Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Cry Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

ФАРЛИ МОУЪТ

Не плачи, Вълко!

роман

Превели от английски: СОНЯ КЪНЕВА и ПЛАМЕН ТОДОРОВ

първо издание

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник: МАРИЯ ДУХТЕВА

Художествен редактор: ИОВА ЧОЛАКОВА

Технически редактор: ПЕТЪР СТЕФАНОВ

Коректор: АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

953764121 Националност канадска. Код 11 6256-9-81

Издателски номер 387. Дадена за набор октомври 1980 г. Подписана за печат декември 1980 г. Излязла от печат януари 1981 г. Формат 32/84/108. Печатни коли 9,50. Изд. коли 7.98. Усл. изд. коли 8,73. Цена 0,86 лв.

Държавно издателство „ОТЕЧЕСТВО“, бул. „Г. Трайков“ 2а.

Държавен полиграфически комбинат „Д. БЛАГОЕВ“ — София

С/о Jusautor, Sofia

 

Never Cry Wolf

© Farley Mowat 1963, 1973

MCCLELLAND AND STEWART, TORONTO

История

  1. — Добавяне

22.
СКАТОЛОГИЯ

Септември незабелязано премина в октомври, белите нощи втвърдяваха мочурищата и заледяваха повърхността на езерата. Бих се радвал, ако можех да прекарам на открито цялото си време и да водя изцяло псевдовълчи живот. Но ми липсваше свободата на вълците. В колибата една огромна купчина научни баналности чакаше моето внимание. Съгласно теорията (моя собствена, не на началниците ми), че бе необходимо да провеждам наблюдения над живи вълци, аз умишлено бях пренебрегнал безброй периферни изследвания, предписани от Отава. Но сега, когато ми оставаше все по-малко време, усещах, че се налагаше да направя поне един жест на отстъпчивост към властите.

Една от страничните задачи, с които бях натоварен, беше проучване на растителността. Това включваше три етапа: първо — да направя хербарий на всички видове растения в областта; второ — да степенувам количествата и да определя съотношението между различните растения; и трето — от мене се очакваше да изготвя „качествен анализ“, като определя хранителната стойност на тази растителност по отношение на елена карибу.

Вече не ми оставаше време да свърша всичко това и се реших на компромиса да се заема с „обобщаващо изследване“.

При него се налагаше употребата на кръга на Раункиер[1] — един метод, замислен в пъкъла. На пръв поглед той изглеждаше съвсем невинен — просто голям метален обръч, но пуснат в действие, представляваше дяволски механизъм за подлудяване на здрави хора. За да го използува, ученият трябваше да застане сред някое мочурище, да затвори очи, да се завърти като пумпал няколко пъти и после да хвърли обръча колкото може по-надалеч. Тази усложнена процедура целеше осигуряването на пълна „случайност“ при хвърлянето. За мен конкретният резултат от метода се изразяваше в това, че изобщо изгубвах обръча и после трябваше да го търся до припадък. Намерех ли го обаче, започваха истинските мъчения.

Трябваше да отскубна всяко растенийце, независимо колко миниатюрно, попаднало вътре в чудотворния обръч, да определя неговия вид, да преброя всичките видове, а после и растенията от всеки вид.

Изглежда просто, нали? Обаче не е. По начало растенията в Пустите земи са дребни, почти микроскопични и моят пръв опит с кръга ми отне по-голямата част от деня, и ми докара очна преумора, и пристъпи на лумбаго, в резултат от дългите часове, които клечах като умопомрачен заек над кръга, докато отскубвах растенийцата с пинсети.

Бях убедил Оотек да не ме придружава в моите Раункиерски експедиции, просто защото не се чувствувах способен да му обясня техния смисъл. Но на третия ден от моето изтезание той се показа зад близкия хълм и безгрижно се спусна по склона към мене. Моят поздрав беше малко кисел, защото точно в този миг сърцето ми съвсем не преливаше от доброта. Изправих се болезнено, взех обръча и го хвърлих за пореден път, докато той с интерес ме наблюдаваше.

Кръгът не отлетя надалече — бях уморен, обезкуражен, не ми бяха останали сили.

— Шуианак! Много лошо! — унищожително изкоментира Оотек.

— По дяволите! — креснах разгорещено аз. — Я теб да те видя!

Мисля, че моят ангел-пазител ме бе вдъхновил за това предизвикателство. Оотек направи някаква високомерна гримаса, изтича за обръча, вдигна го, изви назад ръка като дискохвъргач и го метна. Кръгът се издигна като летяща яребица, блесна ослепително на слънцето, стигнал върха на траекторията си, полетя грациозно над близкото езеро, вряза се във водата почти без плясък и изчезна завинаги.

Угризения на съвестта обзеха Оотек. Лицето му се удължи в мрачно предчувствие, очаквайки да избухне моят гняв. Предполагам, че той така и не разбра защо хвърлих да го прегръщам, после весело го завъртях в няколко стъпки от игрив индиански танц, и накрая го замъкнах в колибата, където поделих с него последната скъпоценна бутилка вълчи сок. Но тази случка несъмнено затвърди неговото убеждение, че нравите на белия човек наистина са неразгадаеми.

След като за щастие по този начин проучването на растителността приключи, пред мен се изправи друго неприятно задължение — довършването на скатологическите изследвания.

Поради голямото значение, придавано на скатологията в Отава, ми бе наредено да посветя част от времето си на събиране и анализ на вълчи изпражнения. Не бях очарован от тази задача, но в скитанията си из Пустите земи хвърлях по едно око и на изпражненията. Събирах намереното с дълъг форцепс и го поставях в малки брезентови торби, всяка поотделно обозначена с надпис за приблизителната трайност на образеца, за мястото и времето на намирането му. Торбичките държах под леглото си в колибата. Към края на септември бях натрупал такова грамадно количество, че съдържанието започна да се изсипва по пода и да ми се мотае из краката.

По ред причини, сред които не на последно място бе изразът, който си представях, че ще придобият лицата на Оотек и Майк, като разберат с какво се занимавах, не изпитвах никаво желание да анализирам своите находки. Бях успял да запазя в тайна дейността си по събирането на изпражненията. Майк и Оотек навярно любопитствуваха какво ли има в торбичките, но бяха твърде възпитани или пък прекалено се страхуваха от онова, което бях им казал, за да ме разпитват подробно. Макар че вече бяха станали достатъчно толерантни към особеностите на моите професионални задължения, не исках да ги пресилвам. Затова и продължавах да отлагам анализа, докато една октомврийска сутрин двамата заедно тръгнаха за лов на карибу, и аз останах единственият господар на лагера. Тъй като се чувствувах сравнително сигурен в уединението си, точно тогава се приготвих да приключа с неприятната задача.

Поради въздействието на атмосферните условия, както и продължителния престой, изпражненията се бяха втвърдили като камък и трябваше да омекнат, преди да мога да работя върху тях. Затова ги завлякох долу до речния бряг, напълних с вода две поцинковани кофи и ги накиснах вътре. Докато траеше процесът на омекотяване, подредих на една широка плоска скала, изложена на слънце и постоянен вятър, инструментите, бележниците и другите съоръжения. Усещах, че предстоящата работа щеше повече да ми потръгне в една непринудена обстановка.

Следващата крачка бе да си нахлузя противогаза. Нямам намерение да ви разсмивам, като отбелязвам този факт. Аз бях оборудван с противогаз и сандък гранати със сълзлив газ, с които се предполагаше да прогонвам вълците от леговищата и да ги застрелвам като образци за аутопсия. Естествено, не бих паднал толкова ниско, дори преди да опозная вълците и да започна да ги уважавам като приятели. Много отдавна бях изхвърлил гранатите в близкото езеро, но бях запазил маската, защото ми беше зачислена. Сега тя влезе в употреба, защото вълчите изпражнения понякога съдържат яйцата на един особено отровен паразит и ако бъдат вдишани от човек, те се излюпват в микроскопични червейчета, които си пробиват път до неговия мозък, образуват в него кисти, и често пъти резултатът е фатален и за тях, и за техния домакин.

След като се уверих, че първата порция изпражнения се поддаваше на обработка, надянах противогаза, сложих я в бялата емайлирана чиния, взета назаем от колибата и започнах да правя дисекция с форцепс и скалпел. Определях съставките през ръчната лупа и описвах сведенията в бележниците.

Процесът беше трудоемък, но не и лишен от интерес. Всъщност скоро толкова се увлякох в работата, че престанах да забелязвам какво ставаше наоколо.

Впоследствие, когато след един-два часа се изправих да раздвижа мускулите си и се обърнах случайно към колибата, останах силно изненадан, защото се оказах изправен пред полукръг от дузина непознати ескимоси, зяпнали в мене с израз на недоверие, примесено с погнуса.

Това бе критичен момент. Стреснах се дотам, че забравих противогаза със слонския хобот и опулените защитни очила, и когато се опитах да поздравя непознатите, филтрираният ми през петсантиметровия активен въглен и половинметровата гумена тръба глас прозвуча приглушено и жално като вятър, който духа през гробница. Този ефект съвсем вцепени ескимосите.

Постарах се припряно да се освободя, смъкнах противогаза и пристъпих живо напред — при което ескимосите бързо отстъпиха назад с премерените движения на наредени в една редица танцьори от мюзикъл, като същевременно ме гледаха с лудо подозрение. В отчаянието си да покажа своите добри намерения, аз се усмихнах, колкото се може по-широко, като оголих зъби дотам, че гримасата ми наверно е изглеждала демонично озъбване. В отговор моите гости отстъпиха с още един-два метра, а някои боязливо преместиха поглед към блестящия скалпел в дясната ми ръка.

Те явно се готвеха да побягнат, но аз спасих каквото можеше да се спаси от положението, като си припомних подходящи думи на иннуитски и избърборих един повече или по-малко официален поздрав. След дълго мълчание, един от ескимосите се престраши плахо да отговори и постепенно те престанаха да гледат като ято пиленца в присъствието на гърмяща змия.

Макар че помежду ни не се получи истински разговор, неловкият диалог, който последва, изясни, че тези хора били част от племето на Оотек, прекарали лятото далеч на изток, завърнали се току що в постоянните си домове, където чули за страннния бял мъж в колибата на Майк. Затова решили да дойдат сами да видят чудото, но всичко чуто предварително не бе могло да ги подготви за спектакъла, който видяха с очите си.

Както си приказвахме, забелязах няколко деца и възрастни да отправят тайно поглед към кофите с изпражненията и емайлираната чиния с разбърканите в нея миши кости и козина. При всички останали хора това би било знак на просто любопитство, но по това време бях прекарал достатъчно дълго сред ескимосите, за да се сетя какви са скритите им мисли. Изтълкувах техния интерес като тънък намек, че са огладнели и ожаднели след дългото пътуване, и биха се зарадвали, ако им предложех чай и храна.

В отсъствието на Майк домакинът бях аз, а най-голямата добродетел в Севера е гостоприемството, и поканих ескимосите на вечеря в колибата. Изглежда те разбраха и като ме оставиха да свърша заниманията си по последните останали изпражнения, се оттеглиха зад близкия хълм, за да се установят на временен лагер.

Резултатите от анализите се оказаха изключително интересни. Близо 48% от изпражненията съдържаха остатъци от гризачи, предимно зъбни резци и кожа. Другите поддаващи се на определяне по хранителните параграфи съставки включваха еленови кости, козина от карибу, няколко птичи пера и — неочаквано, едно медно копче, силно корозирало под въздействието на стомашните сокове, но с все още различаваща се емблема — котва с въже, каквато използуват различни морски търговски компании. Нямам представа как копчето бе дошло тук, но само то не можеше да се приеме за доказателство, че някой заблуден моряк е бил изяден от вълк.[2]

Тържествено наблюдаван от две малки ескимосчета, измих кофите и ги напълних с прясна вода, за да приготвя нужните, както знаех, десетина литра чай. На връщане към колибата забелязах момчетата да тичат нагоре по хълма, сякаш носеха новини, които горяха от нетърпение да споделят с родителите си, и се усмихнах на това въодушевление.

Веселото ми настроение обаче не се задържа дълго. След три часа вечерята беше готова (представляваше кюфтета от кълцана риба, печени по полинезийски, със сладко-кисел сос, мое изобретение), но от гостите нямаше и помен. Вече се беше стъмнило и се притесних да не би да се е получило някакво недоразумение относно часа на вечерята.

Най-накрая си облякох парката[3], взех едно фенерче и тръгнах да търся ескимосите.

Изобщо не ги намерих. Мястото за лагеруване бе изоставено и хората бяха изчезнали до един, сякаш огромната равнина ги беше погълнала.

Чувствувах се много объркан и някак си обиден. Когато си дойде Оотек, разказах му случката и поисках обяснение. Той ми зададе куп уточняващи въпроси за кофите, изпражненията и от тоя род, които ми се сториха не съвсем уместни. И накрая се провали — за пръв път, откакто се познавахме. Твърдеше, че било необяснимо защо бяха отхвърлили така грубо моето гостоприемство … и случката така си остана необяснена.

Бележки

[1] известен френски биолог (б. пр.).

[2] Не съществуват автентични данни, че вълците са нападали хора, въпреки случаите, в които изкушението положително е било почти неудържимо (б. а.)

[3] връхна зимна дреха от еленови кожи (б. пр.).