Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ошибка, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция и форматиране
gogo_mir (2014)

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 5 от 1978 г.

Илюстрации: Владимир Минчев

 

 

Издание:

Автор: Уилям Морисън; Лев Еджубов; Ричард Макена

Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1978 г.

Преводач: Николай П. Тодоров; Спас Николов; Цвета Пеева; Николай Кетибов; Невяна Кънчева

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: английски; руски

Издател: Фантастично читалище

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник; разказ; очерк

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7049


Спаси го това, че не се спря веднага, а направи още три-четири стъпки по пътечката. С тях промени разположението на трите фигури и звярът, изскочил иззад храсталака, сега трябваше да вземе ново решение. Самецът, неговата самка и рожбата им замръзнаха на пътечката, която тук, в открития участък, се извиваше рязко като дъга. Малкото, изпъчило напред своя подут рахитичен корем и поклащайки се на изкривените си крачета, безпомощно стоеше на нейния прашен, отъпкан връх. Звярът се намираше в центъра. Едър, с гладка лъскава кожа, той се бе свил на кълбо, притиснато към земята и готово за скок. Самецът стоеше от едната страна на дъгата, а женската — от другата, на еднакво разстояние от малкото.

В първия миг, когато се обърна натам, откъдето дойде шумът, го обзе страх. Не се изплаши от звяра. Просто веднага разбра, че сега всичко зависи не от него, дори не от хищника, а от самката, която стоеше на пътечката с тояга в лапата. Когато той загризваше клон от дърво, а после с каменно стъргало бавно пресичаше сухите жили, женската възмутено скимтеше и го блъскаше в гърба. Искаше да яде, а той прерязваше клона не така, както винаги, значи не както трябва. Но когато новата тояга замени счупената, тя се успокои. Леко разширяващият се прав клон беше закривен накрая. С такава тояга можеше и удар да се нанесе и клон с плодове да се закачи. След време, когато тоягата се оглади, женската обичаше да я взема.

По тази пътечка те вървяха един след друг: самката — отпред, малкото — в средата, а самецът — с тоягата отзад. Този, който държи тоягата, трябва да върви отзад, недалеч от групичката. Родителите знаеха това и никога не нарушаваха важното правило. Разбира се, за предпочитане е отзад да върви той. Но тя също е доста внимателна, а слухът й е даже по-остър. Ето защо, когато женската спря и го побутна, самецът й даде тоягата и спокойно тръгна пред малкото.

В най-опасния участък, където пътечката заобикаляше гъсталака, самката видя в храстите нещо за ядене, и, без да даде какъвто и да било знак, спря. Сега и тримата стояха на пътечката, а в центъра между тях се беше свил за скок едрият хищник. Самецът разбираше, че той няма да се нахвърли върху малкото — докато са живи, родителите ще се бият заради него. Затова ще избере женската или самеца. Сега всичко зависи от нея. Тя непременно трябва да нападне първа хищника. Тогава самецът ще й се притече на помощ и с камък ще го прогони. Ала изведнъж разбра, че самката може да вземе друго решение — погрешно и съдбоносно за него, даже и за тримата. Та нали, ако го няма него, женската и малкото са обречени на гибел!

Всички тези разсъждения се родиха за миг някъде зад тясното полегато чело и изчезнаха, остана само резултатът — това, че самецът ясно съзнаваше какво може да се случи. Той целият се напрегна в очакване, свел напред глава на дебела къса шия. Но в глъбините на съзнанието му се таеше още някакво чувство. Ако можеше да разсъждава и да запомня своите мисли, може би щеше да разбере, че това е недоумение. По целия път самката беше действувала правилно, а в най-опасния участък кой знае защо допусна много груба грешка.

 

 

След няколкостотин хиляди години самец в аналогична ситуация ще твърди, че е попаднал на самка, на която не може да разчита и която може да го подведе в най-неочаквания момент.

— Именно така ще кажа: на нея не може да се разчита, тя може да ме подведе в най-неочаквания момент.

Беше си повтарял това много пъти, с тревога гледайки зеленото табло за оповестяване. Най-сетне то пламна с ярка светлина и от скритите в стените и на тавана високоговорители прозвуча сух, властен глас:

— Станете! Съдиите идват!

Той се изправи и едва сега видя, че предната стена е закрита със завеса, както в широкоекранен кинотеатър. Завесата трепна и започна да се разтваря. Показа се предното табло на грамадна електронноизчислителна машина. Гледаха го, примигвайки, множество разноцветни светлинки, укорно кимаха стрелките на някакви уреди, а от двете страни на машината от големи цепнатини се бяха подали езиците на хартиени ленти.

Непосредствено под тавана от широка хромирана ивица изпъкваха огромни медни букви — „Темида“, а по-долу привличаха вниманието грижливо направени емайлирани табелки с черни надписи — „Блок за преценяване на доказателствата“, „Блок за свидетелски показания“, „Блок за кръстосан разпит“, „Система за анализиране на веществените доказателства“ — и още много други табелки, които той не успя да разгледа.

В средата на машината, след като щракна, се отвори капак и откри зъбеста метална паст.

— Кажете името си! — безстрастно заповяда машината.

