Ангел Каралийчев
Галената дъщеря (Българска народна приказка)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Хоро

Весели приказки, разкази и стихове за деца

 

Подбрал: Петър Димитров-Рудар

Редактор: Христиана Василева

Художествен редактор: Петър Василев

Технически редактор: Жак Битев

Коректор: Райна Иванова

 

Дадена за печат на 11.XI.1953 г.

Поръчка №427. Тираж 5000. Формат 1/16 от 70/100

Печатни коли 10 и ¼

 

Издателство „Народна младеж“ — ул. „Леге“ 15

Държавна печатница „Тодор Димитров“ — Дондуков 48, София

Пор. 5521

История

  1. — Добавяне

В едно село живееха двама души: един мъж и една жена. Те си имаха само една щерка, много я обичаха и не даваха прашинка да падне отгоре й. На ръце я дигаха и слагаха. Съседите я наричаха „галената дъщеря“. Майката и бащата се трепеха от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо не вършеше. Сутрин се излежаваше до късно. Когато й омръзнеше лежането, майката отиваше при нея, обличаше я, сресваше й косата и я хранеше като бебе: слагаше й ядене в устата с една лъжица. Сетне й постилаше някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря сядаше там и почваше да дреме. Когато й ставаше студено, тя изговаряше само една дума:

— Примък!

Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха по-близо до огъня. Когато пък й ставаше горещо, девойката изговаряше лениво втора дума:

— Отмък!

И старците я дръпваха назад.

Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря порасна и стана мома за женене. Почнаха да пристигат годежари. Майката ги посрещаше и почваше да им разправя:

— Ще ви го дадем, защо не, но трябва да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще можете да му шетате тъй, както ние му шетаме?

И тя разказваше как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как й слагат яденето в устата.

— Не е за нас! — клатеха глави годежарите и си отиваха.

Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената дъщеря за невеста. Най-сетне пристигна един момък с напукани от работа ръце, изпокалян и изморен. Той идеше направо от нивата.

Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:

— Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося. Дайте ми я.

— Вземи я — рекоха старците, отмъкнаха галената си дъщеря от огнището, облякоха й булчина премяна и я натовариха на колата.

Момъкът я откара у дома си, намести я върху постелка до огнището, отиде на дръвника, насече наръч дърва, донесе ги и накладе буен огън. Щом главните напекоха невестата, тя извика:

— Отмък!

Но младоженецът се почеса по врата, престори се, че нищо не чува, и излезе на двора.

Главните се разгоряха още по-силно.

— Отмък! — изпищя галената дъщеря и като видя, че няма кой да я дръпне назад, отскочи сама и побягна до вратата.

Беше късна есен. Навън духаше студен вятър. Невестата поседя, поседя и зъбите й почнаха да тракат от студ.

— Примък! — извика тя изведнъж. — Примък! — рече втори път и щом разбра, че няма кой да я отнесе, стана сама и се повлече към огнището.

Тъй като нямаше кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнаха гладни.

На другия ден младият мъж се дигна в зори и почна да поръчва на постелката, върху която лежеше гладната му невеста:

— Слушай, постелко — рече той, — аз отивам да ора, а ти приготви обяд, половината остави на жена ми, а другата половина донеси на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата.

Замина орачът на работа, а жена му остана да лежи там, където я беше оставил. Като наближи обяд, тя се обърна към постелката:

— Стани, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.

Постелката мълчеше:

— Мисли му, ако не сготвиш! — закани се невестата и се примъкна към огъня.

Вечерта орачът се върна капнал от глад и умора.

— Ти, постелко — викна той, — защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да й напомниш — обърна се той с укор към жена си.

— Думах й, мъжо, но тя не ме послуша — почна да се оправдава невестата, — много лоша постелка!

Тогава гладният орач сграбчи постелката, метна я върху гърба на невестата си и почна да я налага с тоягата си.

— Олеле, мъжо — развика се невестата, — ти биеш постелката, а пък мен боли!

— Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша — каза орачът и хубаво наложи постелката.

Пак си легнаха гладни. На третия ден се повтори същата история. На четвъртия ден галената дъщеря, като видя, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нищо на мъжа й, се дигна, запретна си ръкавите, разтреби къщата, свари едно гърне боб, сипа го в менчето, изпече една топла питка и отнесе яденето на нивата. Седнаха двамата младоженци и се нахраниха хубаво.

— Най-сетне постелката ме послуша и се залови за работа — рече мъжът.

— Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се въргаля край огнището.

— Ами кой наготви яденето?

— Аз.

— Тогава изхвърли постелката на двора, когато си идеш в къщи. Не искам да я виждат очите ми.

Вечерта младият орач, като видя, че къщата е разтребена и преметена, рече на жена си:

— Няма да позволяваш на постелката да се излежава край огнището, защото ще играе дървен господ.

— Да не съм луда да я пусна — отвърна невестата. — Ако влезе в къщи, пак ще ме боли гърбът.

Заживяха си младите. Орачът работеше нивите, а невестата гледаше къщата. Не щеш ли по едно време пристигна невестината майка и се развика отдалеч:

— Дойдох, чедо, да видя как си поминувате. Добре ли си, носи ли те твоят мъж на ръце, дава ли ти ядене в устата, примъква ли те до огъня и отмъква ли те, когато ти стане горещо?

— Ах, майко, да знаеш какво се случи — почна да разказва невестата. — Тук имаше една проклета постелка, мързеливо нещо, ти казвам. Всеки ден моят мъж я налагаше с една тояга и пак не разбира от дума, ти казвам.

И невестата разправи всичко на майка си.

Майката кипна:

— Аха — рече тя, — значи той те кара да му готвиш и да метеш къщата му? Ами че тия ръчички за метла ли са, мамино чедо галено? Брей, че на зъл човек попаднахме. Къде ти е прикята, дъще? По-скоро прибери всичко, що е твое, че да бягаме оттук.

Прибра невестата прикята си, направи един голям вързоп, метна го върху гърба на майка си и потеглиха. Тъкмо излязоха навън, ей го насреща орачът — връща се от нивата.

— Къде я водиш? — обърна се той към старата жена.

— Прибирам си я. Тя не е научена да работи.

— Връщайте се по-скоро в къщи, докато не съм дигнал тоягата! — извика орачът и накара двете жени да влязат в къщи.

— Слагай трапезата, че съм гладен като вълк! — обърна се младият мъж към жена си. — Сипи яденето в две паници и дай погачата!

Невестата покорно сипа яденето в две паници и търкулна една бяла погача. Мъжът пое погачата, разчупи я на две, подаде половината на жена си и рече:

— Яж!

— А на мене? — попита майката.

— На тебе ли? — обърна се към нея зетят. — За твоята златна уста, която учи дъщеря си да не работи, аз ще донеса нещо златно.

И като изскочи навън, орачът отиде в плевнята, напълни една торбичка със слама, отнесе я на майката, окачи я на шията й, па викна:

— Яж!

Майката позеленя от яд, скочи, захвърли торбата и извика:

— Няма да ви стъпя вече! — и блъсна вратата.

Когато се върна у дома си, тя се провикна към мъжа си:

— Вземи дряновицата и върви да докараш тук дъщеря ми. Аз съм я учила живот да живее, а не да робува. По-скоро тръгвай!

Дигна се бащата и отиде при галената дъщеря, разпита я как живее и като разбра каква е работата, рече:

— Аз, дъще, дойдох да те прибера, но виждам, че ще бъде по-добре да останеш при мъжа си. Гледай си работата. Не се връщай при нас, защото ние почнахме да стареем. Утре ще умрем. Няма да има кой да те отмъква от огнището и ти ще изгориш. Тежи ли ти работата?

— Не ми тежи, тате, нали съм здрава и млада.

— Тогава работи, чедо, шетай на работния орач и не слушай майка си. Иди сега да посрещнеш мъжа си и му помогни, додето разпрегне воловете и ги настани в обора.

Рипна невестата и изскочи навън. Орачът, като я видя, че е дошла да го посрещне, учудено я попита:

— Кой те научи да правиш тъй? Досега не си го правила.

— Баща ми — отвърна невестата, — той ни е дошъл на гости.

Орачът влезе в къщи зарадван, здрависа гостенина, нахрани го хубаво, почерпи го, настани го в меко легло, а на сутринта метна на рамото му един кожух от лисичи кожи и го изпроводи сърдечно.

Старицата излезе да го посрещне на вратника и като видя кожуха, отдалече почна да се вайка:

— Леле, старче, какво е направил проклетият наш зет! Мене ме накара да ям слама, а тебе те е бил така, че кожата ти е одрал!

Край
Читателите на „Галената дъщеря“ са прочели и: