха над леговището. Там отново се нареждат в кръг и „запяват“, вдигнали нагоре глави.

Това бе един от възвишените мигове в техния ден, а в моя собствен — положително най-възвишеният. Първите няколко пъти, когато вълците пееха, настръхвах целия от стария загнездил се у мене страх, и не мога да претендирам, че съм се наслаждавал истински на техния хор. Но като изтече повечко време, той започна не само да ми харесва, но дори го очаквах предварително с огромно удоволствие. И въпреки това почти невъзможно ми е да го опиша, защото единствените понятия, с които разполагам, се отнасят до човешката музика и не съответствуват, дори подвеждат. Най-доброто, което ми остава да сторя, е да заявя, че този пълногласен и въодушевен хор ме трогваше дълбоко. Вълнувал съм се така в крайно редки случаи от разтърсващия отвътре трепет и тътен на великолепен орган, на който свири човек, възнесъл се над своето жалко съществуване. Пламенното изпълнение никога не продължава колкото ми се иска. След три-четири минути вълците приключват и кръгът се разкъсва, отново с много въртене на опашки душене с нос и общи уверения в благонамереност и голямо задоволство. След това Анджелина неохотно се запътва към леговището, като често поглежда назад към Джордж и Алберт, които поемат в тръс някоя лов-на пътека. Целият й вид говори ясно, че отчаяно й се иска да тръгне с тях, но в края на краищата тя се връща пак при вълчетата, за да посрещне въодушевените им желания било за вечеря, било за игра.

През същата тази вечер мъжките вълци се отклониха от обичайната практика. Вместо да хванат някоя пътека на север или северозапад, те тръгнаха на изток — в посока, противоположна на Майковата колиба и на мене.

За тази промяна се сетих малко по-сетне. По едно време човешки вик ме накара да се обърна. Оотек се беше върнал, но не сам. С него бяха трима свенливи приятели, всичките усмихнати и всичките засрамени от първата си среща със странния каблунак, който се занимавал с вълците.

Пристигането на такава тълпа можеше да направи безполезни по-нататъшните наблюдения през същата нощ, затова се присъединих към четиримата ескимоси в преселването към колибата. Майк си беше у дома и посрещна новодошлите като стари приятели. Най-после намерих възможност да му задам няколко въпроса.

— Да, — отвърна той. — Оотек истина знаел, тези мъже на път и скоро дойде.

— Но как е узнал?

— Глупав въпрос. Узнал е, защото чул съобщението на вълка от Хълмовете на десет километра, че през неговата територия минават ескимоси. Оотек се беше помъчил да ми обясни, но когато аз не успях да го разбера, почувствувал се длъжен да ме остави, за да посрещне и поздрави своите приятели.

Такава била работата.