Пол Робъртс
Краят на петрола (8)

Глава 7
Големият петрол започва да нервничи

На 14 мили северно от мексиканския град Енсенада, покрай тихоокеанския бряг на полуостров Байя, се простира една пустиня, от която ще изгрее бъдещият енергиен световен ред. Върху платото Коста Асул, на няколко минути път от ваканционните вили и голф игрища, една калифорнийска компания на име „Семпра Енерджи“ иска да построи фабрика на стойност 400 милиона долара, която да превръща леденостудения течен метан, който се внася от другата страна на Тихи океан, в парообразния природен газ и да го изпраща в гладния за енергия север.

Ако всичко върви по доста смелите планове на „Семпра“, след 2006 г. тюркоазените води на океана край Байя ще станат дом за кавалкада от гигантски хладилни танкери, пълни със свръхохладен втечнен природен газ (съкратено ВПГ). Те ще пристигат тук от обширните газови находища в Южна Америка, Русия, Индонезия и дори Австралия, ще се закотвят край дългия бетонен вълнолом и внимателно ще разтоварват течния си товар в гигантските резервоари на платото. Оттук ВПГ ще преминава през специални цехове за „регазификация“. В тях горивото бавно ще се затопля и разширява, докато достигне естествения си обем в газообразно състояние. Газопровод с диаметър около 90 см и дължина 40 мили ще отвежда синьото гориво до няколко обекта на границата между Мексико и САЩ, където няколко газови електроцентрали ще го превръщат в електроенергия за местния пазар или за вечно гладната за електричество Южна Калифорния. „Ние разглеждаме американския щат Южна Калифорния и мексиканския щат Байя Калифорния като една област — казва Майкъл Кларк, говорител на «Семпра». — Нашата цел е да направим така, че тази област да има нужната енергийна инфраструктура, за да посреща бъдещите си нужди.“

Не всички споделят ентусиазма на „Семпра“. Критиците, които оценяват този проект като „енергиен колониализъм“, казват, че единственото, което е накарало „Семпра“ да отиде в Мексико, е, че жителите на Южна Каролина, която ще получава повечето от произведеното електричество, не биха позволили строежа на гигантските цистерни с втечнен природен газ на своя територия. Колкото и легитимни да са, тези оплаквания имат малко значение. Причината е, че онова, което се изгражда в Коста Асул, е само водещият проект на вълна от планирани строежи на съоръжения за ВПГ, които скоро ще покрият полуостров Байя. Движени от вечно гладния енергиен пазар на Северна Америка, компании като „Шел“ и „Коноко“ възнамеряват да изградят поне още пет терминала за втечнен природен газ в този регион. Анализират се още 12 проекта. В следващото десетилетие Байя ще стане енергиен център на американския югозапад и ще облекчи дефицита на природен газ в САЩ, който, изглежда, се изостря с всеки отоплителен сезон, казват привържениците на проектите.

Съединените щати не са сами в своя устрем към природния газ. През последните пет години глобалната енергетика се позиционира така, че да печели от все по-широкото използване на природния газ — изобилен, относително чист въглеводород, който според някои може да компенсира пропастта между търсенето и предлагането на енергия на глобално ниво.

През лятото на 2003 г. Съединените щати трябваше да се подготвят за предстоящия хладен сезон в условията на плашещ недостиг на природен газ. Тогава не някой друг, а самият Алън Грийнспан, председател на Федералния резерв на САЩ и един от най-влиятелните гласове в глобалната икономика, подкани законодателите или да работят за „голямо разрастване на терминалите за внос на втечнен природен газ“, или да се примирят с риска от продължително непостоянство на цените, което е отрова за икономиката. Предупреждението на Грийнспан, повторено от много представители на енергетиката, предизвика голям медиен интерес и превърна съкращението ВПГ в „следващото важно понятие“ на Уолстрийт. Айра Джоузеф, анализатор на индустрията на природния газ от „ПИРА Енерджи“ в Ню Йорк, писа: „Откакто Грийнспан излезе и заговори за ВПГ, средно по трима инвеститори на ден звънят да ме питат как могат да направят пари от ВПГ и как той ще се отрази на техния бизнес.“

 

 

В много отношения Коста Асул и газовият бум на Байя са идеална метафора на последния обрат в еволюцията на глобалната енергетика. Потребностите от енергия продължават безмилостно да растат по целия свят, а източниците на петрол стават все по-рискови. Затова енергетиката се насочва към горива, които ще променят коренно конфигурацията на световния енергетичен микс. Допреди 30 години петролът доминираше изцяло енергетиката, с почти 50 процента дял в глобалното търсене на енергоносители. За въглищата оставаха 31 процента, а за природния газ — по-малко от 20 процента. Оттогава досега природният газ, или просто „газът“, както го наричат специалистите, стана предпочитаното гориво за всякакви приложения — от производството на енергия и топлофикацията до готварските печки и фурни в домакинствата. В световния енергетичен микс газът изпревари въглищата, а до 2025 г. може да измести и петрола като доминиращ енергоносител. Дори в наше време, в силно различаващи се точки на света като Нигерия, Катар, Тринидад, Индия, Сибир, Иран и Южна Америка, енергийни корпорации, компании за публични услуги, инвеститори и цели правителства хвърлят стотици милиарди долари в изграждането на газова инфраструктура, включително и такава за ВПГ, която напълно ще преобрази света.

Възходът на природния газ силно наподобява възхода на петрола преди половин век. В момента природен газ има в изобилие. Повече от половината от известните засега световни залежи се намират в Катар, Иран, Туркменистан и Русия. Според някои оценки тези големи газови находища ще бъдат достатъчни да захранват световната икономика повече от половин век. А да не говорим, че те са само част от всички находища на природен газ. Това гориво е освен това подходящо за много и различни приложения. То може да се използва за всичко — от електроцентрали до автобуси и таксита. То може да се превръща в течно гориво — бензин например — и успешно да се конкурира с петрола. Природният газ съдържа по-малко въглерод и повече водород, отколкото петрола или въглищата, затова отделя по-малко въглероден диоксид и има по-малко въздействие върху климата. Освен това природният газ може лесно да бъде преработен във водород за горивните клетки и другите технологии на бъдещето. Заради това природният газ е смятан за „мост“ — той е единственото гориво, което може да захранва днешната енергетика и същевременно да осъществи прехода към по-идеалните енергийни системи на бъдещето.

Все пак пътят, който синьото гориво разкрива към следващата епоха в енергетиката, не е гладък. Въпреки по-ниското съдържание на въглерод то отделя газообразни вещества при горенето си. Има очаквания, че на планетата има обилни залежи от природен газ, но пък и те, подобно на петролните, са разположени далеч от най-големите пазари. Може да се окаже, че при прехода от петрол към природен газ сме заменили една несигурна енергийна структура с друга. Още по-важно е, че работата с газ и транспортирането му са много по-трудни и скъпи, отколкото при петрола. Оборудването за експлоатация на природния газ струва милиарди долари, изплащат се след десетилетия и създават големи финансови рискове за енергийните компании, които работят с този енергоносител. Една-единствена операция с ВПГ може да струва на дадена компания четири милиарда долара. Това са толкова много пари, че повечето енергийни компании не могат сами да извършват сделки с природен газ, а онези, които могат, често преди това правят инвестиции в петрола или създават други, по-утвърдени форми на бизнес.

В действителност компании като „Шел“, „Бритиш Петролиъм“ или „ЕксънМобил“ се борят да си осигурят къс от разрастващия се газов пазар. Ясно е, че тази луда треска за газ се разиграва не само заради предимствата на синьото гориво, че е по-добро от петрола, нито защото то може да стане „мост“ към нещо друго, нито защото ООН казва, че човечеството се нуждае от по-чиста, щадяща климата енергетика. Те се стремят към природния газ, защото петролът вече не е сигурен залог, какъвто беше някога. Многобройните съмнения около дългосрочните доставки в световен мащаб, и най-вече малката вероятност петрол да се произвежда някъде извън ОПЕК, карат потребителите да помислят за нови източници на енергоносители, а енергийните компании са принудени да се захващат със съвсем нов бизнес. Накратко, големите играчи в тази индустрия се преориентират към природния газ, защото в съвсем недалечното бъдеще той може да се окаже единствената възможност да направят малко пари.

 

 

До съвсем неотдавна идеята, че газът може да носи пари, би се сторила абсурдна на много шефове на енергийни компании. За тях газът беше отпадъчен продукт — гадно, взривоопасно вещество, на което при лош късмет сондьорите попадаха, докато търсят нефт. Вярно, газът гори по-чисто и развива по-висока температура от петрола и въглищата. Но самата дифузна природа на газа — обем колкото една къща, изпълнена с природен газ, генерира по-малко топлинна енергия от барел петрол — превръща работата със синьото гориво в нерентабилен, сложен процес. В същото време петролът може да се пренася на големи разстояния с най-простите и евтини средства (дървени нефтопроводи, да речем, или дървени варели в каруци, теглени от коне, или с кораби). Работата с природен газ е много по-трудна. Най-добрият начин е да бъде пуснат по тръби, които стигат право при потребителите. Но първите газопроводи имаха толкова много изтичания на газ, че ценното гориво така и не стигаше до крайната дестинация. (Интересно е да се отбележи, че „газовата ера“ в края на XIX век в Европа и САЩ, с нейните „газови“ лампи и периодични смъртоносни експлозии, използваше не природен газ, а „градски газ“ — синтетична миазма, произвеждана от въглища във фабрики, разположени насред градовете.)

С подобряването на технологиите за производство на тръби в Съединените щати и Западна Европа започна развитието на регионални газови мрежи, особено след Втората световна война. По това време обаче изграждането на една тръба струваше повече, отколкото парите, за които газът се продаваше. Затова и газовата индустрия не можа да се доближи до глобалния мащаб на петролния бизнес. Прекалено големи бяха географските разстояния от най-големите източници на доставки — например газовите находища в Сибир и Иран — и най-големите потребителски или индустриални пазари като Европа, Япония и източния бряг на САЩ. Голямата потенциална стойност на природния газ се обезсмисляше от голямата му отдалеченост от потребителите. Можеха да се използват само находищата, намиращи се на не повече от няколко хиляди мили разстояние от пазара на газ. Строежът на тръбопроводи е скъп (приблизително един милион долара на миля), а енергийните компании правеха доста повече пари от производството на петрол. Съвсем доскоро всеки долар, инвестиран в нефтено находище, носеше два пъти по-големи печалби отколкото долара, инвестиран в газово находище. Поради това по-голяма част от природния газ рядко напускаше находището — той биваше реинжектиран обратно, за да поддържа налягането върху нефтените пластове, или просто изгарян, или запалван на „главата“ на петролния кладенец.

После дойде време, което промени три неща. Първо, през 70-те години на XX век търсенето на газ рязко се повиши. Петролното ембарго, наложено от арабските страни, вдигна високо цените на петрола и големите му потребители — промишлените предприятия и особено електроцентралите — бяха принудени да търсят нови енергоносители, в това число и газ. В същото време възходът на екологичното движение и натискът за намаляване на вредните емисии накара много от потребителите на въглища, най-вече електроцентралите, да преминат към използване на по-чисти горива, в това число и газ. С устойчивото нарастване на търсенето на природния газ нарастваше и цената му, което накара енергийните компании да преразгледат отношението си към този „отпадъчен“ продукт и да потърсят начини за транспортирането му до пазара. Бяха построени нови газопроводи, особено от Съветския съюз до Европа и от Северна Африка до Южна Европа. За да преодолеят големите разстояния, компании като „Мобил“ започнаха да разработват технологии за втечняването му, така че да могат да го транспортират с танкери. Между Африка и Северна Америка се зароди неголяма търговия с ВПГ.

С развитието на технологиите стана ясно, че може да се печели не само от продажбата на метана, но и от другите, по-високооктанови фракции на газа. Защото освен нискооктановия метан природният газ съдържа и малки количества „газови течности“ — етан, бутан и пропан, които могат да бъдат сепарирани и продадени на добра цена. (Особено ценен е етанът, който се преработва в пластмаса и синтетичен каучук.) Освен това находищата на природен газ съдържаха кондензат — втечнена фракция, която има поведение на свръхлек нефт и може лесно да бъде рафинирана до бензин и други високооктанови продукти. Всъщност високооктановите продукти са печелившата част от газовия бизнес (и според някои анализатори основната причина, заради която петролните компании се захващат с газа). До средата на 70-те години, с развитието на технологиите за преработка на високооктановите фракции, петролните компании изведнъж откриха стимули за разработване на някогашните „ненужни“ газови находища.

Но имаше и друга причина, заради която природният газ се превърна от страничен, макар и доходоносен продукт, във фактор, който преобрази петролната индустрия. След десетилетия на висока доходност големите петролни компании изведнъж се изправиха пред една реалност, в която нефтът вече не беше добрата стара златна кокошка, каквато е бил в продължение на век.

През XX век всичко в бизнеса с нефта беше ясно, поне в сравнение с другите глобални корпоративни начинания. Петролният бизнес бе доминиран от шепа големи, интегрирани компании, „Големите“, които управляваха цялата производствена верига — от петролния кладенец до помпата на бензиностанцията. Значителните печалби идваха основно от рафинирането и продажбите на петрол за отопление и за горива, особено бензин. Всъщност бизнес моделът на тази промишленост — от типа на нефтените находища, които разработваха, до типа рафинерии, които изграждаха, и до особеното внимание към търговията на дребно — беше изграден около бензиностанцията^[1]. Този интегриран модел гарантираше доходност на големите петролни компании благодарение на контрола, който им осигуряваше върху най-важната променлива — пазарното предлагане. Когато търсенето нарастваше, Големите просто увеличаваха производството и бързо прибираха всички възможни печалби.

На този модел беше сложен край. Възходът на ОПЕК през 70-те години на XX век го „дезинтегрира“, като сряза връзката на Големите с предлагането на петрол и намали производството им до една трета от предишните. Един пример — през 1972 г., преди национализацията на петролната промишленост в страните от ОПЕК, американските компании „Ексън“ и „Мобил“ произвеждаха общо 7,3 милиона барела на ден. В наши дни след сливането им в най-голямата петролна компания „ЕксънМобил“ тя произвежда малко над 4,2 милиона барела петрол на ден, т.е. по-малко от половината от производствения обем на компанията „Сауди Арамко“.

В резултат на дезинтеграцията Големите бяха принудени да купуват част от своя суров петрол на свободния пазар, обикновено при по-високи цени, или да търсят нови находища, което вдигна производствените разходи. За известно време всичко беше наред — Големите просто прехвърляха по-високите си разходи на потребителите и продължаваха да трупат несметните си печалби. А те бяха толкова омайни, че компаниите взеха да инвестират в други сектори като компютърната индустрия и финансовите услуги.

През 80-те години обаче се очертаха две нови тенденции. Първо, в петролното „течение“, както наричат процеса на рафиниране и продажба на петрола, нахлуха чужди играчи. Държавни компании от Саудитска Арабия, Венесуела и други страни започнаха сами да рафинират нефта, да произвеждат бензин и да го продават на свои собствени бензиностанции в Европа и Съединените щати, с което откраднаха част от пазарния дял на Големите. Второ, пресищането на пазара през 80-те години свали цените на петрола, което не само нанесе поражения върху печалбите на Големите, но свали и стойността на акциите им на борсата. Падането на цените на акциите отприщи треска за сливания на компании, които промениха начина на функциониране на този бизнес.

Големите петролни компании, свикнали от десетилетия на големи норми на печалба и гигантски бюджети, сега трябваше да продават спомагателните си фирми, да изпращат в задължителен отпуск хиляди свои работници и да съкращават разходите си — все с надеждата да вдигнат стойността на своите акции и да предотвратят възможността да бъдат изкупени от други компании. Придобитите компании също бяха подложени на брутални съкращения на разходите. Последиците бяха дълбоки. За да съкратят разходите си, те трябваше например да се откажат да държат „излишен“ петролен инвентар. На практика те премахнаха по-голямата част от допълнителните количества петрол, който исторически винаги е пазил международните пазари от прекъсвания на доставките и колебанията на цените.

Манията на сливанията създаде нов тип петролна компания, която имаше нужда от повече петрол, за да оцелее. Днес тези свръхголеми — „ЕксънМобил“, „ШевронТексако“, френската „ТоталФинаЕлф“ и „Бритиш Петролиъм“ (която погълна „Амоко“ и „Арко“) — са толкова грамадни, че поддържането на резерви — което означава всеки продаден барел да бъде веднага заменен с новооткрит барел, — се превърна в епична битка. Тези компании не само трябва да откриват много петрол всяка година, но понеже са толкова големи и разходите за дейността им са огромни, всяко ново откритие трябва също да бъде огромно, за да бъде рентабилно. Разходите за проучвания, сондажи и производство в момента са толкова големи, че нито една от големите компании не може да си позволи сондажи в много, но малки находища. Вместо това те трябва да постигнат ефективност и икономии от мащаба от едно, но достатъчно голямо находище, например с капацитет от милиарди барели и повече, за да функционират рентабилно. „Ако използваме аналогията с бейзбола — казва анализаторът Фейдъл Гейт от нюйоркската «Фейнсток енд Къмпани», — тези големи компании не се стремят да отбележат много точки поединично. На тях им трябва хоумрън… нещо с капацитет от стотици милиони барели, за да направят пробив.“

Парадоксът е, разбира се, в това, че същата тенденция, която доведе до сливанията на компании, направи невъзможно получените гигантски корпорации да открият големия петрол, от който имат нужда. Както видяхме, извън ОПЕК и бившия Съветски съюз откритията на големи нефтени находища стават все по-редки с всяка изминала година, въпреки все по-модерните и все по-скъпи технологии за сондиране и въпреки мощния ценови стимул, който кара компаниите да търсят все по-усърдно. Компаниите са принудени да проучват по-малки находища. Операциите в малкото големи нефтени полета, които бяха открити напоследък, като Кашаганското находище в Казахстан, излизат толкова скъпо, че в тях могат да работят само консорциуми от компании. „Посочете ми една международна петролна компания, която може самостоятелно да разработи нефтено поле с производствен капацитет над милион барела на ден. Няма да можете“, убеден е Айра Джоузеф от „ПИРА Енерджи“.

Последицата от всичко това е, че днес Големите полагат големи усилия да поддържат производствените си обеми. Производството на „ЕксънМобил“ не е мръднало от 1999 г. насам. През 2002 г. „Бритиш Петролиъм“ бе принудена да съкрати 3 пъти планирания си производствен растеж. Една от причините според анализаторите е, че гигантската компания бе принудена да намери достатъчно петрол в своите находища.

„“Шел" също не можа да постигне набелязания растеж. „Шел“ се бореше с производството. Да заместваш един милиард барела с нови всяка година е истинско предизвикателство", казва анализаторът Джон Райт.

Мъките на „Шел“ са особено показателни. Въпреки рекордните печалби уважаваната компания, изглежда, изчерпва своите петролни резерви по-бързо, отколкото може да открива нови залежи. През 2000 г. компанията призна, че е успяла да замести само три четвърти от годишната си продукция. Това означава, че на мястото на всеки 4 изпомпани барела „Шел“ е успяла да открие или купи само 3 нови барела. През 2001 г. броят им падна наполовина. Напоследък степента на заместване се подобри, но през януари 2004 г. Шел съобщи, че декласира 20 процента от своите „доказани“ резерви като „недоказани“ — стъпка, която изуми анализаторите, разгневи акционерите и съживи опасенията, че петролните компании извън ОПЕК са в период на упадък.

От гледна точка на дългосрочния финансов успех на една компания неспособността й да постига планирания растеж или да замества изпомпаните количества петрол с нови е сходна с диагноза за раково заболяване — и петролната индустрия знае това. В днешната глобална икономика компании, които не могат да растат, няма да оцелеят. Още по-тревожно е състоянието на компании, които не могат дори да поддържат текущия си размер. Днес пазарът следи числата за производството на всяка компания и отношението резерви към продукция, или за колко години ще стигнат резервите й, толкова стриктно, колкото едно време наблюдаваше печалбите. Слабите геоложки открития обясняват защо международните петролни компании все по-често търсят петрол в балансите на други компании. Има и други парадокси. Например много от сливанията, осъществени в последно време между петролни компании, и особено тенденцията западни компании да си партнират с руски се дължи поне отчасти на интереса на купувачите да добият „осчетоводените“ открития на компанията, която купуват, като си спестят рисковете или разходите за нови проучвания. Независимо от това, и петролните компании, подобно на самия петрол, са ограничено количество и като вземем предвид, че повечето от тях бяха купени или погълнати, става ясно, че дните на стратегията на сливанията са ограничени.

„Шел“, „Бритиш Петролиъм“ и други компании от групата на Големите бяха твърдо решени да обърнат тенденцията към намаляване на геоложките открития, като инвестират в по-рискови и скъпи петролни находища — например в открития океан и арктическите региони, или в политически нестабилни райони, с надеждата да направят голямо откритие и да попълнят своите резерви. Други разчитат много на „неконвенционални“ петролни проекти, например в пясъците на канадската провинция Алберта или на находищата на тежък нефт във Венесуела. Но повечето от анализаторите се съмняват, че тенденцията може трайно да бъде обърната, освен ако западните петролни компании не бъдат отново допуснати в Близкия изток. „Неконвенционалният“ петрол се сблъсква с големи политически трудности най-вече защото рафинирането на нефта силно замърсява околната среда^[2].

И както видяхме, настъпването във все по-рисковани нефтоносни области предлага все по-ниска вероятност за възвръщаемост. В епоха на намаляващи открития и все по-лоши резултати от геоложките проучвания подобни отчаяни ходове всъщност водят единствено до увеличаване на производствените разходи и вдигат цената на всеки провал. Разработването на един-единствен много дълбок кладенец може да излезе стотина милиона долара. А както показват някои от последните съобщения, четири от всеки пет кладенеца се оказват сухи. „Бритиш Петролиъм“ и други компании от групата на Големите признаха индиректно своя песимизъм, когато се отказаха от традицията да обявяват публично планираните за следващия отчетен период производствени обеми, защото става все по-трудно те да бъдат постигнати. А неспособността на компанията да ги постигне сваля стойността на нейните акции, която се оказва новата „производствена цел“ на този бизнес. Въпреки херкулесовите усилия Големите „водят трудна битка да запазят растежа на резервите — казва Херман Франсен, анализатор на петролната индустрия от Вашингтон. — Висши мениджъри на някои от големите петролни компании са ми казвали на последните семинари, че трябва непременно да получат дял в петролните проучвания в Русия и Близкия изток, за да увеличат бъдещите си резерви“, обяснява той.

Трудно можем да изпитаме съчувствие към Големите, които трупат несметни пари. Благодарение на високите цени на петрола от последните години тези компании направиха изключително големи печалби. В края на 2002 г. например „ЕксънМобил“ отчете печалба за четвъртото тримесечие от 4,1 милиарда долара. Най-големият удар в корпоративна Европа обаче направи „Шел“ — за същата година тя отчете печалба от 9 милиарда долара. За самите корпорации обаче тези фантастични печалби са горчиво-сладки. Цените на петрола са високи, защото пазарите са дефицитни. А пазарите са дефицитни, защото извън ОПЕК, на територията, на която оперират Големите, производството на петрол запада трайно и дългосрочно. Петролните компании правят повече пари на барел, но с времето те ще продават все по-малко барели.

Те мислят за това как според дългосрочната тенденция те ще трябва да работят върху по-малко петролни полета, което означава, че ще произвеждат по-малко петрол и пазарният им дял ще се свива. Ще дойде време, когато ще се изправят пред мрачен избор — да продължават да губят пазарния си дял в полза на онези, които наистина имат големи резерви — Мексико, страните от ОПЕК и бързо растящите петролни компании на Русия, — или да започнат да продават нещо друго. Това обяснява защо западните петролни компании се втурнаха като луди да купуват дялове в новосъздадените руски петролни компании — извън Русия перспективите за голям „удар“, от които имат нужда, изглеждат мрачни.

Свиването на резервите обяснява и защо големите се втурнаха към пазарите на нетрадиционни енергоносители, като водородната и слънчевата енергия и най-вече природния газ. Защото ако западните петролни компании закъсват за петрол, те имат достатъчно природен газ. Затова през последното десетилетие те започнаха да се трансформират в газови гиганти и да се конкурират за правото да инвестират милиарди долари в сложни сделки за ВПГ. „Големите биват изтласквани от големите петролни сделки и най-добрата им алтернатива е природният газ“, смята Джоузеф.

 

 

Недалеч от магистралата Мексикали-Тихуана, на около три мили южно от границата със САЩ и на 200 мили югоизточно от Лос Анджелис се издига един блестящ обект на газовата икономика — електроцентралата „Термоелектрика ди Мексикали“^[3]. Тя беше завършена през 2003 г. от „Семпра Енерджи“ и струва 350 милиона долара. Двата й комина се извисяват високо над равнината, покрита със сиво-кафяви пясъци и сухи храсталаци. Електроцентралата работи с природен газ, който идва от север. Газ ще постъпва и от терминалите на компанията в Коста Асул. Синьото гориво постъпва в турбини с т.нар. комбиниран цикъл — свръхефективна двуфазна генераторна система. При изгарянето си газът върти турбината, след което свръхгорещото отработено вещество се използва за производство на водна пара за допълнително производство на енергия. Когато работи с максималния си капацитет, централата „Термоелектрика ди Мексикали“ произвежда 600 мегавата електричество — достатъчно за електрозахранване на 600 000 домакинства в Мексико или 4 пъти по-малко семейни къщи оттатък границата, в САЩ.

Компанията твърди, че електричеството, което произвежда нейната централа, може да се използва от двете страни на границата. Но анализаторите смятат, че то е предназначено най-вече за пазара на САЩ с неговия бърз растеж и вечно проблематичните доставки. И че всъщност това е целевият пазар, заради който „Семпра“ и други енергийни компании строят електроцентрали по границата със САЩ. Действително една от главните причини, заради които „Семпра“ реши да строи до град Мексикали, беше близостта до югозападния високоволтов далекопровод „Саутуест Пауърлинк“, свързващ Аризона с Калифорния.

„Мексиканският пазар изигра малка роля. По-голяма част от населението на провинция Байя просто няма да може да плаща цената на електричеството, която тези енергийни компании начисляват. Цялата работа е заради Южна Калифорния и изключително високите цени, които нейните жители са готови да плащат за електричество“, казва газовият анализатор Джоузеф.

Не е чудно, че именно енергийният сектор стана най-силният стимул за появата на газовата индустрия, нито че „мостът“ към енергетиката от следващото поколение ще бъде газов.

За съвременните икономики, базирани все повече на технологии и услуги, електроенергията е по-жизненоважен ресурс и от транспортните горива. Производството на енергия е следователно „горещият“, разрастващ се пазар в развити региони като Европа, Япония и Съединените щати, но особено в развиващите се страни като Китай и Индия, където мнозинството от хората нямат никакъв достъп до електричество — но ще искат такъв!

Както всичко в света на енергетиката, предлагането не съответства на търсенето, отчасти защото традиционните начини за производството на енергия се провалят. Петролът, използван от десетилетия в тецовете, стана прекалено скъп. Повечето от останалата енергия по света се произвежда от въглища и уран (в АЕЦ), които са много проблематични. Ядрената енергетика, която днес осигурява 18 процента от електроенергията в света, е изправена пред толкова много бариери, че малко правителства и енергийни компании виждат в нея жизнеспособна алтернатива. Не само защото определянето на местата за строеж на АЕЦ е политически трудно (поради страх от инциденти, подобни на чернобилския), а най-вече затова, че от икономическа гледна точка ядрената енергетика е крайно нерентабилна. Всеки блок в АЕЦ струва около 2 милиарда долара, издаването на разрешителни отнема години, а само строежът му отнема поне пет години. В повечето случаи инвестиционните разходи са толкова големи, че строежът на ядрени реактори не може да мине без масирани държавни субсидии или обещание за кредити за чист въздух (защото не може да се отрече, че ядрената енергия е чиста!). Бъдещите технологии могат да преодолеят тези и други проблеми, например къде да съхраняваме отработеното ядрено гориво и как да го скрием от бунтовници с политически амбиции. Тогава ядрената енергия, която не отделя практически никакви вредни емисии, ще стане идеалният безвъглероден енергоизточник за енергетиката от следващото поколение^[4]. Засега дори страни с големи ядреноенергийни програми започнаха да закриват реактори. През 2001 г. само пет държави — Китай, Индия, Япония, Русия и Южна Корея, планират разширяване на ядреноенергийната си база. Въпреки призивите на администрацията на Буш за „ядрен ренесанс“ прогнозите говорят, че в бъдеще относителният дял на ядрената енергетика ще намалява и е възможно да падне до 10 процента през 2015 г.

Пречките пред производството на енергия от въглища не са много по-малки. Тецовете на въглища са най-мръсните енергийни производства. Централите излъчват огромни количества серни сажди, предизвикващи киселинни дъждове. Те отделят и два пъти повече въглероден диоксид от тецовете на природен газ при едно и също произведено количество енергия в киловати. Енергията от въглища се оказва и доста скъпа. Въпреки че самите въглища се намират в изобилие и са много евтини, построяването на една нова ТЕЦ на въглища струва 2 милиарда долара, трябва да удовлетворява куп различни екологични правила и се изплаща за 30 години. С други думи, въпреки че оперативните разходи (горивото) за една ТЕЦ на въглища са малки, капиталовите разходи (строителството) са значителни. Заради това уравнение компаниите за комунални услуги в индустриализираните страни се отказват от строителството на нови тецове на въглища и дори от проекти за замяна на старите въглищни ТЕЦ с нови такива.

