Рикардо Гарсия Фумеро
Ангелите и демоните

Опирам челото си на тънката непроницаема преградна стена и слушам думите на Клена.

… макар че някои синтези все още не са изяснени, Андре, Дорек и Накамура настояват да повторим поредицата и аз мисля, че те имат право. Следващата фаза ще бъде…

Клена е съвършена. Не със студеното съвършенство на формите, а с онова, което може да се породи от едно движение, един жест, една дума, казана навреме, от мълчание в подходящ момент. Не мога да откъсна очите си от нейните; никога не можех да ги откъсна — на нито една наша среща. И въпреки всичко не познавам цвета на очите й. Може би сив, или пък черен, както ми се струва, когато ги разтвори широко. Или пък всичко може да се окаже игра на светлината. Виждам през преградата как отмята назад кичур коси с познат, винаги един и същ жест и знам, че мисли каквото мисля и аз. И точно в момент като този чувствам, че стените на Малката Земя ме притискат до задушаване; стискам юмруците си, докато ноктите ми се забият в дланите на ръцете.

Обаче продължавам да слушам или се преструвам, че слушам. Задачата на Клена е по-трудна. Тя трябва да говори, да продължи играта още малко. Сега не трябва да прекъсва.

В действителност имаме нужда да говорим, но сме принудени да избягваме внимателно единствената тема, която действително ни интересува. Това е по мълчаливо съгласие — да отклоняваме разговорите си към безобидните новини на деня всеки в своята област. Веднъж като започнем така, вече знам. Тя се преструва, че следи внимателно думите ми, когато говоря за повредените акумулатори или пък за системата на климатичната инсталация в станцията.

Колкото се отнася до мен, аз имам нужда от нейния глас; изпитвам нужда да го слушам, когато ми обяснява биологичните експерименти или работата си по някоя тема, която прост механик на станция като мен разбира само отчасти. Отлично знам, че ме подвеждат чувствата, че онова, което възприемам, е дело на автоматичен преводач. Няма значение, нека говори, аз вече свикнах да обичам този глас.

Сега Клена замлъква и разбирам, че е мой ред да атакувам мълчанието.

— Подготвил съм ти изненада, Клена — казвам неловко, като разгъвам букета с цветя. Това са обикновени, но невероятно красиви цветя. Оранжериите на Малката Земя работят много добре.

— Те… те са прекрасни, Андре. Толкова съм ти благодарна!

— Ще ти ги сложа в кутия, любима. Юри ще ми помогне да ги приготвя за теб.

Обърнала е очите си настрана; знам, че когато остане сама, ще плаче. Обаче искаше да ги види така, естествени. Утре тези цветя ще бъдат поставени завинаги в затвор от стъкло и никой никога няма да може да ги докосне или да почувства благоуханието им. А аз ще остана сам с мисълта, че не познавам цвета на влажните й от плач очи.

Клена отново е извърнала погледа си — този път към мен. Пак си припомням съдбата на двете единствени човешки раси, познати във Вселената.

— Благодаря, Андре. От цялото си сърце. — За момент се опасявам, че няма да може да се въздържи, но греша. Макар да е очевидно, че няма да издържи още много време. — Сега… сега трябва да си вървя, любими. Чакат ме.

Раздялата е ужасно нещо. Моята Клена може да се владее много добре; друга, която и да е, би започнала да крещи; да изкаже онова, което знаем и двамата — че се нуждаем един от друг и всичко това е кошмар.

— Довиждане, Клена. Поздрави всички от мое име.

Отдалечава се от станцията с леките си стъпки; сега съм сам. И както през всички тези следобеди самоконтролът ми, поддържал ме до този момент, в нейно отсъствие се разпада. С бяс удрям с юмруците си прозрачните стени, които ни разделят и винаги са ни разделяли — защото не принадлежа към нейния свят, защото никога няма да мога да я прегърна, защото никога няма да мога да почувствам нейната кожа до моята под капките на дъжда в нейния амонячен свят.

Температурата отвън е сто и осем градуса под нулата.

Противно на всяка логика, когато поглеждам навън през големите прозорци на Малката Земя, очаквам да видя пуста и мъртва равнина, брулена от снежни бури. И винаги с болезнена изненада погледът ми попада върху пълни с живот поселища, живот, който узрява и грее с хиляди светлини и цветове под лъчите на нейното Слънце.

Това е светът на моята Клена — един свят, в който аз винаги ще бъда чужденец. Свят, където в случайностите на еволюцията се зародила раса, удивително човешка на вид, но раса, която диша азот и намира защита от палещите горещини на летата си в кристални езера от амоняк.

Един свят, който прилича на нашия и въпреки това е така различен от него.

Ето тук се намира нашата база — нашата Малка Земя, — чийто изолационен купол служи за защита на шепа тъжни „чудовища“, родени в абсурдно горещ свят, които ще умрат, ако бъдат лишени от своя кислород.

„О, вий, кои престъпяте тоз праг,

надежда всяка тука оставете.“^[1]

Това е Лонда.

Спомням си кратък престой в една болница там, на Земята. От болничния креват наблюдавах през прозореца тихите води на басейн и намиращата се до него горичка. Беше ми забранено да излизам; не можех да послушам нежния шепот на вятъра в листата, не можех да вдъхна аромата на дъхавите билки. Сега сънувам все същия кошмар — че не са ме излекували и съм завинаги обречен да завиждам на щастливците, които се радват на слънчевите лъчи.

С всеки изминат ден болката ми по Земята се увеличава.

На закуска всички имат какво да кажат: столовата се изпълва с искрящи от възбуда очи, чуват се разгорещени спорове. Ето го Робинсън; седи на масата си доволен като хлапак след поредните си работни контакти с математиците на Лонда. Отдясно, на друга маса, Накамура търпеливо обяснява на току-що пристигналия от Земята нов сътрудник как работи екипът му по проблема за създаване на копия на генетичната информация в протеините и нуклеиновите киселини на земни организми тук, в този свят и обратно, с цел да се създадат несъществуващи характеристики в оригиналната фауна на двете планети. Клена се възхищава много от тази идея: тя работи в секцията на Лонда по същия съвместен проект. Силният глас на Ледесма изпъква в контраст с плахия гласец на Бригите, докато двамата обсъждат последния геологичен анализ.

Тук е раят на биолозите, физиците, лингвистите. И моят личен Ад. Мълчаливо вземам подноса с храната си и търся с поглед отдалечена маса. Имам нужда да бъда сам.

В този момент чувствам нечия ръка на рамото си.

— Извинявай, Андре. Може ли да седна с теб?

— Разбира се, Юри.

Обменяме няколко кратки фрази без особено желание за разговор и така привършваме закуската. Юри ми хвърля бързи погледи, когато смята, че не го виждам. Загрижен е за мен. Разбирам го напълно: той ми е почти като брат. Обаче знам, че иска да ми каже нещо и се страхувам от онова, което иска да ми каже.

— Бих желал да говоря с теб, Андре. За Клена.

— Не мисля, че има нещо, за което да говорим. — Ръката му увисва във въздуха: протегнал я е, за да ме задържи; гледа ме съсредоточено и мълчи. Много добре, каквото трябва да стане, да става. По-добре да свършим веднъж завинаги. Юри внимателно оставя приборите върху чинията си и въздиша.

— Унищожаваш сам себе си, Андре. Защо го правиш, след като няма смисъл. Фактът си е факт и няма сила, която може да го промени. Две човешки раси — удивително подобни в морфологично и емоционално отношение — се срещат във Вселената. Две същества от тези две раси се обичат безнадеждно. Обаче нито сълзи, нито молби могат да трогнат еволюцията. Говорих с Абдула. Съгласен е с мен, че имаш нужда от почивка на Земята.

В този момент нещо в мен избухва; цялото потискано през тези месеци в мен напрежение се освобождава със зверска сила. Съзнавам, че се държа като грубиян, но не мога да се усмиря. Желая да нараня някого, да изхвърля далеч извън себе си цялата жлъч, която ме изпълва и отравя. Юри се държи спокойно; засрамен, аз спирам да крещя.

— Слушай, ако имаше дори и най-малката надежда, не бих се осмелил да се намесвам. Обаче и двамата се измъчвате и един от вас трябва да поеме инициативата. Тя няма да изостави тази връзка, ако не го направиш ти. И Клена има своето право на нормален живот. Да се омъжи, да има деца, да бъде щастлива. Желаеш да я лишиш от всичко това, така ли?

Не отговарям нищо.

— Освен това възможно е двамата да сте избрани един за друг завинаги и в такъв случай ви желая много щастие. Но това ще може да каже само времето. Междувременно едно разрешение за почивка ти дава възможност да се възстановиш, а на нея също да си отдъхне. Не, изслушай ме — Юри протяга ръце, за да спре репликата ми, — сега говоря като лекар. Когато се върнеш… или може би ще решиш да не се връщаш. При все това мисля, че трябва да й дадеш тази възможност. Така ще бъде по-безболезнено и за двамата. Или може би ще се върнеш и няма да я намериш. Каквото и решение да вземете, за предпочитане е да го направите след като го обмислите добре.

Без да вдигам очи от масата, задавам въпроса:

— Тя знае ли нещо за това?

— Не. Решихме с главния психолог на нейната група аз да говоря само с тебе. Тук ти оставям празно заявление — необходимото условие е да го подпишеш. Мисли върху това няколко дни, после ме уведоми за решението си.

Става и излиза от столовата. Единственото нещо, което съм в състояние да направя, е да си спомня няколко древни стиха, които бях превел за Клена:

„И затуй — нито ангелите в божия светъл чертог,

нито земните демони зли —

не ще разделят вече мойта душа

от душата на Анабел Ли!“^[2]

Ангелите на Клена и моите земни демони сигурно се поздравяват взаимно сега!

Клена все още не знае, че се виждаме за последен път. Никога по-рано не съм мислил, че тя би могла да се разболее. Когато не дойде първия следобед, почувствах страх, че може би ме е изоставила завинаги. По-късно ми обясни, че лекарите й препоръчали пълна почивка. Прекарала нервна криза.

Погрешно преценихме силите си, това е всичко. Съгласен съм с Юри, че не трябва да я измъчвам повече. Утре заминавам и дано Клена намери щастието си сред своите.

Сега, след като се е възстановила, изглежда още по-нежна и крехка от всякога. Тук-там са се появили бели косми, каквито по-рано не бях виждал. Но очите и усмивката й са прекрасни както винаги.

— Много се радвам, че те виждам, Клена.

— Аз също жадувах да те видя, Андре.

Джобът на сакото ми изгаря отвътре; там съм поставил подписаната молба за разрешение да замина — готова за предаване. Истинско щастие е, че Клена не може да прочете мислите ми. Чувствам се ужасно виновен.

— Клена, аз…

— Няма за какво да се упрекваш, любими. Всичко свърши и няма да се повтори. Вината не е твоя. Във всеки случай смятай мен за виновна.

Чувствам, че гърлото ми изсъхва. Не мога да се реша да говоря. Зная, че трябва да обясня заминаването си, подбудите си за това. Понечвам да бръкна в джоба си, после оттеглям ръката си. Нямам смелост да я погледна в очите. Ако може нещо непредвидено да се случи, ако…

— Кажи ми, Андре, не съм ли красива?

— Никога няма да има друга като теб, Клена — успявам да смутолевя. Тя поклаща глава бавно, без да ме изпуска от погледа си.

— Благодаря, мили. Подготвила съм се специално. Не помниш ли, че днес е рожденият ти ден?

Права е. Съвсем бях забравил. И ето ми подаръкът — да се разделя завинаги с всичко, което обичам най-много на света.

— Дойдох, за да ти донеса подарък. Не искаш ли да знаеш за какво става дума?

Неспокойно кимам с глава в съгласие, а в същото време хартията с моя подпис в джоба ми изгаря кожата.

— Работих много върху генетичния ти код, мили. Твоите другари също много ми помогнаха. Кодирах всичките ти физически характеристики и намерих еквивалентите им сред нашите. Това е професионалната ми обичайна работа. Не помниш ли? Но по-рано никога не съм имала такава задача за човек. А не искам да те загубя…

— Клена, любима, аз…

— Спри! — по бузите й започват да се стичат сълзи. — Разбирам, че и двамата сме се наранили взаимно, но не си ли разбрал, че не мога да живея без теб. Изслушай ме — в този момент и двамата залепваме лицата си на стъклото, което ни разделя — вложих генната ти информация в изкуствени гамети. Скоро те ще бъдат имплантирани в мен…

Тя плаче, но очите й са безкрайно нежни и блестят.

— И въпреки всичко ще имам твой син, Андре. Помниш ли? — нито ангелите, нито демоните…!