Той изпълни нареждането и подаде молбата.

— Кажете какъв е характерът на делото! — разпореди се машината.

— Аз за развод — обърка се той, — с жена ми… На нея не може да се разчита…

— Исковите молби се приемат в левия долен ъгъл — съобщи „Темида“.

Той видя как близо до табелката „Въвеждане на искови молби“ замига яркозелено око и се появиха валяци, като на пишеща машина. Само че бяха два, един до друг. Протегна ръка към тях, те се завъртяха и започнаха да въвличат молбата с кратки резки движения, сякаш дъвчеха хартията и трудно я преглъщаха.

— Повторете накратко главната причина за развода!

— На нея не може да се разчита, тя може да ме подведе всеки момент — каза той със слаб пресеклив глас.

Машината хитро замига, чу се меко ромолене и хартиените ленти отстрани станаха толкова дълги, че започнаха да се диплят в хромираните кошници, които стояха направо на пода.

— Засега причина за развод няма — сухо констатира „Темида“. — Вие съобщихте, че тя може да ви подведе всеки момент. Следователно простъпката, която служи за основа на исковата молба, още не е извършена. Вашето дело ще бъде разгледано едва след посочения момент.

Той искаше да възрази, но го тласнаха грубо и пред очите на „Темида“ застана мъж с къси панталони и сако до коленете с голям брой златни копчета. С една ръка държеше копче, а с другата сочеше ищеца.

— Обвинението — започна той тържествено — настоява делото да се разгледа незабавно поради интереса, който представлява за обществото. Семейството е основа и база. Основите са неразривни, базата е неприкосновена. Молбата на ищеца в рамките на гражданското съдопроизводство е престъпна и се основава върху недоказуеми намерения. Невъзможността да се разчита на член от семейството не е причина за разтрогване на брака. Вероятността съпругата да подведе се определя от момента. А моментът се определя от усмотрението. Следователно подвеждането може да се спре в стадия на опита. С една дума, мотивите на ищеца не са убедителни…

Той продължаваше да говори, но ищецът и обвинителят бяха обгърнати от мек лепкав облак и внезапно обвинителят се разтопи, а на мястото му, стоеше същество с лице, чиито черти бяха неясни, обаче с внушителна фигура. Тя бе облечена с блестяща адвокатска мантия, а на главата се виждаше метална каска от времето на Първата световна война.

neobhodimata_greshka_pred_temida.png

— Известно е, че най-добра защита е нападението — каза съществото с добре поставен глас. — Затова ще си позволя в отговор на обвинението срещу моя доверител да нападна тезата за безпогрешността. Ваша електронна светлост, безпогрешността е смърт, а животът е низ от грешки. Що се касае до съдебния процес, той започва поради една грешка, води се погрешно, бори се с грешки, съгласява се с тях и завършва с погрешно твърдение, че няма грешка в това, което погрешно се нарича безпогрешно решение. Говори се, че не греши само онзи, който нищо не прави. Това твърдение е погрешно от начало до край, тъй като безделникът допуска продължаваща във времето грешка. А този, който прави нещо? Нима е възможно да не греши?

Адвокатът рязко се извърна на високите си токове и посочи с пръст ищеца.

— Ако се върнем към моя доверител — провъзгласи той, — ще стане очевидна погрешността, следователно и разумността на поведението му. През целия си живот той е вършил нещо, следователно е грешил. А веднъж видял своята бъдеща жена и й предложил безпогрешен път към най-голямата грешка. Останалите грешки са значително по-малки, обърнете внимание, ваша електронна светлост, значително по-малки от грешката, която го е довела пред вашите многоцветни очи и гръмливия високоговорител. При това най-голямата си грешка той е направил, без да мисли, а всяка дребна го е измъчвала поне малко и е предизвиквала размишление — струва ли си да я прави.

 

 

Той се спря пред дебела кафява врата и се замисли:

„Може би напразно дойдох тук? Навярно не си струваше да правя това?“

Вместо да се обърне и да си отиде, решително натисна бутона и се вслуша — във входа беше тихо, картечните трели на звънеца се чуха ясно. Вратата се отвори много скоро. Естествено, трябваше да звъни по-кратко и не така настойчиво — срещу него стоеше полугола фигура със сънливо и разтревожено лице.

— Гранаткин? — в гласа прозвуча удивление, смесено с недоволство. — Нещо сериозно? Може би просто не знаеш колко е часът?

Михаил презрително изсумтя и тръгна обратно. Гранаткин акуратно изтри обувките си в грапавата каучукова бърсалка и влезе в ергенската квартира, неприязнено гледайки как домакинът шляпа с меките нощни пантофи и в движение запалва полилея, торшера и даже настолната лампа върху писмената маса. Михаил облече спортен халат, предназначен очевидно за боксьори, друсна се в кресло и с жест покани неочаквания гост да седне.

— В службата ти сигурно не се е случило нищо — започна той да размишлява, преди Гранаткин да е обяснил каквото и да било. — Началството не е толкова неразумно, че да те изхвърли. Напълно достатъчно е администраторите да имат мъничко разум, за да осъзнаят печалния факт, че в замяна няма да получат нещо по-добро.

Михаил изчаквателно погледна Василий, но той мълчеше, подсмихвайки се някак си накриво.

— Да опитаме да се поровим в други области! — продължи Михаил. — Човек нощем може да бъде преследван от неприятности на обществени места: гари, ресторанти, пристанища, градски градини, просто на улицата. Най-често тези неприятности са свързани с грабители, милиция, алкохолни напитки и, естествено, с жени. Обаче всичко това няма никакво отношение към теб. Грабителите са твърде разумни, за да не се досетят, че в джобовете ти има не повече от една рубла, икономисана на обед в диетичен стол. От такива като теб милицията не се интересува. Уверен съм, че не си пресякъл улицата посред нощ, а си стигнал до ъгъла и си минал през подлеза. Алкохолни напитки? Глупости! Повече от мъничка чашка, преди да обядваш. Остават жените. Това е област на големи изненади. Но за човек, който се е отдал изцяло на дома, за човек, безумно влюбен в своята жена и сериозно занимаващ се с проблемите във връзка с ремонта на квартирата…

— Стига! — Василий стана решително, угаси лампата на бюрото, обърна се към торшера и раздразнено дръпна късото шнурче с мъничък пухкав пудел. След това пристъпи към Михаил, наведе се почти до лицето му и каза, наблягайки на всяка дума: — Напуснах дома и ще се разведа с Татяна!

Михаил се изправи бавно, по някаква невероятно сложна траектория прекоси стаята и отново запали торшера и настолната лампа. Постоя малко до писмената маса, после се върна при своето кресло.

— Е, добре — произнесе той с равен глас. — Напуснал си дома… Можеше и да премълчиш това. Такова съобщение след твоето нощно позвъняване съдържа нулева информация. Остава втората част от фразата ти, така да се каже, футурологичната.

Известно време Михаил разглеждаше своите космати крака, подаващи се изпод мъхнатия халат, след което продължи с пресилена усмивчица:

— Значи ще се развеждаш… — също не особено много информация. Естествено, в три часа през нощта нито един съд няма да приеме молбата ти и ще се наложи да чакаш поне още седем часа. Ето това вече е важно за човек, умеещ да мисли. Добре знаеш, че аз съм именно от тези хора, ясно ми е защо си дошъл при мен.

— Защо? — попита Василий с раздразнение.

— Дошъл си, за да те убедя до десет часа (тогава се отварят съдилищата) да не правиш фаталната стъпка и да те върна в лоното…

— Ти, разбира се, подробно ще изложиш сега целия ход на разсъжденията, който те е довел до тая глупава мисъл.

— Естествено. Аз съм акуратен човек и не обичам неяснотите. И тъй, ето какъв е ходът на разсъжденията. Ти, както знаем, си напуснал своя дом в три часа през нощта и си тръгнал към мен. Нима след големия семеен скандал не можеше да се поразходиш из града? Нима не можеше да идеш в института си и да работиш до сутринта? Никой нямаше да се учуди. Щяха да решат, че проверяваш нова налудничава идея, която ти се е присънила през нощта. Но ти дойде при мен, при човека, който познава Таня много години и ще се постарае да я защити.

— Всички кой знае защо мислят за нея. А аз? Аз какво, нищо ли не съм за теб?

— Не, защо говориш така. За мен ти си нещо повече от Таня. Разбира се, ако тя е намислила да те пребие с ютията или да те отрови с някаква екзотична отрова… Даже ако ти е изневерила… Аз съм изцяло на твоя страна и съм готов заедно с теб да съчиня молбата за развода.

— Боже мой! — Василий удари с юмрук по коляното си. — Дрънкаш врели-некипели! Какво общо имат тук ютиите и отровите?! Нито ми е изневерявала… Нима само затова хората се разделят? Можа би хиляда пъти по-добре щеше да бъде, ако тя… Тогава поне веднага всичко щеше да стане ясно и нямаше да има пътища назад. А сега и животът е непоносим, и като че ли няма явни причини…

Василий спря с жест Михаил, който отново опита да анализира ситуацията, и продължи:

— Разбираш ли, тя е ненадежден човек и това се проявява във всяка дреболия, във всеки неин жест, във всяка нейна стъпка, най-сетне в нейното отношение към мен. Аз правя всичко за нея, всичко давам… А тя… Та на нея не може да се разчита… Тя може да ме подведе в най-неподходящия момент.

— Откъде знаеш какво ще стане утре? И кой момент може да бъде считан за подходящ или неподходящ? Общи приказки…

— Не ме разбра правилно. Аз не предполагам, а съм уверен, че тя може да ме подведе. Та тя през целия си живот непрекъснато ме подвежда. Естествено, това са все дреболии… Но когато са много, когато всеки ден се навират в очите…

— Нищо не разбирам. Какво прави с теб? Не съм забелязвал нещо нередно у Татяна…

— Не си забелязвал?! При твоята наблюдателност! Знаеш ли с какво започна вчерашната ни история? Снощи след шест тя се обади по телефона в къщи и каза, че излиза от службата. Даже пеша да върви, ще се прибере само след около петнайсет минути. Аз пишех нещо и не обърнах внимание на часовника. А после погледнах и се смаях — бяха минали час и половина. Позвъних в службата, оттам ми казаха, че е излязла навреме. Един час по-късно разбрах, че трябва да звъня по болници и в милицията. Но реших най-напред да изтичам до службата й — може да се е случило нещо по пътя. Изскочих навън, а тя стои до входа на нашата сграда и спокойно говори с една съседка. Имала била неприятности с мъжа си и трябвало да се прояви съчувствие към нея. А това, че аз едва не полудях, не я интересува. И то на една крачка от дома! Можеше да прескочи за минутка в къщи и да каже, за да не се безпокоя. На тя се отнася с пълно безразличие към мен и към моите вълнения.

