Оригинално заглавие
Of a Death on Dante, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2013 г.)

Публикувано в сп."Наука и техника", бр.9-10/1976 г.


Жегата сякаш се забиваше във врата на Филипс. Усещаше я как ръфа мозъка му като някаква абсурдна стоножка. Сравнението му се видя забавно и той се усмихна, като спусна козирката на шапката си. Пот и прах бяха превърнали златната обшивка в мътнокафяво. Влага се събираше на капки по горната му устна и калеше от върха на носа и веждите му. Когато се усмихна, устните му се напукаха и по зъбите му полепнаха люспици изсъхнала кръв.

Усмивката му се напълни със стържещ кафяв пясък и той се изплю, като се отвърна от капризния порив на пустинния вятър. Запрепъва се по обраслия с бурени дол към кораба.

Вихрушката метеше напуканата почва и той се наведе напред, вглеждайки се в далечния хоризонт, запълнен със сини планини и сиви облаци. Отпусна се на пясъка край разбития кораб и се загледа в придружителя си вътре в затъмнения корпус.

— Как е положението? — запита той глупаво.

— Не е много лошо — изпращя отговорът от превеждащото устройство върху хълбока на Филипс, тъй като придружителят му не можеше да говори английски.

— Трябва да се опитаме да стигнем до планините.

— Не. Почивай. Чакай. — Електронният глас на превеждащото устройство наподобяваше гласа на говорещия.

Филипс изправи рамена.

— Тук ще умрем. — Той стана и драсна по лющещата се обшивка на кораба, като се вслушваше в насочващия сигнал, който се предаваше от мястото на катастрофата.

— Няма ние да умрем.

— Трябва да те запазя жив.

Ти трябва да оцелееш.

— В ръководството не пише така.

— Зная.

Мъжът се извърна.

— Трябва да има някаква възможност — извика той. — Мисля, че като екип контрольор–изследовател двамата ще можем да направим нещо!

— Изследователю — прозвуча тихо от преводното устройство, — трябва да чакаме. Запази самообладание. — Придружителят на човека видя как по челото му избива пот. — Ти имаш нужда от вода…

Филипс поклати глава.

— Не. Ти се нуждаеш много повече…

— На твое място не бих спорил, изследователю.

За миг Филипс остана неподвижен, после влезе в кораба. Вътре се усещаше присъствието на контрольора, но беше тихо и той се запъти към запасите. Изпи голяма глътка вода с гневно изражение на лицето.

— Сега една хранителна капсула А…

— Ти също имаш нужда от тях — отвърна Филипс.

— Екип от контрольор и изследовател не може да се надява до действува ефикасно, ако единият член е гладен — настоя контрольорът.

Филипс глътна капсулата и се отпусна върху командното кресло в кабината. Той въздъхна и се загледа в планините през разкъсания отвор, където преди се намираше носът на кораба. Контрольорът замълча и изследователят се заслуша напрегнато в увереността, която нахлуваше в съзнанието му. Макар психическата връзка между контрольора и изследователя рядко да излизаше извън границите на най-обща обмяна на емоции, цялата програма се основаваше върху това твърде рядко качество, което позволяваше на двете същества да установяват връзка помежду си. Преводното устройство си вършеше работата, но другата връзка създаваше екипа и дори сега Филипс се чувствуваше щастлив, че е бил избран за член на такъв екип. Знаеше, че вече нямаше да е жив, ако бе попаднал тук като самотен индивид.

Затвори очи и видя вътрешността на патрулния си кораб, таблата и екраните на компютъра заплуваха в съзнанието му като сапунени мехури, замисли се за миналото.

 

 

На едно от централните табла мигаше ту червена, ту бяла светлина.

— Филипс, свети предупреждаващата светлина за изтичане в провода за гориво номер две — каза контрольорът от един телевизионен екран.

Изследователят вдигна поглед от стария филм, който гледаше, посегна към лостчето под лампата и каза:

— Прощавай. Не я видях.

Той дръпна лостчето и чу приглушен рев, който звучеше по-скоро като удар по обшивката, отколкото като взрив.

— Избухване в провода, Филипс — каза контрольорът, като гледаше таблото на един датчик.

— Опасно ли е? — попита Филипс, като се изправи, без да обръща внимание на филма.

Контрольорът включи един екран върху таблото на човека и Филипс видя как в пространството се проточва бяла пара.

— Можеш да го видиш — рече контрольорът.

