Карлос Раш
Влюбените от станция „Лунни хълмове“

На междупланетната станция „Нова орбита“, която служеше като пункт за прехвърляне на околоземна орбита, този ден се състоеше сякаш само от „върхови часове“. Почти едновременно от Земята и от Луната пристигнаха няколко ракети, с които там дойдоха главните ръководители на космическите полети. След това се приближи и така нареченият междупланетен ферибот.

На пръв поглед „Нова орбита“ напомняше гигантско колело, чиито спици служеха като пристани за междупланетните кораби; по тези спици се движеха бързоходни асансьори, извозваха току-що пристигналите до преддверието на жилищното отделение, където днес цареше необичайно оживление.

Таркор и Ирена разговаряха в преддверието близо до една от кабините на видеотелефоните. Когато попадаха на „Нова орбита“, това преддверие беше обичайното място за срещите им. Разбира се, ако младите хора се намираха на Земята, те просто щяха да тръгнат по градските улици, но тук, където от най-близкия земен град ги отделяха над двеста километра безвъздушно пространство, нямаха друг изход.

— Ей, ама че ден беше вчерашният — обади се Ирена. — Най-напред ме повика началникът на отдела…

— За минутка — прекъсна я Таркор. — След малко всичко ще ми разправиш… — И той протегна врат, за да види някого от групата хора, стълпили се около асансьора, откъдето излизаха поредните космически пътници. Тълпата се раздвижи — млад, висок космонавт се втурна с разперени ръце към една девойка, която се отдели от групата на новодошлите. Младите хора се прегърнаха и разцелуваха пред всички.

— Та това са Лоа и Леон! — прошепна поразеният Таркор. — Помня ги от времето, когато бяхме практиканти в „Лунни хълмове“.

— Каква чудесна двойка — възкликна Ирена. — Те сякаш излъчват красота. — Тя едва откъсна поглед от тях и се вгледа в Таркор.

— Вярно е — съгласи се той. — Има нещо необяснимо в тях, но веднага се усеща.

— Разправи ми за тях — помоли го Ирена. — Нали ги познаваш?

Таркор я хвана под ръка и те влязоха в помещението до преддверието.

— Не зная дали ще успея да ти обясня какво точно ни порази нас тогава, по време на практиката, когато сред нас се появи тази двойка. — Погледът му стана особен. Сякаш виждаше не пластмасовите стени на станцията „Нова орбита“, а далечната Луна. Той помълча и продължи: — Беше последният семестър на космическия ни курс. Те бяха в нашата група и караха заедно с нас практиката си. Практиката продължаваше няколко месеца — както обикновено един месец на станцията „Лунни хълмове“, после връщане на учебния кораб „Конструктор Корольов“ и още един месец отново на Луната. Лоа е родом от Швеция, отначало е била на практика на скандинавския космодрум в Лапландия, аз бях на площадката за изстрелване във Форт Умър в Австралия, а Леон дойде при нас от Байконур. Аз за нищо на света не бих се съгласил да заменя поста си във Форт Умър за Лапландия, нос Канаверал, Гренландия, Сахара или за който и да е друг космодрум. Там, на брега на Северна Австралия ми бе добре; в свободните дни често се качвах на самолета и се отправях на лов за акули или да покарам водни ски край Бариерния риф. Уверявам те, чудесно време беше! Във Форт Умър се запознах с полковник Пиърс, който ни четеше лекции на нас, бъдещите космонавти, а след занятията също като мен обичаше да походи бос сред рифовете, обсипани с остри като бръснач черупки.

Впрочем, извинявай, май се отвлякох. И така, за Лоа и Леон. Не зная къде и кога са се запознали. Но когато преди началото на учебната година ни събраха в актовата зала „Юрий Гагарин“, те вече се познаваха.

И ето че започнахме обучението си в Академията по космонавтика на Луната. Занимавахме се с практика в ракетостроителниците в кратера Тихо, учихме се да управляваме космически кораб на „Конструктор Корольов“, седяхме като прилежни ученици по чиновете в станцията „Лунни хълмове“, стърчахме в изпитателните камери в Порт Селена. Прощавай Бариерен риф и всякакви други удоволствия! Честно казано, така ми бяха опротивели всичките тези обезпрашени и стерилизирани катакомби на лунните станции, че ми се искаше да подишам малко земен въздух с всичките му микроби и прах, бога ми, с радост бих се озовал в Лапландия, дори с риска да хвана грип.

Лоа и Леон само се гледаха един друг. Изглежда, нищо друго не ги интересуваше. По тази причина скоро започнаха да си имат неприятности с учението. Но тяхната нежност и любов така ни възхищаваха, че ние неволно се опитвахме да им помагаме и, образно казано, тайно изчиствахме камъните от пътя им, когато нашите преподаватели започваха да отделят прекалено много време на техните работи. Цялата ни група беше буквално очарована от любовта им. Когато бяха сред нас, усмивките не слизаха от устните ни. Освен това всеки според възможностите си попълваше своя речник с мислими и немислими поетични и лирични изрази.

Сега съжалявам, че не те срещнах тогава. С трепкащо сърце щях да те чакам всяка сутрин на стъпалата на нашата актова зала „Юрий Гагарин“! Но слушай по-нататък. Спомням си малък, съвсем незначителен епизод. Стаята ми в студентския интернат в катакомбите на „Лунни хълмове“ се намираше над тяхната. Веднъж рано сутринта, докато се бръснех, те дотичаха при мен. По лицата им беше изписано отчаяние. Оказа се, че този ден били назначени за асистенти в кулата на Службата по контрол на полетите в космодрума. Но се успали. А същата сутрин беше обявено кацането на междупланетен кораб с най-нова конструкция, извършващ рейс под флага на ООН, наречен „Нашата планета Земя“. Всички студенти от нашата група умираха от завист, че тези двамата със собствените си очи ще видят как пристига флагманът на космическия флот, докато останалите под ръководството на Кришнан Менелюк щяха да чертаят линии, изобразяващи трасета на предполагаеми полети през астероидния пояс. Явно, полагаше ми се да позлорадствувам, че те бяха успели да пропуснат такава възможност, да се възползуват от местата си на „трибуната“ — контролната кула, а освен това си бяха навлекли и доста неприятности, защото нямаше да успеят да попаднат навреме по местата си, тъй като контролната кула и подземните служби не са съединени с тунел, а изходите на пистата за прилуняване, разположена в кратера, се затварят хиляда секунди преди самото кацане.

Вероятно шестото чувство бе подсказало на Лоа и Леон, че ще успея да им помогна. В очите им се четеше безгранично доверие към мен, сякаш бях някакво божество. Те ме молеха да ги спася. И това ме ласкаеше.

— Добре — съгласих се аз. — Ако побързате и се отправите в скафандри и с почистени шлемове под мишница към края на тунела, може би ще успеете.

— Но как — попита Леон.

— Това е моя грижа — небрежно махнах с ръка аз. — Чичо ми се казва Александър Пиърс. — След като изрекох първата лъжа, не се ограничих само с нея. — Ще вземем служебната му машина.

Работата беше в това, че Пиърс току-що беше назначен за ръководител на управлението на Космическия флот в станцията „Лунни хълмове“. А служебната му машина можеше да се движи по лунната повърхност до двеста и четиридесет секунди преди кацането. Планът ми беше напълно сигурен — та нали с Пиърс там по рифовете бяхме ловили много акули. А ако се разкрие измамата ми, все някак щях да понеса ругатните му. Лоа и Леон бяха побледнели като тебешир, но това беше единствената им възможност, нищо друго не им оставаше.

Не успях и да мигна, когато те вече бяха изхвръкнали от стаята. Хвърлих електрическата самобръсначка на леглото и се втурнах след тях. Лунният скафандър олекотен тип навличах, докато тичах. Стигнах до края на тунела, завих край ъгъла и спрях пред луксозната лунна лимузина тип „Просион електроник“. Дотогава никога не бях сядал в такава машина и нямах дори смътна представа за системата й на програмно управление, затова разчитах, че ще се справя с ръчното управление. Тъй като се готвех за инженер по обслужване на реакторите в космически кораби, храбро вярвах, че при обема на моите технически познания ще се справя с пусковите лостове и атомния акумулатор на тази машина. В тестовете за съобразителност винаги бях пръв и само за около четиридесет секунди разбрах в общи линии системата за управление на лунохода. И ето ме, седнал в креслото на водача да включвам генератора. „Просион електроник“ забръмча мелодично и се задвижи. Отначало обиколих около знаменития обелиск „Година 2000“, поставен там при прехода в следващото хилядолетие, когато чрез насочени взривове бяха пробити галерии в лунните скали и бе поставено началото на станцията „Лунни хълмове“. Едва бях направил един кръг, когато долетяха нашите гълъбчета.

Спрях и отворих вратата. Обилието от никелирани части и електрониката така подействува на Лоа, че тя се почувствува дама, за която е дошла специална кола, и тя можеше да се качи в нея само с достойнство, бавно, като се опира върху ръката на своя галантен кавалер. Губехме скъпоценно време. Естествено, при това шлемът на скафандъра й се изплъзна от ръцете й и се търколи на пода. Наложи се Леон да легне по корем, за да го извади изпод лунохода. Накрая той също се качи в машината и вече можех да затворя херметично вратата и да дам пълен ход.

И тогава в огледалото за обратно виждане зърнах адмирала от Космическия флот, който току-що бе слязъл по широките стъпала на административната сграда и излязъл в края на тунела. Когато видя отдалечаващата се машина, изумлението му беше безгранично. От страх по гърба ми запълзяха мравки — значи бях „задигнал“ не машината на Пиърс, а лунохода на самия адмирал! Веднага съобразих, че този човек е дошъл днес тук специално за посрещането на кораба „Нашата планета Земя“. И ако закъснее за срещата, на нас няма да ни остане никакъв изход — само ще трябва веднага да се качим на пощенската ракета и да избягаме на Марс.

Както вече казах, в тестовете за съобразителност винаги бях сред първите. Затова спрях рязко в тунела и направих маневра с лунохода. Той леко занесе встрани, сякаш полегна върху меките си широки гуми, с които го бяха снабдили за пътуване по лунната повърхност. След това тръгнах на заден ход, отново заобиколих обелиска и се приближих към портала на административната сграда, където стоеше адмиралът.

Изскочих от машината, изпънах се като струна (което за мен беше необичайно) и рапортувах: „Трима студенти от последния курс на обучение с кораба «Конструктор Корольов» се явяват за почетен ескорт на адмирала! Предстартовото изпитание е проведено! Очакваме вашите заповеди!“

Лоа и Леон се ориентираха мигновено. Те също изскочиха от машината, застанаха в една редица с мен и застинаха в положение „мирно“. Вероятно красотата на студентката така порази адмирала, че той не прояви никакво недоверие към нашето хусарско начинание. Да, така беше — Лоа в космическата си униформа и със своята любов към Леон произвеждаше фантастично впечатление.

И ето, че ние отново заехме местата си в лунохода. Аз — в креслото на водача пред пулта за управление, а адмиралът — отзад между двамата влюбени.

Луноходът потегли…

Лоа и Леон седяха опънати като струни и гледаха пред себе си, всеки на края на своята седалка, с прибрани колена, а шлемът на скафандъра в полусгънатата ръка. Адмиралът хвърли поглед надясно, после наляво, смръщи чело, сякаш си припомняше нещо, накрая се усмихна, наклони се малко напред и прочете имената им върху скафандрите. След това се облегна в креслото и се зае безцеремонно да разглежда съседите си. Вероятно чувствата, които са изпитвали в този миг нашите приятели, не са били никак приятни.

На около половината път получихме съобщение от контролната кула, че кацането на кораба „Нашата планета Земя“ се забавя с около три часа.

Спрях лунохода и попитах:

— Ще заповядате ли да се връщаме, адмирале?

Той поклати глава и заговори замислено:

— Не, не. Можете да продължите. Ескортът, почетният караул, както е известно, не са приети в Космическия флот. Вие всичко сте си измислили вероятно защото сте се успали. А тъй като сега от мен зависи дали ще стигнете навреме, не искам да разстройвам плановете ви.

Да, той беше разбрал всичко и бе направил съвършено правилни изводи.

Лицето на Лоа се заля от червенина, а Леон започна да заеква:

— Позволете, ще ви обясня всичко. Трябва да се извиня…

— Няма нужда нищо да обяснявате — отвърна адмиралът.

И тогава ни в клин, ни в ръкав започна да съобщава интересни подробности за техническото оборудване на междупланетния кораб на ООН, впусна се в подробни обяснения — стараеше се да помогне на Лоа и Леон да се измъкнат от неприятното положение, в което бяха попаднали. Междувременно бяхме вече минали през градския шлюз, излезли на лунната повърхност и стигнали до мястото за кацане. Той ни свали пред контролната кула, махна ни с ръка и каза:

— Винаги приветствувам находчивите младежи, разбира се, ако храбростта им не достига до безразсъдство. На човек, който не намира правилно решение и поради това губи самообладание, му липсва нещо сериозно и това ще се прояви с особена сила по-късно, там, в космоса, а от него може да зависи човешки живот. Но ми се струва, че вас това не ви заплашва. Желая ви успех в бъдеще и довиждане! — С тези думи той седна в креслото на водача пред пулта за управление и след минута луноходът потегли към станцията „Лунни хълмове“.

По такъв начин и аз получих място на „трибуната“ и след три часа имах възможността със собствените си очи да видя как каца на Луната корабът „Нашата планета Земя“.

В този ден видяхме адмирала още два пъти отдалеч, по време на церемонията по случай пристигането на кораба. Той дори дружески ни смигна. А Александър Пиърс, изглежда, въобще не узна за нашата самоволна разходка с лунохода. Във всеки случай нямаше никакви последствия. Адмиралът не разказа на никого за дребното произшествие и ние високо оценихме неговото мълчание.