Включено в книгите:
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Ангел Каралийчев. Български народни приказки

Издателство „Народна младеж“


Остаряло кучето, което вардело стадото на овчарите в планината. Отслабнали му очите, изпопадали му зъбите, запрели му краката.

— Туй куче — рекъл единият от овчарите — вече не е за нас. Не може да се опре на вълците. Някоя нощ зверовете ще се вмъкнат в кошарата и ще ни издушат овцете.

— Какво да го правим? — попитал вторият овчар.

— Ще му вържа аз утре заран един камък на шията — заканил се първият — и ще го бутна в дълбокия вир над воденицата. Сетне ще сляза в село и ще намеря друго — по-младо и по-яко.

А кучето в туй време подслушвало. Като разбрало какво го чака, то изтръпнало, повъртяло се насам-натам като щуроглаво и решило да побегне. Изоставило стадото и хукнало към гората. В най-големия пущинак го срещнал сивият вълк.

— Къде бягаш, братовчеде? — спрял го вълкът. Овчарското куче му разказало неволята си. Като го изслушал, вълкът поклатил глава:

— Неблагодарни хора са твоите стопани — рекъл той, — но аз ще ти помогна да останеш в кошарата. Чувай какво ще направиме. Ти се върни пак при овчарите и легни под кърмилото. Довечера като притъмнее, аз ще пристигна, ще прескоча оградата, ще грабна една овца, ще се спусна към гората, но няма да бягам презглава, а ще потичвам едвам-едвам. Ти пък почни да лаеш, колкото глас имаш, дигни олелия, додето изскочат навън овчарите. Сетне бягай подире ми. Накрай гората аз ще ти дам овцата непокътната. И да видиш какво ще стане.

Вечерта, щом овчарите се прибрали и легнали да спят — вълкът грабнал виторогия овен на стадото и го помъкнал към гората. Бре, че като лавнало старото куче, всичко живо събудило и — беж подир вълка. Сивият горски звяр на два-три пъти се поспирал, додето го настигне немощното куче. По едно време овчарите чули давичкане, ръмжене, тракане на зъби и когато стигнали до гората, заварили своето старо куче — запъхтяно, овена — непокътнат, а вълка го нямало — побягнал.

По-големият брат помилвал кучето по главата и рекъл на по-малкия:

— Видя ли каква юначина излезе! А пък ти искаше да го давиш…

— Аз го гледай как се влачи й ей мислех, че с него е свършено — замислено отвърнал по-малкият и подкарал напреде си овена.

Като стигнали в кошарата, овчарите дали на кучето за награда цяла копаня суроватка.

Минало лятото. Рукнали есенните дъждове, задухали зимните виелици. През една тъмна нощ кучето усетило, че някой дращи по вратата. Отворило я с предния си крак и що да види? Напреде му седи клекнал сивият вълк — измършавял, грохнал, само кожа и кокали.

— Тука ли са овчарите? — попитал вълкът.

— Няма ги. Отидоха на сватба. Ще женят по-младия.

— Моля ти се, дай ми едно агне, защото умирам от глад.

— Дума да не става — отвърнало кучето. — Ако ти отнесеш тая нощ агне от стадото, знаеш утре какво ме чака: камък на шията. Но аз не съм забравило добрината, която ми стори, и за да ти се отплатя — ще те заведа в селото на сватбата. В готварницата има седем печени агнета. Тая вечер им теглиха ножа. Което щеш — него изяж!

— А как ще вляза? — попитал вълкът и сладко преглътнал.

— Лесна работа. Готварницата е затворена с дървено мандало. Натиснеш ли с крак Дръжката му — вратата сама се отваря. Само че трябва да ти кажа още едно нещо: под полицата има две дървени ведра, пълни с вино. Не пий вино, защото може да те сполети беда. Хайде сега слизай в село!

Затекъл се гладният вълк надолу и — право в къщата на овчарите. Лесно я намерил, защото там свирели гайди и тумкали тъпани. Приближил се крадешком до готварницата, изправил се на задните си крака, погледнал през прозорчето: вътре няма никой. Само печените агнета наредени в големи тави — едно до друго. Бутнал с крак мандалото, открехнал вратата, влязъл вътре и на бърза ръка опер-дашил две агнета. След като си засолил, сивият вълк, наместо да бяга, клекнал над едното ведро — да опита виното. Смръкнал малко — усладило му се. Захванал да лочи, додето направил главата. Станало му весело. Олюлял се назад—напред и надал силен вълчи вой.

Сватбарите, които били вътре в къщата, наскачали от трапезата, грабясали кой каквото намери и хубаво наложили гърба на опопения гостенин. Смазан от бой, сивият вълк едвам се завлякъл в планината при кучето и му рекъл:

— Аз те отървах от камъка, дето щяха да го нахлузят на шията ти, а ти ме проводи в село, да ме пребият. Но аз няма да оставя тая работа току-тъй. Ще се бия с тебе. Отивам да повикам съюзниците си.

— Щом като не можем да се спогодим — ще се бием! — отвърнало кучето.

На другия ден вълкът събрал всичките горски зверове: мечки, лисици, зайци, таралежи, и ги повел срещу противника си, а кучето изкарало на бойното поле само една котка и една гъска, защото други домашни животни в кошарата нямало.

Вълчите съюзници се наредили в боен строй накрай гората и вперили очи. Вълкът поръчал на заека да се покатери на едно дърво и да гледа идат ли враговете. По едно време заекът се развикал от върха на дървото:

— Идат! Идат!

— Кой води войската им? — попитал вълкът.

— Най-напред крачи едно мустакато чудовище със светнали очи. То си размахва сабята и вика:

— Ей така ще ги сечем! Ей така! Ей така!

(То било котката, която си мяткала опашката наляво и надясно.)

— А подир чудовището — попитала мечката.

— Подир него тича нещо по-страшно и само вика: така, така, така! (А то било гъската, която винаги си грачи: ка, ка, ка!)

— А най-подир? — извикала лисицата към заека.

— Най-подир тича един опитомен лъв.

— Бягайте, като е тъй, да бягаме, защото косъм няма да остане от нас! — ревнала мечката и се врътнала назад.

Подире й се навървили и другите горски зверове. А заекът се хвърлил от дървото, дигнал лапичките си и се предал.

Мечката навлязла в една нива с висока ръж, току-що изкласила. Както бягала, класовете я удряли отзад и горката мецана, додето излезе от нивата, изгубила ума и дума. Вълкът кривнал настрани и се сринал по един сипей, подгонен от съборените камъни, които го удряли по кълките. Преекундил се презглава. Насмалко щяло да му се пукне сърцето.

Най-сетне съюзниците спрели, да отдъхнат на една тиха горска полянка.

— Страшна работа — рекла мецана. — Едвам отървах кожата. По едно време, като зачаткаха подире ми ония ми ти куршуми—същинска градушка. Добре, че кожата ми е яка, не можаха да я пробият.

— Ами аз какво изпатих! — въздъхнал вълкът. — Кучето ме настигна на един сипей и почна да събаря цели канари отгоре ми. Изпотроши ми кокалите. Хей, братя, да знаете, че отсега нататък няма да мина край кошарата му!

Край
Читателите на „Вълкът и кучето“ са прочели и: