Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Cry Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

ФАРЛИ МОУЪТ

Не плачи, Вълко!

роман

Превели от английски: СОНЯ КЪНЕВА и ПЛАМЕН ТОДОРОВ

първо издание

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник: МАРИЯ ДУХТЕВА

Художествен редактор: ИОВА ЧОЛАКОВА

Технически редактор: ПЕТЪР СТЕФАНОВ

Коректор: АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

953764121 Националност канадска. Код 11 6256-9-81

Издателски номер 387. Дадена за набор октомври 1980 г. Подписана за печат декември 1980 г. Излязла от печат януари 1981 г. Формат 32/84/108. Печатни коли 9,50. Изд. коли 7.98. Усл. изд. коли 8,73. Цена 0,86 лв.

Държавно издателство „ОТЕЧЕСТВО“, бул. „Г. Трайков“ 2а.

Държавен полиграфически комбинат „Д. БЛАГОЕВ“ — София

С/о Jusautor, Sofia

 

Never Cry Wolf

© Farley Mowat 1963, 1973

MCCLELLAND AND STEWART, TORONTO

История

  1. — Добавяне

9.
ДОБРИЯТ СТАР ЧИЧО АЛБЕРТ

Веднъж призната официално, моята малка територия, оградена от вълчите владения, остана неприкосновена докрай. Повече нито един вълк не пристъпи границите на моята собственост. От време на време някой се отбиваше пътьом да опресни граничните знаци от другата страна на чертата. За да не остана по-назад в този обред, включвах се и аз доколкото можех. Разсеяха се всички скрити опасения за собствената ми сигурност и вече спокойно можех да посветя изцяло вниманието си на изучаването на самите животни.

Установих още в началото на наблюденията, че вълците водеха съвсем уравновесен живот, без да се подчиняват робски на точни разписания. Мъжките отиваха на работа рано привечер. Случваше се да тръгнат още в четири часа или да закъснея до шест — седем, но рано или късно те се отправяха на нощен лов. По време на лова бродеха далече по околностите, макар доколкото имах възможност да преценя, да не напускаха никога границите на семейната територия. Пресметнах, че при обикновен лов вълците покриваха по петдесет-шестдесет километра до зазоряване. Възможно бе да изминаваха и по-големи разстояния в тежки времена, защото понякога се връщаха чак следобед. Остатъка от деня прекарваха в сън — но особен, вълчи сън. Свиваха се на кълбо и заспиваха за пет-шест минути, после скачаха бързо, оглеждаха се и наново задремваха.

Животът на женската и на малките беше значително по-дневен. Вечер, след заминаването на мъжките, вълчицата обикновено влизаше в леговището и оставаше там. От време на време излизаше за малко навън — да подиша чист въздух, или да прескочи до склада с месо, за да похапне.

Този склад заслужава по-специално внимание. Вълците не оставяха и не складираха каквато и да било храна в близост до леговището, донасяха само количеството, нужно за незабавна консумация. Излишъците от лова се прибираха в разположено на километър от леговището хранилище, свряно в една пукнатина сред камънаците. То беше предназначено да се използува преди всичко от майката, която гледаше малките и естествено нямаше как да тръгне с мъжките вълци на дълъг ловен поход.

Едно семейство лисици, от съседно леговище потайно ползуваше склада. Вълците сигурно знаеха местонахождението на лисичето жилище, а вероятно и разбираха отлично, че някой тършува из склада и краде на дребно. Но не обръщаха никакво внимание на това, въпреки че за тях би било дреболия да изровят и унищожат четирите малки лисичета. Както личеше по всичко лисиците на свой ред не се страхуваха от вълците. Виждах ги няколко пъти с очите си да прелитат като сенки през сипея съвсем близо до вълците, без да предизвикат у тях особен интерес.

По-късно изучих, че почти всички вълчи леговища из Пустите земи бяха изоставени лисичи бърлоги, допълнително разширени и заети от вълци. Може би ползата от лисиците в предварителната черна изкопчийска работа им осигуряваше неприкосновеност. Но според мене, по-вероятно бе търпимостта на вълците да изразяваше само тяхното характерно дружелюбие.

Денем, когато мъжките почиваха, вълчицата без да прекалява, се грижеше за домакинството. Малките също се раздвижваха, шумно изскачаха от тясното леговище и лудуваха, докато капнеха от умора. Така непрекъснато през двадесет и четирите часа на денонощието нещо ставаше или поне се очакваше да стане. И аз стоях залепен за далекогледа.

След първите два дни и две нощи почти неотклонно наблюдение, усетих, че бях на път да прехвърля границите на издръжливостта си. Положението ставаше крайно обезпокоително. От страх да не пропусна нещо жизнено важно, не смеех да заспя. В същото време вече толкова ми се доспиваше, че всичко ми се виждаше двойно, а понякога и тройно, макар че това явление може би бе свързано и с количествата вълчи сок, които поглъщах в старанието си да остана буден.

Разбрах, че се налагаше да предприема драстични мерки, иначе щеше да се провали цялата ми научноизследователска програма. Все не можех да измисля нещо подходящо, докато един път, когато наблюдавах как един от вълците удобно дремеше върху могилката до леговището, отгатнах решението на моя проблем. Много просто. Трябваше да се науча да спя като вълк.

Изгубих известно време, докато усвоих тънкостите. Отначало правех опити да затворя очи и след пет минути да се събудя, но нищо не излезе. След като на два-три пъти задрямвах, накрая заспах непробудно за няколко часа.

Грешката беше моя, защото не подражавах на всички действия на спящия вълк. Както по-късно схванах, работата започваше още със самото свиване на кълбо, а после идваше и протягането след всяко пробуждане. Тайната на успеха се криеше тук. На какво се дължи всичко това, не знам. Възможно е промяната на положението на тялото да стимулира кръвообращението. Но онова, което знам със сигурност е, че правилно получените порции вълчи сън освежават безкрайно повече, отколкото безчувствената, седем-осем часова кома, в която човекът е намерил своя отговор на нуждата от почивка.

За нещастие, в нашето общество вълчият сън трудно се поддава на приложение. Разбрах това след като се завърнах в цивилизования свят и младата дама, в която тогава бях влюбен, ме изостави. На раздяла тя разгневено заяви, че би прекарала по-скоро цял живот с болен от рахит скакалец, отколкото още една единствена нощ с мен.

Колкото повече привиквах към делничния семеен живот на вълците, толкова по-трудно ми ставаше да поддържам към тях безлично отношение. Независимо от старанията си да спазвам научната обективност, не можех да устоя на въздействието от индивидуалните им характери. Улових се, че наричам бащата на семейството Джордж, защото ми напомняше онзи джентълмен с кралска кръв, на когото служех през войната като прост войник[1], макар в бележниците ми той да фигурираше просто като „ВЪЛК «А»“.

Джордж бе масивно, сребристо бяло животно с набиващ се в очи царствен вид. На ръст по-едър почти с една трета от другарката си, той едва ли се нуждаеше от тази допълнителна свръхголемина, за да подсили властната си осанка. Джордж беше представителен. Достойнството му бе неуязвимо, при все че му липсваше капка високомерие. Съвестен до крайност, нежен и предан в рамките на благоразумието, той олицетворяваше онзи тип баща, чиито идеализиран образ се появява в много изпълнени с копнеж книги за човешкото семейство, ала действителният му прототип рядко се среща по земята на два крака. С една дума, Джордж беше бащата, за който мечтае всеки син.

Неговата съпуга беше не по-малко забележителна. Стройната, почти чисто бяла вълчица с дълга козина около лицето и раздалечени, леко дръпнати очи, сякаш бе портрет на истинска кокетка. Красива, гъвкава, донейде страстна, в някои случаи дяволита, наглед тя едва ли олицетворяваше майчинството. И все пак не е възможно да съществува по-добра майка. Улових се, че я наричам Анджелина, макар че не мога да установя как това име изплува из потайните дълбини на моето подсъзнание. Джордж ми беше приятен, уважавах го дълбоко, но силно обикнах Анджелина и продължавам да живея с надеждата, че някъде ще намеря жената, която притежава всичките й добродетели.

Анджелина и Джордж правеха впечатление на задружна и всеотдайна двойка, каквато можеш само да мечтаеш да видиш. Доколкото аз бях свидетел, те изобщо не се караха и очевидно радостта, с която се срещнаха всеки ден след кратката раздяла, бе съвсем непристорена. Бяха изключително привързани един към друг. Но, уви — многото страници в бележниците ми, запазени с надеждата за подробен коментар върху сексуалното поведение на вълците, си оставаха празни.

Въпреки моите очаквания трябваше да установя с прискрърбие, че физическата любов навлиза в живота на двойка вълци само за две-три седмици, рано пролет, обикновено през март. Тогава целомъдрените вълчици (а те всички без изключения са целомъдрени до двегодишна възраст) се събират с мъжките. Но за разлика от кучетата, усвоили много от навиците на своите господари — хората, вълчиците се свързват само със свободни вълци, и то за цял живот.

Ако в брачния съюз при една огромна част от човечеството изразът „докато ни раздели смъртта“ се нарежда сред най-забавните пародии, за вълците той е просто обикновен факт. Вълците са строго моногамии и без да мисля, че това е много възхитително, все пак да им приписваме някакви разюздани безредни връзки изглежда почти лицемерие.

Въпреки че ми беше невъзможно да разбера сигурно и точно от колко време Джордж и Анджелина живеят заедно, по-късно успях да узная от Майк, че семейството им е поне от пет години; съпоставено с продължителността на живота при вълците и хората, това се равнява на тридесет години. Майк и ескимосите се отнасяха към вълците в околността като към близки познати. Ескимосите (но не и Майк) изпитваха към тях толкова високо уважение, че не би им минало и през ум да ги убиват или раняват. Джордж, Анджелина и другите членове на семейството им бяха стари познайници, а ескимосите знаеха разположението на леговището поне от четиридесет-петдесет години, през които поколение след поколение вълци са отглеждали в него семействата си.

В началото много ме озадачи едно обстоятелство в организацията на вълчето семейство. При предишното посещение на леговището бях видял три вълка и в първите дни от наблюдението допълнителният излишен вълк ми се мярна няколко пъти. Той ме изправяше пред голяма загадка, защото, макар че можех да приема идеята за изпълнен с доволство домашен кръг, който се сьстои от двойка вълци и сюрия малки въчета, все още не бях навлязъл така дълбоко във вълчия свят, за да си обясня или приема явното наличие на вечния любовен триъгълник.

Какъвто и да беше третият вълк, той определено представляваше ярка личност. Беше по-дребен от Джордж, не толкова гъвкав и подвижен, със сив оттенък на иначе бялата козина. Веднага щом го видях заедно с малките, той стана за мене „чичо Алберт“.

Шестата утрин от бдението ми бе ведра, слънчева и Анджелина с малките се възползува от хубавото време. Сльнцето едва бе изгряло (в три часа сутринта), а всичките напуснаха леговището и се разположиха върху близката песъчлива могила. Дребосъците се нахвърлиха на майка си с енергия, която сигурно би докарала всяка жена до истерия. Гладни бяха, но освен това главите им бяха натъпкани с дяволии. Първите, две пробваха всички възможни средства да отхапят опашката на Анджелина — скубеха я, боричкаха се с нея, докато ми се стори, че козината й се разхвърча на пухкави облачета, междувременно другите две се мъчеха, както можеха, да й откъснат ушите.

Анджелина издържа с благороден стоицизъм близо цял час. После, печално раздърпана, направи опит да се защити, като седна върху опашката си и пъхна разрошената си глава между лапите. Опитът излезе безплоден. Вълчетата сега се нахвърлиха върху лапите й — на всяка лапа по едно. Така имах удоволствието да гледам представление, в което демоничният убиец на диви животни отчаяно се мъчеше да спаси едновременно и опашката, и лапите, и главата си.

Най-накрая тя се отказа, отскочи встрани от своето потомство и затича по високия пясъчен хребет към върха, изтерзана до краен предел. Четирите вълчета весело се запремятаха подире й, но преди да я настигнат, тя нададе твърде необичаен вой.

Тепърва въпросът за общуването между вълците щеше да ме заинтригува все повече с течение на времето, но тогава аз все още плащах данък на заблудата, че при животните, за разлика от човека, не съществува сложна сигнална система. Не можах да разгадая точно жалното, тъничко ръмжене на Анджелина. Но все пак долових в него нещо трогателно и то пробуди съчувствието ми.

И не само моето. Секунди след сърцераздирателния й стон, преди още бандата вълчета да я догони, се появи спасителят.

Третият вълк. Той беше заспал на южния край на сипея, там където височината се спускаше надолу и изчезваше под водите на залива, в издълбано в пясъка легло. Докато не подаде глава, не подозирах, че е там. Той скочи, отърси козина, спусна се право към леговището и както вълчетата се канеха да прехвърлят последната могила, която ги отделяше от майка им, се изпречи на пътя.

Гледах захласнато как подложи рамо на първото вълче, събори го по гръб и го бутна по полегатия склон да се търкаля надолу към леговището. Разбил атаката, той внимателно захапа другото за дебеличката му задна част и после като овчар подбра всичките обратно към мястото, което от този момент кръстих детска площадка за игра.

Двоумя се дали да сложа във вълчата муцуна човешки думи, но впечатлението от онова, което стана по-нататък, беше кристално ясно. Сякаш той им рече: „Я да ви видя сега, хлапаци такива! Щом ви се боричка, опитайте с мене“.

И наистина той бе на разположение. През следващия час толкова енергично игра с вълчетата, като че ли още беше на тяхна възраст. Игрите бяха най-различни и повечето можех да позная. Най-често се повтаряше гоненицата и гоненият винаги беше чичо Алберт. Скачаше, търкаляше се, извиваше се между вълчетата, но не напусна нито веднъж детската площадка, като същевременно увличаше малките в такова препускане, че в края на краищата те се предадоха.

Алберт за миг ги огледа и като хвърли поглед към сипея, където сега спокойно отпуснала се лежеше Анджелина, отново се хвърли сред уморените вълчета, просна се по гръб и ги прикани на борба. Те се уловиха. Едно по едно настръхваха и се втурваха в битката. Този път се ожесточиха не на шега и никакви правила и задръжки не се спазваха — поне от тяхна страна. Мъчеха се да задушат Алберт до смърт, макар че колкото и остри да бяха малките им зъби, изобщо не можеха да пробият неговия дебел врат. Едно се обърна с гръб и в изблик на инфантилна жестокост започна да хвърля назад с лапи дъжд от пясък право в лицето му. Останалите заподскачаха високо нагоре, колкото можеха да ги изхвърлят кривите им малки крачета и тупваха доволно върху големия корем на Алберт. Между скоковете се опитваха да изгризят всяка чувствителна част от тялото му, до която им стигаха зъбите.

Вече се чудех докога ли щеше да издържи Алерт; очевидно бе способен да издържи дълго, защото едва когато вълчетата изнемощяха докрай и изпокапаха сънливо, той стапа и се освободи от тях предпазливо като внимаваше да не стъпи върху прострените малки тела. Дори и тогава не се върна в удобното си легло (нещо, което несъмнено бе заслужил след цяла нощ тежък лов). Вместо това се разположи в края на детската площадка и заспа по описания вече вълчи начин, като през няколко минути поглеждаше бързо към вълчетата, навярно да се увери, че още са му под ръка.

Що се отнася до взаимоотношенията на третия вълк с останалия член на семейството, те още не бяха изяснени, но за мене той вече бе и си остана „добрият стар чичо Алберт“.

Бележки

[1] Джордж VI (1895—1952) крал на Великобритания от 1936 г. (б. пр.)