Спайдър Робинсън
Слънчев ден

— Подпишете се тук.

Зек погледна колебливо момчето с очила, което седеше насред кухнята му, заобиколено от куфари, после към мълчаливия гигант, който бе внесъл куфарите, и накрая към плешивия, строен мъж, който му говореше. Последният държеше в бледата си ръка папка и писалка. Гласът му беше глух, безстрастен, мъжът беше облечен в сиви дрехи — Зек реши, че сивото му подхожда.

— Радвам се, мистър…

— Джейкъб Ебърнети — каза сивият мъж, сякаш отхапваше думите си. Той огледа стаята, като явно не я одобри.

— Радвам се да се запозная с вас, Джейк. Аз съм…

— Зная кой сте.

Зек бе протегнал ръка. Ебърнети се вгледа в нея без особен интерес. Зек взе папката с протегнатата си ръка, подписа се и я върна.

— Кажете на Раул, че ще се грижа добре за неговия…

— Негово превъзходителство ще бъде уведомен, че сте получили пратката.

Ебърнети затвори папката. Зек премига, оправи презрамката на работния комбинезон върху широкото си рамо и извади лула от един от многобройните джобове. Намери торбичка с тютюн в друг джоб, напълни лулата и изригна облак синкав дим, като се вглеждаше с присвити очи в Ебърнети.

— Точно така му предайте, братко. Съжалявам, че не можете да останете за обяд.

Ебърнети не разбираше от сарказъм.

— На борда имаме храна.

— Да, каквото вие наричате храна. Довиждане.

Ебърнети кимна и излезе, последван от огромния слуга. Зек отиде до прозореца и се загледа в тях, докато се отдалечаваха, като дърпаше дим от лулата си.

— Никога не съм виждал толкова надут дребосък — промърмори той и поклати глава с бляскащи очи.

Обърна се към момчето, което продължаваше да седи мълчаливо сред вещите си, окъпани в богатата, масленожълта слънчева светлина на ранната утрин. Плячката запълваше почти цялата кухня — херметизирани куфари, конструирани да издържат на вакуум. Зек прокара мазолестата си ръка през гъстата си, щръкнала червеникава коса и се усмихна на младежа с лула в устата.

— Много плячка, синко — рече той проточено. — И ти ли си твърде горд, за да се ръкуваш?

Момчето поклати отрицателно глава и се изправи.

— Казвам се Тимет Конъри — представи се то с монотонен глас като на Ебърнети.

Зек разтърси церемониално ръката му.

— Аз се казвам Зек Родения в планината и това е моят дом П. А.

Безизразното лице на момчето се пооживи.

— Родения в планината? — попита то. — Що за фамилно име е това?

— Моето фамилно име — отвърна сепнат Зек.

— Фамилното име е функционално, средство за разпознаване — каза Тимет, сякаш рецитираше. — То представлява справка за рода и местожителството. Баща ви също ли се казваше Родения в планината?

— Не, разбира се. Баща ми се казваше Джоди Слънчевия лъч, а майка ми — Кери Кленовото дърво. Тук, на планетата Нова родина, ние предпочитаме да използуваме творчески фамилните имена.

Момчето премисли казаното. Зек си представи как в него святкат някакви лампички, как въображението му се разпалва.

— Какво означава П. А.?

— Пълна анархия — отвърна Зек захилен. — Тази къща е била построена от Дениъл, един от първопристигналите, наречен по-късно Дениъл от гората. Той строшил със специална церемония своя ъгломер, преди да започне строежът; в зданието няма нито един прав ъгъл. — Зек видя, че само той се усмихва, почувствува се глупаво. — Не разбираш ли от шеги?

— Запознат съм с теорията и предназначението на шегите — отвърна Тимет. — Това шега ли беше?

Зек премига и избухна в смях.

— Предполагам, че не може да се очаква да оцениш шега, и то свързана с анархия, Тим. Особено след като идваш от свят като Велко. Не обръщай внимание. Тук ще откриеш неща, на които да се смееш. Поне така се надявам.

Тимет го гледаше напрегнато, сякаш преценяваше Зек — той имаше чувството, че хлапакът може да каже какъв е размерът на ризата му и годишният му доход.

— Едно от стандартните предназначения на шегата е да се накара някой друг да се чувствува непринудено — заяви Тимет. — Това ли искахте?

— Точно така — увери го Зек.

— Кажете ми тогава, защо съм тук?

Зек се сепна, после смръщи вежди.

— Ами по дяволите… нима искаш да кажеш, че не са ти обяснили защо си тук?

Момчето поклати отрицателно глава.

— Можех да го очаквам — подхожда на хората от Велко — избухна Зек и изруга. — Имах по-добро мнение за Раул. — Видя, че Тимет го гледа и чака. — Извинявай, синко. Нямах намерение да критикувам баща ти. Познавахме се в колежа. Но да те изпрати на тридесет парсека и да те остави в кухнята на непознат човек, без да ти кажат думица защо… — Той поклати глава. — Да поседнем.

Зек отведе Тимет от кухнята във всекидневната с дебели греди по тавана, като в държането му се забелязваше горделиво очакване. Беше прибавил някои неща към първоначалната постройка на Дениъл и се гордееше с всекидневната.

Първото впечатление на посетителя беше, че в стаята е била уловена дъга, която се е разчупила на парчета, докато се е опитвала да избяга; през големия южен прозорец се виждаше ясно как планината се спуска към лазурносин залив, а източният и западният прозорец представляваха мозайки от цветно стъкло и източният прозорец сега заливаше стаята с червени, жълти, зелени и сини отблясъци. Зек наблюдаваше Тимет как ще реагира, но не видя никаква реакция. Въздъхна, посочи му един стол и просна дългото си яко тяло върху люлеещия се стол. Известно време се занимава с лулата си, запали я отново и започна.

— Така както научих цялата история, Тимет — и ти ме поправяй, ако сбъркам нещо — планетата Велко е в плачевно състояние. Свръхнаселена, свръхиндустриализирана, свръхзастроена — както чувам, представлява просто един голям град. Жителите му не са научили урока от старата Земя и са се заели с ефикасно администриране. Прекалено много информация за обработка. Компютрите не могли да се справят, защото не умеят достатъчно добре да установяват съотношенията. Компютърът може да приеме резултатите от пет различни лекарски екипа в различни места на планетата и да не съобрази, че като се комбинират, тези резултати могат да означават ефикасно лечение за болестта на Ештън, или друга болест. Затова на Велко се заели с едно старо, но неизпитано предложение от старата Земя, приписвано на човек на име Хайнлайн, направено още по времето, когато станало невъзможно нормален човек да усвои цялата позната информация за продължителността на един човешки живот. Те започнали да правят опити с яйцеклетката чрез подбор за ейдетична памет^[1] и се заели да създадат корпус енциклопедични синтетици — група хора, обучени да поемат с голяма скорост първична информация, да я задържат и да разсъждават на нейна основа. Нещо като човешки компютри. Ти си един от първите.

Казаха ми, че можеш да прочетеш цяла страница само с един поглед, независимо дали е написана на английски или на „фортран“^[2], и да си я спомниш след десет години дума по дума в някое кафене, и то докато оркестърът свири. Знаеш достатъчно, за да разговаряш интелигентно със специалисти от стотина области на науката и да ръководиш работата им с максимална ефикасност. Обучавали са те, дори по време на сън, на логичен и нелогичен анализ до осмата ти година, натъпквали са те с данни, докато си станал на дванадесет години, оставили са ти четири години да поемеш всичко и на шестнадесет години си започнал работа. Само че ти не си проработил.

Поне не по начина, по който те са се надявали. Подавали са ти данни за належащи социални проблеми — нищо особено, просто начални упражнения; а твоите решения не били задоволителни, едва ли по-добри от възможностите на компютрите. Тогава насъскали върху тебе психиатрите и психолозите, които те обърнали наопаки, но не открили нищо. Разкъсали те на парчета, сглобили те отново и ти отново не си направил чудеса. Тогава от отчаяние някой откраднал друга идея от старата Земя и препоръчал почивка сред природата — в настоящия случай ваканция на Новата родина, селскостопански свят, при мене. — Зек замълча, запали отново лулата си. — Познавах баща ти, живеехме в една стая в училището на Трантор и той ми разправи за програмата „Млади енциклопедични синтетици“. Беше много горд, че на родната му планета неговата жена е избрана за генетична хирургическа намеса. Питам се как ли се чувствува сега. — Загледа се в далечния залив, после с видимо усилие се откъсна от мислите си. — Ето това е цялата история, Тим. Ти си тук на шестмесечна почивка. Как ти харесва това?

Иззад огромните си очила (чийто лещи можеха да се превръщат в „рибешко око“ за максимално поемане на зрителна информация) Тимет изгледа сериозно Зек.

— Задоволително е.

— Попитах „Как ти харесва?“ Приятно ли ти е?

За първи път Тимет се поколеба.

— Да… приятно е. Последните няколко месеца бяха прекомерно напрегнати.

— Сигурно крайно напрегнати, ако не съм забравил докторите на Велко — изсумтя Зек. — Е, поне за известно време с това е свършено момко. Усмихни се. — Сам той се засмя и кимна към южния прозорец. — Виж какъв слънчев ден е.

Тимет погледна навън към обляното в слънчева светлина великолепие, величествените кленове, прекосили светлинни години като фиданки, и местните смърчове, чиито корони танцуваха под полъха на планинския бриз, и отново впери поглед в Зек.

— Няма повече слънчева светлина, отколкото през другите дни. Не разбирам удоволствието ви просто защото се вижда… а, май схващам нещо. В качеството си на фермер се радвате, че има максимални честоти за растежа на вашите посеви.

— Не — рече Зек пообъркан. — Искам да кажа, че това е много добре, но… но… — той се запъна, не намери необходимите му думи и отново посочи към прозореца. — Погледни. Слънчев ден.

Момчето погледна, продължи да гледа.

— Би трябвало да го оцениш, май не си виждал много слънчеви дни, а? Чувам, че планетата Велко е напълно покрита, за да се опрости рециклирането на атмосферата. Вероятно използувате изкуствена светлина, прав ли съм?

— Слънчевата светлина се прехвърля вътре в града чрез комплекси от устройства с огледала, прехвърляща и усилваща апаратура — отвърна монотонно Тимет. — Витамин Д е необходим за здравето.

Зек зяпна, изтърва лулата си. „Те буквално напомпват вътре слънчевата светлина — помисли той — По дяволите, какъв зандан.“

Предаде се, прикри се зад обичаите на гостоприемството.

Домът имаше пет спални, четири от които Зек обикновено затваряше през зимата, за да пести топлина. Макар есента вече да бе настъпила в неговия район на планетата Новата родина, той бе оставил отворени и петте стаи и покани Тимет да си избере една от тях. Всичките бяха мебелирани и чисти, но не особено подредени; Зек бе сметнал, че гостът ще се почувствува по-добре в стая, в която се усеща, че е живял някой. Момчето избра най-малката и най-функционална стая, нещо като квадратна кутия с матрак на пода и малка маса. Стаята нямаше прозорци. Зек повдигна рамена, внесе куфарите и ги подреди да могат лесно да се отворят. Тимет отвори един от тях с икономични движения на малките си тънки ръце и започна да вади тоалетни принадлежности.

— Какви са задълженията ми? — попита той официално.

„Ако трябва да открия какво не е в ред с работните му навици…“

— Никакви — отвърна живо Зек. — Прави каквото ти харесва, а можеш и нищо да не вършиш. Ако решиш да ми помогнеш с нещо, ще бъде оценено, но не ми дължиш никаква помощ. Баща ти плати наема за тебе преди двадесет години, като научи на астронавигационна механика един невеж фермер, негов съжител по стая.

Тимет се втренчи в него.

— Не мога да разреша даден проблем без параметри — заяви той.

— Просто си отваряй очите, синко. Ще се оправиш — увери го сърдечно Зек. Надяваше се, че гласът му звучи по-уверено, отколкото се чувствуваше.

* * *

Следващите няколко дни изминаха бавно, сивото време скриваше слънцето и Зек всеки нов ден се озадачаваше все повече. Тимет действително намери какво да върши и го вършеше с примерна изпълнителност, но постиженията му не бяха бляскави.

Изпратен да донесе вода от потока, докато Зек поправяше уплътненията на водната помпа, той се появи от гората, като се препъваше под тежестта на две кофи, по-пълни, отколкото би ги напълнил Зек, и геройски изкачи хълма. Беше разстроен от неспособността си да донесе напълнени догоре кофи и проля сълзи, приблизително равни по обем на разлятата вода.

Отчасти успокоен от уверението на Зек, че е донесъл достатъчно вода, той се зае да нареже лук за яхнията за обед… и произведе прецизни кубчета лук, толкова еднакви, колкото можеха да ги направят малките му ръце.

Когато Зек спомена мимоходом, че ще им трябват малко дърва за горене, скоро след това го сепна ревът на стария му моторен трион — устройство, за което беше сигурен, че Тимет има само емпирични познания. Очакваше, че момчето ще използува бичкията, която висеше в сайванта. Заряза готварските си занимания, излезе да види какво става и откри Тимет, изпаднал в мълчалив гняв, разядосан не от огромното напрежение, което моторният трион изискваше от младите му ръце, а защото неправилните по форма цепеници отказваха да лежат и да се оставят да бъдат нарязани. „Вероятно никога не е виждал нерендосано парче дърво през живота си“ — помисли Зек и се опита да обясни, че склонността на цепениците да скачат от магарето и да те удрят по колената е по-скоро интересно предизвикателство, отколкото дефект в структурата им. Но не постигна голям успех, тъй като обучението на Тимет го караше да дефинира „предизвикателство“ като „проблем, който не се очаква да мога да разреша“. Момчето се залови отново мрачно за работа, наряза цяла планина дърва, подредени като на пощенска картичка, но без никаква радост. Зек поклати глава, въздъхна за десети път и се върна в къщата.

Неловкото положение продължи докато сивите, дъжделиви дни на сезона продължаваха и Зек лежеше буден нощно време, като се опитваше да разбере проблема. Момчето играеше шах като автомат, непрекъснато и безстрастно печелеше, продължаваше да се справя с домакинските задачи, но с някакво вътрешно чувство, което би могло да се определи като лошо настроение, ако не беше така слабо изявено. Никога не се разхождаше из планината, макар горите наоколо да бяха новост за него и явно се чувствуваше неудобно, когато не намираше някаква задача за изпълнение или проблем за решаване. Дори постоянните прояви на енциклопедични познания, които на няколко пъти спестиха доста работа на Зек, не съдържаха гордост, а само уморена скука. По дяволите, на момчето му липсваше нещо. Дали не страдаше от носталгия?

Една влажна сутрин след закуска Тимет се изкашля и попита стеснително дали може да вдигне матрака си от пода.

— Непрекъснато чувам пода да бръмчи — каза той.

Когато Зек го разпита, обясни че подовете на Велко непрекъснато бръмчат от енергията, електронните системи, които представляват жизнените сокове на града, пулсиращи под подовете. По асоциация той ги чувал и тук, а психосоматичните раздразнения са толкова действителни, колкото и всякакви други. Зек веднага се съгласи и двамата разгледаха трите рамки за легла в къщата.

— Май никоя от тях няма да мине през вратата на тоя килер, дето си го избра да живееш в него, Тими. Предполагам, че ще трябва сам да си направиш легло.

Зек очакваше момчето да го помоли за помощ, тъй като беше сигурен, че дърводелството не е занаят, с който Тимет е бил запознат в неговия свят на стомана и пластмаси, но той само кимна и започна да мери матрака. Зек се зае с готвенето, като дискретно го наблюдаваше. След като установи размерите, Тимет облече дрехата си и излезе сред сутрешната мъгла, отиде при купчината дървен материал в задния двор. Върна се с две рендосани дъски, върна се няколко пъти, докато натрупа десетина дъски в стаята, после донесе две дълги и четири къси бичмета. Зек прекъсна заниманията си, за да му даде чук, пирони и трион, после се върна в кухнята. Както винаги, момчето работеше мълчаливо, чуваше се само удрянето на чука и съскането на триона, както се налагаше от вършената работа. Зек го остави да се оправя сам, прекара времето в почистване на земемерния лазер.

По пладне Тимет се появи с посипани от фини стружки очила. Зек прекъсна плетенето на стол, едно от предпочитаните му занимания за почивка, и влезе в стаята да огледа новата рамка, като се промъкна край матрака, който отчасти запушваше вратата. Премига от това, което видя, и отначало не каза нищо.

— Не съм сигурен дали краката са напълно перпендикулярни — рече смутено Тимет. — Нямах нивелир или ъгъл.

— Как ще разбереш дали жена ти ти е вярна? — цитира Зек. — Провери я с отвес. Не ми обръщай внимание, момчето ми. И това е от глупавите ми шеги. А леглото е… много функционално.

Момчето сякаш се зарадва.

— … само че не мога да кажа, че ми харесва.

За малко момчето оклюма, но след това чертите на лицето му се изгладиха в обичайната им липса на изражение.

— Защо?

Зек понечи да отговори, но премълча. Обърна се, влезе във всекидневната, последван от момчето, и седна смръщен. Тимет чакаше. След някое време Зек заговори.

— Тимет, започвам да разбирам какви са били затрудненията на Велко. По дяволите, толкова е очевидно, че не можах да го разбера.

— Трябва да ми кажете — рече момчето и Зек се сепна от напрежението в гласа му.

— Защо трябва да ти кажа, Тими? — попита той тихо.

— Защото посрамих баща си — отвърна Тими и се изчерви. За него това представляваше изблик на чувства.

Зек изруга прочувствено.

— Бедното момче. Те не са могли да получат от теб резултатите, които са искали, затова са приложили напрежение върху причинните ти вериги, като са смятали, че си упорит. И така са те накарали да се срамуваш — а това е една от най-упоритите области, които съществуват. Увековечили са собствения си проблем. Така им се пада, но ти нямаш никаква полза. Слушай, момче. Ти си бил програмиран за максимална ефикасност. Но колкото и да не им се иска да вярват — баща ти и оня Ебърнети, — хората не са създадени да се задоволяват само с ефикасни решения на проблемите им. Хората са ирационални, Тимет, по начин, който никога не ти е бил позволен. Те искат да се радват на живота.

Тимет явно не разбираше нищо.

— Да вземем леглото, което направи. Отиде при купа дъски, взе първите, които отговаряха на размерите, подходяща дебелина, подходяща дължина. И престана да търсиш. Изчисли най-икономичната употреба на дървен материал и пирони и конструира леглото. И престана да мислиш. Припасва дъските, подложи под тях бичметата, за да разпределиш товара, и прибави крака. И престана да работиш. Рамката ще издържи тежестта ти и е с размерите на матрака, но леглото е спартанско и скучно. Функционално е и това е всичко.

Момчето сякаш беше готово да се разплаче. Зек помисли, че изживява нещо като истеричен припадък, но продължи.

— Зная какъв е твоят проблем, Тимет, и това е проблемът на целия ти свят — причината, поради която е трябвало да вадиш заради тях кестените от огъня, на първо място, и едновременно причината, поради която ти не можеш да го вършиш. Слушай — известен брой задачи трябва да се изпълняват, за да се живее — да го наречем поддръжка на живота. Тъй като твоят свят е дяволски сложен и изтънчен — от хидравличното инженерство до превръщане на слънчевата енергия и вкарване на дневната светлина в градовете. Всичко, от което аз се нуждая, е храна и дърва за горене, затова аз не съм толкова под напрежение. Но когато задачите по поддържане на живота станат твърде сложни, за да допускат жизнерадостната неефикасност, с която работя на фермата, хората не ги вършат с удоволствие и не се радват на резултатите. Погледни някой път моята кухненска печка. Тя гори с дърва, стара е като парцал и голяма колкото летище. Непрекъснато съм зает с триона заради нея и не е твърде ефикасен източник на топлина. Печеля доста добре от фермата, мога да си позволя газова печка. По дяволите, дори слънчева печка. Но аз харесвам тоя стар куп желязо. Тя е останала от майка ми; по нея има петна, останали от майка ми, когато ми е приготвяла обедите за училище. През зимните нощи тя прави стаята весела и топла. И не ми се свиди енергията, която консумира.

Но по-важно от това, Тимет, е, че работите, които върша, имат незабавни, лични, осезаеми резултати. Прекарвам цял час да режа зеленчуците на интересни парчета, а не на кубчета, и някак си супата ми е по-вкусна и всеки път има различен вид. Прекарах няколко седмици в къщата на Янг Полското цвете, научих се да духам стъкло и всекидневната ми е залята от цветове, които се променят през различните часове на деня и през различните сезони. Поставих много по-голяма капандура, отколкото ми е необходима, но мога да седя с вдигнати крака на рамката на прозореца й и да наблюдавам как слънцето залязва над залива, в който баща ми ловеше риба.

А ти прекарваш една седмица в тежък умствен труд и в резултат се появява по-ефикасна система за разпределяне на трафика, която се използува в другия край на планетата, или ускоряваш разпределението на стоки, които никога няма да видиш. Междувременно поддържаш живота си с консервени кутии и пакети от супермаркетите, а не от небето и земята. Ти не чувствуваш ефекта, който оказваш върху твоя свят, затова той е безсмислен. Нищо чудно, че решенията ти не задоволяват твоите клиенти.

Върви погледни леглото ми, видял си го вече. С четири колони и балдахин от истински брокат, с вграден видеомагнитофон и стереоговорители в задната дъска от чворест дъб с изрисувано златно слънце в средата. Това легло не само ме отдалечава от пода, то ми доставя удоволствие. Понякога сутрин ми е трудно да стана от него.

По дяволите, синко, в оня куп дървен материал има няколко дъски, от които щеше да стане най-хубавата рамка за легло, която си виждал, с по-интересни контури от правите линии. Има една голяма талпа, обработвана близо цял век от водата в залива, с онази гладка, вечна текстура, притежавана само от плавеите, от която може да се направи величествена дъска като планината пред нас. И толкова асиметрична, че просто няма да я забележиш. Вместо приятно място, в което прекарваш една трета от живота си, ти направи някакъв под с крака. Вместо интересна супа правиш хомогенни кубчета. Вместо стая, в която се живее, ти правиш колекция от прави ъгли, толкова ефикасна и безжизнена, като лаборатория.

Функционалност, функционалност, функционалност! Тимет, човешките същества не са създадени да живеят функционално. Почти всичко в тази къща, от чайника до долапа, е украсено по някакъв начин и затова къщата е изпълнена от моята личност. Ако съм човек без въображение и украшенията ще са скучни, но те ме задоволяват и показват кой съм. Твоята стая показва само каква е планетата Велко.

По дяволите, момче! Никой ли не те е научил как да изпитваш радост от живота?

Тимет избухна в плач, разтърсващи хълцания на съвсем малко дете или на възрастен мъж. Зек внезапно се наруга за глупостта си. Изправи се, протегна ръце и момчето се втурна в прегръдките му.

— Бедното ми хлапе — измърмори той, като галеше косата на Тимет. — Научили са те как да работиш като балерина, а не са те научили да играеш. — Лицето му потъмня. — Предполагам, че не можеш да играеш… ако живееш на Велко.

Момчето захлипа по-силно.

Постепенно плачът му се умири, затихна. Престана да трепери. Вдигна лице и прозорците с цветни стъкла превърнаха сълзите му в малки диаманти, рубини и аметисти.

— Зек — замоли се то, — ще ме научиш ли как да се радвам на живота?

Зек с изненада откри, че и неговият поглед е замъглен; лицето на Тимет се превърна в малък, овален калейдоскоп.

— Ще се опитам, синко — отвърна той с пресипнал глас. — Ще се опитам.

* * *

Зимата беше дълга, но необичайно мека. Въпреки това Зек не свърши много работа по къщата, макар през цялото време да бяха доста заети. Пренасяха сено, ходеха на риболов, белеха царевица, рядко виждаха щастливо усмихнати съседи. Имаше танцови забави, на които Тимет танцуваше, докато краката му отказваха да го държат, и той се смееше, задъхваше се, като усещаше как математическите съотношения на танца се стопяват пред обикновеното удоволствие от него. Имаше събирания за правене на бира и строеж на хамбари, на които той за първи път научи радостта от сътрудничеството в общия труд. Имаше един празник, на който получи похвали за тортата, която бе направил също като къщата с прозорци и покрив от шоколад. Имаше безкрайни разходки сред природата, пътешествия и стотици облени в различни цветове залези; имаше ветровити дни, когато търсеха изхвърлени от водата дърва; спокойни нощи, през които пееха песните на новата планета и балади от Велко край огъня, докато клепачите им натежаваха от щастлива умора; имаше сняг за изриване и дървета за отсичане, трябваше да се направи лодка, да се събере кленов сок и да се свари на гъст, златист сироп.

А една мразовита нощ избухна пожар в комина. Тимет пръв го чу и двамата скочиха от леглата си, за да се превърнат във вихрушки от координирана енергия, сечеха греди, отковаваха дъски, а Тимет на помпата помпаше с укрепналите си мускули, пълнеше непрекъснато кофите. Зек, раздърпан и зачервен в блясъка на главните, размахваше тежката брадва, която Тимет се бе сетил да грабне, когато минаваха покрай работилницата; после по-бавно гасяха тлеещите главни и накрая Зек и Тимет, задъхани, клекнали, се погледнаха за първи път, избухнаха едновременно в смях, който сякаш отвя дима и миризмата на изгоряло от стаята, а Зек протегна ръка на Тимет и каза първите думи, проговорени, откакто Тимет го бе събудил:

— Удоволствие е да се работи с тебе, момче.

А лицето на момчето беше нещо, което Джейкъб Ебърнети едва ли би познал…

Една малко по-топла нощ Тимет се върна след три дни, прекарани в горите, здрав и жизнерадостен. Той зададе един въпрос на Зекъри Родения в планината и Зек му отвърна с отговора, който бе приготвил.

Една приятна пролетна вечер две седмици по-късно Зек седеше сам върху една скала над градината, гледаше звездите, когато внезапно някаква сянка закри една от тях. Звездата се появи отново, а изчезна нейната съседка. Той се усмихна, легна си и за първи път от един месец заспа дълбоко, събуди се преди съмване за първи път от години.

* * *

Почука се, когато кафето вреше, и Зек внимателно премести кафеника на по-хладно място върху печката, преди да отвори вратата. Ебърнети влезе, без да поздрави, последван от едрия слуга, и тримата за миг застанаха, оглеждайки се един друг. На Зек му се стори, че вече е виждал същата сцена — същата кухня, същите хора, същата купчина куфари, огрени от светлината на утрото.

Но Ебърнети методично разгледа стаята, установи липсващия елемент и се намръщи.

— Къде е момчето?

— Момчето е мъртво — отвърна искрено Зек. — Няма да се върне с вас.

Гладките черти по лицето на Ебърнети никога не бяха изразявали чувства и нямаше да започнат да вършат това толкова късно, но той имаше вид, сякаш желае веждите да му позволят да се намръщи.

— Миналата седмица се срина лавина — обясни Зек. — Каменна лавина в източната част. Видях го как пада. Не можах да намеря тялото му. Кажете на Раул, че аз… — млъкна с изписано върху лицето силно вълнение.

Ебърнети стоя неподвижен няколко мига, после кимна и каза:

— Разбирам. Ваша ли е вината за смъртта му?

— Не, той сам стана причина — отвърна бавно Зек.

Ебърнети отгатна, че казва истината по израза на лицето му, и отново кимна. Без да промълви нито дума повече, той се извърна на петите си като инструктор по строева подготовка и излезе. Слугата последва със самотните куфари.

Зек ги гледа от прозореца, докато ракетата за кацане се появи над високите борове в подножието на планината и полетя над залива към кораба, който бе видял на небето миналата нощ. След това той остави празната си чаша и отиде в най-малката стая на къщата. Когато отвори вратата, доволен видя, че слънчевите багри върху нея са вече изсъхнали.

Нов прозорец с ромбоидна форма пропускаше утринното слънце в стаята. То заливаше със светлина голямо величествено легло от кленови дъски и огромен плавей за задна дъска, свързани внимателно с дебели сини въжета, и голям балдахин с извезана на ръка карта на тоя край на галактиката върху него. В никакъв случай не беше умело изработено, но явно майсторът му се беше забавлявал с конструирането му.

Зек се изкашля.

— Опасността мина, синко.

Изпод великолепното легло се измъкна не момче, а млад мъж с усмивка под начеващите мустаци.

— Наистина ли си отидоха, Зек?

— Отидоха си, Тимет. И няма да се връщат.

— Предполагам… че родителите ще ми липсват понякога — усмивката му изчезна от лицето.

— Така ще е — съгласи се Зек, като за хиляден път си задаваше въпроса, дали бе постъпил правилно.

Тимет повдигна рамене и се усмихна още по-широко.

— Дори и да се чувствуваш зле е по-добре, отколкото нищо да не чувствуваш — каза той уверено и за собствена изненада Зек се засмя. Прегърнаха се за миг като бойни другари и после Тимет се отдръпна усмихнат.

— Да излезем, Зек — рече той. — Има да се строи навес.

— Давай, момчето ми. А закуската?

— По дяволите закуската! — отвърна Тимет и изтича към прозореца. Разтвори го широко и вдъхна дълбоко аромата на смърч, пръст и далечното море.

— Погледни! — извика той като сочеше с ръка. — Какъв слънчев ден.

Бележки

[1] Вид зрителна памет, при която информацията се съхранява точно и силно детайлизирано след изчезването на първоначалната сцена. — бел.ел.кор. ↑

[2] Вид език за компютърно програмиране, първият алгоритмичен език от високо ниво. — бел.ел.кор. ↑