— Губим гориво — измърмори Филипс.

— Опасявам се, че е така. Инерционните системи ще спрат до един час. Вече губя телеметричната връзка с базата.

— Препоръки?

Контрольорът огледа показанията на своя компютър.

— Планетата Данте. Ако стигнем до нея за разумно време, ще можем да кацнем без особени проблеми.

Човекът повдигна въпросително вежди.

— Засега — продължи контрольорът — възможностите са добри. Очаквам да се влошат, когато стигнем планетата.

— Уверен ли си, че ще се доберем до нея? — попита Филипс, като се вглеждаше в екрана над неговото табло.

— В момента подавам данни за условията на твоето устройство — отвърна контрольорът.

Изследователят зачете на глас бляскащите букви:

— Температурата на повърхността за над седемдесет и пет процента от планетата надвишава петдесет градуса по Целзий…

— Привечер спада на по-приятна температура от четиридесет и пет градуса — забеляза кисело контрольорът. — Малкото планински вериги имат условия по-близки до земните. За съжаление подножията им са напълно недостъпни.

Екраните на таблата започнаха да мигат, корабът губеше електрическия си контрол и скоро щеше да се превърне в мъртво тяло сред космическото пространство.

— Прекрасно — въздъхна Филипс и се облегна в командното кресло. — Добре ли си отзад?

От екрана го погледнаха тъмни очи.

— Засега съм в сравнителна безопасност…

— Мисля, че двамата трябва да се прехвърлим в спасителната лодка и…

— Спасителната лодка беше отнесена от избухването — прекъсна го контрольорът.

Филипс облиза устните си.

— Планетата Данте навлиза в обхвата на скенера — каза контрольорът, като погледна един от екраните.

— Нат, ще могат ли инерционните системи да се справят с положението? — попита Филипс, като хвърли бърз поглед към примигващите екрани и светлини.

— Ще имам нужда от твоята помощ… — отвърна контрольорът, докато образът на Данте се увеличаваше върху четирите следящи екрана.

Филипс кимна и спря продължаващия да се прожектира филм.

Преди корабът да навлезе с вой в атмосферата на Данте, те изстреляха в орбита около планетата сигнализиращ за бедствие маяк, тъй като радиопредаванията бяха неизползуваеми през светлинните години. Докато Филипс наблюдаваше сигналите на маяка, носът на кораба се нажежи до червено, но скоро радарът изпука и екранът му потъмня. Кабината затрептя, осветителните тела над главата му започнаха да се пропукват, замигаха запасните сини лампи. Човекът прекара пръсти по редицата копчета и лостове. Трептенето се засилваше.

— Нат, не мога да го удържа…

Екранът на контрольора беше тъмен, но слуховата връзка не беше нарушена.

— По-лошо… отколкото очаквах… Ако все още работи, включи система 476–H, ако обичаш. — Гласът му се задъхваше.

Филипс огледа таблата пред него. Един от навигационните сектори все още действуваше. Той включи 476–H. Задействува се.

— Благодаря — каза контрольорът.

Филипс се усмихна нервно, а трептенето разтърсваше зъбите му. В кабината ставаше все по-горещо и той се напрягаше да преодолее нарастващата сила на ускорението. Под пръстите му металните повърхности бяха нагрети и долови миризмата на изгоряла пластмаса. Внезапно запасните светлини загаснаха и той остана в тъмнина.

— Нат!

Трептенето се засили и в кабината избухнаха малки пламъци. Филипс се задуши от парливия дим.

— Нат! — закашля се той. — Нат!

Ревът от навлизането в атмосферата заглуши ушите му, очите му се изпълниха с горещи сълзи. Пламъците се извисиха. Опита се да се изправи, беше захвърлен обратно и изпадна в безсъзнание.

Когато се съвзе, очите му бяха пълни с песъчинки. Премига и внимателно се преобърна по корем. Нямаше нищо счупено. Заразглежда повърхността на планетата — плъзгащи се и извисяващи се в атмосферата пясъци, планините болезнено далечни. Усети болка в бедрото и закуца към разрушения кораб, а пред него се надигаха облаци пясък. Макар части от кораба да бяха разпилени върху голяма площ, главната кабина беше останала почти здрава. Разбра, че когато при удара главният спасителен люк се е отворил, той е бил изхвърлен надалеч. Погледна през корпуса. Димът още тровеше въздуха. Облегна се върху една обгоряла преграда, вслуша се в съскането на пясъка по корпуса на кораба и се запита какво ли е станало с контрольора. Отдръпна се от кабината и се огледа. Нат беше кацнал. Все нещо е останало, дори и да е пръснато по пустинята наоколо.

— Филипс?

Усиленият от превеждащото устройство отслабнал глас накара по лицето на човека да се разлее усмивка и той погледна в кораба. Видя джобното превеждащо устройство забито в пясъка, посегна към него и каза:

— Тук съм, Нат! Успяхме!

— Така изглежда — отвърна контрольорът, като гласът му едва се чуваше дори през високоговорителя.

Филипс отново влезе в кораба.

— Къде… къде си? — попита той.

— Тук — изписка Нат и отмести с глава едно почерняло табло. Макар върху лицето му да имаше вечна антропоморфична усмивка, в цвъртенията и свирканията на делфиновия глас се усещаше раздразнение — от пукнатия контейнер калеше скъпоценният солен разтвор…

 

 

— Филипс!

Изследователят поклати глава. Спомените отлитаха от съзнанието му с вятъра. Той изправи командното кресло.

Контрольорът повдигна глава над нивото на мръсната вода в малкия контейнер.

— Замечта се — превеждащото устройство направи разбираеми подсвиркванията на делфина.

— Мисля — отвърна Филипс, като думите му бяха преведени през нашийника върху шията на делфина.

— За разбиването ли?

Филипс не отговори.

— Нищо не можехме да направим… — продължи контрольорът, който усещаше вината си.

— Ако бях по-бдителен… — рече замислено Филипс и обърса потта от замъглените си очи.

— … А аз по-способен, щяхме да кацнем безупречно върху някой от онези планински върхове — отвърна веднага контрольорът. — Филипс, в положение като нашето, не можехме да направим нищо повече.

— Не изглежда много добро постижение, Нат. — Човекът не беше убеден. Огледа малкия запасен склад с оцелели припаси и вода.

— Ще се оправим.

— Вродената ти интуиция ли ти го подсказва?

— Знаеш, че имаме такива способности.

— Зная — гласът на Филипс прозвуча горчиво от чувство на безсилие.

— Като се вземе предвид колко е разбит корабът, ние сме щастливи, че останахме живи.

— Какво се казваше за кацане, от което можеш да се отдалечиш на крака? — заинтересува се Филипс.

— Аз нямам крака — отвърна Нат и в гласа му прозвуча усмивка.

Филипс се засмя на шегата, като отчаянието му се подсушаваше от вятъра, а гласът на контрольора пращеше през превеждащото устройство. Мъжът продължи да се смее, като размисляше върху трагикомичното положение на един от най-ценните екипи за космически изследвания: той се излежаваше в удобната подплата на скафандъра си, с нахлупена на ушите шапка, а придружителят му беше на тясно в твърде малкия контейнер зад гърба му. И всичко това на един пустинен свят; и нямаше очила за слънце…

Посегна към разбитите рамки на главното табло за управление на кораба. Взе ги внимателно и се загледа в падащите парчета от сиви поляризирани лещи — твърде малки парчета, за да могат дори да се залепят. Когато чу Нат да въздиша през превеждащото устройство, той престана да се смее и двамата замълчаха.

След доста време мъжът запя, гласът му едва се чуваше над шума на вятъра, но се засилваше. След малко Нат се присъедини към него с пискливия си фалцет и двамата изпяха хоровия припев на една популярна песен. Към края на припева Нат замълча и само съскането на превеждащото устройство придружи последните думи на Филипс.

— Какво има? — попита той.

— Пясъчна буря — отвърна контрольорът. — Приближава се. С около седемдесет километра в час.

Филипс огледа равната повърхност и забеляза ниския облак от вятър и пясък, който лазеше към тях като живо същество. Около разбития кораб цареше зловеща тишина. Изследователят огледа останките от кораба, като търсеше някакво прикритие.

— Няма къде да се скрием — рече Нат. — Ще мине над нас. Ще бъдеш, изложен на бурята поне за цели две минути…

С бързи движения Филипс премести припасите и безценната вода в малък шкаф, опита се да затвори изкривения метален капак и успя наполовина. Погледна към облака. Той нарастваше и приземен вятър развя панталоните му. Провери капаците на контейнера на контрольора.

— Не се грижи за мене — каза делфинът. — Аз ще се оправя. Скрий се доколкото можеш от вятъра и внимавай да не те затрупа пясъкът.

— А ти какво ще правиш! — попита Филипс, като премигваше от засипващия пясък.

— Ако ме затрупа, ще трябва да ме отриеш — отвърна контрольорът. — В контейнера си имам собствена атмосфера.

— Но няма да ти стигне за дълго! — извика Филипс.

— Точно затова не трябва да се оставяш да те засипе! Бурята идва!

Филипс изключи превеждащото устройство, пъхна го в скафандъра си, затегна всички ципове. Нахлупи шапката над очите си, дръпна закопчалката на шлема и покри носа и устата си. Усети влажната и хладна материя до лицето си. Приклекна зад основната колона на главното табло, като притисна тялото си към преградата. Погледна към контейнера и видя Нат да го гледа напрегнато. Бурята връхлетя върху тях.

Горещината и страхотният вятър прогориха металните ципове върху гърдите му и той се задъха от болка, въздишката беше отнесена от воя на бурята. Край него летяха пясък и камъни и тежко парче скала го удари по ръката. Вдигна ръка, но вятърът я блъсна обратно. Дори както беше свит край колоната, усещаше как пясъкът се движи под него и засипва тялото му. Наведе се към контейнера и падна, а пясъкът засипа лицето му. Протегна ръце, започна да рие, а пясъкът и горещината горяха дланите му. Не усещаше нищо, освен острата болка от наранените си пръсти.

Лежеше по корем, пясъкът засипваше гърба му, притискаше гърдите му надолу, камъни стържеха бузите му, пясък се процеждаше през целия му скафандър. Опита се да се раздвижи, но успя само да помръдне краката и ръцете си, тялото му беше притиснато от пясъка.

Погледна глупаво през засипаните си очи; бодлив клон от някакво пустинно растение, откъснат от вятъра, го удари през очите и те се замъглиха от кръв.

Внезапно бурята отмина.

Вятърът беше като шепот в ушите му, когато бавно отърси пясъка от косата си. После престана всякакъв шум. В тишината той се опита да се изправи, но купчината пясък го задържа.

Заизвива се под нея и скоро успя да се обърне по гръб. Краката му все още бяха заровени, но той лесно се освободи от купчината, която се бе натрупала върху него. Седна изправен и очисти лицето си от пясък. В яката на костюма му имаше шепи пясък и той изтече надолу, когато се наведе напред и бавно се изправи на крака.

Усети как килограми пясък и пръст падат през костюма му към краката, където се събират в торбите около глезените му. Посегна надолу и пясъкът изтече от отворените ципове. Разтърси крака, докато изчисти голямата част от пясъка. Обърна се с търсещ поглед.

Останките от кораба бяха почти напълно зарити. Парчета метал проблясваха в следобедната светлина и през пясъка се подаваха разкъсани материи, но установи, че не е край кораба. Облакът вече се скриваше зад хоризонта.

Не виждаше контейнера.

Бръкна в костюма си и извади превеждащото устройство. Изчисти го от пясък и натисна малкото копче.

— Филипс… чуваш ли ме? — почти веднага се чу гласът на контрольора.

— Да. Аз съм здрав — отвърне човекът, като се оглеждаше.

— Аз… май… не съм в ред. — Гласът беше задавен, задъхан.

Филипс огледа района. Малки парчета метал и плат, нова дюна.

— Нат — каза той, — не съм сигурен дали ще успея да намеря кораба. Всичко е засипано.

— Аз… предвидих… подобно положение.

Филипс се зае да разравя пясъка около различните части от кораба. Той пъхна превеждащото устройство в колана си и чу контрольорът да казва:

— Подсигурих да ми е подръка командният пулт на задния спомагателен ракетен двигател…

Филипс хвърли малко парче алуминий и каза:

— Може би ще успееш да вдигнеш малко прах…

— Може би.

Той спря до един преобърнат, безполезен генератор и приклекна замислено. Вече нямаше никакъв вятър и бялото слънце покри лицето му със златисти лъчи. Чу някакво свистене до себе си. Задния спомагателен двигател. Изправи се и извика:

— Проработи!

Превеждащото устройство мълчеше. От средата на останките изригна облак пясък и Филипс се затича към него с усмивка на лицето. Шумът затихваше…

— Това е всичко… опасявам се, че свърши…

— Достатъчно е — отвърна Филипс. — Напълно достатъчно.

Той започна да разрива пясъка с двете ръце и скоро вече го почистваше от заобления корпус. Няколко минути по-късно усети контейнера и заработи по-бързо, като потта прочистваше лицето му от пясък и кръв. Гърдите му се задъхваха, а очите му бяха замъглени. Накрая очисти контейнера и погледна към контрольора.

Херметичните капаци не бяха издържали.

Нат лежеше върху петдесетина сантиметра пясък, а кафеникавата вода едва достигаше до страните му. Той се извъртя и намокри гърба си. Филипс огледа потъмнелите петна по сребристосивата гръбна перка. Неговият придружител губеше жизнените си сокове. Въздъхна и се облегна на контейнера със затворени изморени очи.

— Изследователю — обади се делфинът, — аз съм добре… само имам пясък в очите… и май не мога да се оправя в тая мътна вода…

Човекът изви повредените капаци и огледа разкъсаните уплътнители, когато отвори контейнера.

— Сега ще загубим останалата вода много по-бързо — рече той, като постави внимателно пръст в ъгъла на окото на контрольора.

— Не. Назад… да… ето така… Благодаря. — Нат му се усмихна и Филипс отвърна на усмивката му, като забрави, че контрольорите винаги се усмихват. Той отпусна обратно капака на контейнера и се впусна към повредения шкаф, където беше затворил припасите. Дръпна да отвори изкривената вратичка, погледна вътре и изруга тихо.

Гневът му достигна до контрольора преди ругатнята и той видя как човекът мълчаливо отстранява все още влажния пясък, който запълваше счупените съдове за вода. Филипс ги изнесе един по един от кораба и ги захвърли на четирите посоки. Той се върна, задъхан от затихващ гняв, и каза:

— Така е по-добре.

— Макар да оценявам раздразнението ти — упрекна го контрольорът, — трябва да се опиташ да запазиш енергията си.

— За какво? — попита безпомощно Филипс. — Имаме нужда от вода. Няма да оцелеем дори още един ден тук, а аз не мога да те нося на гръб, за да търсим вода.

— Това няма да е практично — отвърна делфинът, неподвижен в контейнера, със затворени очи, замислен или заспал.

Филипс не беше сигурен и отвърна поглед от него.

— Струва ми се, че това е краят — рече Филипс след малко.

Контрольорът не отговори и човекът въздъхна, като усещаше как в съзнанието му се надига спокойно примирение, което не беше негово. Обърна се и каза:

— Нат, какво направи?

— Да съм направил?

— Не си играй с мене. Не можеш да скриеш това. Нат, против правилата е!

— Изследователю — рече контрольорът, — няма никакво значение…

Човекът погледна в контейнера набръчкания, кафяв гръб на делфина.

— Има значение! Не мога да те оставя да загинеш!

— Нямаш никакъв избор.

— Знаеше ли отпреди? — поклати глава Филипс.

— Когато видях, че това е единствената планета, разбрах.

— Не е правилно.

— Така ли? — запита контрольорът. — Да подсигуриш безопасността на тези, които са ти поверени… да си сигурен, че поне някой ще остане жив?

Човекът се облегна върху контейнера.

— А след аварията, ако бяхме останали в Космоса, ти щеше ли да оцелееш?

— Както бях затворен херметично — да — отвърна безизразно Нат. — Но ти щеше да загинеш дълго преди да стигнем до базата.

— Без вода аз и сега ще умра — рече Филипс.

— До сутринта тук ще прелети друг кораб. Макар че ще загубиш много вода, ти ще си жив.

— А ти?

Контрольорът не му обърна внимание.

— Нямаше право — каза Филипс с натежало от скръб сърце.

— Като контрольор имам всички права. Като твой приятел бях задължен.

— А моите задължения към тебе? — попита изследователят. — Казваш ми, че съм щял да умра в Космоса. А сега ти ще умреш тук. Как…

— … Взех това решение ли?

Филипс кимна мълчаливо. Чу контрольорът да въздъхва.

— Когато растях сред океана там, у дома, сред нас се разправяха много истории. Ние знаехме много неща за хората. И една от историите, която винаги ще помня, беше как нашите предци са помагали на моряци, претърпели корабокрушение, да стигнат до брега, като са ги бранили от опасности, предпазвали са ги. И след аварията разбрах, че тези разкази не са легенди или приспивателни приказки. Те са истински и аз ги разбрах.

— Правилникът гласи — процеди през зъби Филипс, — че в случай на положение, когато трябва да се избира между живота и смъртта по време на мисия на екип контрольор–изследовател, животът на контрольора трябва да се запази дори с цената на живота на изследователя. Съвсем точно.

— Тези правила са били създадени от твоите началници — хора. Те знаят значението ни за космическите изследвания, но не разбират нашето лично достойнство. И никога не са го разбирали.

— Достойнство?

— Филипс — рече контрольорът, — не мога дори да си представя възможността да позволя да загинеш.

— И аз не мога да си представя, че можеш да го направиш.

Делфинът помълча няколко мига и после попита:

— Ако ти трябваше да избираш, щеше ли да осигуриш оцеляването ми с риск за твоя живот?

— Разбира се.

— Защо тогава ми отказваш същото право?

Филипс се отдръпна от контейнера и се облегна на командното кресло. Умората и думите на придружителя му притиснаха с огромна тежест рамената му. Зарея поглед над пустинята и видя слънцето да лази по планините, дюните бяха нашарени с дълги сенки. Тъмнината се приближаваше и той я наблюдаваше как се приближава към него.

— Трябваше да ми кажеш — подхвърли той тихо.

— Нямаше да позволиш.

Филипс хвърли гневен поглед към контейнера.

— Прав си, по дяволите!

Контрольорът рече:

— Спомням си нещо, което ми бяха разправяли преди много време…

— Какво?

— Когато окончателно ме избраха за програмата „контрольор–изследовател“, роднините ми казаха, че макар хората да ни признават за интелигентни същества, те винаги ще се отнасят към нас като към мили домашни животни и ние трябва да приемаме това както можем.

Филипс се усмихна леко и каза:

— Надявам се, че не съм бил голям товар…

— Съвсем не. Аз… — Нат се закашля силно и мъжът стана от креслото, приближи се до контейнера. Отвори капака и сложи ръка върху голямата глава на контрольора, почувствува ускорения пулс под умиращата плът. Ръката му започна да гали с нежни движения и гърлото му се стягаше с всяко задъхване на приятеля му. След малко делфинът отново заговори.

— Ти беше всичко за мене, Филипс.

— Винаги си бил мой приятел, Нат — отвърна човекът, като думите му бяха замъглени от мрачни мисли за смъртта.

— Не си въобразявай нищо — подхвърли небрежно контрольорът. — По-добре е единият от нас да е, отколкото и двамата да загинем.

— Ние сме екип — вдигна вежди Филипс. — Какво трябва да правя аз?

— Има десетки контрольори, които чакат да им се отдаде възможност да работят с опитен изследовател като тебе.

— Аз съм твоят изследовател — отвърна човекът, като премести ръката си върху гърба на делфина и почувствува под нея трепкащите слаби вдъхвания.

— Да — въздъхна Нат. — А съм твоят контрольор.

— Ние сме екип.

— Екип — повтори контрольорът. — Съжалявам, Филипс.

Гладкото тяло трепереше под ръката на изследователя, скоро замря и мрачна вълна на отчаяние заля съзнанието му.

— Нат — каза той тихо, наведе се и се вгледа в контрольора. Отвърна му замръзналата усмивка върху лицето на делфина.

В мрака над главата му нямаше никакви звезди, докато той копаеше дупка с изправена плоча от корпуса на кораба, без да обръща внимание на конвулсиите на собственото си ожадняло тяло. По едно време успя да преглътне една хранителна капсула, като продължаваше да работи, без да почива. Когато изравняваше последната шепа пясък върху своя приятел, чу далечен шепот сред нарастващата светлина на утрото и погледна към хоризонта.

Внезапно шумът беше вече над него. Спасителен кораб с широк корем, с виещи двигатели развихряше пясъка, а червеният му маяк проблясваше сред бледата светлина. През прозрачните люкове видя да се движат някакви фигури — един контрольор се взираше през соления си разтвор, в командното кресло седеше човек. Филипс се загледа през облаците пясък и запита:

— И какво трябва да правя!

Той дори не чу собствения си глас от воя на двигателите.

Напускащият ден

умира като делфина,

когото всяка болка

облива с нов цвят,

докато изпусне сетния си дъх.

Последният все още най-красив,

докато изчезне

и всичко стане сиво.

Байрон

Край
Читателите на „Смърт на планетата Данте“ са прочели и: