Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Never Cry Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

ФАРЛИ МОУЪТ

Не плачи, Вълко!

роман

Превели от английски: СОНЯ КЪНЕВА и ПЛАМЕН ТОДОРОВ

първо издание

Редактор: ОГНЯНА ИВАНОВА

Художник: МАРИЯ ДУХТЕВА

Художествен редактор: ИОВА ЧОЛАКОВА

Технически редактор: ПЕТЪР СТЕФАНОВ

Коректор: АЛБЕНА НИКОЛАЕВА

953764121 Националност канадска. Код 11 6256-9-81

Издателски номер 387. Дадена за набор октомври 1980 г. Подписана за печат декември 1980 г. Излязла от печат януари 1981 г. Формат 32/84/108. Печатни коли 9,50. Изд. коли 7.98. Усл. изд. коли 8,73. Цена 0,86 лв.

Държавно издателство „ОТЕЧЕСТВО“, бул. „Г. Трайков“ 2а.

Държавен полиграфически комбинат „Д. БЛАГОЕВ“ — София

С/о Jusautor, Sofia

 

Never Cry Wolf

© Farley Mowat 1963, 1973

MCCLELLAND AND STEWART, TORONTO

История

  1. — Добавяне

12.
ДУХЪТ НА ВЪЛКА

Начинът, по който ме прие Оотек, повлия благотворно върху поведението на Майк. Той съхрани своето дълбоко вкоренено подозрение, че не съм много в ред, и ако не ме следи грижливо, мога да стана опасен, но се поотпусна и се опита да ми съдействува — доколкото му позволяваше затворения характер. За мене това бе добре дошло, защото ми даваше възможност да се възползувам от помощта му на преводач между мен и Оотек.

Към собствените ми познания по хранителните навици на вълците Оотек добави още много. Като потвърди моето откритие за ролята на мишките във вълчата храна, той ми разказа, че вълците изяждали и голям брой земни катерици и понякога дори сякаш ги предпочитали пред карибуто.

Почти из цяла Арктика земните катерици се срещат в изобилие, макар че заливът „Вълчи дом“ се пада южно от техния периметър. Те са близки роднини на обикновения дългоопашат лалугер от западните равнини, но за разлика от него притежават изключително слабо развито чувство за самосъхранение. В резултат лесно стават плячка на вълци и лисици. През лятото, добре охранени и угоени, могат да достигнат на тегло цял килограм, така че често вълкът убива достатъчно катерици за едно сносно ядене като изхабява само част от енергията, изразходвана в лова на карибу.

Надали е възможно, мислех си, рибата да бъде широко застъпена в храната на вълците, но Оотек ми уверяваше, че греша. Той ми разказа как гледал няколко пъти вълците да ловят обикновени щуки или северни щуки. Пролетно време едрите риби, понякога стигнали двадесет килограма тегло, си хвърлят хайвера и навлизат в заплетената мрежа тесни ръкави на блатистите тресавища покрай бреговете на езерата.

Ако вълкът решавал да ги лови, той скачал в някой по-голям ръкав и тръгвал срещу течението, като шумно пляскал из водата и подгонвал щуката пред себе си към постепенно стесняващи се ръкави. Накрая рибата усещала опасността и се обръщала назад, за да се спусне към открити води, но вълкът се изпречвал на пътя й, и стигало само веднъж страшните челюсти да се сключат, за да строшат гръбнака и на най-едрата щука. Оотек ми съобщи, че веднъж видял вълк, който за по-малко от час уловил седем големи щуки.

Ескимосът разправяше, че вълците ловели също и скатове[1] когато едрите риби тръгвали нагоре по потоците на тундрата, за да хвърлят хайвера си. В този случай вълчата техника била притаяване на някоя скала сред плитчините; щом минел скат, вълкът го сграбчвал с лапа. Подобен метод използуват мечките при лов на сьомга.

Друг, макар и незначителен източник на храна, били северните скалпини — малки рибки, които се спотайват под камъните в плитките води. Вълците ги ловели като нагазвали във водата, преобръщали с муцуна или с лапа крайбрежните камъни и сграбчвали озовалите се на открито рибки, преди те да успеят да избягат.

По-късно през лятото ми се удаде случай да получа потвърждение на описания от Оотек риболов. Наблюдавах чичо Алберт, който прекара част от следобеда си в това занимание. За жалост, изобщо не успях да видя как вълците ловяха щука. Но като научих начина от Оотек, със значителен успех го приложих сам подражавайки във всяко отношение на описаните действия на вълците, само че вместо със зъби нанасях смъртоносния удар с късо копне.

Тези странични разяснения по отношение на вълчия характер ме изумиха, по едва когато стигнахме до разговор за ролята на карибу в живота на вълка, Оотек наистина ми отвори очите.

Вълкът и еленът според него бяха едно цяло. За да предаде смисъла на това, което искаше да обясни, Оотек ми разказа една притча. Тя звучеше малко като Стария завет, но Майк ме увери, че била част от полурелигиозния фолклор на ескимосите от вътрешността на Арктика. Те все още си живеят като безгрижни езичници — жалко за безсмъртните им души.

Ето и преразказаната приказка на Оотек:

„В началото бяха само Жената и Мъжът, и нищо друго не ходеше, не плуваше, и не летеше по света, докато един ден Жената издълба огромна дупка в земята и хвърли в нея въдица. Едно по едно измъкна тя всичките животни и последното, което улови в дупката, беше еленът карибу. Тогава Кайла (Господарят на Небето) каза на жената, че най-големият дар от всичко е еленът, защото еленът ще храни човека.

Жената пусна елена на свобода и му заповяда да върви по земята и да се множи, и еленът стори както му нареди Жената. И скоро земята се напълни с елени, и синовете на Жената имаха добър улов, и бяха сити и облечени и живееха в здрави колиби от кожа. Всичко идваше от елена.

Синовете на жената ловяха само едрите, угоените елени, те не искаха да убиват слабите, дребните и болните, защото нито ги биваше за ядене, нито кожите им бяха добри. Затова след време стана така, че болните и слабите надминаха по брой силните и охранените. И когато синовете видяха това, те се уплашиха и се оплакаха на Жената.

Тогава Жената направи магия и повика Кайла, и му рече: «Не струва твоята добрина, защото елените стават болни и слаби и ако се храним с тях, и ние ще отслабнем и ще се разболеем.»

Чу я Кайла и отговори: «Добро е делото ми. Ще кажа на Амарок (Духът на Вълка), а той на неговите деца, и те ще започнат да изяждат болните, слабите и дребните елени, и по земята ще има място само за тлъстите, угоените и здравите.»

Така и стана; затова еленът и вълкът са едно цяло — защото еленът храни вълка, а вълкът прави елена силен.“

Тази история леко ме порази, защото не бях подготвен да изслушам от един неграмотен и необразован ескимос лекция (макар и в алегорична форма), илюстрираща теорията за оцеляването на най-пригодените посредством механизмите на естествения подбор. Във всеки случай, скептично приех постулираното от Оотек щастливо взаимоотношение между елена и вълка. Скорошният ми личен опит вече ме беше извел от заблудата на много научно установени истини, но трудно можех да повярвам, че всемогъщият умен вълк ще ограничи хищничеството си сред еленовите стада до бракуване на болните и изнемощели, след като, предполага се, можеше да си избере най-угоените и най-вкусните животни. Освен това си мислех, че притежавам отлично оръжие, с което щях да разбия твърдението на Оотек.

— Питай го тогава — казах на Майк, — откъде са са взели тия скелети на големи и очевидно здрави карибу, пръснати около колибата по цялата тундра на север оттук в продължение на километри.

— Няма какво да питам — отвърна Майк с нагла откровеност. — Тези елени убивал аз. Четиринадесет кучета има да храни, отива по два-три елена на седмица. И аз трябва да яде. А и заради лова убивал много елени из целия район. Около всеки елен, ето така, слага по четири, пет капана и хваща много лисици, като идват да ядат. Не ми трябвал да трепя мършав елен. Охранен ми трябва на мене.

Зави ми се свят. Попитах:

— Колко мислиш, че убиваш на година? Майк гордо се ухили:

— А-а, мой изстрел е страшен, дяволски точен.

Убивам двеста триста, и повече мога да са.

И добави:

— Всеки трапер прави това. По цял юг, докъдето зиме отиват елените, индианци, бели трябва много убиват, иначе как ще ловуват. Ясно не всякога сполучва да хване достатъчно карибу, тогава кучета храни с риба.

Но от риба кучета не могат да работи добре — отслабват, разболяват се и не ги бива да тегли товари. По-добър си е еленското месо.

От проучването на архивите в Отава знаех, че в провинциите Саскачеуан, Манитоба и южен Киуатин, които влизат в зимния обсег на Киуатинските стада карибу, има около 1800 трапера. Известно ми бе също, че много от траперите са били анкетирани от Отава чрез агенциите на компаниите за търговия с кожи, за да се добие информация, която би помогнала в обясняването на стремглавото спадане на размерите на стадата. Бях чел резултатите от анкетата. Всички трапери и търговци до един отричаха да са убивали годишно повече от еднн-два карибу, и всички до един настояваха, че вълците изтребвали безброй хиляди елени.

В математиката никога не съм бил голяма сила, но се опитах да пресметна общите бройки от току що получената информация. По природа съм си недоверчив и съкратих наполовина броя на траперите, намалих и годишния брой на убитите от Майк елени също наполовина, преди да умножа двете. Независимо колко пъти умножавах, получавах все една и съща фантастична цифра — 112 хиляди животни, ежегодно убивани от траперите в тази област.

Давах си сметка, че тази цифра не ставаше за използуване в официалните ми доклади. Освен ако не желаех да ме изпратят за десет години на Галапагоските острови да проучвам тиковете у морските костенурки.

Все пак, разказаното от Майк и Оотек в голяма степен представляваше информация, основаваща се на мълвата, а аз не бях нает да събирам подобни приказки. Решително изхвърлих от ума си тези тревожни разкрития и отново поех по трудните пътища към установяването па истината.

Бележки

[1] вид акулообразна риба (б. пр.)