Алфред Бестър
Обърканите линии

Ще ви разкажа тази история, без да крия нищо, точно така, както стана, тъй като всички ние, мъжете, не сме лишени от грехове в това отношение. Макар и да съм щастливо женен и да обичам както преди жена си, от време на време се влюбвам в непознати жени. Спирам пред червената светлина на светофара, хвърлям поглед към момичето в спрялото до мен такси и — готово, влюбен съм. Качвам се с асансьора и бивам запленен от младата машинописка, която пътува заедно с мен, държейки в ръце снопче бланки. На десетия етаж тя излиза и заедно с бланките отнася и сърцето ми. Спомням си как веднъж в рейса се влюбих в една красавица, сякаш слязла от корицата на модно списание. В ръцете си тя държеше неизпратено писмо и аз крадешком се мъчех да прочета адреса.

А каква съблазън крият случайните обаждания по телефона! Разнася се звън, взимате слушалката и женски глас ви казва:

— Повикайте, моля ви, Дейвид.

В къщи няма никакви Дейвидовци и гласът очевидно е непознат, но е така вълнуващ и мил. Само за две секунди аз успявам да си съчиня как определям на това момиче среща, срещам се с нея, завързвам роман, захвърлям жена си и се оказвам в Капри, където ние се опияняваме от греховно щастие. След всичко това аз отговарям:

— А кой номер търсите?

Когато слагам слушалката във вилката, ме е срам да погледна към жена си и се чувствувам изменник.

Звънът, който се разнесе в моята кантора на „Медисън“ 509, ме въвлече именно в такава примка. Моите служители — счетоводителката и секретарката — бяха отишли да обядват и слушалката на стоящия на бюрото ми телефон взех аз. Нечий мил гласец заговори с неимоверна бързина:

— Здравей, Джанет. Джанет, мила, знаеш ли, че си намерих работа. Една чудесна кантора веднага след ъгъла на Петото авеню, там, където е старата сграда на Тифани. Ще работя от девет до четири. Имам самостоятелно бюро в малка стаичка с прозорче и можеш ли да си представиш, че цялата е на мое разположение, аз…

— Извинете — казах аз, след като си бях пофантазирал на воля. — Кой номер сте набрали?

— Боже господи! Ами разбира се, не вашия!

— Страхувам се, че все пак сте избрали моя телефон.

— В такъв случай извинете, че ви обезпокоих.

— Моля ви се, моля ви се! Да ви е честита новата служба.

Тя се засмя.

— Много ви благодаря.

Разнесоха се сигналите на свободна линия. Моята непозната имаше такъв чудесен глас, че този път реших да отида с нея на Таити, а не на Капри. В този момент телефонът отново иззвъня. Отново беше същият глас:

— Джанет, мила, тук е Петси. Представяш ли си, че току-що ти се обаждах, а се свързах със съвсем друг човек. Оказа се, че това е един ужасно романтичен глас…

— Благодаря ви, Петси. Отново нещо се е объркало.

— Господи! Пак ли сте вие?

— А–а.

— Това не е ли Прескът 9–32–32?

— Нищо подобно. Тук е Плаза 6–50–00.

— Просто не разбирам как съм могла да набера такъв номер. Очевидно съвсем съм оглупяла от радост.

— По-скоро просто сте развълнувана.

— Моля да ме извините.

— С удоволствие — отвърнах аз. — Според мен вие също имате много романтичен глас, Петси.

Тук разговорът завърши и аз тръгнах да обядвам, повтаряйки си наум номера Прескът 9–32–32… Ще позвъня, ще помоля да се обади Джанет и ще й кажа… Какво всъщност ще й кажа? Относно това нямах никакво понятие. Знаех само, че няма да направя нищо подобно, и въпреки това крачех в някаква розова мъгла. Едва когато се върнах в кантората, се отърсих от това настроение. Трябваше да работя.

Предполагам, че все пак съвестта ми не е била чиста, тъй като нищо не разказах на жена си.

Преди да се омъжи за мен, жена ми работеше в моята кантора и дори досега й разказвам за всички наши новости. Така беше и този път, но за разговора с Петси премълчах. Беше ми някак си неловко.

Толкова неловко, че на следващия ден тръгнах за работа по-рано от обикновено, надявайки се да приспя укорите на съвестта си с извънредна работа. Никое от моите момичета още не беше дошло и трябваше да отговарям на телефонните обаждания сам. Около 8 и половина телефонът иззвъня и аз взех слушалката.

— Плаза 6–50–00 ви слуша — казах аз.

Последва мъртво мълчание, което ме вбеси. Мразя с люта ненавист нахалните телефонистки, които приемат по няколко поръчки наведнаж и заставят абонатите да чакат, докато те благоволят да ги свържат.

— Ей, момиче, дявол да ви вземе! — казах аз. — Надявам се, че ме чувате. Много ви моля занапред не ми звънете, преди да сте в състояние да ме свържете с този, който ме търси. Да не ме взимате за някакъв хлапак?

И в мига, когато се готвех да тресна слушалката, изплашено гласче каза:

— Моля да ме извините.

— Петси? Отново вие ли сте?

— Да — отвърна тя.

Сърцето ми замря, защото разбрах, че това позвъняване вече не би могло да бъде случайно. Тя е запомнила моя номер. Приискало й се е да поговори с мен още веднаж.

— Добро утро, Петси — казах аз.

— Колко сте сърдит!

— Страхувам се, че ви нагрубих.

— О, не, не. Сама съм си виновата. През цялото време ви безспокоя… Не зная защо се получава така, но всеки път, когато се обаждам на Джен, попадам на вас. Вероятно нашите линии някъде се пресичат.

— Наистина ли? Много жалко. Аз се надявах, че ви се е приискало да чуете моя романтичен глас.

Тя се разсмя.

— Е, не е чак толкова романтичен.

— Вярно е, че говорих с вас грубо. Много би ми се искало да загладя вината си по някакъв начин. Ще ми позволите ли да ви поканя днес на обяд?

— Благодаря, не.

— А на коя дата започвате работа?

— Вече от днес. Довиждане.

— Желая ви успех, Петси. След обяд се обадете на Джен и ми разкажете как ви върви работата.

Затворих телефона, без да съм напълно сигурен дали съм дошъл толкова рано, движен от трудов ентусиазъм, или от надеждата за това обаждане. Второто, ако си говорим честно, ми се струваше по-правдоподобно. Човек, стъпил върху плъзгавия път на лъжата, внушава подозрение дори на себе си. С една дума, бях толкова недоволен от постъпката си, че в края на краищата започнах да тормозя помощничките си.

Когато се върнах следобед, попитах секретарката си дали не ме е търсил някой по телефона.

— Само от бюрото за ремонт на телефоните — отвърна тя. — Заради някакви неизправности с линиите.

Значи и тази сутрин Петси е позвънила случайно, помислих си аз, а не защото й се е приискало да поговори с мен.

Пуснах и двете момичета да си ходят в четири — като компенсация за строгостта ми сутринта (поне такова обяснение дадох на себе си за това). От четири до пет и половина се размайвах из кантората, очаквайки обаждането на Петси, и толкова се размечтах, че дори ми стана срамно.

Като отпих мъничко от последната бутилка, останала от Коледа в кантората, треснах силно вратата и тръгнах към асансьора. В мига, в който натисках копчето, чух, че в канцеларията телефонът звъни. Хвърлих се назад като побъркан (ключът още беше в ръката ми) и вдигнах слушалката, чувствувайки се като последен идиот. Опитах се да замаскирам своето вълнение с шега.

— Прескът 9–32–32 — задъхано казах аз.

— Простете — отвърна гласът на жена ми. — Сбъркала съм нещо.