— Любопитна ситуация — подсмихна се Михаил. — А попита ли я защо тя…

— Естествено. И знаеш ли какво ми отговори? „Какво искаш от мен? Не разбирам. Та аз веднага след работа се прибрах в къщи. Бързах, тичах като ненормална. А пък ти се заяждаш!“

Михаил престана до се подсмива и заинтригуван погледна Василий.

— Слушай, това е много интересно. Направила е всичко така, както е редно за добрата съпруга. Бързала, дотичала и изведнъж в последния момент — грешка, неправилно решение. Като че ли си е вече в къщи, стои на две крачки. Има чувството, че се е прибрала в дома си, а оттук — погрешният извод, че всички трябва да знаят за това. Изводът е, разбира се, подсъзнателен… Трябвало е да съобрази още нещо съвсем мъничко, а именно, че ти съвсем не си могъл да знаеш за нейното прибиране. Възможно е обаче и малко да се сгреши. Колко интересно е всичко това! Дори не можеш да си представиш колко е интересно!

— На тебе може и да ти е интересно. А питаш ли мен какво ми е? Когато това става едва ли не всеки ден.

— Всеки ден, казваш? Да, това сигурно може да се случва и всеки ден. Слушай, Василий, ще ти задам един въпрос. Само че не се чуди, а отговори съвсем сериозно!

— Какъв въпрос?

— Още не съм го измислил. Дай ми възможност да помисля няколко минути! Ясен ми е само принципът — какъв трябва да бъде този въпрос. Ей сега ще приготвя нещо за хапване. Има и хубаво коняче. Ще сложа вода за кафе.

Михаил скочи и, потривайки ръце от удоволствие, се втурна към кухнята. Там известно време тракаше съдове, хлопаше вратата на хладилника и изведнъж завика:

— Измислих въпроса. Готви се!

Върна се в стаята, смъкна халата и започна да навлича тренировъчен костюм. Личеше, че още размишлява над въпроса, който се канеше да зададе. Отново се разположи в креслото и погледна сериозно Василий.

— Имам предвид, че въпросът е важен! Само не измисляй, а отговаряй точно!

Василий кимна и нетърпеливо забарабани с пръсти по креслото.

— Кажи, Василий… — Настъпи дълга пауза. — Кажи, Василий… Често ли на Татяна й изкипява млякото, когато го вари?

Василий скочи, хвана се за главата и закрещя:

— Кога ще престанеш с тия твои идиотски шеги? Аз не знам какво да правя. Може би всичко при мен ще хвръкне по дяволите. Може би ще виждам сина си само в неделя. Няма да мога да работя! А ти ми досаждаш с някакво си мляко.

— Я сядай и не викай така, че ще чуят и съседите! Нямам намерение да се шегувам с теб. Въпросът се отнася за това защо си дошъл при мен.

— Е, добре, добре, ще отговоря. Да, тя вари всеки ден мляко за Петка и всеки ден го изкипява. Това, впрочем, също е доказателство, че се отнася равнодушно към мен. Та нали аз съм принуден всеки ден да мия газовата печка! Много пъти съм й говорил за това, молил съм я. Никакво внимание!

— А ти, Василий, наблюдавал ли си някога как става това… с млякото?

— Отскоро взех да наблюдавам специално. Престорих се, че чета вестник… Че млякото никак не ме интересува. Тя седя няколко минути и съсредоточено гледаше тенджерата. Сякаш беше на пост. А после изведнъж обърна глава. И в този момент…

Михаил скочи и от удоволствие запляска с ръце.

— Слушай, Васка, ти дори не можеш да си представиш какво ми съобщи! Та всичко това е по моята тема… Прелест! А ние забравихме да пренесем този модел върху съвременната популация. Просто временно помрачаване на съзнанието. Само градим хипотези, а тук обектът е налице и дори може да експериментираме.

— Ти какво, побърка ли се? Каниш се да правиш научна кариера върху моето нещастие? Та аз дойдох при теб за съвет! Забрави ли вече това?

— Не, не съм го забравил. Но случаят е толкова рядък… С един удар два заека! И твоя въпрос ще разрешим, и аз темата си ще…

Неочаквано Михаил млъкна и вдигна пръст.

— Стоп! Трябва да прекъснем разговора. Ей сега чайникът ще заври. Няма да допусна да изкипи. Аз не съм Татяна!

 

 

Те седяха в чистата кухничка на твърди табуретки. Михаил с апетит лапаше сандвичи, обръщаше в широко отворената си уста тумбести чашки коняк и пиеше направо от грамадна глинена кана кафе. А Василий отпиваше от същата гъста течност на малки глътки от чаша, но, както си му е редът по време на семейни трагедии, не докосваше храната. Отначало слушаше Михаил без интерес, с нетърпението, характерно за всеки човек, който иска да насочи разговора към интересуващата го тема. Обаче постепенно започваше да проумява връзката между разказа на Михаил и това, заради което бе дошъл през нощта при своя приятел.

— Разбираш ли — подхвана Михаил, — този биолог дойде с празни ръце. Нищо в джоба и в главата. Нула. Задачата не е поставена. Или, по-точно, е поставена по типа „Иди… не знам къде! Донеси… не знам какво!“ А аз съм математик! За мен всичко трябва да бъде наредено по рафтовете, за да има пълна яснота. Но тоя мъжага, от първия момент си личи, е делови човек и фанатик. И аз му простих невежеството. Идеята му беше такава: има интереси на отделния индивид и интереси на популацията. В първобитното общество тези интереси навярно не са съвпадали. Ти например имаш лоша генетична болест, а ти се иска да живееш. Обаче за цялостната популация е изгодно да хвърлиш топа, да не оцелееш, да не оставиш потомство. И ето че възниква въпросът как природата е разрешила тази проблема. На кого е възложена грижата за отделните индивиди и на кого — за популацията като цяло? Какъв е механизмът на разпределянето на тия задължения? Своята система направих за киното. Искаха да получат образна картина на сцените без артисти и без снимане. Изпълних задачата. В машината се въвеждат основните характеристики на личностите, външният им вид, обстановката, сценарият и прочее. Електронноизчислителната машина може да покаже на екрана на телевизионното устройство какъвто и да е брой варианти на сцените. Нещо като импровизиран мултипликационен филм, само че колкото може по-непринудено. Разбира се, аз направих тази система по-сложна, отколкото искаха клиентите. И тя се оказа съвсем подходяща за биолога. Когато му разказах какви са възможностите на системата, той се вторачи в мен и заяви, че няма да мръдне, преди да сме видели поне един модел. Изобщо цели два месеца не излизахме от моята квартира. Ходехме само за цигари и храна. Отдавна бях поставил тук пулта за въвеждане и екранното устройство. Така е по-удобно да се работи. И знаеш ли, че се получиха твърде интересни неща? Постепенно започна да се оформя такава картина: грижата за отделните личности природата е възложила на мъжа. Той се грижи най-напред за себе си, за своята самка и потомците, а после — за интересите на племето. Какво му е дала природата за изпълняване на тази функция? Много качества: сила, ловкост, твърдост и точност на движенията. Обаче главното са рационализмът и възможността в сложни жизнени ситуации дълго да разсъждава правилно. Това е низ от неосъзнати, но безпогрешни разсъждения. А на жената природата е възложила по-важна задача — да се грижи за цялостната популация. И знаеш ли с какво тая хитра природа е въоръжила жената? Изключено е да се досетиш!

Михаил отмести чашата и направи многозначителна пауза.

— Природата е снабдила жената с могъщо средство за съхраняване на популацията. — Гласът на Михаил зазвуча с металически звън. — Дала й е способността да прави грешки! Това не означава, че мъжът не е правел грешки или че жената не е можела да действува безпогрешно… Не, разбира се. Просто статистически веригата от безпогрешни разсъждения на жените често се е оказвала по-къса, отколкото при мъжете. Това е всичко. Просто и гениално, нали?

— Е, и какво? — Василий с недоумение гледаше ликуващия Михаил. — Значи жената прави грешки по-често, отколкото мъжът. А какво общо има тук популацията? Колкото повече са грешките, толкова по-малко са нейните шансове да оцелее.

— Грешиш. В първобитното общество огромна роля играел естественият подбор. Грешката само усилвала този фактор, следователно по всяка вероятност подобрявала популацията. Нещо повече, видът човекообразни можел да попадне в благоприятни условия и тогава естественият подбор щял да започне да действува твърде слабо. И тук на помощ на човечеството винаги идвала жената. Колкото по-добри са били условията, толкова по-често тя е трябвало да прави грешки, фатални за отделните индивиди и най-напред за самците. Именно това уравновесявало рационализма на мъжете. Та нали те със своите грижи били готови да предпазват всички от гибел? А в резултат имало опасност да обрекат на измиране популацията. Способността на самката да греши е велико благо, на което човечеството дължи своето съществувание. Навикът да се правят грешки принуждавал постоянно самците да бъдат на висотата на своите възможности и да излизат от най-невероятни положения. Той непрекъснато засилвал ума, издръжливостта и паметта ни. А онези, които не успявали да се приспособят, да изработят сложен комплекс, предназначен за водене на борба за съществувание… В резултат оставали само умните и силните… Това направило човека господар на Земята.

— Започвам да се досещам накъде биеш — Василий наля в чашата си горещо питие. — Но в момента нещо не ми се ще да споря с теб, макар и да чувствувам, че в твоята хипотеза може да бъдат открити слаби места.

— Нямам никакво желание да спорим. Ама че опонент се извъди! Стига ни критиката на специалистите. Просто сега ще ти покажа нещичко. Да идем в кабинета!

Василий беше влизал тук няколко пъти. Михаил не обичаше да пуска в тази стая външни хора. Може би това се обясняваше с факта, че за разлика от останалата част на квартирата тук цареше хаос. Книги и списания бяха разхвърляни на пода и в креслата, парчета смачкана хартия и скъсани перфокарти плътно покриваха килима край плетената пластмасова кошница. Относителен ред имаше само в ъгъла, където стояха миниатюрен пулт за въвеждане, печатащо устройство и телевизор с грамаден екран.

Михаил отиде при пулта и включи няколко двупозиционни прекъсвача. После каза към микрофона спокойно и делово:

— Серьожа, не се бой, тук е Жеберин. Ако съм те събудил, можеш да изругаеш.

— Казвай какво ти трябва! — веднага прозвуча от високоговорителя. — На зор съм, нямам време да приказвам дълго с теб.

— Серьожа, ти знаеш, че съм сериозен човек. За маловажни неща посред нощ не бих…

— Че кой не те познава? Я казвай бързо какво ти трябва!

— Добре, добре. Аз накратко… Свържи моя телевизор с деветнайсети куб и дай онази програма, нали помниш, от осма серия…

— Оня ли модел, който вие с режисьора…

— Серьожа, не задавай излишни въпроси, при мен има външен човек. Да, правилно си разбрал. Браво! От осма серия, модел четиристотин и четиринайсети. Чакам.

— Включи своя телевизор! След една минута ще получиш изображение.

Телевизионният екран светна и Василий видя поляна, по която подобно на дъга минаваше отъпкана пътечка. От едната страна, недалеч от пътечката, имаше гъст храсталак.

— Ето ти и мястото на действието — каза Михаил. — Сега ще започнем да го запълваме. Моделът ще бъде такъв: по пътечката вървят самец, самка и тяхната хилава рахитична рожба. Самката е допуснала грешка — без да предупреди самеца, е изостанала от групичката, въпреки че единственото оръжие — тояга — се намира именно в нейните лапи. И така, да наредим персонажите!

Михаил правеше нещо непонятна над пулта, а на екрана в началото се появи космат самец с могъща мускулатура, прегърбен, с полегато чело и широки ноздри на плосък нос. След това на върха на дъгата излязоха кривокрако животинче и на известно разстояние от него — сгърбена, широкоплещеста, но вече с някои елементи на изящество самка. После в центъра Михаил показа свит на топка и готов за скок звяр.

— Я да придвижим самеца мъничко напред! Да считаме, че като е направил още няколко крачки, той е объркал първоначалните планове на хищника и сега звярът трябва да вземе ново решение! Да бъдем снизходителни и да дадем на невъоръжения самец още един шанс за спасение — да нахвърляме край него малко тояги и камъни!

Михаил говореше и същевременно натискаше клавиши на пулта. По екрана тромаво и странно се местеха застинали фигури — сякаш си избираха най-удобните места. После близо до краката на самеца се появиха няколко обли камъка и тояги. Една от тях беше дебела колкото ръка и лежеше почти до пътечката.

— Сега всичко си е на мястото. Разположението на персонажите е известно на машината. Тя получи и допълнително информация, например за типичното поведение на самеца и самката. Знае още, че тоя звяр няма да нападне малкото — ползата ще бъде незначителна, пък и родителите няма да му позволят да яде спокойно. Е, разбира се, в модела са въведени и такива условия, че на самеца е възложена грижата за семейството, а на женската — за цялостната популация. Машината трябва да покаже какво да бъде в създадената ситуация типичното поведение на самеца и самката. Сега ще се свържа с моделния блок на машината, която е там, при Серьожа, и ние ще видим тази ситуация на екрана. Гледай!

 

 

Самецът прецени ситуацията за миг. Още един миг траяха подготовката и търсенето на начин за защита. Тоягите, които се търкалят под краката, не подхождат за тая цел. Всички те са много тънки, а една, която лежи съвсем наблизо, е доста дебела и няма да може да бъде вдигната бързо. Камъните са разположени встрани и не може да се вземат веднага. Те биха свършили работа по-късно, когато ще започне битката с хищника. Но в първия момент самецът се оказа съвсем невъоръжен. Оставаше единствено възможността да отскочи встрани. Обаче това не ще спаси женската и малкото, значи не бива да се прави.

Той диреше трескаво изход и изведнъж го обхванаха едновременно радост и злоба. Изход бе намерен и сега цялото му същество гореше от желание за бой със звяра, дръзнал да нападне него, неговата самка и тяхната рожба. Трябваше само да изчака решението на женската и тогава вече или да се спусне към камъните, ако тя отскочи встрани, или…

Самецът се напрегна, поприведе се и почти докосна с дългите си лапи земята. И в този момент самката скочи. Скочи не към хищника, а към рожбата си и я заслони със своята широка фигура. Почти веднага звярът се хвърли към самеца, но миг преди това той се наведе бързо, сграбчи дебелата тояга, рязко се изправи и я подхвърли. Звярът, протегнал лапи, вече летеше над поляната, когато тоягата изхвърча нагоре и, тежко въртейки се, го удари във въздуха първо по лапите, а след това по муцуната. Докато звярът се бранеше от загадъчното въртящо се и твърдо нещо, самецът успя да вземе и в двете лапи по един камък, а самката дотича при него с малкото. Той запрати един от камъните към звяра, който, ръмжейки, бавно се отдалечи.

neobhodimata_greshka_zvjar_i_semejstvo.png

 

 

Телевизионният екран угасна, светещата точка се втурна към центъра и след секунда изчезна.

— Както виждаш, за самката е типично да греши в такава ситуация, а самецът се оказа на нужната висота. На такива като него грешките на самката не действуват. Може би тя му е поопънала нервите, но когато става дума за естествения подбор, такива дреболии не се вземат под внимание. Целта е твърде голяма.

Облегнал се в креслото и с интерес наблюдавайки Михаил, Василий се подсмихна, поклати глава и заговори със скептичен тон:

— Що се касае до естествения подбор, самката трябваше да стане причина да загине нейният рахитичен потомък, а не здравият и съобразителен самец.

— Това е друга тема. Бих могъл да ти покажа как самка бяга от ъгъл до ъгъл в пещера със своята болна рожба, без да я изпуска от лапите си, вместо да я остави за малко и да прескочи за вода. Природата и в този случай е дала на самката мощно оръжие — сляпа безумна обич към рожбата. Сега аз нарочно взех такъв модел, че да покажа отношението на самка към самец. Това е заради теб, както навярно се досещаш. Е, хайде, съвременен самец, да идем да си доизпием кафето!… Всяко явление трябва да има свое название. Аз предлагам откритият от нас ефект да бъде наречен „парадоксът на тъщата“. Звучи добре, нали?

— Прекрасно звучи — Василий се усмихна пресилено. — Само че какво общо има тук тъщата? Ти май си се загрижил не за тъщата, а за съпругата.

Михаил наля кафе в чашите, намаза с масло филия черен хляб, сложи отгоре голямо парче салам. После отхапа с апетит почти една четвърт от сандвича и посегна към кафето. Василий също заяде, обаче, действуваше не така енергично, както приятеля си.

— Известен е — заговори най-сетне Михаил, — един парадокс, пряко свързан с разглежданата от нас проблема. Майките, които имат дъщерички, страшно искат да ги омъжат. При това за постигане на тая цел те всякога намират кандидати. А пък майките, които имат синчета, винаги са недоволни от снахите, но ето че най-сетне настъпва дългоочакваният момент и младите, за радост на първата майка и за огорчение на втората, се обвързват със съответните връзки. Като че ли при това положение булката е обречена на вечен натиск от страна на свекървата, а младият съпруг, напротив, нищо не го заплашва. И тогава на сцената ненадейно излиза знаменитата тъща, обект на толкова много вицове. Обърни внимание, не свекървата, която не е искала да види снаха си преди брака, а именно тъщата, която направо е боготворяла своя бъдещ зет. Никога ли не си мислил защо става така?

Михаил се разсмя весело.

— Току-що ми стана ясно всичко. Това е резултат от същата генетична отживелица. Самката е била длъжна, извършвайки низ от малки грешки в разсъжденията, оценяването на ситуацията и изводите, да държи в непрекъснато генетично напрежение самците. Та нали именно от издръжливостта, силата и ума им е зависело бъдещето на цялата популация!

— Значи ти смяташ, че Татяна…

— Разбира се… та тя е Жена! Жена с голяма буква! Но работата е не само в нея, а и в теб. Ти всякога си бил хипертрофирано самолюбив. Вместо да бъдеш снизходителен към малките грешки на твоята половинка, ти си се заел да правиш психоанализ и си доказал сам на себе си, че са престанали да те обичат, че не мислят за теб.

— Може би в твоите думи има нещо вярно. Но се е случвало Таня да ме поставя в положението на оня звяр, който насмалко не беше излапан от хищника.

— Не преувеличавай! Ние живеем в цивилизован свят и грешките на жена ти могат да ти навлекат най-много някоя неприятност. А главното е, че такива като теб погрешно тълкуват поведението на жените. Навярно знаменитият тезис за тайнствеността на женската психология се заключава именно в това, че ние, мъжете, не можем да разберем една проста истина: жената греши там, където ние действуваме безпогрешно, и обратно, тя е безпогрешна там, където ние изглеждаме абсолютни глупаци. Разбираш ли, това са различни области с големи вероятности за неправилно решаване. Толкоз! А поради факта, че тази проста истина е оставала неизвестна, типове като теб обикалят разни инстанции и пишат всевъзможни искови молби. Затрупали са съдилищата с работа. Май че там трябва да се монтират вече електронноизчислителни Темиди.

Изведнъж Василий акуратно сложи настрана сандвича, отмести недопитата чаша и се изправи над масата. Личеше, че го е осенила невероятна мисъл.

— Защо се вторачи в мен? — настръхна Михаил.

— А ти какво ме баламосваш? Светкавично съчиняваш всякакви теории. За да отървеш Татяна? — В гласа на Василий се чувствуваше раздразнение.

— И заради тоя глупак изгубих цяла нощ! — Михаил плесна с ръце. — Откъде ти дойде наум, че те баламосвам?

— А тоя твой Серьожа…

— Какъв Серьожа?!

— От изчислителния център. Спомних си вашия разговор. Отначало не обърнах внимание, а сега изведнъж си спомних. За модела, който ми показа на екрана. „Оня ли модел — попита те той, — който вие с режисьора?…“ Правил си тоя модел не с биолог, а с режисьор, следователно си ми прожектирал част от бъдещ кинофилм. Това не е никакъв биологичен модел. Просто всичко останало си измислил в момента.

Михаил стана, разтича се из кухнята и завика:

— Ах, каква прозорливост! Ах, каква проницателна съобразителност! Не мога да издържам повече. Махни кафето от масата, иначе ей сега ще го изсипя на главата ти. Е, хайде, да допуснем, че съм измислил всичко! Сега все едно няма да ми повярваш. Така да бъде, измислил съм. Нима сега това е най-важното? По-добре е да помислиш правилно ли е всичко това или не. Та нали твоята Таня действително поради глупави грешки всичко това… Тя не може другояче. Пък и не само тя. Така постъпват всички жени. А ти си мъж. Къде е твоята снизходителност? Къде е умението ти правилно да разбереш действителността?

— Добре, успокой се! — примирително каза Василий. — Може и наистина да си прав, макар че съчини всичко. Получи се рядко сполучлива импровизация.

— Мерси. Комплиментът е необикновено фин. Още два такива и ще те изхвърля навън. Затова хайде да прекратим разговора и да подремнем! Може би на сутринта ще започнеш да разсъждаваш малко по-трезво.

Михаил се съблече и се вмъкна под юргана. Василий свали сакато, разположи се в креслото и се зави с тънко вълнено одеяло.

— Лека нощ! — пожела домакинът. — И да сънуваш страшен сън за това, как те развеждат с почтена и обичаща те жена!

Гостът дълго не можеше да се настани удобно, макар че креслото беше просторно и меко. Най-после се извърна на хълбок, сложи главата си на облегалото за ръце и се унесе.

… Той стоеше пред „Темида“ сам и с немигащи очи гледаше очарователната игра на множеството сигнални светлини. В ушите му още звучаха последните думи от неразбираемата реч на защитника, който се обърна към електронноизчислителната машина и помоли за нещо странно. Всяка негова дума поотделно беше ясна. Но използувани в пищни фрази, по някакъв тайнствен начин те губеха смисъл и минаваха бързо през съзнанието, без да оставят забележима следа.

— Повторете накратко главната причина за развода! — с раздразнение заповяда машината.

— На нея не може да се разчита, тя може да ме подведе…

— „Може“, „може“!… — неочаквано го прекъсна машината с писклив глас. — Жената трябва да подвежда системно. В това се заключава същността на генетичната защита на популацията.

„Откъде машината знае за това?! — помисли си той. — Та аз не съм й казвал нищо!“

И изведнъж ужасен се досети, че „Темида“ е същата машина, с която се разпорежда непознатият Серьожа и която е включена към пулта за управляване в стаята на Михаил. Разбра, че е обречен, и наведе глава.

— Считате ли брака по принцип за неприемлив? — попита машината.

— Не, отде-накъде? — промълви той. — Ако жената…

— Всичко е ясно — избоботи мощният високоговорител. — Въвеждането на информация е завършено. Сега всички блокове на машината ще бъдат изолирани за две хилядни части от секундата от постъпване на нова информация и евентуален натиск от страна на други електронни устройства. Това ще осигури вземане на обективно и правилно решение.

Двете хилядни части от секундата траяха необикновено дълго. Първо той забеляза как една след друга гаснеха светлинките, после машината за миг застина неподвижно. Изведнъж затрепери от интензивната вътрешна работа, сетне с облекчение замря, светлинките отново заблестяха на таблото й.

— Съдът обявява справедливото и окончателно решение, което не подлежи на обжалване. Внимание, съдът обявява решението!

Последва тържествена пауза и след това, наблягайки на всяка дума, „Темида“ провъзгласи:

— Разводът е неоснователен. Претенциите на ищеца са немотивирани и вредни.

Той искаше да възрази, но разбра, че това няма да промени абсолютно нищо. Тогава седна демонстративно направо на пода, с което показваше, че не приема мнението на електронния съдия. „Темида“ се забави един миг. През многото цепнатини се виждаше как вътре пробягваха искри и внезапно със съскащ извиняващ се шепот тя започна да обяснява каква е причината за нейното решение:

— Да се води борба със способността на жените да грешат, за да бъде съхранена популацията, не е възможно. А да се напуска жената е погрешно. А погрешността при ликвидиране на грешка може да доведе до безпогрешност. Това само по себе си съдържа грешка, която пък е недопустима поради безпогрешното въздействие върху погреш…

Машината мърмореше нещо съвсем неразбираемо, а искрите в нея пламтяха като огън. И изведнъж нареди със спокойния глас на Михаил:

— Ставай, ставай, ставай…

Василий отвори очи и видя своя приятел, който го дърпаше за рамото и се усмихваше:

— Ставай! Дойде Татяна.

Край
Читателите на „Необходимата грешка“ са прочели и: