Оригинално заглавие
Shattered Hopes, Broken Dreams, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2013 г.)

Публикувано в сп."Наука и техника", бр.44-47/1977 г.


Понякога нощем, когато ветровете са помели облаците и смога към чужди небеса, гледам нагоре към надменните звезди и се питам дали той беше реакционер, изпаднал в ужас, изпълнен със страх от живота в свят, внезапно придобил безкрайни хоризонти, или просто луд, отчаян футболен запалянко. Макар това да не е от голямо значение.

* * *

Перспите дойдоха в Обединените нации като говорители на голяма галактична организация. И колкото унизително да беше, на нашата планета не й предлагаха да се присъедини към тази организация, а само я уведомяваха за правилата на междузвездните пътешествия. На Земята беше съобщено съвсем категорично, че ако спазва тези правила, нейното присъствие ще бъде търпяно; в противен случай ще изпадне в беда.

Перспите имаха само една, точно определена цел; те не можеха да обсъждат по-привлекателни въпроси: търговия, културен обмен и най-важното — технология. Съобщиха ни, че след като приключи мисията им, други раси биха могли да водят двустранни преговори с нас. Това беше достатъчно, за да накара дипломатите от ООН да работят като товарни коне, за да разберат законите на междузвездното небе и да ги кодифицират по такъв начин, че те да бъдат ясни за всички народи на планетата.

В последна сметка това включи и мене в играта. При първите разговори преводните устройства на перспите бяха същинска благодат, но когато преговорите навлязоха в по-изтънчена фаза, се оказа, че не могат да предават правилно нюансите. Колкото по-точни бяха значенията, толкова по-малко вероятно ставаше те да се изяснят напълно на другата страна. Освен това устройствата се затрудняваха да изберат най-подходящото от няколко противоположни значения. На няколко пъти разговорите попадаха в безизходица, когато компютрите избираха погрешна дума.

Перспите сдържаха гнева си, дори когато, изглежда, ги обиждахме. Въпреки това преговорите едва не се провалиха при обсъждането на правата при спасяване. Фразата на американския посланик „Намерилият останките на разбит кораб получава ли права на собственост върху тях?“ се превърна в „Този, който срещне пропаднал пияница, дали има право да го зароби?“ След като въздъхнаха по свойствения за тях начин, перспите заявиха, че е дошло време да се намерят преводачи от плът и кръв. След това временно прекъснаха преговорите, докато обучат няколко преводачи.

Заявлението ми попадна в пощенската кутия петнадесет минути след като видях тяхното съобщение. Заплащането и възможностите за добра кариера бяха привлекателни, но не това беше причината, поради която едва не разбих колата си, докато стигна до пощенската станция. Исках да постъпя на тази работа, защото… как мога да обясня на вас, които сте доволни от този свят и този живот, защо аз не съм? Всъщност всичко на планетата си е наред, но е скучно. Винаги съм изпитвал желание да… да видя някой храм, преди това да съм го гледал в учебник по изкуствата. Или да се излежавам върху плаж, който не се намира в хотелските реклами. Или да купя някакъв сувенир, без да се тревожа, че е изработен за туристи.

Разбирате ли? Искам да си създам мнение за някое място съвсем самостоятелно, без паметта ми да е обременена от две или три предишни поколения туристи. Искам, ако ми простите, да бъда напълно първият човек, който е отишъл… където и да е отишъл. Затова подадох молба за мястото.

Месец по-късно получих препоръчано писмо, в което ме молеха да се явя в Ню Йорк за среща с перспите. Взех следващия самолет.

Все още не съм напълно сигурен защо ме избраха. Вероятно поради склонността ми към чужди езици (освен родния си английски говоря на руски, китайски и арабски) и четиригодишния ми учителски опит. Подозирам също, че перспите искаха да вземат някои по-нормални възрастни хора в противовес на другите: трима лингвисти, които щяха да изучават систематично перспианския език, и три деца, които бяха избрани, защото младите по-бързо усвояват чуждия език и са сравнително необременени от културни предразсъдъци.

* * *

Перспите, ниски и тумбести, учудващо приличат на огромни жаби. Кожата им е зелена, между пръстите на ръцете и стъпалата им има ципи, а големите им изпъкнали очи са поставени високо върху плоските им глави. И се хранят с насекоми.

Перспът, който разговаря с мене, още от началото се извини за това. Когато се отпуснах в креслото, високоговорителят върху неговото бюро преведе гърления му брътвеж на английски: „Извинете ме, мистър Шели, но насекомите на вашата планета са много вкусни. Моля не се обиждайте, ако от време на време похапна нещо — чувствувайте го по-скоро като комплимент. Това е първата планета, на която откривам годни за ядене насекоми.“

Тъй като компютърът не каза нищо за начина, по който перспът ще лови насекомите, аз не бях подготвен. Очаквах да хване някоя муха с ръка или да я удари със сгънат вестник или нещо подобно. Но минута по-късно чух бръмчене във въздуха над лявото ми ухо, широката уста на перспа се отвори и видях някакъв розов блясък. Чух слабо примляскване и устата на перспа се затвори.

— Много вкусно — изръмжа високоговорителят.

Разговорът протече нормално. Перспът зададе обичайните въпроси и получи обичайните отговори и, изглежда, остана доволен. Единствената разлика беше, че останах с чувството, че ме… вкусват. Представете си, че ви облизват, подушват, слушат и галят едновременно. Представете си също, че събеседникът ви не върши всичко това, за да изпита чувствено удоволствие, а защото иска да разбере точно какво представлявате. Нито одобрение, нито неодобрение, просто изследване. Перспът дори не помръдна от своята страна на голямото махагоново бюро. Прегледът беше лишен от физически допир, макар да останах с чувството за такъв. Впечатлението ми беше, че той напряга всичките си органи на осезание, за да научи всичко, което може, за мене. Освен това усилията му да получи данните, които тялото ми излъчваше, сякаш не бяха напълно пасивни, а по-скоро нещо като радар или сонар.

Перспите имат почти телепатични способности. Те не могат да разчитат мисли, но са във висша степен емпатични; събеседникът ми не можеше да разбере какво мисля, но долавяше какво чувствувам и на тази основа можеше да отгатва мислите ми. Не много точно отначало, но в течение на времето все по-успешно. Значително по-успешно.

Именно поради това перспите представляваха другите пътуващи в космическото пространство раси от галактиката. Тази способност им помага да разбират разумните същества, с които влизат в контакт. Да можеш да прецениш точно до каква степен събеседникът ти иска нещо, представлява предимство… Пречката, разбира се, се крие в това, че трябва да научават неразговорния език на всяка култура; макар способността да долавят нашите емоции да е потенциално предимство, тя представлява само неудобство, докато не могат да тълкуват забъркващото изобилие от впечатления.

Част от задълженията ми беше да науча един персп как да постигне това. На хартия не звучи като нещо много особено, но ме изпълни със силна възбуда. Възбуждането ме подтикваше, крепеше ме, правеше ме щастлив дори в ранния стадий, когато работата беше предимно тежка.

Ставах към седем часа, взимах душ, избръсвах се, хапвах набързо и се хващах за лентите. В продължение на два-три часа заучавах като папагал цели фрази, опитвах се да ги запомня наизуст — обучавах се да изстрелвам автоматично перспиански отговори, а не да ги съчленявам дума по дума в съзнанието си. После, към десет часа, перспът, към когото бях прикрепен, влизаше в стаята ми за обучението по емоции. След като се настаняваше в креслото, той започваше бавно да изрежда списък от емоции. „Любов“, казваше той и аз се опитвах да изпитвам любов към някого или към нещо. „Гняв“, нареждаше перспът, а аз отивах до прозореца, вдъхвах дълбоко и започвах да мразя всички, които замърсяваха въздуха ни. „Скука“, продължаваше той, а аз го поглеждах и се засмивах, защото през тези дни именно скука не можех да почувствувам.

Следобедите смесвахме двата езика по всички възможни начини. Аз говорех на английски, а той отговаряше на перспиански; след час правехме обратното. Понякога се придържахме известно време към единия език, а после преминавахме към двуезичен разговор. Всеки ден научавах повече; всеки ден се приближавах към свободен разговор. Той беше добър учител.

Не ви разправих нещо повече за Рсарк — това е името на „моя“ персп, — защото не зная как да ви накарам да го разберете. Всъщност и аз самият не го разбирам. Съзнанието на дадено същество представлява микрокосмос на неговата култура, нали? А културата на Рсарк е толкова различна от нашата, че за него полинезиецът и прусакът са еднакви. Ако ви кажа, че Рсарк беше разточителен канибал, любил по веднъж хиляда жени, но никога два пъти една и съща, едва ли бихте си съставили добро мнение за него. Но може би мнението ви ще се промени, когато разберете, че в неговия свят не се използуват пари, че канибализмът е религиозно задължение, тъй като се смята, че по този начин изяденият придобива безсмъртие и че е физически опасно за мъжете от неговата раса да се любят два пъти с една и съща жена. А може и да не промените мнението си, защото са ви научили, че има някои абсолютни понятия и че те са в сила и за жабите от други светове.

Така че вместо да се опитвам да ви опиша Рсарк, позволете да ви разправя какво се случи през нощта, когато полудя пиколото в хотела.

Наближавахме края на етапа, през който изучавахме езиците, и двамата бяхме уверени, че добре се справяме с езика на другия. Тъй като се бяхме задълбали в разговор, при който използувахме висока степен на емпатични проекции, решихме да поискаме да ни изпратят вечерята в моята стая. Рсарк се беше отпуснал в креслото и се опитваше да сортира съставките на моето излъчване. Беше затворил очи, защото по-лесно долавяше моите вибрации, когато липсваше намесата на друг вид сензорно усещане.

— Не е лошо, Робърт — подхвърли той, — но не можеш ли да усилиш малко чувството на страх? Проблемът с тебе е, че не си достатъчно целенасочен; прекалено интроспективен си. Непрекъснато наблюдаваш поведението си, а това придава допълнително измерение на емоциите. А щом започнеш да се самонаблюдаваш, върши го докрай. — Езикът му се стрелна, когато един комар избръмча през отворения прозорец. — Подай ми по-неосъзнат страх, Робърт.