В сравнение с проблемите, които въглищата създават, газът е като бриз. Той изгаря по-чисто от въглищата, особено в ултраефективния комбиниран цикъл на производство в газовите турбини. По-точно, въпреки че природният газ е по-скъп енергоизточник от въглищата, построяването на ТЕЦ на газ излиза два пъти по-евтино от нова ТЕЦ на въглища. Газовата ТЕЦ се изплаща и много по-бързо, в някои случаи за 5–6 години, което рязко съкращава разходите за финансиране. Главният изпълнителен директор на „Бритиш Петролиъм“ Джон Брауни каза на един репортер: „Всеки долар, инвестиран в генераторни съоръжения на природен газ, произвежда три до четири пъти повече електроенергия, отколкото ако същият долар се инвестира във въглищарска ТЕЦ.“

И понеже газовите турбини могат да се пускат и спират по-бързо от въглищните, компаниите могат да ги включват и изключват според нуждите си примерно при върхови моменти на потребление или извънредни ситуации, когато другите източници на енергия не могат да задоволят търсенето.

Гъвкавостта на газовата енергетика обяснява защо тя стана тенденция в Европа, Япония и дори в развиващите се страни. Обяснява и защо над 90 процента от съвременните електроцентрали в Съединените щати работят с природен газ.

С вълната на дерегулацията, която заля енергийните пазари по света, принуждавайки правителствата да спрат субсидирането на въглищната енергетика, природният газ бързо зае позицията на гориво номер едно в производството на електричество. Макар газът все още да остава по-скъп от въглищата, огромното търсене на електроенергия и високите цени, които енергийните компании успяват да наложат (особено в Съединените щати и Италия), направи газовия сектор в енергетиката изключително печеливш. Пазарът на енергия от природен газ е толкова голям и толкова доходоносен, че вече преобразява коренно газовата индустрия и енергетиката и в някаква степен ги слива. Освен че продават газ на енергийните компании, газовите корпорации започват сами да произвеждат енергия „ала «Енрон»“. Тази базирана в Хюстън компания навлезе в бизнеса със строителство на газопроводи, след което се превърна в „търговец на енергия“ с капацитет от хиляди мегавати.

Преходът към енергетика позволи на компаниите да експлоатират разликата между разходите си за газ и цената, която вземат за продажбата на енергия. Понеже на теория се очаква търсенето на електроенергия да расте, ако компаниите все така успяват да намаляват разходите си за доставки на газ, тази разлика обещава щедри печалби и нови пазари — във всеки случай достатъчни, за да заместят загубата на част от петролния им бизнес. Те могат да „рафинират“ газ, като го превръщат в електричество.

Тази разлика може да стане един от най-важните фактори в новата енергетика. Тя обяснява много от промените, които стават в енергийния бизнес — от многомилионните сделки за ВПГ в Байя до възходите, паденията и несигурното бъдеще на корпорации като „Енрон“, която направи по-голяма част от своите пари, но и грешки, защото се мъчеше да купува газа евтино и да продава произведеното с него електричество колкото е възможно по-скъпо.

Нововъзникналият интерес към „газовата икономика“ обяснява защо петролните компании се състезават за по-силни позиции на газовия пазар, като променят своя петролен модел към газов. Затова компании като „Бритиш Петролиъм“, „Шел“ и „ЕксънМобил“ напоследък търсят трескаво да купят нови права на производство в богатите на газ райони или сключват договори за партньорство със страни производителки на газ като Русия, Алжир, Катар или Индонезия.

Това е и движещата сила за много от мегасливанията в петролната индустрия през 90-те години на миналия век. Например през 1999 г. „Ексън“ и „Мобил“ представяха сливането си като съединяване на взаимнодопълващи се сили. Но повечето от специалистите го възприеха като неявно признание на „Ексън“, че не е могла да експлоатира своите газови активи, а „Мобил“ беше една от водещите компании във ВПГ. По същия начин през 1998 г. „Бритиш Петролиъм“ — „най-нефтената“ компания от Големите — купи „Амоко“, защото само 20 процента от собствените й активи бяха газови, а „Амоко“ беше големият играч в газовата индустрия на САЩ. С придобиването на „Амоко“ „Бритиш Петролиъм“ се подготвяше за едно бъдеще, в което петролът ще играе все по-малка роля, и се бореше да си създаде по-прогресивен имидж, включително и с екстравагантната претенция, че „Бритиш Петролиъм“ вече гледа отвъд епохата на петрола.

Преходът към газ не се ограничава само с големите западни компании. Много от богатите на петрол страни в Близкия изток и на други места по света гледат „отвъд епохата на петрола“, макар и по малко по-различни причини. Макар страни като Саудитска Арабия, Алжир, Венесуела и Иран да имат все още много нефт в недрата си, петролът вече няма да бъде онази бързо растяща индустрия, каквато беше някога. Макар световното търсене на петрол да остава високо, Русия залива пазара с него, което значи, че останалите производители на петрол не могат да увеличават своя износ толкова, колкото им се иска. Всъщност през септември 2003 г. пазарите за известно време бяха толкова преситени, че ОПЕК заплаши да съкрати производството с 900 хиляди барела на ден. Този проблем е наистина временен — когато производството на петрол в страните извън ОПЕК достигне пик, пазарът отново ще мине във фаза на растеж за онези, които все още могат да помпят нефт от земята. Междувременно петролните държави, чиито алчни и корумпирани правителства — а такива са на практика всичките — имат нужда от още и още приходи, ще трябва да се хванат и за газовия бизнес. „Ако в новата реалност не можеш да разчиташ на петрола за постигането на икономически растеж, значи е дошло времето на другата голяма игра — природният газ“, казва Рик Гордън, изпълнителен вицепрезидент на базираната в Кънектикът „Джон С. Херълд“. Търсенето на енергия е голямо, казва Гордън, и върху производството на газ няма наложени ограничения, подобни на квотите на ОПЕК, „една страна като Катар или Иран може да утрои или учетвори производството му още утре“, стига да може да събере нужния капитал и да изгради нужните отношения. Въпросът е кой пръв ще го направи, казва Гордън.

Днес, при наличието на ВПГ, липсващата връзка към реален глобален пазар най-после е налице. На теория подобренията в технологията направиха възможно втечняването, пренасянето на големи разстояния на големи количества ВПГ и регазификацията му по икономически изгоден начин и, изглежда, над пропастта между най-големите залежи на газ и най-големите пазари вече може да бъде хвърлен мост. Тоест газът може да стане наистина глобален пазар. ВПГ е повратна точка не само за газовата индустрия, но и за развитието на цялата енергетика. ВПГ дава гъвкавост на танкерите, доставчиците и купувачите. Те могат да сключват дългосрочни контакти, както сега договарят строежа и експлоатацията на газопроводите, или могат да продават своя ВПГ „на място“, по танкер, по два, там, където търсенето и цената са високи. Липсата на такава гъвкавост, казват анализаторите, беше причина за енергийната криза в западните САЩ през 2000 г. „Само си представете дали щеше да има криза, ако можехме да доставим няколко танкера ВПГ в Калифорния“, казва Гордън.

С появата на ВПГ и бързия преход към използване на газ енергетиката извършва преход към по-чиста и по-гъвкава фаза, която ще стане трамплин към следващото поколение енергийни системи. Газът е не само най-евтиният източник за производство на водород, но той предлага и много опции за всякакви преходни енергийни системи и съвсем нови начини за енерго разпространение. Могат да се изграждат газови турбини с всякакви размери, от 600-мегаватови електроцентрали до миниатюрни, 30-киловатови „микротурбини“, които да захранват по 6–7 къщи или фабрика. Големият набор от различни модели турбини означава, че отделните компании и дори отделни общности могат да станат независими генератори на енергия, които вместо електричество ще купуват газ и ще създават свои собствени микромрежи за разпределение, които ще бъдат много по-устойчиви на прекъсвания в захранването от днешната национална електрическа мрежа.

Тези „разпределени“ енергийни системи, които според някои експерти ще заменят традиционната централизирана енергийна система, ще позволят на потребителите да създават свой собствен микс от енергийни източници. Собствениците на една микромрежа, примерно в даден град или щат със строги екологични закони за чистота на въздуха, могат да решат, че основният им енергиен източник ще бъде вятърът или слънчевата енергия, след което да запълнят недостига в определени точки и моменти с бързите газови микротурбини. Микромрежите ще могат да продават излишъка си от енергия на регионалната мрежа, ще намалее и нуждата от големи електроцентрали. Малките газови турбини могат да се използват дори и вместо бензиновите и дизеловите двигатели в хибридните газово-електрически автомобили — още един „мост“, който ще ни позволи да намалим емисиите на вредни газове и да подобрим силно икономиката на горивата, докато чакаме пристигането на водородната икономика.

Тази гъвкавост е много важна, но не по-малко важен е начинът, по който газът ще се използва като преходно гориво към по-щадящата за климата енергетика. Метанът съдържа по-малко въглерод от въглищата и петрола, поради което при горенето си отделя и по-малко въглероден диоксид — с 50 процента по-малко от въглищата и 33 процента по-малко от петрола — при същото количество произведена енергия. Това е много важно, защото въглеродният диоксид е най-разпространеният парников „нагревател“ на земните температури. Така че природният газ не е идеалният енергоносител за климата. Самият метан е парников газ, чийто потенциал за затопляне на климата е приблизително 20 пъти по-голям от въглеродния диоксид.

Освен това дори да изключим въглищата и да ги заменим с природен газ, ще намалим емисиите на въглерод едва с 30 процента. С други думи, преходът към газова икономика няма да реши климатичните проблеми, но с нея ще спечелим време — може би 5 или 10 години, докато измислим някакъв тип енергетика без въглеводороди.

Междувременно газът вече навлиза в пазари, смятани традиционно за въглищни и даже петролни. Автомобилите могат лесно (макар и не без разходи) да се преустроят така, че да вървят с природен газ. Това впрочем отдавна е предпочитаното гориво за много шофьори на автобуси и таксита по света. Газът може да се преработи до различни течни горива, например дизел и даже синтетичен бензин, което може да разхлаби хватката на петрола върху транспорта, макар че засега тази технология на втечняването на газа си остава примитивна и неконкурентна. Според някои оптимистични оценки газът само в САЩ може да замести една трета от потребявания в момента бензин, с което решително ще намали зависимостта на страната от внос на петрол и значително ще подобри енергийната сигурност. Както казва една трезва реклама в списание за газовата индустрия, „за газа войни няма да се водят, хора няма да умират, за да пазят доставките му“.

 

 

През май 2003 г. една отбрана група анализатори и корпоративни шефове в газовата индустрия получиха необикновени призовки от Министерството на енергетиката на САЩ. Въпреки че по това време експертите в сектора вече тръбяха за раждането на новата, „газова индустрия“, министърът на енергетиката на САЩ Спенсър Ейбрахам бе решил да свика спешна среща по повод една голяма грешка, която според министерството се допуска в тази мащабна „газова“ визия — недостигът на доставките на газ от собствени източници. Зимата се оказа по-студена от очакваното и имаше проблеми с производството на газ в находищата на Северна Америка — газовите резерви на САЩ бяха достигнали най-ниското си ниво от 1976 г. насам. Сега, в навечерието на топлия сезон, когато над 100 милиона климатици щяха да се включат в националната мрежа, анализаторите предсказваха нов пик на потреблението на електроенергия и съответно нов недостиг на природен газ. Според някои скокът на цените щеше да бъде по-голям от ценовия шок по време на режима на тока в Калифорния през 2000 година. Бездруго цените на природния газ вече бяха почти 3 пъти по-скъпи от историческата си средностатистическа стойност, а някои анализатори очакваха да скочат още два пъти до края на лятото.

За щастие тези прогнози не се реализираха. По-високите цени насърчиха увеличаването на производството и благодарение на това газовият пазар се „отпусна“, макар и временно, и успокои страховете от тежки дефицити през зимата.

Но бързината, с която стигнахме до вероятността от дефицит — само няколко години преди това Министерството на енергетиката на САЩ предричаше, че националните находища на природен газ са практически неизчерпаеми, — накара някои проницателни наблюдатели да се запитат дали развитието на газова икономика изобщо е възможно и дали газът, подобно на петрола, не е само един фатално ограничен енергоизточник.

Както видяхме, световните залежи на газ са големи, но след няколко десетилетия на експлоатация голяма част от достъпните находища на газ бяха поизчерпани. Онова, което е останало, не е достатъчно близо до пазара. Градовете и заводите на Европа имат лесен достъп до природен газ от Холандия, Северна Африка, Каспийско море и най-вече от Русия. Но другите индустриализирани региони в света нямат такъв късмет. Обединеното кралство, което дълго време задоволяваше потребностите си от собственото си обширно газово находище в Северно море, скоро ще трябва да внася газ от Европа. Причината е, че британските находища вече са на изчерпване. По същия начин стои въпросът в индустриализирани държави като Южна Корея, Япония, да не говорим, че доскоро дремещата икономика на Китай все повече разчита на вноса на газ.

Както става ясно при всеки нов цикъл, дефицитът е още по-голям в Северна Америка, която изгаря почти една трета от световното производство на синьо гориво, най-вече заради пиковата консумация в своите газови ТЕЦ.

Само в Съединените щати от 1999 г. досега са построени газови генераторни мощности с общ капацитет, надхвърлящ 220 000 мегавата (приблизително 30 процента от общото енергопроизводство на страната), на стойност 143 милиарда долара, най-вече заради стремежа на инвеститорите и компаниите за комунални услуги да се възползват от растящите цени на енергията. Нещо повече, очаква се в следващите 15 години пазарното търсене на газ в САЩ да нарасне с още 50 процента.

За жалост не е налице производство, което да откликне на растящото търсене. Заедно Канада, Мексико и САЩ притежават по-малко от 2 процента от световните залежи на природен газ. В частност САЩ, някога най-големият производител на газ в света, в наши дни са само една „зряла“ провинция. Страната е втора в света по производството на синьо гориво, след бившия Съветски съюз, но важното е, че американското производство не може да задоволи американското потребление и всъщност все повече изостава. Както преди три десетилетия с петрола, най-големите газови находища в САЩ са отдавна източени, а новите не са големи. През 1980 г. сондьорите, които търсеха газ в Мексиканския залив, непрекъснато откриваха газови находища с капацитет от 100 милиарда куб. фута^[5] и повече. До 2002 г. средностатистическите открития паднаха до една двайсета част от това количество.

Резултатът — устойчива ерозия на производствената база. През 1996 г. газовите компании успяваха да произведат 25 милиона куб. фута на ден. През 2001 г. производството беше паднало до 15 милиона. „Сондираме все повече и повече. И получаваме все по-малко и по-малко. Новите кладенци не могат да компенсират количествата, които вадим от съществуващите находища“, казва Мървин Браун, анализатор на газовата промишленост и съветник на правителството на САЩ.

Съединените щати все още имат много газ, но той е или в по-малки, по-нерентабилни находища, каквито газовите компании нямат желание да разработват, или в недрата на защитени природни паркове, в акваторията на страната или в други територии, защитени от правителството. Законодателите настояват за отваряне на защитените райони за сондажни работи. Но предвид очакваните екологични битки и времето, което подобни проекти изискват, за да тръгнат, може да минат 10 години, докато се открият и заработят някакви нови, значителни източници. В Аляска и в делтата на канадската река Макензи съществуват обширни газови находища, но за да станат използваеми, ще е нужен силно субсидиран газопровод до САЩ на стойност 20 милиарда долара. Този проект се бави повече от десетилетие заради непрестанните баталии, водени от щат Аляска, канадските провинции и многобройните индиански племена, през чиито земи тръбата ще мине.

Поради това САЩ ще се сблъскат със строг „баланс“, с какъвто не са се сблъсквали досега, казват анализаторите. Ние видяхме как строгият режим на доставки доведе до нестабилност на петролните пазари. Газовите пазари в САЩ загубиха голяма част от своя резервен капацитет, който някога ги защитаваше от силни колебания на цените. Например природният газ исторически се е използвал за отопление, затова неговото потребление беше най-голямо през зимата. Това позволяваше на производителите да заделят резерви през останалата част от годината и да върнат излишния газ обратно в земята, където той престояваше до следващата зима. Този запас защитаваше пазара от внезапно прекъсване на доставките. Ако зимата се окажеше по-студена от очакваното, компаниите черпеха от складирания газ и задоволяваха търсенето, преди цените да скочат прекалено високо.

В наше време обаче газът се използва все по-широко за производство на електроенергия. Поради това потреблението му е високо и през лятото, когато употребата на климатиците допълнително натоварва мрежата. Така се съкращава времето за натрупване на резерви, то става и все по-трудно, защото и общото производство намалява. През април 2003 г., въпреки че зимата беше по-топла от очакваното, обемът на складирания газ беше 40 процента по-малък от историческата средна стойност. „Никога досега пазарът в САЩ не е изпитвал устойчиво намаляване на резервите от такъв мащаб“, твърди Андрю Вайсман, председател на „Енърджи Венчърс Груп“.

Това означава, че в наше време в системата няма резерви за посрещане на непредвидени нужди — и пазарът е наясно с това. Най-малкото отклонение в потреблението — от кратко застудяване на времето до някоя гореща лятна вълна, или дори кратък скок в цените на петрола, който би накарал част от потребителите да минат на газ, изобщо — всичко, което може да повиши търсенето на природен газ или електроенергия, произвеждана с газ, изстрелва цените му стръмно нагоре. След това те се сриват също толкова бързо. Такава изменчивост е много привлекателна за борсовите спекуланти, които охотно залагат големи суми за закупуване на газ с надеждата, че цените ще продължат да се покачват. (Твърди се, че резките скокове на цените през лятото на 2003 г. се дължат отчасти на продавачите на газ, които задържали известни количества, за да ги пуснат, когато цената на горивото се повиши достатъчно.) Но е вярно също, че подобни манипулации не могат да се вършат на един спокоен пазар. Те са възможни само когато доставките са оскъдни, каквато, изглежда, е тенденцията.

В подобна среда изменчивостта е неизбежна и опустошителна, особено при икономика, в която все по-голяма част от електроенергията се произвежда с природен газ. При покачването на цената му комуналните фирми вдигат тарифите. Индустриални производства, за които природният газ е суровина, например заводите за пластмаси, затварят мощностите си и изместват производството в чужди държави, по-близо до газовите източници. Когато през 2001 г. в САЩ цените на газа стигнаха 10 долара на 1 милион британски термални единици (БТЕ)^[6], цели заводи в САЩ бяха затворени и страната загуби над 200 хиляди работни места. Този процес, наричан „разрушаване на търсенето“, е една от причините, които през юни 2003 г. накараха Грийнспан да предупреди, че недостигът на природен газ може да унищожи трудно постигнатото икономическо оживление. „Енергията се превръща в главен ограничителен фактор за икономическия растеж — заяви Джефри Кюри, старши икономист по енергетиката в «Голдмън Сакс», пред Конгреса. — Ако основната енергийна инфраструктура на САЩ не се подобри, енергийните кризи стават все по-чести, по-жестоки и по-тежки за икономическата дейност.“

„Без нови мощности за производство на газ в следващите пет до седем години няма да имаме други налични инструменти за задоволяване на нарастващите нужди от електроенергия на американската икономика, което поставя сериозния въпрос как ще се поддържа икономическият растеж на САЩ през настоящото десетилетие, докато разработим нови, дългосрочни източници на природен газ“, твърди Вайсман.

Газовите оптимисти — една порода анализатори, свързани с петролните оптимисти — казват, че подобни злокобни прогнози са преувеличени с цел да изплашат законодателите. Очаква се уплашеният Конгрес да разхлаби регулациите за газовата индустрия и да отвори защитените зони за сондажни работи. И наистина през есента на 2003 г. високите пролетно-летни цени доведоха до увеличаване на производството, което съвсем навреме успокои пазара в навечерието на отоплителния зимен сезон 2003–2004 г. Облекчението обаче бе временно. Но понеже наличните залежи на САЩ са все още зрели и понеже общият обем на производството все още пада, някои анализатори смятат, че пазарът ще става дефицитен всяка пролет и дефицитът ще става все по-тежък. Наличният в момента „резерв“ е временно явление, твърди анализаторът Джоузеф, „за да задоволим нуждите си, ни трябват все повече кладенци, а в същото време разработените находища се изчерпват“, обяснява той. Друг анализатор допълва: „Мина времето на природния газ за два долара. Можем да очакваме ценови диапазон от четири до пет долара, който в моменти на локални дефицити и случайни скокове на потреблението ще расте от шест до десет долара.“

С две думи, Съединените щати — най-голямата, най-модерната и политически най-влиятелната държава, прави монументален преход към „газова икономика“ и осъзнава, че може да се наложи да купува газ от някой друг.

 

 

Това ни връща към ВПГ и Коста Асул. Ако Америка закъсва за природен газ, останалият свят няма такъв проблем. Съседни страни като Тринидад и Венесуела имат големи находища. Техният газ може да се втечнява и превозва до САЩ с танкери. Същото важи за находищата от природен газ в Сибир, Австралия и Югоизточна Азия. Очаква се цените на газа да останат над нивото от 3,50 долара за БТЕ и може би доста над него в следващите пет години, което означава, че енергийните компании ще имат всички стимули да внасят допълнителен капацитет от втечнен природен газ, с което ще удовлетворят нуждите и при късмет ще предпазят американската икономика от дефицит на газ.

И все пак този оптимистичен сценарий подчертава най-голямата възможна пречка към изграждане на глобална газова икономика. В много отношения газът е по-несигурен енергоносител от петрола. Газопроводите са толкова уязвими на терористични атаки и природни катаклизми, колкото и петролопроводите. Терминалите и танкерите, превозващи ВПГ, са още по-уязвими от петролните. Картата на газовите производители и потребители е повече или по-малко идентична с тази на петролните — повечето от големите находища на газ се намират в Близкия изток и бившия Съветски съюз, докато най-големите потребители и на двата вида гориво са Съединените щати, Европа, Япония и Китай. Ясно е, че газът ще стане точно толкова нестабилен в геополитически аспект, колкото днес е петролът, и също толкова силна причина за регионални и глобални конфликти. В този смисъл преходът към газова икономика означава просто да заменим сегашните социални и политически проблеми, свързани с петрола, с друг комплекс от проблеми, които може да се окажат дори по-сложни.

В дългосрочен план преходът към газова икономика може да създаде геополитическа динамика, подобна на петролната. Над половината от известните газови находища са съсредоточени на територията само на две държави — Русия и Иран. Останалите са в Катар, Нигерия, Алжир, Норвегия и Венесуела. И докато Русия и останалата част от бившия Съветски съюз стават все по-стабилни и благоприятно настроени към западните потребители и идеологии, не е известно колко може да се разчита на останалите производители на газ. Нигерия, Алжир и Венесуела са склонни към вътрешни граждански размирици и антизападни настроения. Най-несигурен е Иран. Страната се пръска по шевовете от политическо напрежение и яростна ненавист към Запада, а икономиката й е в толкова отчайващо състояние, че вероятността за манипулация на цените съвсем не е фантастична, особено след като Съединените щати все още третират тази страна като враг и забраняват търговията с нея. Всъщност много западни анализатори смятат, че враждебността на САЩ към Иран вече дава отрицателни резултати. Както отбелязва Флорънс Фий, бивш директор в „Шеврон“ и „Мобил“, Техеран тихо гради съюз с Москва. А това е алианс, който може да контролира повече от половината световни залежи на природен газ, и то „точно когато зависимостта на САЩ от внос на газ видимо расте“.

Междувременно на глобалните газови пазари върви нещо като геополитически еквивалент на конните състезания. В богатите на газ каспийски страни се бият за евентуалния бъдещ газопровод, който ще свързва Централна Азия с гигантския пазар Индия. Още по-жестока е конкуренцията на пазарите на ВПГ. Големите газови компании се обвързват с държавите, разполагащи с големи газови находища, в търсене на дългосрочни, сигурни доставки с основните страни потребителки. Индонезия, Малайзия, Бруней, Австралия и миниатюрният Катар се борят да продадат своя газ на Китай, Япония, Южна Корея, Индия и най-вече на Съединените щати. Понеже залогът сега е толкова голям — много от споразуменията за ВПГ ще струват десетки милиарди долари и ще обвържат държавите с корпорациите за десетилетия наред, — надпреварата за газ даде начало на съперничества не само между корпорациите, но и между правителствата.

Например през 2001 г. Китай обяви, че ще приеме оферти за доставка на ВПГ за Хонконг и прилежащата провинция Гуандун за срок от 30 години. Перспективата за подобна чудовищна сделка стартира война на оферти между Австралия и Индонезия, в която бяха въвлечени политици от Великобритания и Съединените щати. Когато стана ясно, че австралийският консорциум АВПГ е близо до спечелване на сделката за 13 милиарда долара, другите „ухажори“ потърсиха подкрепата на големи политически съюзници. Не някой друг, а самият вицепрезидент на САЩ Дик Чейни лобираше пред Пекин в полза на „ЕксънМобил“, която се надяваше, че ще може да продава на китайците газ от Катар. Британският министър-председател Тони Блеър препоръчваше на китайския премиер да избере „Бритиш Петролиъм“, която щеше да доставя на китайците газ от Индонезия. (През май 2002 г. сделката балансираше на ръба на бръснач. Тогава австралийският премиер Джон Хауърд посети Китай, за да лобира в интерес на страната си. За негово голямо удивление на рецепцията в хотела в Пекин го чакаше строга бележка от британския министър-председател, която предупреждаваше, че австралийците трябва да се оттеглят от сделката.)

Конкуренцията беше толкова ожесточена и цените паднаха толкова ниско, че много анализатори се чудеха дали тази сделка ще донесе изобщо някакви пари. Пекин преговаряше брилянтно, противопоставяйки австралийските петролни компании на техните конкуренти в бизнеса. Китайците така експлоатираха желанието на Австралия да стане търговски партньор на Китай, че австралийското правителство само започна да притиска АБПГ да свали цената^[7]. В крайна сметка АВПГ свали офертата си толкова ниско, че наблюдателите се чудеха дали ще направи някакви пари за 25-те години на договора, или просто става дума за голямата обсебеност на Запада от мисълта за „китайския пазар“. Един участник в преговорите отбеляза: „Австралийското правителство преговаря срещу австралийския консорциум. Джон Хауърд може да се перчи колкото си иска, но всъщност той помогна на китайците да сключат изключително добра сделка.“

 

 

Подобни перипетии поставят един важен въпрос пред онези, които размишляват за развитието на новата енергетика. Обстоятелствата в нея могат да станат толкова форсмажорни, а много от играчите са принудени да се движат толкова бързо, че току-виж газовата икономика се появила по-скоро и по-лесно, отколкото предполагаме. Но това едва ли е безопасен край. Както видяхме, изграждането на петролната инфраструктура, която много от нас искат да заменят, отне почти стотина години. И по-голяма част от това време бе посветено на решаване на някои логистични кошмари, твърде подобни на газовите проблеми, с които се борим днес — от проектирането на танкерите, през производствените схеми на рафинериите, до потенциалните геополитически съперници. Трябваше да се изобрети цяла нова система за финансиране, базирана на уникалните характеристики на петрола. Трябваше да бъдат подготвени цели поколения инженери и техници с ново образование и обучение. Вярно е, че газовата икономика ще може да използва част от вече изградената петролна икономика, но много неща ще трябва да правим, тръгвайки от нулата — на голяма цена и вероятно с известно закъснение.

Това не означава, че трябва да прекратим прехода към газова икономика. Напротив, нямаме друг път да се справим с промените в климата, докато измислим как да преобразим изцяло енергетиката. Не означава също, че няма да има преход към газова икономика. Само предполагаме, че преходът на енергетиката към газа като „мост“ ще бъде бавен, мъчителен и твърде скъп и че следващият етап — преходът отвъд природния газ, ще бъде още по-труден. Каквато и да се окаже „новата“ енергийна система, с водород ли ще работи, или с някакво друго гориво, или — най-вероятно — с набор от горива, бъдещето ще изисква преоткриване на енергийния бизнес. Това означава нови разходи и закъснения на едно начинание, което в много отношения вече закъснява и със сигурност ще бъде трудно.

 

 

Така ще бъде поне в случая на полуостров Байя, където революцията на втечнения природен газ ту тръгва, ту спира. Миналата пролет въпреки многобройните оплаквания на местното население и еколозите „Семпра“ получи разрешително от правителството на Мексико — едно от трите, които й трябват, преди да започне строителните работи. Други енергийни компании също напредват със своите проекти за ВПГ, които бележат основните звена на общирната енергийна система, която ще свърже Байя с гладните пазари на север. Не всичко върви гладко. Групи на еколози настояват, че тези заводи ще разрушат местните екосистеми. Жителите твърдят, че танкерите с ВПГ са тлъсти мишени за терористите. Междувременно активисти продължават да се оплакват, че Съединените щати просто изнасят енергийните си проблеми на юг от границата.

Както може да се очаква, пионерите на газовата енергетика отговарят със захаросани обещания и нестихващи пиар кампании. За да успокоят страховете на местното население от бъдещия терминал за ВПГ и завода за регазиране в Плая де Тихуана, на 15 мили южно от границата на САЩ, компанията „Маратон Ойл“ предложи да построи завод за пречистване на отпадни води и още един завод — за обезсоляване на вода. Недалеч оттам, в Розарита Бийч, „Филипс Петролиъм“ планира завод за регазиране на втечнен природен газ и смята да успокои тревогите на местните хора, като боядиса стените на цистерните така, че да приличат на картини. „Ще станат привлекателни“, надява се един от нейните служители.