Какво бих могъл да й отговоря? Трябваше да премълча. Започнах да чакам новото й обаждане, мислейки с какъв глас трябва да говоря, за да не се досети, че само преди малко е разговаряла с мен. Реших да държа слушалката колкото може по-далеч от устата си и когато телефонът зазвъня, внимателно взех слушалката и като отдръпнах ръката си, започнах да давам енергични нареждания на отсъствуващите си подчинени; след това, като приближих телефона към устата си, небрежно казах:

— Ало.

— Господи, колко сте важен! Като генерал.

— Петси?! — сърцето ми се преобърна.

— Страхувам се, че е така.

— А кого търсите, мен или Джен?

— Разбира се, Джен. С тези линии е истински кошмар. Ние вече се обаждахме в ремонтното бюро.

— Зная. Как се чувствувате на новата работа?

— Нищо особено… Според мен най-обикновено. Шефът вика също като вас. Страхувам се от него.

— Напразно. Повярвайте на моя опит, Петси. Когато някой много вика, трябва да знаете, че той се чувствува несигурно.

— Нещо не разбирам.

— Нека допуснем, че вашият началник заема твърде висок пост и сам разбира, че не успява. Ето защо той се прави на важна птица.

— Според мен не е така.

— А може би вие му харесвате и той се страхува това да не се отрази някак си на служебните работи. Може би той ви подвиква просто, за да не бъде прекалено любезен.

— Съмнявам се.

— Защо? Нима не сте привлекателна?

— За това не трябва мен да питате.

— Имате приятен глас.

— Благодаря ви, сър.

— Петси — казах аз. — Аз бих могъл да ви дам доста полезни и мъдри съвети. Ясно е, че самият Александър Греамбел^[1] е определил ние да се срещнем. В името на какво се противопоставяме на съдбата? Хайде утре да обядваме заедно.

— Страхувам се, че няма да мога…

— Уговорили сте се да обядвате с Джанет?

— Да.

— Това означава, че вие трябва да обядвате с мен. И без това изпълнявам половината от задълженията на Джанет: отговарям вместо нея на телефонните повиквания. А къде е моята награда? Оплакване до телефонния инспектор? Нима това е справедливо, Петси? Ще изядем по половин обед, а останалото ще завиете и отнесете на Джанет.

Петси се засмя. Смехът й беше чудесен.

— Виждам, че умеете да се докарвате пред едно момиче. Как се казвате?

— Хауард.

— Хауард — и по-нататък?

— Исках да ви задам същия въпрос, Петси, а после?

— Но аз запитах първа.

— Предпочитам да бъда сигурен. Или ще ви се представя, когато се срещнем, или ще си остана анонимен.

— Е, добре — отвърна тя. — Моята почивка е от един до два. Къде ще се срещнем?

— На Рокфелер Плаза. Третият пилон отляво.

— Колко величествено!

— Запомнихте ли? Третият отляво.

— Да, запомних.

— Значи утре в един часа?

— Утре в един часа — каза Петси.

— Лесно ще ме познаете: имам на носа си халка. Аз съм дивак и не притежавам фамилно име.

Посмяхме се и разговорът беше завършен. Без повече бавене се измъкнах от кантората, за да не ме настигне звънът на жена ми. Съвестта ми ме поубождаше и тази вечер, но кипях от възбуда. Едва заспах. На следващия ден точно в определеното време чаках пред третия пилон отляво от Рокфелер Плаза, като подготвях наум бляскав диалог и едновременно се стараех да изглеждам колкото се може по-импозантен. Предполагах, че Петси, преди да се обади, непременно ще ме огледа.

Мъчейки се да отгатна коя е Петси, аз оглеждах внимателно всички минаващи край мен момичета. Никъде по света няма толкова много красиви жени, както на Рокфелер Плаза по време на обедната почивка. Тук те са стотици. Измислих си цял пакет остроумия. А Петси все не идваше. В един и половина разбрах, че не съм издържал изпита. Разбира се, тя е надзърнала на Рокфелер Плаза и като ме е видяла, е решила, че не си заслужава да продължава запознанството си с мен. Никога в живота си не съм бил толкова унизен и зъл.

Към края на работното време моята счетоводителка си подаде оставката и, честно казано, не мога да я виня за това. Нито едно уважаващо себе си момиче не би могло да изтърпи подобно отношение. Позабавих се, за да се обадя в бюрото за наемане на работна ръка и да помоля да ми изпратят нова счетоводителка, което ме принуди да водя напрегнати преговори цял половин час. Точно в шест телефонът иззвъня. Това беше Петси.

— Кого търсите: мене или Джен? — сърдито запитах аз.

— Вас — отвърна тя не по-малко сърдито.

— Плаза 6–50–00?

— Не. Такъв номер не съществува и вие отлично знаете това. Позвъних на Джен, надявайки се, че обърканите линии отново ще ме свържат с вас.

— Как да разбирам думите ви, че моят телефон не съществува?

— Вече не зная що за странен маниер имате да се шегувате, мистер Дивак, но според мен това е направо подлост… Държахте ме цял час на площада и въобще не дойдохте. Не ви ли е съвестно?

— Чакали сте ме цял час? Не е истина. Вас ви нямаше.

— Не, бях, а вие ме излъгахте като глупачка.

— Петси, това е невъзможно. Чаках ви до един и половина. Кога сте дошли?

— Точно в един.

— Значи станала е някаква ужасна грешка. Вие запомнихте ли всичко точно? Третият пилон отляво?

— Да. Третият отляво.

— Може би и двамата сме объркали тези пилони? Нямате представа, Петси, миличка, колко съм разстроен.

— Не ви вярвам.

— Как да ви убедя? Самият аз реших, че сте ми се подиграли. През целия ден бях толкова бесен, че в края на краищата моята счетоводителка напусна. Случайно не сте ли счетоводителка?

— Не. Освен това аз си имам работа.

— Петси, много ви моля, обядвайте с мен утре, само че нека се уговорим тоя път така, че да не можем да объркаме нищо.

— Да си призная, не знам дали имам желание…

— Ех, моля ви, Петси. Да не забравя. Защо не ми обясните как изведнаж сте решили, че номер Плаза 6–50–00 не съществува? Що за хрумване?

— Зная абсолютно точно, че такъв номер няма.

— А как тогава говоря с вас? По някакъв телефон играчка? — Тя се засмя. — Кажете ми вашия телефон, Петси.

— Е, не. С номерата ще бъде същото, каквото и с имената; няма да ви кажа своя, докато не науча вашия.

— Но вие знаете моя номер.

— Не, не го зная. Днес се опитах да ви позвъня и телефонистката ми каза, че дори няма такава централа. Тя…

— Тя се е побъркала. Но всичко това ние ще обсъдим утре заедно. Значи отново в един часа?

— Но този път пред никакви пилони.

— Добре. Спомняте ли си, че веднаж разправяхте на Джен, че вашата канцелария се намира веднага след ъгъла на старата сграда на Тифани.

— Да.

— На Петото авеню?

— Ами да.

— Тогава аз ще ви чакам утре точно в един часа там на ъгъла.

— Не ви съветвам и този път да се пошегувате.

— Петси…

— Какво, Хауард?

— Вие дори сте още по-мила, когато се сърдите.

На следващия ден валеше проливен дъжд. Добрах се до югоизточния ъгъл на Тридесет и седма и Петото, където се издигаше старата сграда на Тифани, и висях под дъжда цял час — до два без четвърт. Петси отново не се появи. Просто в главата ми не се побираше как това момиче може така ловко да ме води за носа. След това си спомних нежното й гласче и милия начин, по който изговаря думите, и у мен проблесна слаба надежда, че се е страхувала да излезе на улицата поради дъжда. Може би тя дори ми е звънила, за да ме предупреди, но не ме е заварила.

Като хванах такси, аз се върнах в кантората и от прага, без да се събличам, запитах — не се ли е обаждал някой в мое отсъствие? Не ме беше търсил никой. Разстроен и възмутен, слязох долу и се настаних в бара на ъгъла на Медисън авеню. Поръчах си уиски, за да се посгрея след дъжда, пиех и строях догадки, отдавах се на неопределени мечти и през всеки час се обаждах в кантората. Изведнъж някакъв бяс ме подбутна и аз избрах Прескът 9–32–32: искаше ми се да поговоря поне с Джанет. Но вместо това дочух гласа на телефонистката:

— Кажете моля ви номера, на който се обаждате.

— Прескът 9–32–32.

— Моля за извинение. При нас няма такъв индекс. Бъдете така добър още веднъж да проверите вашия справочник.

При това положение нямаше какво да правя. Окачих слушалката, поръчах си още едно уиски, след това още едно, а след това изведнъж се оказа, че вече е пет и половина и преди да си тръгна към къщи, реших за последен път да се обадя в кантората. Набрах своя телефон. Разнесе се щракане и ми отговори гласът на Петси. Веднага я познах…

— Петси?…

— Кой е?

— Хауард. Какво правите в моята кантора?

— Та аз съм си в къщи. Как научихте моя телефон?

— И сам не знам. Избирах номера на кантората си, а попаднах на вас. Вероятно нашите линии са объркани и в двете посоки.

— Просто нямам желание да разговарям с вас.

— Виж ти, срамувате се да разговаряте с мен.

— Какво имате предвид?

— Вижте, Петси. Вие постъпихте с мен безобразно. Ако ви се е искало да ми отмъстите, бихте могли поне…

— Как съм постъпила с вас? Та нали вие ме измамихте.

— О, о, за бога, хайде поне сега да минем без тези шеги. Ако не съм ви интересен, много по-почтено е да ми кажете истината. Намокрих се до кости на този проклет ъгъл. Костюмът ми и досега не е изсъхнал.

— Как сте се измокрили до кости? Защо?

— Ами много просто! От дъжда! — кряснах аз. — Какво изненадващо има в това?

— От какъв дъжд? — изумено попита Петси.

— Престанете да ме занасяте. Този същият дъжд, който се сипе днес през целия ден. Ето дори и сега плющи.

— Струва ми се, че нещо ви има — изплашено каза Петси. — Днес денят е ясен и съвършено безоблачен, слънцето си свети още от сутринта.

— Къде? Тук в града?

— Разбира се.

— И вие виждате безоблачно небе през прозореца на своята квартира.

— И слънцето е светело през целия ден на Тридесет и седма и на Петото?

— На каква Тридесет и седма и на какво Пето?

— На същите тези улици, които се пресичат при старата сграда на Тифани — казах аз ядосано. — Нали вие там някъде работите, веднага след ъгъла.

— Вие ме плашите — каза Петси шепнешком. — Ние… Хайде по-добре да свършим този разговор.

— Защо? Какво още сте недоволна?

— Та нали старата сграда на Тифани е на Петдесет и седма и на Петото.

— Здрасти! Там е новата.

— Ама не, старата е. Нима сте забравили, че в четиридесет и пета им се наложи да се прехвърлят на ново място.

— На ново място?

— Ами да. Поради радиацията къщата не можела да се направи на предишното място.

— За каква радиация ми говорите? Какво ме…

— Та нали там падна бомба.

Почувствувах, че по гърба ми пробягна странна и студена тръпка. Може би бях настинал под дъжда?

— Петси — казах аз бавно, — всичко това е много… странно. Страхувам се, че се е объркало нещо много по-важно от телефонните линии. Кажете ми вашия телефонен индекс. Номерът не ми трябва, само индексът.

— Америка–5.

Пробягах с поглед списъка на индексите, окачен в телефонната кабина: АКадемия 2, АДирондайк 4, АЛхонкин 4, АЛхонкин 5, АТуота 9… АМерика там нямаше.

— Това тук в Манхатън ли е?

— Ами, разбира се. Къде другаде?

— В Бронкс — казах аз. — Или в Брюклин. Или в Куинси.

— Според вас аз бих се съгласила да живея в окупационни лагери?

Дъхът ми спря.

— Петси, мила, извинете ме, но как е вашата фамилия? Струва ми се, че ние с вас сме попаднали в съвършено фантастично обстоятелство и смятам, че е по-добре да не си играем на криеница. Аз се казвам Хауард Кемпбел.

Петси тихо изохка.

— Как е вашата фамилия, Петси?

— Симабара — каза тя.

— Японка ли сте?

— Да, а вие сте янки?

— Точно така. Кажете ми, Петси… В Ню Йорк ли сте родена?

— Не. Семейството ни пристигна тук в четиридесет и пета… С окупационните войски.

— Ясно. Значи Щатите са изгубили тая война… и Япония…

— Да, разбира се. Това е исторически факт. Но, Хауард, това съвсем не се отнася към нас двамата. Аз съм тук, в Ню Йорк. Сега е 1994 година. Сега…

— Всичко това е така и ние и двамата сме в Ню Йорк, само че аз в един Ню Йорк, а вие в друг. При вас свети слънце и сградата на Тифани е на друго място и този път вие сте хвърлили върху нас атомна бомба, а не ние върху вас, вие сте ни победили и окупирали Америка. — Разсмях се истерично. — Ние с вас живеем в паралелни времена, Петси. Някъде съм чел, че това е възможно. С една дума, вашата история и моята не съвпадат. Ние сме в различни светове.

— Не ви разбирам.

— Нима? Ето, вижте: всеки път, когато светът в своето движение напред достигне до някакъв кръстопът, той е — как да ви го кажа — се разцепва. Тръгва по-нататък по два пътя. И тези светове съществуват. Никога ли не сте се опитвали да си представите какво би се случило със света, ако Колумб не беше открил Америка? А той съществува някъде, този друг свят, в който не е имало Колумб, съществува паралелно с този свят, в който Америка вече е открита. И може би дори не само един такъв свят, а хиляди различни светове да съществуват един до друг. Вие сте от друг свят, Петси, от друга история. Но телефонните линии на два различни свята случайно са се кръстосали. И аз се опитвам да определя среща на момиче, което, извинете, не съществува за мен…

— Но, Хауард…

— Нашите светове са паралелни, но различни. Имаме различни телефонни индекси и различен климат. Дори войната е завършила за нас по различен начин. И в двата тези свята има Рокфелер плаза и ние двамата, вие и аз, сме стояли там днес в един часа, но колко безумно далеч сме били един от друг, Петси, скъпа, колко сме далечни…

В този момент в нашия разговор се включи телефонистката и каза:

— Сър, вашето време изтече, бъдете така добър да пуснете още пет цента за следващите пет минути.

Започнах да търся в джобовете си дребни.

— Още ли сте телефона, Петси?

— Да, Хауард.

— Нямам дребни. Кажете на телефонистката да ни позволи да продължим разговора си на кредит. Вие не трябва да оставяте слушалката. Това може да ни раздели завинаги. Тук започнаха да поправят линията, а и при вас също, така че рано или късно нашите линии ще се разплетат. Тогава завинаги ще бъдем отрязани един от друг. Кажете й да ни позволи да говорим на кредит.

— Извинете, сър — намеси се телефонистката, — но ние никога не правим това. По-добре окачете слушалката и позвънете още веднъж.

— Петси. Позвънете ми, позвънете, чувате ли? Позвънете на Джанет! Връщам се веднага в кантората си и ще чакам вашето обаждане.

— Времето ви изтече, сър.

— Петси, как изглеждате? Опишете ми. По-скоро, мила. Аз…

И монетата с отвратителен звън падна в касетката.

Телефонът мълчеше като мъртъв.

Върнах се в кантората и чаках до осем часа. Тя повече не се обади или не беше могла да се обади. Изкарах цяла седмица край телефона, отговаряйки вместо секретарката на всички обаждания. Но Петси изчезна. Някъде, може би в нейния, а може би и в моя свят, обърканите телефонни линии бяха вече поправени.

Бележки

[1] Александър Греъм Бел (1847–1922 г.) — американски учен, изобретателят на телефона. — бел.ел.кор. ↑