— Ще се опитам — съгласих се аз и станах, за да отворя вратата, на която се почука. Когато преминах през антрето, се опитах да отстраня всички други емоции освен страха. След като отворих вратата, вече нямаше нужда да полагам усилия. Зад количката с вечерята стоеше дребен мъж с див поглед, небръсната от два дни брада и пистолет в ръката.

— Възхитителна чистота, Робърт — извика от стаята Рсарк. — Превъзходно, благодаря ти. Можеш да прекратиш.

Отворих уста да кажа нещо, но пистолетът помръдна напред и вляво. Подканяше ме да вляза в стаята. Бавно се подчиних.

— Робърт — рече раздразнително Рсарк, — казах ти да спреш. Започваш да създаваш ефект на обратна връзка.

Пиколото ме последва, като използуваше количката както укротител на лъвове използува стола си. Лявата му ръка потърси вратата и я затвори. Пръстите му бутнаха резето. При следващия му жест отново отстъпих, докато опрях в стола, в който седях преди. Рсарк се бе надигнал, за да се заяде относно упоритостта ми. Погледът, който хвърли на пиколото и пистолета му, с нищо не промени намеренията му.

— Робърт — настоя той, като посегна и дръпна болезнено ръката ми, — достатъчно страх! Започва да ме боли!

— Съжалявам, Рсарк — промърморих аз, — но не зависи от мене. Сега имаш възможност да усетиш истински страх… не виждаш ли, че този тип държи пистолет?

— Виждам, разбира се — отвърна той озадачено. — Но какво общо има това с излъчванията ти?

Обърках се. Някакъв полудял пиколо насочваше пистолет право в стомаха ми, а Рсарк не разбираше връзката между това и страха ми.

— Е, сега е по-добре, Робърт — похвали ме той. — Ти си изпаднал… не ми казвай, трябва вече и сам да се оправям… в отчаяние, така ли е?

Само го погледнах.

— Елиминира страха, засили отчаянието и излъчваш… удивление, така ли е?

Преди да намеря подходящ отговор, пиколото се намеси.

— Млъквай — изръмжа той, като заплаши Рсарк с пистолета. — Седни на стола и си затваряй устата.

Перспът не отстъпи.

— Защо?

Гъделът по кожата ми престана и разбрах, че Рсарк е насочил органите си към неканения посетител.

— Взимам ви двамата за заложници — рече пиколото, когато поведението на Рсарк дотолкова го изненада, че се постара да обясни поведението си. — Тоя приятел — посочи към мен с небрежно замахване на пистолета — ще повика началниците и ще им каже, че искам един милион и самолет за Рио.

— Но защо ще ти дадат тези неща? — попита Рсарк с невинното любопитство на същество от свят, в който никога не е било извършвано престъпление заради пари.

— Щото съм ви хванал двамата за заложници — изръмжа пиколото. Зачервените му очи преместиха погледа си от Рсарк върху мене и обратно, като ни държеше постоянно под прицел.

Перспът затвори очи и малкото му тяло се напрегна.

— Робърт! — извика той. — Този човек е изключителен. Той изпитва повече емоции наведнъж, отколкото ти някога си успял да ми предадеш! Долавям страх, глад, силно желание, объркване, омраза, отвращение… каква колекция само! Благодаря ти, че го доведе, Робърт!

— Не съм го довеждал.

Клепките му се вдигнаха като театрална завеса.

— Не си го довел?

— Не.

— Кой го е изпратил?

— Сам е дошъл. Има сериозни намерения.

— За какво?

— Парите, гадна жабо — извика пиколото. Изглежда, бяхме го засегнали, като не му обърнахме достатъчно внимание. — Ей, жабок, сядай на стола. Веднага!

Отчаяно се опитах да се намеся.

— Моля те, Рсарк.

— Добре. — Той направи жест, който се бях научил да тълкувам като повдигане на рамене, и се върна към креслото си. — Робърт, нали това не е обичаен начин за печелене на пари?

— Не — отвърнах, като се приближих до телефона, — не е.

Под зоркия поглед на пиколото завъртях номера на централата.

— А как се казва… законно ли е?

— Законно? — изсмях се, за да докажа храбростта си, макар да не виждах нищо смешно. — Не, Рсарк, не е законно. Съвсем не е.

— Тогава — попита замислено той, — щом не е законно, защо смята, че ще получи пари?

— Ало, свържете ме с генералния секретар на ООН. Добре, ще почакам, но е изключително важно.

Погледнах отново към Рсарк и внезапно разбрах как се чувствува топката за тенис на маса.

— Ще получи парите, защото в противен случай ще ни убие и двамата.

— Аха. — След минутно замисляне той каза на пиколото: — Сър, помислете си добре. — Обърна се към мене и добави: — Моите съотечественици няма никак да се развълнуват, но по известни причини правителството на Федерацията се гневи, когато ни убиват при изпълнение на служебните задължения. Казват, че това било обида.

— Затваряй си устата! — Пиколото се обърна към мене. — Хвана ли го?

Поклатих отрицателно глава и притиснах телефонната слушалка към ухото си.

— Робърт — попита Рсарк, като махна с ръка, за да привлече вниманието ми, — смяташ ли, че действително възнамерява подобно нещо?

— Да, Рсарк — отвърнах аз, колкото можех по-спокойно.

— Иска ми се да мога да ви разбера — оплака се той. — Да се страхуваш непрестанно от смъртта не е здравословно. Блокира нервните ти връзки. А и моите, когато се налага да ви слушам — а и двамата излъчвате така ужасяващо, че не мога да направя нищо друго.

— Много съжалявам, Рсарк — казах през стиснати зъби. — Нямаше да изпитвам страх, ако тоя… тоя луд не се целеше с проклетия си пистолет в сърцето ми. Щях да се чувствувам значително по-добре, ако бяхме вече утре и цялата история е зад гърба ни.

— Какви сте само вие, земните жители — измърмори той с неоправдано презрение, както ми се стори. — Ако не ме влудявахте с недисциплинираните си вибрации, щях да ви оставя да се попържите в тази каша, за да ви дам подходящ урок.

— Какво? — Щях да се изсмея, ако не бях толкова изплашен. — Смяташ ли, че можеш да ни извадиш от това положение?

Той кимна утвърдително. Смятам, че се опита също да каже „точно така“, но нищо не се разбра, защото езикът му се проточи през половината стая и на края му увисна тежкият пистолет. Нямах нищо против, че не разбрах какво каза.

Долната ми челюст увисна до гърдите ми. Забелязах, че същото се случи и на пиколото; сигурно сме приличали на близнаци, преди да се съвзема и да го ударя с телефонната слушалка. Беше метална и за щастие, макар да замахнах напосоки, го удари по дясното слепоочие и той падна като отсечено дърво. Най-напред казах на телефонистката да не търси ООН, а да извика полицията. След това прекосих стаята и помогнах на разгневения дребен дипломат да махне пистолета от езика си. Това беше грешката ми.

— Значи така се усеща пълно облекчение.

За щастие на междузвездните отношения телефонната слушалка беше отново върху апарата.

* * *

Преговорите трябваше да продължат в 9.00 ч. на следващата сутрин. Рсарк се беше съгласил заради загрижеността, която прояви дипломатическият корпус вечерта след нападението. Той прие тяхната загриженост като нещо естествено, отговори любезно на въпросите им и изчака да си отидат, преди да ме попита:

— Защо бяха изплашени?

Вдигнах поглед от листа с думи, които се опитвах да запомня, и се почесах по главата.

— Изплашени ли бяха? — Не бях дипломат и не можех да отгатна чувствата им. Всички те имаха маски на лицата. През изтеклите шест месеца бях разбрал, че езикът на дипломатическото тяло обикновено заблуждава и често е фалшив. Изглежда, трябваше да си припомня това по-рано през вечерта; всеки от дипломатите от ООН, който се обади или ни посети, изразяваше различни чувства, които аз приемах безрезервно. — На мене не ми се видяха изплашени.

— Наистина се страхуваха — настоя той. — Всеки от тях. Защо?

— Ами — опитах се да спечеля време, като оставих листа с думите върху масичката, защото имах предчувствието, че разговорът няма да се ограничи с няколко реплики, — бяха ли изплашени през цялото време?

Той се замисли и кожата под очите му се набръчка. За земния жител това беше равносилно на смръщване.

— Не — каза бавно той, — не, отначало изпитваха силен страх, почувствуваха облекчение, когато започвахме разговор, и след това отново изпитваха страх. Втория път чувството им на страх нарастваше постепенно, докато накрая беше почти толкова силно, колкото в началото.

Без да се замислям, станах от креслото и отидох до вратата. Там започнах да подражавам на повечето посланици и се опитах да изпитам същите чувства като тях.

— Отначало страх, после облекчение, след това отново нарастващ страх?

— Да. — Той ме погледна с любопитство.

— А… какъв беше страхът им? — отчаях се от себе си. Разисквах за чувство с един от най-добрите специалисти по долавяне на чуждите чувства в нашата област на Вселената и не се бях досетил да го накарам да опише страха. — Беше ли като моя страх, когато оня лудия насочи пистолета към нас?

— Не — отвърна той, като поклати глава. — Не беше. Подобен, но не същият. Техният страх изглеждаше… нека го обясня така. Ти беше изплашен, че ще загубиш живота си. Това предизвика някакъв кух резонанс, който сега вече мога да различавам. Но тия хора резонираха по малко по-различен начин. Опасяваха се да не загубят нещо, но не зная…

— Службите си! — щракнах пръсти аз.

Той ме погледна въпросително.

— Когато влязоха, те се опасяваха, че ще си достатъчно разгневен, за да отпътуваш. Това щеше да вбеси правителствата им; те щяха да изпаднат в беда — може би дори щяха да ги уволнят, не зная. После, когато разбраха, че цялата история ти е безразлична, изпитаха облекчение. По-късно… ами да, по-късно започнаха да мислят, че може би ще си отмъстиш по някакъв подличък начин — те така постъпват и откъде да знаят, че ти си различен от тях? И колкото повече мислеха по този въпрос, толкова по-силен страх изпитваха.

Рсарк поклащаше глава; изглежда, разбра обяснението ми.

— Вие, земните жители, изглежда, държите на службите си почти колкото и на живота си.

— Да — съгласих се аз. После помислих за всички самоубийства в нашия свят. — Понякога дори повече, отколкото на живота.

Рсарк остана изненадан. От това, което ми бе разправил, знаех, че даден персп избира кариерата си почти както ние си избираме хоби. За тях службата е развлечение, а не занятие.

— Рсарк — попитах, — ти долавяш нашите чувства, но можеш ли действително да ги изпитваш? Искам да кажа можеш ли наистина да разбереш колко ужасно се чувствува земният жител, когато загуби мястото си?

Той се вгледа в ципите между пръстите на дясната си ръка.

— В нашия свят, Робърт, най-важното нещо е познанието. Или истината, ако предпочиташ тази дума. Много от нас се отдават на изследвания, за да можем да прибавим по нещо към познанията на нашата раса. Престижът на подобни занимания ни вдъхновява. И понякога… в прибързаното си желание бързо да придобие престиж някой… — той извърна поглед от мене към отворения прозорец — … някой ще предложи известна — как беше вашата дума? — „хипотеза“, като твърди, че тя е факт. От мига, когато направи това, той вече знае какво е страх. Защото може да се случи едно от две неща: хипотезата може да се потвърди и в този случай той ще заслужи почести, или може да се докаже, че не е вярна, и тогава… ще го осмеят. — Замълча продължително и сметнах, че е свършил, но щом отворих уста, той продължи: — Смятам, Робърт, че мога да изтълкувам вашия страх от загуба на работното място чрез моята система на чувства.

Каза го толкова тихо, толкова кротко, че не можех да продължа разговора. Взех листа с думите и се съсредоточих върху него.

Петнадесет или двадесет минути по-късно Рсарк се отърси от обзелото го настроение. Пресече стаята, вдигна телефона и поиска да го свържат с началника на неговата мисия. Увещаваше го да подновят преговорите, дори и те да се окажат безрезултатни, само за да ни покажат, че не изпитват лоши чувства към нас.

— Слушай, Рсарк, — рекох аз, като го последвах на задната седалка на колата, — смятам, че още не мога да превеждам. Не съм готов, не говоря достатъчно добре.

Стори ми се, че не ме чу. Потупах го по ръката и понечих да повторя репликата си, но той махна нетърпеливо с ръка. Млъкнах.

— Робърт — попита той, — пазачът в коридора, до асансьора защо беше изплашен?

Намръщих се. Когато отивахме към кафенето да хапнем нещо набързо, забелязах угодническото държание на пазача, но не го изтълкувах като прикритие на страха му. Предположих, че е получил заповед да се държи изключително любезно с нас като компенсация за предишната вечер.

— Какъв вид страх?

— Също като на посланиците миналата вечер.

— Господи. — Облегнах се и се засмях. — Знаеш ли, Рсарк, ти си невероятен! Подушваш страха от двадесет крачки, но не можеш да разбереш защо съществува.

— Земната психология ме обърка — измърмори той. — И всъщност съм при вас само от девет месеца. Не можеш да искаш от мене да…

— Не се тревожи — казах аз и го потупах по рамото сякаш го утешавах. — Зная, че не можеш да ни разбереш. Но помниш ли защо се бяха изплашили посланиците?

— Да.

— Не виждаш ли, че и той се страхува по същата причина?

— Но той не е виновен, че пиколото полудя!

— Разбира се, но негова е грешката, че някакъв луд с пистолет влезе в стаята ни, нали?

— Предполагам, че за вас — въздъхна той, — може да изглежда така.

— Така е.

Той премигна два пъти с големите си, тържествено гледащи очи. Накрая промълви:

— Ще поговоря с началника му. Не искам да го наказват.

След това потъна в мълчание.

* * *

Всъщност работата през деня не се оказа трудна. От едната страна на масата се наредихме осемнадесет души, като през един седнаха перспите и учещите се преводачи. Срещу нас седяха напрегнати и нащрек членовете на делегацията на ООН. Между двете страни беше поставен портативен компютър, който извършваше почти целия превод. Нашата роля беше проста, още повече, че делегацията на ООН се беше отказала от симултанния превод, за да ни улесни. Ние слушахме изказването на перспиански, после сравнявахме това, което сме разбрали, с английската версия на компютъра. Намесвахме се, когато смятахме, че е сбъркал.

За човек, който знае само един език, подобно нещо може да се стори невъзможно след само шестмесечно обучение. Но всъщност не беше така. Ние не превеждахме от родните си езици на перспиански; само проверявахме точността на превода от перспиански на английски. Всеки, който е научил чужд език, разбира повече, отколкото може да говори на него. Дори хора, които говорят само един език, разбират огромен брой думи, които те самите не само не използуват, но и не могат да използуват. Когато срещнеш дадена дума в подходящия й контекст, е напълно различно.

Първия ден нямах възможност да се проявя. Първи зарегистрира успех един от източните лингвисти, когато компютърът се опита да преведе „революционер“ като „бунтовник“. По-късно едно от децата — малкият гений от Виена, ако си спомням правилно — ни убеди, че „цокло га хмалк“ е перспиански идиом, който означава „близки на починалия“, а не „некрофил“.

— Не мога да разбера вашето отвращение от изясняването на „цокло га хмалк“ — прошепна Рсарк зад ветрилото на дясната си ръка. — А какво точно означава по дяволите тази дума „некро…“?

— По-късно ще ти обясня, Рсарк — пошепнах също аз.

Перспите извършваха същото, но от обратната страна. Това създаваше известен проблем. Оказа се, че всеки от нас е привикнал „своя“ персп на разговорната форма на своя език. Явно перспите нямаха официалната-неофициална двойнственост, която съществува в земните езици, и предполагаха, че в преговорите ще се използува ежедневният език. Заслужаваше да се види смайването им… и известно объркване, когато първият делегат изстреля репликата си на дипломатически жаргон.

— Но нищо не му разбирам — запротестира тихо Рсарк.

— И аз не го разбирам напълно — признах аз.

— Но това е смешно!

Така попаднах в центъра на сцената поне за няколко минути.

— Мистър посланик, — казах аз и се изкашлях, — извинете, че ви прекъсвам, но не ви разбират.

Той се изчерви от възмущение.

Другите перспи чуха моята забележка, преведена на техния език от компютъра, видяха, че Рсарк потвърждава превода с кимване и замърмориха одобрително.

— Мистър Шели — започна да обяснява някой, — дипломатическият език е изключително точен. На вас може да ви се струва прекалено официален, но ви уверявам, сър, че всяка дума има точно определено значение. Говорим по този начин, за да избегнем всяко възможно недоразумение. А вие искате да изоставим тази точност?

— Ами да — отвърнах аз, чувствувайки се неудобно от враждебните погледи. — Разбирате ли, Рсарк и хм… — един от перспите любезно ми махна с молива си — Тнад, който седи ей там, говорят английски, но не от вашата разновидност. Те не могат да говорят вашия английски. Би им отнело много време да го научат. Така че ако бихте се върнали, така да се каже, към разговорния…

Накрая дипломатите се съгласиха. Нямаха друг избор. Или трябваше да говорят по разбираем за перспите начин, или преговорите отново трябваше да се отложат.

— Но така ще ни трябва много повече време! — опита се да спори докрай един от защитниците на официалния език. — Ще трябва да дефинираме всички странични значения и всичко, което се подразбира за всяка дума в окончателния документ!

— И все пак ще бъде по-бързо — изтъкнах аз, — отколкото ако чакаме Рсарк да научи вашата разновидност на английския.

Остана недоволен от моето нахалство, но млъкна и само продължи да мърмори под носа си и да ми хвърля гневни погледи.

До края конференцията — докато бе изготвен окончателният проект на договора между Земята и галактическата организация — протече добре, макар и да беше малко скучно.

След като всеки започна да разбира другите, беше необходимо по-малко от месец, за да се изложат правилата за междузвездни пътешествия на език, който да се разбира от всички земни жители. Може би щеше да продължи повече, ако нашите представители имаха друга възможност, освен просто да ги приемат, и бяха принудени да се съгласят с всичко. Последния ден всеки подписа двадесет или тридесет екземпляра от проектодоговора и всички напуснаха Ню Йорк, за да го предложат за ратифициране от правителствата си.

* * *

— Робърт — каза Рсарк в деня, след като Общото събрание одобри договора, — тъй като не остана нищо официално да върша, бих искал да се превърна в турист. Досега съм видял само този град. Ще бъде ли възможно…

— Разбира се! — на мен Ню Йорк също започна да ми омръзва. За разлика от повечето жители на Средния запад, попаднали в града на забавленията, аз не се опасявах, че ще ме нападнат (това беше приятната страна на факта, че през цялото време имахме охрана), но ми дойде до гуша от бетон, стомана и цветно стъкло. — Къде искаш да отидем най-напред?

— Това е твой свят, Робърт.

— Добре… искаш ли да видиш природни красоти или произведения на изкуството? Самота ли желаеш или да попаднеш сред тълпите? Какво искаш?

Той се облегна в креслото си и се замисли. След като лапна някакво насекомо, той предложи:

— Можем ли да изучим обществото? Бих искал да видя как твоите съотечественици… как работят, как живеят, как се забавляват. Такива неща.

— Речено-сторено — отвърнах, изпълнен със задоволство. Прекрасна възможност за мене. Поради обучението и преговорите през този сезон не бях ходил на нито един мач, а отборът от нашия град бе стигнал до полуфиналите; мачът със Сан Диего беше насрочен за следващата неделя на Мемориалния стадион в Кливленд. — Искаш ли да отидем на футболен мач?

— Футбол? — той се замисли и сърцето ми трепна.

— Нали знаеш, онази игра, която гледах по телевизията миналата седмица?

— О, тази игра! — каза той с изненадващо увлечение. — Много е интересна. Да, искам да отидем. И Тнад ще иска.

Грабнах телефона. Само след минута вече молех един приятел от гимназията, спортен журналист в „Кливленд прес“, да ми вземе билети за мача. Отдалечих слушалката от ухото си, докато възразяваше. Сърбах от чашата кафе, докато се задъха.

— Естествено, Хари — прибавих с най-добрия си дипломатичен маниер, — след мача ще ти дадем интервю само за тебе. Няма ли читателите ти да се интересуват от реакцията на първия извънземен жител, който е гледал мач на Националната дивизия? — Изчаках десетина секунди да изминат в пълно мълчание. — Благодаря, Хари. В неделя сутринта ще мина покрай вас да взема билетите. Дори ще ти ги платя. — Затворих телефона развеселен. — Е, Рсарк, изглежда, че двамата с Тнад ще влезете в историята.

* * *

Обикновено декемврийските дни в Кливленд не са най-доброто, което може да предложи майката-природа, но в този случай тя се оказа благосклонна, като ни надари със синьо небе и лек ветрец откъм езерото, който повяваше над 86 000 запалянковци. Температурата беше към 1 или 2 градуса над нулата, но в дебелото си палто и с огряно от слънцето лице ми беше топло, удобно и се чувствувах много щастлив.

Стадионът беше така претъпкан, че едва можехме да се помръднем, макар да имаше места за 83 000 души. След като намерихме местата си, извадих бинокъла и се огледах наоколо.

— Добре е — обясних на Рсарк, — няма много привърженици на „Чарджър“.

— Какво?

— Повечето от присъствуващите — обясних търпеливо — са от Кливленд. Те искат днес да победи „Браун“, затова се наричат привърженици на „Браун“. Онези, които искат да спечели отборът на Сан Диего, се наричат привърженици на „Чарджър“. Виждаш ли, ей там има един от тях. — Понечих да му подам бинокъла, но се сетих, че не е пригоден за неговите очи. — Ей там, с флага. На него пише Сан Диего.

— Виждам. Май е доста самотен. А защо са дошли, когато всички други искат да спечели „Браун“?

Повдигнах рамене; аз самият не разбирах много добре подобна запалянковщина.

— Предполагам, че всъщност искат да гледат мача, затова са дошли, макар да знаят, че ще бъдат един към хиляда. Но предполагам, че няма да викат много силно.

— Сигурно няма — съгласи се Рсарк.

После към нас се приближиха група малки деца и се спряха на няколко метра от перспа. Рсарк направи знак на охраната да не ги прогонва. С очи, големи почти колкото неговите, те го гледаха втренчено петнадесетина минути. Накрая най-малкото се приближи до него.

— Хей, мистър — попита то с изпълнен със страхопочитание глас, — вие от перспите ли сте?

— Персп — поправи го Рсарк кротко. Детето стоеше напрегнато като струна; извънземният дипломат се опита да го успокои. — Да, от тях съм.

— Не ви ли е студено? — Малкото момче започна да тъпче с крака, сякаш за да покаже на Рсарк как да се стопли.

— Не — отвърна той сериозно, като продължаваше да се опитва да успокои детето. — Облечен съм в скафандър и той ми топли.

Не вярвах, че зяпналите го кафяви очи могат да станат още по-големи, но точно това се случи.

— Наистина ли?

— Да, да. — Той потупа сребърния колан, който опасваше талията му. — Виждаш ли го? С това се управлява.

Вниманието на момчето най-после беше привлечено и страхът му се стопи.

— Не виждам никакъв скафандър!

— Не го виждаш, защото е почти невидим. Представлява силово поле и не се вижда върху тялото ми. Но почакай. — Той вдигна ръка във въздуха и разпери пръстите си. — Погледни го на фона на небето. Виждаш ли нещо покрай пръстите? — Тънки ивици светлина очертаваха пръстите му. — Точно това е силовото поле.

— И наистина ли ви държи топло?

— Наистина.

— Хей, Вили — измърмори един от приятелите му, — отборите излизат на терена. Да вървим!

Поне за него нямаше съмнение относно сравнителната стойност на извънземните дипломати и футболния отбор на Кливленд. С небрежно махване на ръцете малката глутница изчезна сред тълпата.

— Добро момче — каза Рсарк, като се отпусна на седалката.

— И доста храбро — подхвърлих аз, — за да дойде при тебе по такъв начин и да те заговори.

— Е — повдигна той рамена, — ако беше отишъл там при грозния Тнад, щях да се съглася с тебе. Но — той скромно сведе поглед — аз съм толкова по-красив от него, че не плаша малките деца.

Другият дипломат се направи, че не е чул нищо и тъй като отборите се приготвиха за началния удар, реших, че и аз ще постъпя като него.

— Отборът вляво е от Кливленд, а вдясно от Сан Диего. Играта ще започне отборът „Чарджър“.

— Защо?

— Преди няколко минути хвърляха ези-тура, за да определят кой има началния удар. — Видях, че Рсарк не разбра нищо. — Определя се на принципа на случайността.

Той кимна. Изсвири свирката на съдията и мачът започна.

* * *

Ако се беше случило през второто полувреме или дори към края на първото, нямаше да е от голямо значение; щяхме да сме си отишли.

След началния удар не се и опитвахме да разговаряме. Беше прекалено шумно; 86 000 зрители, които викат, могат да заглушат всякакъв разговор, а играчите от „Браун“ даваха повод на тълпата да реве. Централният защитник на „Браун“ имаше здраво тяло, можеше да изпрати топката от единия край на игрището до другия, мозък, работещ като компютър, и умението да вдъхновява отбора. Последното беше най-значителната дарба на Джек Смерильо. Когато той беше на игрището, отборът представляваше машина за унищожение, никой не можеше да я спре. Когато излизаше от игра, нещо ставаше с другите части на машината, сякаш на терена оставаха единадесет отделни играчи, а не отбор. Но сега той играеше и „Браун“ разнищваше „Чарджър“.

— Робърт — извика в ухото ми Рсарк, — започвам да се притеснявам. Тук има прекалено много емоции; задействува обратната връзка у мене. Предполагам, че и Тнад се чувствува така. Не можем ли да си отидем?

Тълпата крещеше така оглушително, че не бях сигурен дали правилно съм го разбрал. Извадих тефтерчето си и написах: „Не те чувам.“ Подадох му го. Рсарк написа нещо и го поднесе пред очите ми; прочетох молбата му и вдигнах рамена. Не ми се тръгваше, но в подобно положение не можех да мисля за себе си.

„Добре — написах под неговия елегантен почерк, — ще си тръгнем след малко.“

Той го прочете и ме потупа по коляното, за да ме успокои, че всичко е наред. Подчертах последното изречение и го поднесох на Тнад. Той ми отправи благодарен поглед. Преводачът на Тнад Грег Коен не ми беше благодарен, но не можех да го упреквам.

Смерильо поведе отбора си в нападение. Стадионът побесня. Накъдето и да погледнеш, се виждаха станали хора, които размахваха ръце и крещяха. Внезапно Смерильо вдигна ръце, сякаш молеше за тишина, после падна на колене. Всички замлъкнаха с изключение на зрителите точно срещу него. Те продължиха да крещят.

В настъпилото сравнително затишие вторият изстрел прозвуча зловещо силно. Смерильо падна по лице. Когато централният нападател го обърна по гръб, всички зрители видяха зейналата рана, която куршумите дум-дум бяха оставили в лявата страна на гърдите му. За няколко мига 86 000-те зрители на Мемориалния стадион занемяха и стана по-тихо, отколкото на безлюден планински връх. Чух само два звука — полъх на вятъра и изохкването на Тнад.

— Бързо — нареди Рсарк, като ме дръпна за ръкава, — трябва да ни изведеш оттук. Емоциите са…

— Грег! — скочих на крака и сграбчих перспа. — Грабвай Тнад! Да вървим!

Тълпата беше невъзможна. Напълно разбираемо. Работех на пълни обороти, но всяка секунда се разтегляше в минута. Зрителите живееха в нормално време и се ядосваха, че им пречим да гледат какво става на игрището. Въпреки това се спуснах през дванадесет стъпала на три скока, като внимателно държах Рсарк на ръце.

— Направете път! — Виках, докато летях през въздуха толкова бавно, че успях да забележа как треньорите се спуснаха към падналия играч. — Спешен случай, направете път!

Едва бях завил зад ъгъла, когато се надигна застрашително бучене. Пред мен се изпречи плетеницата на изходните стълбища. Хукнах, като вложих в спринта всички възможни сили на краката си. Бетонът летеше под мене като речната вода под лодка. Още два скока. Коен беше наблизо; охраната се бе загубила в тълпата. Бученето се превърна в страхотен вой, изпълнен с гняв и омраза. Рсарк реагира с ужасяващ шум, и докато чаках кракът ми да стъпи на твърдо, се помолих на съдбата приятелят ми да замлъкне. Миг след това Рсарк млъкна, но се втвърди и аз промених молбата си. После започна да се гърчи в ръцете ми, едва не го изпуснах и отправих трета молба към небесата.

След това далеч над всички други чудовищни шумове, разнасящи се от ярко осветения стадион, се чу сребрист агонизиращ писък, който явно бележеше края на нечий живот. Моят приятел Рсарк се отпусна и умря.

* * *

Това е почти всичко. Говорих с началника на Рсарк и му обясних какво се е случило. Той съжаляваше за ненавременната смърт на двамата си помощници, но той беше персп.

— Всеки трябва да умре — успокои ме той, — а как ще умреш, не е от значение. Важното е дали си бил щастлив или не. Рсарк и Тнад водиха живот, изпълнен с радост. Дълъг живот с много радост. Доволен съм, че толкова често изпитваха удоволствие.

Но той беше персп. А неговите шефове, съществата, които управляваха галактиката и бяха изпратили Рсарк и колегите му на Земята, не бяха. Те гледаха на случилото се по друг начин.

— За тях — заяви пред свиканата по спешност сесия на Общото събрание един от посланиците — Рсарк и Тнад са умрели в ръцете на разгневена тълпа. Казах им, че това е станало случайно. Те отговориха, че щом ние, земните жители, можем да се въздържаме и да не хвърляме камъни, трябва да научим и съзнанието си да не излъчва омраза. Със съжаление трябва да ви уведомя, че се налага да се откажем от наскоро подписания договор.

Мисията на перспите отпътува на следната сутрин. Бойните кораби останаха на орбита около Земята. Те и сега са там, пазят ни и ни принуждават да лазим по планетата, която изглежда доста пренаселена. Никой не знае кога ще се съгласят отново да преговаряме. Това е новото ми задължение. Всеки ден в продължение на осем часа седя пред микрофона и на несигурния си перспиански моля тези същества да ни разберат, да говорят с нас… да ни простят.

Понякога нощем, когато ветровете са помели облаците и смога към чужди небеса, гледам нагоре към надменните звезди и се питам дали той беше изпаднал в ужас реакционер, изпълнен със страх от живота в свят, внезапно придобил безкрайни хоризонти, или е просто луд, отчаян футболен запалянко. Макар и това да не е от голямо значение.

Край
Читателите на „Разбитите надежди и блянове“ са прочели и: