Мирослав Моравец, Петър Давид
Глухарче

В този момент не му направи впечатление дори това, че вместо покрита с мед беше гъсто посипана с какао. Спокойно взе чинията и я пренесе пред терминала на секторния компютър.

С едната ръка гребеше с лъжица от кашата, с другата автоматично избра кода за връзка, след това изчука своя личен номер и попита компютъра каква информация има за него. Честно казано, това чак толкова не го интересуваше. Кой би му писал? Нямаше никакви роднини, всъщност и приятели, а околните го смятаха малко за чудак. Най-вероятно някаква фирма е изобретила нови подсилващи таблетки „за всичко“ или необикновено ефикасно средство срещу оплешивяване. Рекламните агенти измисляха глупави и натрапчиви текстове, с които да тормозят всеки, който е свързан със секторния компютър…

Ръката, в която държеше лъжицата, замръзна на половината път към устата, кашата закапа върху панталоните му, но той не забеляза това. Върху дисплея на терминала се появиха редове от букви: СЪОБЩАВАМЕ ВИ, ЧЕ ЦЕНТРАЛНИЯТ МОЗЪК ВИ ВКЛЮЧИ СРЕД КАНДИДАТИТЕ ЗА ПОХОДА ДО СЛЪНЦЕТО: СЛЕД 10 ДНИ СЕ ЯВЕТЕ В ЦЕНТЪРА ЗА ОКОНЧАТЕЛЕН ПОДБОР.

Текстът продължи още миг да блести върху екрана и изведнъж изчезна, като че ли някой го издуха.

Конвулсивно стисна P-клавиатурата, боеше се, че компютърът за управление не е предал информацията на оператора, тъй като не е получил необходимата заповед и вече е изтрил от паметта си съобщението. Не, отдъхна си, защото мигом съобщението се появи отново. Сричаше думите като първолак и все още не можеше да повярва…

Вече не знаеше за кой път изпраща заявление и съвсем беше загубил надежда. Досега отговорът винаги беше отрицателен: ЦЕНТРАЛНИЯТ МОЗЪК ВИ ИЗКЛЮЧИ…

Толкова, без нито една дума обяснение. Но какво повече можеше да направи, освен да огради с кръгче чрез светлинната писалка няколко от предложенията върху дисплея. И да чака.

„Вероятно не знаете колко съм щастлив, че ми провървя,“ заеквайки, сподели с очарователното момиче, на което в Главния център на похода съобщи своя кодов личен номер и предложи за проверка идентификационната си карта.

Момичето недоумяващо устреми към него тъмнокафявите си очи.

„Знаете ли“, опита се напразно да й обясни, „кандидатствах вече много пъти, но Централният мозък винаги ме изключваше.“

„Трябва справедливо да спазваме точно определените бройки във всички възрастови категории,“ задекламира тя с безцветен глас. „Над осемдесетте вече няма толкова заинтересовани. А вие сте навършили осемдесет, нали?“ В гласа й зазвуча презрително недоумение. Що за хора, да се „блъскат“ по пътя цели петдесет километра. При това на тази възраст!

Но на глас каза само: „Ето ви специалната лична магнитна карта. Внимавайте с нея! Дубликати не издаваме в никакъв случай!“, добави тя следващия си удивителен знак. „Когато се върнете, автоматично ще ви изключим от похода.“ Веднага след последната дума той престана да съществува за нея.

В асансьора ужасно се изплаши, защото установи, че дори не може да възпроизведе в паметта си лицето на момичето, макар да излезе от стаята само преди секунди.

Знаеше, че като цяло определено беше ослепително красива, но лицето й и главно очите й не изразяваха нищо. Защо? В последно време все по-често осъзнаваше, че среща хора, чиито лица не изразяват нищо — не се смеят, нито плачат.

Ти си луд, отново тези твои налудничави идеи. Ами ако само си внушаваш, кой може да докаже това? Вероятно вътрешно са безкрайно щастливи, само външно не показват чувствата си. Извинява те твоята старост, самоуспокояваше се той, иначе не би си мислил така.

Механично слезе от асансьора върху подземния магнитен път, трасе W, което водеше към дома му.

Европа. Това беше единственото уместно, гордо и разбираемо име за общоевропейския град. Всъщност тук, в люлката на модерната космическа цивилизация, прогреса, науката и техниката, постепенно се преселваше целият свят. Така възникна могъщ и силен мегаполис, който обаче наред с чувството за сигурност, което създаваше, малко и ужасяваше, колкото и да се бореха с това.

Не, не беше достатъчно редовното облъчване с планинско слънце, макар безбройните реклами да убеждаваха, че това слънце е много по-полезно и по-качествено, че несравнимо по-добре въздейства върху кожата и изобщо е здравословно за всеки жител на Европа. Казано по-просто — че само и единствено изкуственото слънце е истинското.

Какво друго оставаше, щом като в този гигантски супермодерен град-континент всъщност вече никой не беше виждал истинското Слънце. От време на време изпитваше неописуемо голям копнеж — да се изкачи на най-високите небостъргачи, до най-горните етажи, и да погледне Слънцето…

Но прекрасно знаеше, че това е излишно, неосъществимо желание и просто безсмислица. Не можеше да стигне дотам, така както пък хората от тези облачни места никога не слизаха долу. Те си имат там своето Слънце, а той — всекидневните пътувания по надземната линия, видеоклуба и редовния аперитив в кафенето на ъгъла на неговия сектор. В последно време вече на няколко пъти се чуваха гласове, че подобно нещо е излишно преживяване. Тези коментари го плашеха, страшно се боеше от мига, когато ще затворят и разрушат това уютно кафененце, в което времето сякаш спираше. Засега все още го посещаваше с непреклонна редовност, внимателно въртеше чашката в ръце и напразно търсеше в златистата течност топлото Слънце.

„Наведете се! Така, а сега направете няколко бързи клякания. Добре, достатъчно. Задръжте дишането, не дишайте… сега дишайте дълбоко… Добре, застанете в средата на стаята, затворете очи, сгънете единия крак, така-а-а, правилно. Останете в тази позиция колкото се може по-дълго…“

Механично се подчиняваше на волята на лекарите и безмълвно изпълняваше техните заповеди. Беше щастлив, когато мина пръв, макар някои специалисти да не пропуснаха да подчертаят, че мъничко присвива очи.

„Виждате ли“, обърна се към него младият лекар с иронична, сякаш залепена на лицето усмивка, „във вашата възрастова категория също трябва да изберем най-малко три стотици участници. Така че участието ви е почти сигурно,“ добави той и благосклонно го потупа по голия гръб. Но на него в този момент му беше безразлично, че ще бъде включен в похода само защото в неговата категория желаещите са недостатъчно. Главното е, че ще тръгне към Слънцето. Много добре съзнаваше, че през следващите години практически не би имал вече никакъв шанс. Понякога дишането му се затрудняваше, а напоследък виждаше зле.

Това обаче не би било най-лошото. Нощем се събуждаше, изпотен от страха, че може би вече завинаги е изгубил спомените си от детството. Й го поглъщаше страхът, че ще изчезне и собственият му вътрешен мир, изпълнен с чувства още преди времето, когато тук израснаха тези свръхвисоки сгради на железобетонната джунгла. Горещо се надяваше по време на Похода до Слънцето да се запаси с животворна енергия, която би го движила през следващите години.

„Ето, заповядайте,“ секретарят на похода му предаде неговата лична магнитна карта, върху която бяха отбелязани всички необходими лични данни. Там беше и кодираният пропуск, който щеше да му отвори входа; без него никой не би могъл дори да се приближи до мястото на старта.

„Стартът е в неделя, в осем часа, на Централния стадион. Не забравяйте, по-късно там няма да може да припари дори мишка, пътищата и входовете ще бъдат затворени херметично. Внимавайте да не се объркате,“ предупреди го той и след моментно колебание го попита:

„Слушайте, всъщност защо се впускате в това? На вашата възраст… многозначително замълча и малко подозрително го измери с поглед. За вас това е безсмислено приключение — да вървите пеш петдесет километра?! Още повече във възраст, когато не трябва да правите пешком нито една излишна крачка. Можете ли да ми дадете някакво смислено обяснение? Не ви разпитвам, ако не искате, можете изобщо да не ми отговаряте“, бързо и неумело се опита да се извини. „Само върша работата си и се опитвам да ви разбера.“

„Бих искал поне още веднъж да видя Слънцето. Истинското Слънце, никакъв заместител. Разбирате ли ме?“

„Не, не разбирам,“ тъжно позаклати глава секретарят. След това изпитателно го погледна в очите, преглътна, сякаш в гърлото нещо го дразнеше непоносимо, и несигурно добави: „Желая ви много щастие…“

Беше мъничко нервен, когато заедно с останалите се строи на огромния стадион.

„Ние сме петдесет хиляди,“ гърмяха високоговорителите, „петдесет хиляди избрани за Похода до Слънцето. Само веднъж в годината — петдесет хиляди избрани,“ гласът пресекваше от вълнение.

Цялата тази огромна тълпа слушаше внимателно встъпителната реч, която завърши с няколко важни последни инструкции: Темпото е точно определено и пресметнато от Централния мозък. По трасето са подготвени няколко забележителни исторически и естественоисторически забележителности. Никой не бива да се отклонява на нито една крачка от набелязания маршрут, който минава покрай строго охранявани уникални резервати. Неспазването на тази и на всяка друга заповед означава моментално изключване от похода. Крайната цел в точно определеното време е отново този стадион. Ако някой не може да спазва темпото — но това не бива да става в никакъв случай, тъй като всички са преминали през обективни тестове и изследвания, — нека го забави и изчака, докато всички останали минат пред него. Най-отзад се намират опитни организатори, които имат на разположение съпровождащи превозни средства; с тях тези, които не могат да издържат на темпото, ще се върнат обратно. Това обаче означава автоматично изключване от участие във всички бъдещи годишни походи. Досега нито веднъж не се е случило някой да не е завършил Похода до Слънцето…

Много бързо разбра защо това не е могло да се случи. Тълпата от хора беше като вълна на прибой. Неудържима, невъзможна за овладяване, съкрушително мощна. Толкова добре, колкото и собствените му крака, можеха да го носят лактите на съседите му. Скоро ходилата го заболяха от монотонното шляпане по асфалта, заболя го и главата. Не беше свикнал със Слънцето, мъничко му се виеше свят. Спомни си със съжаление за платнената шапка с козирка — такива шапки организаторите раздаваха на старта заедно с малък пакет храна и с описание на трасето на похода. Остави я за момент на тревната площ, но докато се обърне, тя изчезна в суматохата на бързащите крака.

Крачеше между първите и с удоволствие гледаше сивкавата лента, която постепенно извеждаше във волното пространство. Преживявал ли бе въобще някога такова възвисяващо чувство? Главата му се напрегна от усилието да измъкне от паметта си някакъв спомен, затрупан в дълбините на неумолимото време.

Монотонно и в синхрон с останалите отмерваше нови и нови метри между хладните сгради. Тук обаче те бяха съвсем ниски, затова мечтаното Слънце проникваше лесно. С интерес наблюдаваше необикновените екземпляри, грижливо аранжирани в стъклените витрини, и изведнъж осъзна, че тихичко си повтаря всичките онези думи, чието значение отново трябваше да си спомни: мъх, аромат, борови иглички, гора, дървета, цвете…

Неочаквано и рязко сърцето го прободе. Видя ясно как малко момче тича с баща си към последния остатък от гора край града. Циганско лято, лекички летящи паяжинки, мека трева, изворче, ливада. Повтаряше си думи, знаейки много добре, че след миг невъзвратимо ще ги забрави и вероятно никога вече няма да ги намери в паметта си. Тяхното повтаряне му доставяше удоволствие. Пред очите му се мяркаха отдавна забравени образи.

Премига, защото за момент светът пред очите му изчезна. Може би това наистина е сълза, но защо? Не разбираше, сам се питаше какво става с него. Знаеше само, че сега крачи съвсем отпред, а зад него напират хиляди, петдесет хиляди души.

Леви, десни, леви, десни…

Да не се обръща назад и да върви…

Слънце.

Глухарче.

Образ. Не, но това не е образ, това е действителност.

В главата му се прояснява. Слънцето се е върнало на земята и е пробило животворна пукнатина в сивия асфалт, грее с топли, жълти лъчи.

Но защо насам напират толкова хора? Ще унищожат, ще затъпчат Слънцето в асфалта. Това не бива да стане…

Посивелият мъж се спира, прикляка, скланя глава ниско над земята. В жълтото мъничко слънчице е омагьосана частица от неговото детство. Бързо закрива цветето с длан — миг щастие, който в този момент на наслада принадлежи само на него.

Това бе само незабележим отломък от безкрайното време. Монотонните крачки кънтяха по сиво-синия асфалт. А когато отзвучаха, след тях остана само едно безформено вързопче…

„Това е невероятно, наказуемо невнимание. Подобно нещо досега не ни се е случвало!“

Организаторите, завършващи колоната на Похода до Слънцето, объркано се струпаха. „Това е изключително събитие, което трябва внимателно да се проучи…“

Те се струпаха върху асфалта над мъртвия мъж. С усилие успяха да отворят конвулсивно свитата му дясна длан. От изстиващите пръсти се изплъзна смачкано вехнещо жълто цвете.

„Бил е някакъв особняк. Така глупаво да се остави да го стъпчат“, каза нервно един от тях и се обърна към секретаря на похода: „Вижте какво имаше в ръката му. Прилича на малко слънце.“

„Все пак той стигна до него!“, ужасено си помисли секретарят.