Пол Робъртс
Краят на петрола (6)

Глава 5
Прекалено топло

На хиляди километри от червените саудитски пясъци в ледените води на север от Сибир причината и следствието на най-сложния енергиен проблем в света кръжат в странен танц. От 70-те години насам средните температури тук са се покачили с пет градуса по Целзий, което е достатъчно да накара огромната арктическа ледена покривка да се оттегли с 3 процента и да открие воден канал покрай брега. Покачващите се температури стапят и древните ледени полета навътре в сушата, като откриват кал и скали, а понякога и някой покрит с вълна мамут, които са лежали скрити хиляди години. Тъй като новооткритата почва е по-тъмна от леда, който я е покривал преди, калта по-лесно поглъща топлината, повишава околните температури по-бързо, стапя още повече лед и разкрива още повече почва — коварен кръг, който обяснява защо Сибир се затопля много по-бързо от други части на земното кълбо и защо руският Северен полярен кръг се е превърнал в ключов пример за тези, които искат налагането на по-строга политика за намаляване на катастрофалните климатични промени.

Не всички са ужасени от положението. Докато глобалното затопляне може да води до суша, съсипани реколти, глад, наводнения и други бедствия в някои части на Африка, Азия и Южна Европа, по-високите температури може да означават печалба за северните страни като Русия. В Сибир и на други места по-меката зима и по-дългите вегетативни сезони може да действат като хормон на растежа на определени селскостопански и горски култури. Продукцията на картофи например се очаква да се увеличи с една трета. Руските корабни компании вече мечтаят за свободен от лед северен морски маршрут покрай сибирското крайбрежие, който ще позволи на петролните танкери и на други съдове да плават от Европа до Япония с две седмици по-бързо, отколкото могат да го направят през Суецкия канал.

И все пак колкото и да е странно, най-облагодетелствани може да се окажат руските петролни компании и техните западни партньори. Макар че повишаващите се температури ще превърнат сибирската тундра в блато и ще сложат край на сондажите там, затоплянето може да осигури по-лесен и евтин достъп до милиардите барели петрол и трилионите кубични метри газ, които в момента стоят заключени под водата в руския Северен полярен кръг. Изтъняващият лед ще направи сондажите в шелфа по-малко сложни и скъпи. По-късите и по-несурови зими ще означават по-малко прекъсвания на проучванията и сондажите, докато намаляващият брой и размер на айсбергите ще съкрати „принудителния престой“ на петролните и газовите платформи в шелфа.

Казано по друг начин, въпреки че много наблюдатели и учени намират промените в климата за катастрофални, една по-топла планета би могла да се окаже благодат за финансово закъсалото руско правителство, което днес зависи от износа на петрол за една трета от приходите си и което с намаляването на съществуващите запаси ще трябва да разработи арктическото си богатство, ако иска да запази износа, да изпълни новата си роля на предпочитан петролен доставчик на САЩ и да осигури икономическото развитие на собствения си негостоприемен север. „Някои хора смятат, че руският север няма шанс да оцелее — казва Вячеслав Попов, руски политик от пристанищния град Мурманск, който бързо се разработва като товарно пристанище за изнасяния към Америка петрол. — Мисля, че това е абсолютно погрешно.“ Арктическият петрол, казва Попов, „ще подобри икономическата сигурност на Русия и ще помогне за възстановяване на някогашната ни слава.“

Като се имат предвид тези надежди, човек започва да разбира защо Русия не преследва агресивно защитата на климата и по-специално защо избягва да има нещо общо с Протокола от Киото от 1997 г. — амбициозния, макар и спорен международен опит да се намалят емисиите въглероден диоксид. Руските власти не отричат, че климатът на земята се затопля или че основната причина за това е произведеният от хората въглероден диоксид. Не отричат и участието на Русия в този процес. В момента Руската федерация произвежда 17 процента от всички емисии въглероден диоксид (отчасти защото руските фабрики, коли и електроцентрали са прекалено стари и замърсяват околната среда) — дял, който осигурява на Русия спорната чест да е третият по големина износител на въглероден диоксид в света веднага след САЩ и Китай.

Там, където руските и западните специалисти по климата се разминават, е по въпроса колко може да се направи или трябва да се направи, за да се намали приносът на Русия към климатичната каша. Руската икономика тъкмо излиза от почти пълната разруха в началото на 90-те години, когато брутният национален продукт намалял почти наполовина и правителството било на ръба на тотален крах. Дори и сега Москва едва може да си позволи да изхранва ветераните и пенсионерите си, да плаща на войниците си и да защитава ядрения си арсенал от посегателства, какво остава да опазва климата, който дели с целия свят. В очите на руските политици намаляването на емисиите въглероден диоксид означава или да се похарчат стотици милиарди рубли за подмяна на промишлената инфраструктура, или да се намали енергийното потребление и по този начин икономическото производство, като никой от двата варианта не се връзва с политиката на Москва за максимален икономически растеж. Като се добави и преобладаващото мнение сред обикновените руски граждани, бизнесмени и дори учени, че затоплянето на климата всъщност може и да е полезно, става ясно защо климатичната политика не е приоритет на руските политици и защо оптимизмът не е силна боя сред климатолозите. Както ми каза един американски енергиен икономист, „що се отнася до руснаците, малко затопляне определено не би било зле“.

 

 

Климатичните промени са последното и вероятно най-силно доказателство, че голямото ни майсторство в областта на енергетиката може по-точно да се опише като поредица от счетоводни грешки. Макар че евтините, изобилни изкопаеми горива явно са имали ключово значение за промишления ни успех и продължителна икономическа жизненост, откриваме, че в розовата картина, която сме си изградили за енергията като ключа към благоденствието, са пропуснати някои съществени разходи — от геополитическа нестабилност и променливи цени на петрола до вече покачващи се световни температури в резултат на отделяните в продължение на столетия емисии въглероден диоксид.

Колко в крайна сметка ще ни струват климатичните промени не е ясно, но първоначалните резултати едва ли ни дават причина за радост. Оценката на общия икономически ефект от покачващите се нива на световния океан, зачестилите урагани и суши, разпространението на заразни болести и други свързани с климата бедствия е от порядъка на десетки трилиони долари за последния век. Разходите за прекратяване на климатичните промени са не по-малко плашещи. Тъй като 90 процента от създадения от човека въглероден диоксид идва от горенето на газ, нефт и най-вече въглища и тъй като газът, нефтът и въглищата осигуряват повече от 85 процента от световната енергия, не бихме могли да „оправим“ проблема с климата, без да направим съществени промени в енергийната си икономика. Промени, които отиват отвъд приватизирането на ОПЕК или намирането на начини за сондиране в сибирския лед. Според един анализ, за да се направят всички промени в енергийната ни икономика, които са необходими за забавяне на емисиите въглероден диоксид, би струвало само на САЩ цял процентен пункт от брутния им национален продукт всяка година до края на следващия век. Ето защо Русия не е единствената страна, която изказва сериозни съмнения за климатичната политика или задава въпроса дали климатичните промени въобще има смисъл да се спират.

Въпреки че причините за климатичните промени са комплексни, повечето факти сочат към натрупването в атмосферата на „антропогенни“, т.е. произведени от човека промишлени замърсители, най-вече въглерод под формата на въглероден диоксид. Всички дейности, при които се изгарят изкопаеми горива, произвеждат въглерод в неочаквани количества. Изгарянето на един галон бензин например освобождава 2,5 кг въглерод, което е равно на малък пакет дървени въглища. Това означава, че повечето американци произвеждат по един тон въглерод годишно само като карат колите си. Изгарянето на един тон въглища дава почти тон въглерод, тъй като въглищата са почти чист въглерод.

Когато се издигне във въздуха под формата на въглероден диоксид, въглеродът обърква естествените охлаждащи механизми на атмосферата. Подобно на едностранно огледало въглеродният диоксид позволява на слънчевата светлина да премине през въздуха и да затопли земята, но след това не позволява на повечето от получената топлина да се излъчи обратно от земята в космоса. Това е познатият на всички „парников ефект“. През последните сто години той е повишил световните температури между един и три градуса по Фаренхайт, в зависимост от това къде се измерват температурите.

Разбира се, не всички смятат, че температурите са се покачили толкова много или че парниковият ефект съществува, или че антропогенният въглероден диоксид играе някаква съществена роля в световното затопляне. От години скептичните учени — някои от които финансирани от скептични енергийни компании — твърдят, че парниковият ефект е пресилен и че настоящата тенденция към затопляне е просто една от поредицата естествени тенденции към затопляне, които са се проявявали през годните. Учени като изтъкнатия атмосферен физик Фред Сингър, бивш служител на американската Агенция за защита на околната среда и някогашен говорител на енергийната промишленост, твърдят, че макар че антропогенните емисии въглероден диоксид може би допринасят за затоплянето, ефектът е пренебрежимо малък. „Дори и да го забележим, то ще бъде изключително малко и практически незначително — казал Сингър в отговор на въпрос преди няколко години. — Това ще бъде любопитен за учените факт, но няма да има практическо значение.“

През последните години обаче, тъй като новите данни за температурите продължават да потвърждават климатичните прогнози (както дори и някои енергийни компании признават), скептицизмът по отношение на глобалното затопляне идва основно от малка група учени, включително Сингър, както и от някои консервативни политици, много от които американски. Тези скептици вярват, че климатичните промени са огромна екологична конспирация, организирана от евросоциалисти и лудити^[1], за да се увеличи още повече регулирането на бизнеса и да се осакатят големите индустриализирани икономики в света, най-вече САЩ. Нека посочим само един от по-цветущите примери. Републиканският сенатор от Оклахома Джеймс Инхоф, който е председател на влиятелния Комитет по околната среда и благоустройството, отхвърля климатичните промени като „най-голямата измама, която някога е организирана на американския народ“.

Мнозинството специалисти по климата обаче, както и значителен брой политици в Европа и дори в САЩ смятат, че произведените от човека парникови газове са вдигнали температурите с до три градуса по Фаренхайт през последния век. Това увеличение може да изглежда съвсем незначително, докато човек не осъзнае, че краят на последната ледена епоха е започнал с увеличение от само три градуса. Не по-малко важно е, че докато на планетата след ледената епоха са й били необходими пет хиляди години, за да се затопли с три градуса, нашата малка тенденция към затопляне е отнела по-малко от един век и вече е предизвикала някои доста плашещи промени, включително намаляване на полярната ледена шапка с 15 процента, увеличаване на нивото на световния океан с 25 сантиметра и масово отдръпване на ледници, в допълнение към по-дългите и жестоки суши, по-топлите зими, повечето наводнения и урагани, разпространението на тропически болести и поредицата от рекордно горещи години. Петнадесет от шестнадесетте най-топли години, откакто е започнало да се води статистика през 1860 г., са били след 1980 г. Седемте най-топли години са били през 90-те години. Една година — 1998, е била най-топлата от норманското нашествие^[2] насам.

И все пак проучванията показват, че тези промени дават само най-бегла представа за това, което предстои. Макар че все още се спори за точното въздействие и сроковете на климатичните промени, повечето специалисти по климата, включително и уважаваният Междуправителствен съвет за климатичните промени на ООН, твърдят, че освен ако емисиите въглероден диоксид не се намалят рязко през следващите няколко десетилетия, световните температури ще се покачат с цели седем градуса по Фаренхайт до 2050 г. и с цели десет градуса до 2100 г. При тези температури може да очакваме нещо като безкрайно лято, когато ледените шапки ще се стопят окончателно, морското ниво ще се покачи с петдесет сантиметра (и ще продължи да се покачва в продължение на векове), островните държави ще бъдат потопени, цели тропически райони ще се превърнат в пустини, ще изчезнат различни видове, а бурите ще станат по-чести и смъртоносни.

Голяма част от това, което наричаме нормален живот, ще се промени. В умерените зони като САЩ и по-голямата част от Европа прериите и обработваемите земи бързо ще се превърнат в безплодни пустини. Горските пожари ще зачестят и ще станат много по-разрушителни. Летата ще бъдат много горещи, а зимите — доста по-влажни. Дивата природа ще се промени. По-студенолюбивите птици и животни ще мигрират или ще загинат. Тропическите насекоми, бактерии и вируси ще се разпространят и ще донесат куп непознати за умерения климат болести. Според проучване на белгийски и британски изследователи увеличение на температурите с пет градуса (по Фаренхайт) може да предизвика осем милиона нови случаи на малария годишно и да доведе до разпространение на болестта в Австралия, САЩ и Южна Европа.

Оценката на свързаните с тези бедствия разходи засега е предполагаема, но дори и консервативните прогнози са шокиращи. Проучване на „Бритиш Енърджи“^[3] показало, че умерено покачване от около четири градуса по Фаренхайт може да доведе до селскостопански загуби от провалени реколти, ерозия на почвата, опустиняване и наводнения за повече от 265 милиарда долара годишно в целия свят. Резултатите от влиянието на климата върху запасите от питейна вода — от затлачването на реки и водохранилища до навлизането на солена вода в питейните кладенци вследствие на покачването на морското ниво — може да доведат до разходи от над 300 милиарда долара годишно. Разходите за човешко здраве също ще се покачат. Разпространението на болести ще доведе до повишаване на медицинските разходи. По-честите горещи вълни като онази, която уби хиляди души в Европа през 2003 г., ще причинят още повече смъртни случаи. При един от възможните сценарии, който приема, че морското ниво ще се покачи с 50 сантиметра, ураганната дейност ще скочи с 25 процента, а зимните дъждове и снегове ще се увеличат с 10 процента, много държави ще бъдат засегнати от масово нарастване на смъртността и ще понесат милиарди долари пропуснати възможности за печалба.

Нещо повече, климатичните промени не са бедствие, което засяга всички поравно. Докато северните по-богати страни може да понесат сравнително по-малки вреди или дори да спечелят в определени аспекти от глобалното затопляне, най-жестоките последици — покачването на морското ниво, наводненията и провалените реколти — ще се усетят най-вече в Африка, някои части на Азия и малките островни държави. На тези райони вече им се налага да се борят със суша, болести и граждански вълнения, а са прекалено бедни, за да могат да се надяват, че ще се защитят от нова атака. Гладът е най-голямото притеснение. Според проучване на Оксфордския университет евентуална промяна на температурите дори с половин градус ще промени мусоните, които сега осигуряват жизненоважни дъждове на по-голяма част от Азия, като в резултат на това реколтите ще намалеят и десетки милиони хора ще бъдат принудени да се преместят. Дори и малка промяна на температурите ще направи повече от двадесет и шест милиона бангладешци бежанци. Цели дванадесет милиона души ще напуснат Египет, а повече от двадесет милиона индийци ще бъдат принудени да мигрират. Както казал на един репортер председателят на Междуправителствения съвет за климатичните промени Раджендра Пачаури миналата година, за много от тези държави климатичните промени „ще бъдат последната капка, преди чашата да прелее“.

Учените са особено притеснени за Китай, където влиянието на климатичните промени върху селското стопанство се очаква да е най-голямото в света. Според някои прогнози това може да доведе до сто милиона бежанци заради глада и да създаде политическа нестабилност от невъобразим мащаб. „С ескалирането на вътрешното напрежение в Китай — пише журналистът Рос Гелбспан — съветниците по национална сигурност в целия свят ще започнат периодично да докладват на президентите си за военната готовност на страните си да нападнат Китай в случай на нужда.“

Гелбспан може и да отива твърде далеч. Но не е трудно да разберем защо климатичните промени се смятат за най-големия енергиен проблем и вероятно най-голямото предизвикателство пред архитектите и потребителите на следващата енергийна икономика. Тъй като въглеводородите днес осигуряват 85 процента от енергията в света и като се имат предвид сегашните тенденции, ще продължат да играят основна роля още десетки години напред, сериозното ограничаване на емисиите въглероден диоксид би означавало да се изостави съществуващата енергийна система и да се намери нещо ново. Едва ли е за учудване, че тази идея не е много популярна. Независимо от всеобщото разбиране на връзките между енергията и климата и независимо от широкото съгласие за нуждата в крайна сметка да преминем към безвъглеродна енергийна икономика, повечето правителства, компании и хора все още не са готови да се посветят на такава крайна програма.

Развиващите се страни като цяло отказват сами да намалят емисиите въглероден диоксид. Китай например усилено гради бъдещата си енергийна инфраструктура на базата на въглищата — най-замърсяващото и най-неекологично гориво — и до 2020 г. ще надмине САЩ като водещ производител на емисии въглероден диоксид. От своя страна индустриализираните страни, макар че днес отделят най-много въглероден диоксид (и въпреки че са спечелили най-много от въглеводородната икономика), не са по-склонни да забавят потреблението си на изкопаеми горива или да похарчат трилиони долари за замяна на съществуващата енергийна система. Всъщност в някои случаи индустриализираните нации — най-вече Русия и САЩ, които заедно произвеждат две пети от всички емисии въглероден диоксид, практически осуетяват опитите за въвеждане на последователна стратегия за климата в света.

Така, макар че човек очаква след двадесет години научни и политически дебати да види поне общата рамка на някакъв план за действие, вместо това климатичната политика е блокирана в непонятна игра, в която правителства, корпорации и групи за застъпничество спорят кой е най-виновен за миналите емисии, кой трябва да намали бъдещите емисии и кой трябва да плати за всичко това. В същото време световната общественост гледа с отегчение и неразбиране.

И все пак, въпреки че почти не присъстват в обществените обсъждания, климатичните промени остават не само един от най-неотложните дългосрочни въпроси, но и един от най-важните фактори за развитието на следващата енергийна икономика. Начинът, по който решим да се справим (или да не се справим) с климатичните промени, освен всичко останало ще определи и какви енергийни системи ще строим, колко бързо ще ги строим и дали животът в бъдеще по същество ще бъде по-добър или по-лош. Както казва един бивш преговарящ по въпросите на климата в правителството на Клинтън, „климатът може да бъде огромната сила, която ще промени модела на използване на енергията, начина, по който вие и аз използваме енергията“.

В известен смисъл климатичните промени се очертават като единствения истински двигател за една изцяло нова енергийна икономика. Макар че и други свързани с енергията притеснения като изчерпването на петрола и ценовите колебания също променят енергийната икономика, тяхното въздействие не е фундаментално, защото те не премахват зависимостта ни от въглеводородите. „Разрешаваме“ проблема с изчерпването, като просто преминаваме на природен газ или въглища, или на изобилния тежък петрол, или катранен пясък. „Разрешаваме“ проблема с колебанията в цените на петрола, като променяме режима в Ирак. С други думи, ако трябва някак си да намерим начин да произвеждаме и използваме енергия, без да отделяме въглерод (до което трябва да води всяка разумна климатична политика), то това е съвсем различна работа. Ако искаме да видим как трябва да се промени енергийната ни политика в дългосрочен план и докъде да ни отведе, трябва по-внимателно да погледнем странния древен танц между енергията и климата.

 

 

Климатичните промени вероятно се разбират най-добре като гигантска катастрофа, неволно прекъсване на течащия от милиарди години процес, чрез който земята се е превърнала от врящ отровен ад в тучна и гостоприемна люлка на живота. В най-стари времена атмосферата ни много повече приличала на тази на Венера. Състояла се най-вече от въглероден диоксид, който заради парниковия ефект поддържал температурите прекалено високи, за да могат да съществуват някакви сухоземни животни.

С течение на годините обаче повечето от този проблемен въглероден диоксид бил погълнат от система въглеродни „резервоари“. Морската вода например естествено абсорбира въглероден диоксид и днешните ни океани са пълни с предисторически въглерод — около тридесет и пет трилиона тона. По-важно е, че въглероден диоксид се улавя и складира от зелените растения. През хилядолетията най-старите папрати и гори са погълнали трилиони тонове въглероден диоксид, след това са го превърнали с помощта на фотосинтезата в животворен кислород и въглехидрати. Това така наречено растително улавяне е само временно. Когато едно зелено растение загине, изгори или бъде изядено, складираният в него въглерод може да се върне в атмосферата като въглероден диоксид, където може да се носи в продължение на векове, преди отново да бъде уловен, което сега се нарича въглероден цикъл. Но в течение на милиарди години повечето от улавяния от растенията въглероден диоксид бил складиран или „изолиран“ в по-постоянни геологически форми като варовик, шисти и, разбира се, въглеводороди — въглища, нефт и газ.

Допреди около петстотин години този огромен процес на улавяне на въглерод течал като по вода. Растенията поглъщали толкова много въглероден диоксид, че концентрацията на въглероден диоксид в атмосферата, т.е. реалният брой самостоятелни молекули въглероден диоксид, които се носели около другите молекули във въздуха, била паднала до незначително ниво — около 270 части на милион. Това драстично намалило парниковия ефект и температурите се понижили значително. Въглеродният цикъл бил постигнал грубо равновесие — за всяка молекула въглероден диоксид, отделена от разлагащо се растение или пожар, друга молекула се абсорбирала от горите или океаните. Фактически въглеродният цикъл даже бил леко изпреварващ. Всяка година естествените процеси на земята отделяли около 210 милиарда тона въглероден диоксид в атмосферата. В същото време всяка година горите, прериите, джунглите и обширните райони с водорасли поглъщали около 213 милиарда тона, като осигурявали резерв за „сигурност“ от около 3 милиарда тона годишно, което било достатъчно да погълне всяко допълнително количество въглероден диоксид, което би могло да се отдели от горски пожар, вулкан или дори от комин от прединдустриалната епоха.

Около 1500 г. тази благоприятна тенденция започнала бавно да се променя. Тъй като разрастването на селското стопанство и търсенето на дърва за огрев изчерпвали горския ресурс, естествените възможности на планетата отново да абсорбира въглерода намалели. Нещо повече, индустриалната революция с ненаситния си глад за енергия довела до рязък скок в изгарянето на въглеводороди, като по този начин неволно обърнала продължилия стотици милиони години процес на складиране на въглерод.

От края на XVIII век емисиите антропогенен въглероден диоксид са се увеличили от незначителните сто милиона тона въглерод годишно на около 6,3 милиарда тона годишно, което е два пъти повече, отколкото биосферата може лесно да абсорбира. Тъй като сега в атмосферата влиза повече въглерод, отколкото може да бъде уловен (с около 3,2 милиарда тона всяка година), концентрацията на въглерод в атмосферата отново е започнала да се покачва и в момента е около 370 части на милион.

Нещо повече, понеже драстично сме надминали възможностите на природната система отново да поглъща въглерод и понеже естествената обратна абсорбция може да отнеме години, концентрацията в атмосферата ще продължи да се покачва още векове наред, независимо какво правим. Дори да можем по някакъв начин да запазим емисиите въглероден диоксид на сегашните им нива да речем, т.е. около 6,3 милиарда тона годишно, концентрацията ще продължи да се увеличава бавно, но постоянно с 1,5 части на милион годишно, като ще достигне 520 части на милион до 2100 г. и през това време ще доведе до значително затопляне. Така че съществува огромен времеви интервал между предприемането на действия и появата на благотворни резултати от тези действия. Както отбелязва изследователят Бен Престън от Центъра „Пю“ по световните климатични промени, една от водещите екологични организации с идеална цел, която работи по климатичната политика, „Дори ако човешките същества още днес престанат да отделят въглерод, ще са необходими около двеста-триста години, за да могат естествените резервоари да отстранят излишния въглероден диоксид, който е вече в атмосферата, и да върнат въглеродния диоксид до нивата му от преди индустриалната ера.“

На този етап прекратяването на всички емисии въглероден диоксид и дори замразяването им на сегашните нива не е възможно, като се имат предвид прогнозите за ръст на населението и икономическата дейност и като се отчете инерцията на разширяване на енергийната икономика, която използва почти само въглища, нефт и газ. Емисиите в момента се увеличават с около 3 процента годишно и се очаква да достигнат дванадесет милиарда тона годишно до 2030 г. и повече от двадесет милиарда тона до края на века. При тази скорост концентрацията на въглерод в атмосферата ще достигне 1100 части на милион до 2100 г. — ниво, при което дори и скептичните климатолози признават, че ще настане истински ад.

Все още се спори колко точно може да се увеличи концентрацията, преди да се изпечем. Но повечето климатични модели показват, че когато концентрацията надвиши 550 части на милион, ще започнем да изпитваме „опасни“ нива на затопляне и щети, особено в чувствителни райони като ниско разположените държави или тези, които вече са засегнати от сушата. На повечето специалисти по климата им се иска концентрацията да се стабилизира на 450 части на милион, което е с около 20 процента повече от сегашните нива. Според моделите при концентрация от 450 части на милион бихме избегнали повечето дългосрочни последици и вместо това ще изпитаме нещо като „затопляща светлина“ с умерена загуба на крайбрежна земя, умерена загуба на видове, умерено опустиняване и умерен ръст на ураганите, зимните порои, летните суши, горските пожари и други свързани с климата промени във времето. Придържането към границата от 450 части на милион би било достатъчно да се спасят поне някои от ниско разположените страни и други уязвими райони.

Но точно това е трудното. За да се стабилизират нивата дори и на 550 части на милион, казват учените, ще трябва да се случат някои невероятни неща. Първо, емисиите въглероден диоксид ще трябва да достигнат своя връх от около 11 милиарда тона годишно между 2030 и 2035 г., преди да паднат рязко и да продължат да намаляват до края на века. Според директора на американския Обединен научен институт по световните промени Гери Стоукс до 2100 г. „ще трябва да слезем до 6 милиарда тона въглероден диоксид, като населението не само ще бъде много по-голямо от сега, но и много по-богато“. Трудно е да си представим такова рязко намаление, като се имат предвид сегашните технологични тенденции. С други думи, за да достигнем пик от 11 милиарда до 2035 г., всеки човек на планетата не трябва да отделя повече от 1,2 тона въглерод годишно, което е около една трета от емисиите на глава от населението в индустриализираните държави днес и едва една шеста от емисиите на глава от населението в САЩ! Фактически, за да се постигне тази цел, само САЩ ще трябва да намалят общите си емисии със 70 процента до края на века, независимо че ще имат по-голямо население и много по-голяма икономика и според сегашните прогнози ще използват значително повече изкопаеми горива.

Можем ли да постигнем тази цел? Вярно е, че ставаме далеч по-малко „въглеродоемки“, отколкото сме били преди — отделяме далеч по-малко въглерод за производството на един ват енергия, отколкото да кажем преди сто години, защото постепенно сме преминали на комбинация от горива с по-ниско въглеродно съдържание (повече нефт и газ и съответно по-малко въглища и дърва). Освен това съществуващите енергийни технологии — от двигателите с вътрешно горене и нафтовите печки до газовите електроцентрали — като цяло стават по-ефективни и по-чисти. Тази тенденция за намаляване на въглеродната интензивност обаче ще се компенсира от очакваното увеличение на населението и икономическия растеж — двата катализатора на енергийното потребление и по тази причина главните виновници за емисиите въглероден диоксид.

Като се има предвид очакваният ръст на населението и икономическата дейност, повечето климатолози смятат, че дори и 550 части на милион е таван, който просто не може да бъде наложен на енергийна икономика, която все още е макар и частично зависима от изкопаемите горива. Това не са добри новини в един свят, който, ако се запазят сегашните тенденции, през 2050 г. все още ще получава половината от основната си енергия от въглища, нефт и газ. „Ако гледаме къде сме в момента, ще достигнем 550 части на милион до средата на века — казва Престън от Центъра «Пю». — Ако въобще имаме шанс да се стабилизираме на това ниво, това ще означава да престанем да използваме изкопаеми горива през следващите четиридесет години.“ С други думи, каза ми Стоукс, не само че ни трябва ново поколение енергийни технологии, но и трябва да започнем да ги разработваме веднага и след това да ги въведем в масова употреба „през следващите двадесет години“.

 

 

Чувството за неотложност и тревога е отразено най-добре в Протокола от Киото от 1997 г. Там под натиска на еколози и прогресивни политици, включително и американския вицепрезидент Ал Гор, и въпреки усиленото лобиране от страна на енергийните компании и петродържавите, повечето страни в света официално са си обещали една на друга, че до 2012 г. глобалните въглеродни емисии ще паднат под нивата си от 1990 г. Това било смело обещание. Като се има предвид скоростта, с която се увеличават емисиите и невъзможността на развиващите се страни да помогнат икономически, тежестта на Киото щяла да падне почти изцяло върху раменете на индустриализирания свят. Германия, Великобритания, Франция и други членки на Европейския съюз (ЕС) например били готови да намалят емисиите си с 8 процента под нивата от 1990 г. Япония се съгласила на 6 процента. Най-впечатляващата отстъпка била направена от САЩ — най-големия производител на въглероден диоксид и до този момент най-неотстъпчивата страна по въпроса за климатичната политика, които се съгласили на 7-процентно намаление.

По онова време много защитници на климата приветствали протокола като пробив, а последвалият му провал се приписва на егоистичната политика на корпорациите и индустриализираните държави, най-вече на САЩ. Според това виждане сделката пропаднала след като правителството на Клинтън изведнъж осъзнало, че за да спази обещаните намаления, Белият дом ще трябва да се прицели в големите американски замърсители като производителите на коли и комуналните предприятия на въглища — ход, равносилен на политическо самоубийство преди планираната изборна кампания на Гор през 2000 г. Въпреки очевидния интерес на Гор да подпише договор за климата „в крайна сметка всичко опря до груба политика“, спомня си един американски анализатор на климатичната политика, който, подобно на много други, е склонен да говори само неофициално. „Клинтън и най-вече Гор смятаха климата за важен, но не искаха да направят нищо, което би обидило автомобилните компании, отоплителните дружества или произвеждащите въглища щати“ — каза той.

Така въпреки че американските преговарящи настоявали за намаляване на емисиите в Киото, правителствените служители у дома не правели нищо, за да изготвят програма, с която да извършат намаленията. Вместо това според наблюдатели САЩ тайно планирали да спазят договорните си задължения колкото се може по-евтино и безболезнено. Първо, Вашингтон смятал да изпълни целта си от 7 процента като поиска „кредит“ за обширните си гори, които теоретично могат да изолират въглерод (както казват енергийните експерти), който да се приспадне от американските емисии. Второ, САЩ възнамерявали да купуват емисии от други държави. На Русия например, чиято икономика се била сринала след 1990 г. и чиито емисии въглероден диоксид били паднали с една трета, договореностите от Киото й позволявали да продава „неизползваните“ емисии като кредити на държави като САЩ, които не искали сами да направят намаления.

Тези две маневри ядосали еколозите, както и много правителствени представители в Европа. „Никой не отрича, че изолирането на въглерод или купуването на емисии от чужбина може да помогне — казва Айлин Клосън, бивш заместник-министър по екологията в Държавния департамент на САЩ, която в момента отговаря за климатичната политика на Центъра «Пю». — Но идеята, че най-голямата икономика в света и най-голям производител на емисии може да използва само тези възможности, без да трябва да прави каквото и да било с индустрията или енергийния си сектор, е прекалена. Въпреки цялото красноречие на Клинтън и Гор те постигнаха договор, който никой нямаше намерение да изпълнява.“ В крайна сметка, каза ми Клосън, главната цел на администрацията на Клинтън в Киото беше „да изглежда добра пред избирателите, които са важни за Клинтън — еколозите и гласоподавателите без твърди политически предпочитания“.

Но макар че политиката на национален егоизъм, особено на САЩ и Европа, със сигурност попречила на постигането на резултати от Киото, както и на дискусиите след това, истинският проблем бил, че Договорът от Киото всъщност въобще не успял да отрази характера на проблема, който трябвало да разреши. Колкото и да е парадоксално, въпреки че определените цели и срокове за намаляване на емисиите може и да създавали успокояващото впечатление, че нещо се прави, изпълнението на целите от Киото и извършването на необходимите промени в енергийната инфраструктура вероятно щели по-скоро да навредят, отколкото да помогнат. „Всички се вживяха в определянето на тези цели и срокове за намаляване на емисиите — казва Дейвид Виктър, ръководител на Програмата за енергетика и устойчиво развитие на Станфордския университет и един от най-изявените експерти по климатична икономика. — Но никой не погледна внимателно доколко тези цели са постижими. Промишлеността не искаше цели. Еколозите искаха цели и срокове, които не бяха постижими. Гор пък наистина искаше това да успее и затова прие политика, която в крайна сметка не беше постижима.“ Това, което Договорът от Киото пропуснал да отрази, е, че климатичните промени са дългосрочен, натрупващ се проблем. Затоплянето се определя не от това колко въглероден диоксид отделяме през определена година, а от натрупването на въглероден диоксид в атмосферата в продължение на столетия. Накратко, ние, хората, имаме „въглероден бюджет“, т.е. общо количество въглерод, което можем да пуснем в атмосферата в дългосрочен план, преди да си създадем проблеми. Според Междуправителствения съвет за климатичните промени и много други експерти по климата, ако отделим не повече от 1,225 трилиона тона въглерод до 2300 г., концентрацията в атмосферата ще остане под 450 части на милион и ще ни позволи да избегнем повечето от най-лошите последици от затоплянето. Разпределени за триста години, 1,225 трилиона тона правят средно по 4,1 милиарда тона годишно. Това означава, че дори ако емисиите сега са 6,3 милиарда тона и се покачват, това в крайна сметка няма да има значение, стига накрая да намалим годишните емисии достатъчно, за да постигнем средно годишно ниво от 4,1 милиарда тона.

Накратко, имаме малко време да си поемем въздух, което е добре, защото в момента нямаме почти никаква представа какво ще е окончателното решение на проблемите с климата. Ние не само, че зависим от енергийните технологии, които тепърва ще се откриват, но и разбирането ни за климатичните промени и тяхната цена, а по тази причина и нашата увереност за „най-доброто“ решение, със сигурност ще продължи да се развива.

Какъвто и курс на действие да изберем днес, той ще трябва да се промени вероятно съществено след десет години или по-скоро. В този смисъл климатичната политика е нещо като хазарт — след десет години климатичната криза ще е значително по-голяма, но пък и ние ще знаем много повече за сериозността на проблема и за възможностите за разрешаването му.

„Тези условия създават дилема за политиците — отбелязва Бил Ланеман, ръководител на вашингтонския Национален разузнавателен съвет, който съветва разузнавателните агенции по въпросите на енергетиката и други заплахи за сигурността на САЩ. — Необходима е някаква стратегия за борба с промените в климата, но всяка подробна стратегия би била прекалено скъпа за изпълнение. Какво би станало, ако тези стратегии се окажат неподходящи, защото явлението глобално затопляне е било разбирано неправилно, когато са били разработвани и изпълнявани стратегиите? Светът ще е отделил огромни суми от оскъдния си капитал [за] ненужни поправки, като ще е оставил [по-малко] ресурси за ефективно справяне с глобалното затопляне, когато вече за процеса ще се знае повече.“ Климатичната политика, казва Ланеман, „трябва да е някаква предпазна стратегия, защото ако държавите по света отделят прекалено много средства за големи, международни усилия за обръщане на климатичните промени и се окаже, че тези стъпки са били неефективни, ще бъде много трудно да се възстановят и да започнат да взимат правилните мерки“.

Така, макар че много твърди активисти като „Грийнпийс“ все още настояват за строги ограничения в стил Киото, очертаващият се консенсус между климатичните икономисти е, че климатичната политика трябва да остане гъвкава. Определените цели за концентрация на въглероден диоксид в атмосферата са важни в дългосрочен план, но трябва да си осигурим значителна гъвкавост по отношение на това как и кога да изпълним тези цели. Например, тъй като дърветата и други зелени растения наистина премахват въглероден диоксид от атмосферата, на страните трябва да се разрешава да намаляват емисиите си, като засяват нови гори. Трябва да се вземат предвид разликите между промишлените сектори. Въпреки че транспортът произвежда една трета от всички емисии въглероден диоксид, всъщност може да е по-разходосъобразно усилията да се насочат към енергийния сектор, защото е по-лесно да се замени една електроцентрала, отколкото четиридесет хиляди коли и камиони.

Трябва да се имат предвид и регионалните разлики. Китай и Индия например скоро ще бъдат най-големите производители на въглероден диоксид. И все пак тъй като енергийните им икономики са много различни, подходът им към намаляване на въглероден диоксид също трябва да е различен. Докато Китай, който вероятно ще изгради енергийната си икономика на основата на електричество от въглища, би спечелил най-много от политика, насочена към ефективността и използването на технологии за „чисти въглища“, то Индия с огромното си селско стопанство може по-ефективно да намали емисиите си въглероден диоксид, като премине от петрол и въглища към по-чистите биогорива, произвеждани от селскостопански култури, растителни отпадъци и други видове биомаса. „Най-важното нещо, което сме научили през последните десет години, е, че е необходима гъвкавост — казва Ричард Ричълс, икономист от Станфорд, който участвал в изготвянето на докладите на Междуправителствения съвет за климатичните промени и който съветва производителите на въглища при разработването на предпазни стратегии. — Гъвкавост по отношение на това къде да се намалява въглеродът и от кого, както и по отношение на това кой да плаща за намаляването.“

И наистина, макар че би било справедливо всички страни да намалят емисиите си поравно, всъщност е много по-ефективно първо да се направят най-евтините намаления, независимо къде са те. В Китай например енергийният сектор е толкова неефективен и неекологичен, че една сравнително малка инвестиция в мерки за енергийна ефективност би намалила много повече емисии много по-бързо, отколкото същата инвестиция в Европа или САЩ, чиито енергийни сектори вече са по-ефективни и замърсяват по-малко и следователно намалението на емисиите ще е по-малко. Казано по друг начин, на тон излиза по-евтино да се избегнат емисиите въглероден диоксид в Китай, отколкото в Европа или Америка и тъй като за климата няма голямо значение откъде идва въглероден диоксид, по-евтиният път почти винаги е по-добрият.

Този подход на най-малките разходи има много последици за климатичната политика. Страните като Китай, където е евтино да се намалят емисиите въглерод, могат всъщност да продават редуцираните си емисии на държави като САЩ или Европа, където намаляването на емисиите е скъпо. Едно германско отоплително дружество, за което разходите за намаляване на въглеродните емисии у дома са високи, би могло просто да плати на някоя китайска електроцентрала да намали емисиите в Пекин. Китайците получават необходимите им средства, за да подобрят ефективността, германската компания избягва високите разходи, а на атмосферата е спестен един тон въглерод.

Много експерти по климата смятат, че световната система за търговия с въглеродни емисии е единствената постижима климатична политика, тъй като тя използва възможностите на пазара за намаляване на емисиите по най-ефективния и икономичен начин. Проучвания на Форума по енергийно моделиране на Станфордския университет показват, че ако индустриализираните държави разполагат с гъвкавостта да купуват редуцираните си емисии навсякъде по света, общите дългосрочни разходи за климатичната политика ще паднат наполовина. Тези спестявания са решаващи, защото в момента разходите за контролиране на въглерода по традиционните методи се очаква да са колосални — достатъчно, за да намалят икономическия растеж в страни като Америка и Япония с цели 2 процента годишно. „От гледна точка на икономическата ефективност е по-важно да се намалят емисиите където е най-евтино, независимо кой плаща за това — каза ми Ричълс. — Така че ако в Китай има възможности, така наречените «ниски плодове», ни е необходима политика, която се възползва от това, дори и ако китайците не могат или не искат да платят за изпълнението й.“

Дотук идеята за гъвкавост не изглежда прекалено радикална, но застъпниците й като Ричълс отиват една крачка по-нататък, като предлагат гъвкавост и по отношение на времето. Въпреки че много еколози настояват веднага да се направят големи намаления на емисиите ала Киото, това може и да не е най-разумното решение от гледна точка на икономиите. Например, макар че имаме голям напредък в новите безвъглеродни технологии като вятърната или слънчевата енергия или получаването на водород от възобновяеми енергийни източници, за да станат тези технологии конкурентни като разходи, може да им трябват още години и дори десетилетия. Да се опитаме да ги приложим прибързано в целия свят би било толкова скъпо, че дори и най-богатите страни биха се разорили. С една дума, няма да бъдат приложени.

Дори и да разполагахме днес с конкурентни по отношение на разходите безвъглеродни технологии, пак щяхме да сме в задънена улица. Съществуващата на базата на изкопаемите горива инфраструктура струва около десет трилиона долара, а елементите й — всичко от електроцентралите и супертанкерите до нафтовите печки и джипове — трябва да се използват между десет и петдесет години, за да се изплатят капиталовите разходи. Всяко „предварително извеждане от експлоатация“ на тази въглеводородна инфраструктура би накарало електрическите дружества, петролните компании и другите собственици на тези активи просто да отпишат стотици милиарди долари като загубена стойност, а това е икономически удар, който малцина собственици и инвеститори биха приели без яростна политическа битка.

Според експертите единственото практическо решение е да си зададем темпо, да определим срокове за изпълнение на стратегията за намаляване на емисиите, така че тя по-добре да отговаря на естествения „оборот“ на основния капитал. Пак ще заменим електроцентралите на въглища, дизеловите автобуси и неефективните климатици, но ще го направим към края на икономическия им живот. Тази стратегия не само че избягва извеждането на огромни активи от работа преди края на експлоатационния им период, но и дава на заместващите технологии, каквито и да се окажат те, повече време за усъвършенстване и което е не по-малко важно, повече време за поевтиняване. Освен това като имаме предвид, че с един долар днес винаги ще си купим по-малко, отколкото с един долар в бъдеще (според принципа за „стойността на парите във времето“), наистина има смисъл да се отложи поне част от намаляването на емисиите.

Вярно е, че тази стратегия е рискована. Тя означава да позволим на емисиите междувременно да се увеличат вероятно толкова, че концентрацията в атмосферата да надмине 450 и дори 550 части на милион поне за известно време. И все пак, казва Ричълс, като намаляваме разходите за подмяна и даваме време на алтернативните технологии да напреднат, ние значително подобряваме шансовете си да направим още по-големи редукции по-късно. „Хората мислят за абсолютния таван на концентрациите, но защо да не може да надскочиш 450 части на милион заради оборота на основния капитал, ако след това ще намалиш емисиите по-бързо? — пита Ричълс. — В момента просто нямаме енергийни алтернативи, които са достатъчно нискоразходни, но след двадесет-тридесет години сигурно ще имаме.“

Едва ли е за учудване, че много еколози и енергийни експерти са силно скептични по отношение на политиката на „отложеното действие“ (те казват, че много от защитниците й като Ричълс случайно са свързани с индустриите, на които най-силно им се иска да отложат каквито и да било действия по въпроса с емисиите). Независимо от пристрастията на експертите като Ричълс обаче, позицията им, че не бива веднага да се предприема рязко намаляване на емисиите само за да се прави нещо, не трябва да се пренебрегва. САЩ наистина може да са много виновни за забавянето на климатичната политика. Но е ясно също така, че страната не би могла да изпълни целите си от Киото, без това да доведе до значителен икономически разрив, дори и да беше започнала да намалява емисиите си през 1997 г. Сега със сигурност не би могла да изпълни целите, тъй като между 1990 и 2000 г. въглеродните емисии в САЩ са се увеличили с повече от 10 процента. Дали им харесва или не на климатичните активисти, САЩ биха били много по-полезен участник в климатичната политика, ако предприемат постепенно намаляване на емисиите.

 

 

Разбира се, за да върши работа този подход на изчакване, а не просто да се превърне в оправдание за постоянното отлагане на конкретни действия, САЩ и другите индустриални нации трябва незабавно да предприемат някои стъпки, а досега не са го направили.

Първо, ако ще разработваме и прилагаме нискоразходни безвъглеродни енергийни технологии в следващите двадесет години, трябва още сега да отделим огромни количества капитал (от порядъка на стотици милиарди долари) за научноразвойна дейност. Днес почти всяка основна алтернативна технология, независимо дали слънчева, вятърна или водородна, както и технологиите за улавяне и изолиране на въглероден диоксид, имат потенциал да станат значително по-добри и евтини с помощта на допълнително финансиране за проучвания. Вместо това от 1985 г. насам правителственото финансиране за научно-развойна дейност в енергетиката е намаляло във всички индустриални страни без Япония (островна държава, която е изцяло зависима от енергийния внос и е далеч по-отдадена на мерките от Киото от САЩ). „Успяхме да съберем документи за по-малко от 15 милиарда долара инвестиции годишно в разработването на енергийни технологии от държавните и частните фирми в света — оплакват се авторите на скорошно проучване на климата и технологиите. — Въпреки че делът на САЩ (във финансирането на научноразвойни дейности) е един от най-големите в света, той представлява по-малко от 0,05 процента от брутния вътрешен продукт на САЩ и по-малко от 2 процента от всички научноразвойни дейности, проведени в САЩ.“

Учените трябва да обърнат повече внимание и на икономическите въпроси и да помислят както за последиците от глобалното затопляне, така и за цената на намаляването на емисиите. Оценката на общия икономически ефект за САЩ например е между 37 милиарда долара и 351 милиарда долара, в зависимост от това кой икономически модел се използва и как се оценяват различните фактори като честотата на бурите например. Тези огромни разлики не позволяват смислено да се обсъжда проблемът. По подобен начин има големи разлики и в оценките на разходите за избягване на климатичните промени. Според проучване на Института за световните ресурси оценките на разходите на САЩ за спазване на задълженията от Киото за намаляване на въглероден диоксид варират между 20 долара на тон и 400 долара на тон въглерод. Без ясна представа за разходите, които им предстоят, правителствата просто не могат да вземат разумни решения къде да насочат усилията си, да инвестират пари или да започнат преговори с други страни.

Второ, макар и да признаваме, че има смисъл да изчакаме разработването на нови енергийни технологии, не можем да сме сигурни, че само тези технологии ще са достатъчни за намаляване на емисиите до необходимите нива, особено ако нищо не се направи междувременно за намаляване на въглеродните емисии или общото енергийно потребление. Икономическият анализатор от Обединения научен институт по световните промени Бил Чандлър предлага веднага да се вземат мерки за подобряване на енергийната ефективност и насърчаване на постепенното преминаване към горива с ниско съдържание на въглерод като природен газ и биогорива, като по този начин се намали тежестта върху новите енергийни технологии, когато те в крайна сметка бъдат приложени. „Би било невероятно рисковано да кажем: «Нека просто да разработим нови технологии, които да започнем да въвеждаме през 2030 г.» — ми каза Чандлър. — Много по-умно и далеч по-малко рисковано е да се опитаме да намалим ръста на енергийното потребление и емисиите парникови газове с последователни мерки, като повишаване на стандартите за горивна икономичност и подобряване на стандартите за уредите. По този начин, когато новите технологии се появят, има надежда, че те ще могат да поддържат това ново, по-ниско ниво на енергийно търсене.“

Трето, и може би най-важно, ако ще отлагаме намаляването на емисиите в краткосрочен план, имаме нужда от система, която да гарантира, че това намаляване все пак ще бъде предприето в крайна сметка. Имаме нужда от политическа рамка, която да поставя цели за емисиите, да определя срокове за постигане на тези цели, да предвижда с колко ще намали всяка страна емисиите, да описва пазарните механизми за търговия с въглеродни емисии и да съдържа правила за изпълняване на намаленията и наказания за страните, които не спазват задълженията си. Най-вече имаме нужда от волята да преобразим икономическата си система по начин, който взема предвид климатичните промени и свързаните с това разходи, като признава въглеродните „разходи“. Накратко, имаме нужда от международна система за борба с климатичните промени. И като се има предвид, че климатичната политика всъщност се е влошила след провала на Протокола от Киото, това може да окаже най-трудното за изпълнение изискване.

 

 

Климатичната политика днес се определя основно от съперничеството между Америка и Европа — трансатлантическа вражда, която е едновременно икономическа и до учудващо голяма степен идеологическа и която се засилила след избирането на Джордж Буш и началото на войната срещу тероризма. Няколко месеца след като встъпил в длъжност, Буш дал да се разбере, че не се интересува особено от климатичната политика и че не го е много страх от мнението на международната общност по въпроса. Той не изпълнил предизборното си обещание да определи въглеродния диоксид като замърсител, след това отхвърлил Договора от Киото като „фатално сбъркан“, защото международното споразумение не задължавало развиващите се страни да намалят своя дял емисии. Белият дом нападнал и самата наука за климатичните промени и поискал престижната Национална академия на науките независимо да прегледа заключенията в доклада на Междуправителствения съвет за климатичните промени. Когато тази тактика дала обратен резултат (Националната академия на науките всъщност потвърдила данните на Междуправителствения съвет за климатичните промени), правителството безгрижно заявило, че САЩ не могат да намалят емисиите, защото държавата била в дълбока „енергийна криза“. Когато Междуправителственият съвет за климатичните промени излязъл с доклад, който посочвал, че фактически съществуват широк кръг технологии и линии на действие, които драстично да съкратят разходите за намаляване на емисиите, правителството на Буш тихо притиснало Междуправителствения съвет за климатичните промени да се отърве от председателя си Робърт Уотсън, който от години критикувал САЩ за непокорството им.

Защо Буш е толкова отявлен противник на климатичната политика? Великодушният отговор е, че с богатия си опит в енергийната индустрия администрацията на Буш разбира какво би означавало рязкото намаляване на емисиите за най-енергоемката икономика в света. Американците използват повече въглища, нефт, газ и други енергийни източници на глава от населението от всяка друга страна. И макар че използваме тази енергия по чудесен начин, като произвеждаме повече богатство на глава от населението от всяка друга страна, ние в същото време произвеждаме и повече въглерод на човек. Ето защо намаляването на емисиите въглероден диоксид би струвало повече на тази страна, отколкото на всяка друга — повече за замяна на тромавата инфраструктура на изкопаемите горива, но също и повече като пропуснати възможности за растеж на нашата енергоемка икономика. Според някои анализи изпълнението на договореностите от Киото би струвало на Америка цели 2 процента от брутния й национален продукт всяка година в продължение на столетия. За сравнение — Япония би загубила едва 1,2 процента, а Европа — 1,5 процента.

Фактически според правителството на Буш и според много други климатични анализатори това неравенство в разходите обяснява до голяма степен ентусиазма на Европа за бързо и рязко намаляване на емисиите. Както се оказва, голяма част от намаляването на емисиите, което европейците приели в Киото, вече било извършено. От 1990 г. насам емисиите в Европа се увеличавали по-бавно, отколкото в САЩ, не защото Европа била станала по-екологична или по-етична, а защото икономиката й растяла по-бавно. Емисиите паднали допълнително и защото английската въгледобивна индустрия била почти закрита преди десет години, както и замърсяващите електроцентрали от съветско време в наскоро освободената Източна Германия. Накратко, европейците знаели, че за тях ще е по-лесно да изпълнят обещаните намаления, отколкото за американците. Американската икономика е в разцвет и Америка все още разчита до голяма степен на въглищата, особено в електропроизводството. Както ми каза един бивш анализатор от Белия дом, „някои хора в Европа гледаха на Киото като на икономическо оръжие, нещо, което да забави американската икономика“.

Повечето хора смятат, че Белият дом се бои от възможността договорът от Киото да нанесе не само икономически, но и политически щети, особено на съюзниците на правителството. Подобно на Клинтън преди това Буш разбира, че енергийната политика е тясно свързана с три промишлени сектора с голямо политическо влияние в Америка — колите, въглищата и електроцентралите на въглища. Буш има основателни причини да защитава производството на въглища в Америка. Много наблюдатели твърдят, че той дължал „победата“ си през 2000 г. главно на това, че спечелил гласовете във „въгледобивия пояс“ — Вирджиния, Западна Вирджиния, Кентъки и Тенеси. Тъй като в САЩ въглищата отделят повече въглероден диоксид, отколкото петролът или газът взети заедно, почти всички мерки срещу промените в климата са категорично мерки против употребата на въглища, което априори ги изключва като възможност, поне що се отнася до правителството на Буш.

Грубата практичност на тази гледна точка се пренесла върху начина, по който Буш измервал обществените нагласи по този въпрос. Наблюдатели твърдят, че Белият дом искрено вярвал, че макар че някои основни поддръжници от бизнеса дълбоко се вълнували от проблемите на климата, повечето хора били прекалено изплашени от енергийната криза през 2000 г. и прекалено много им било омръзнало от климатичните проблеми като цяло, че да възразят или дори да забележат какво прави Буш по Договора от Киото. „Бяха им казали, че ако зарежат ангажиментите си от Киото, това няма да привлече повече внимание от една малка статия отдолу във вестника — казва експерт по климата, който разработва политиката на една екологична група. — Но всъщност социологическите проучвания упорито показваха точно обратното. Средна Америка не разбира от науката за климата и не знае какво точно е направило правителството на Буш, но има сериозно, дълбоко заложено отношение към самия проблем.“

Както може и да се очаква, климатичната политика на Буш предизвикала жестока критика както от еколози и либерали в САЩ, така и от много европейски политици. Дори някои републиканци сметнали действията на Белия дом за нескопосани, нагли и изключително зле премерени във времето. Вече се появявали статии как националната енергийна политика на Буш била написана основно от съюзниците на президента в енергийната промишленост, включително и „Енрон“ — най-големия дарител в кампанията на Буш през 2000 г. „Критикуваха правителството на Буш за това, че се кани да провали Договора от Киото, а в същото време не може да предложи алтернатива, като ударите идваха от всички страни“ — спомня си един наблюдател.

Белият дом постепенно разбрал, че не е решение просто да се пренебрегва климатичният проблем и че макар и да могат да оправдаят възраженията си срещу Киото, САЩ имат нужда от алтернативен план за намаляване на емисиите. „Едно е да защитаваш основните си поддръжници, друго е да загубиш баланса, докато го правиш. Така няма начин да управляваш или да бъдеш преизбран — ми каза Виктър от Станфорд. — Правителството най-накрая разбра това и се подготви да свърши нещо по-сериозно.“ Говори се, че през лятото на 2001 г. правителството провело пет-шест срещи на високо ниво, където били очертани няколко стратегии за климата, включително и скромното предложение промишлените предприятия да започнат да отчитат емисиите си въглероден диоксид — първата крачка към въвеждането на схема за търговия с въглеродни емисии, която се поддържа от много климатични икономисти. Всъщност според един от участниците в началото на септември 2001 г. Белият дом бил планирал голяма среща на кабинета, където „да се стигне до някаква окончателна политика за глобалното затопляне“ като подготовка за срещата на върха по въпросите на климата, която предстояло да се проведе в Делхи през есента.

 

 

Набраната инерция за самостоятелна климатична политика на САЩ обаче изчезнала с атаките на 11 септември. Когато въпросът отново бил повдигнат няколко месеца по-късно, предишният интерес на правителството към приемането на макар и скромна климатична политика се бил изпарил. Въпреки че за себе си много правителствени служители поддържат доста разумна позиция за климата (един висш служител в енергийното министерство, с когото говорих, ми обясни с много разбиране и ентусиазъм смисъла на намаляването на емисиите), официалното послание продължава да отразява предишната неотстъпчивост на правителството. С прехвърлянето на вниманието на Америка и на света към Ирак и тероризма, правителството явно е подложено на по-малко натиск да направи някакви сериозни предложения за климата. Всъщност, макар че позицията на Белия дом за климата е станала значително по-изискана отпреди, основната й идея продължава да бъде да се създава впечатление, че нещо се прави, без всъщност САЩ да се ангажират с някакви скъпи ходове — такива, които биха могли да отблъснат ключови избиратели.

Това притеснение прозира и в плана за климата на Буш от 2002 г. Въпреки че Белият дом наистина настоял за скромно допълнително финансиране за слънчева и вятърна енергия и други невъглеродни енергийни източници и въпреки че Буш лично предложил идеята за водородна икономика, основната позиция на правителството не се била променила много. Не се споменавало нищо за системата за търговия с въглеродни емисии, нито били поети някакви ангажименти за намаляване на емисиите.

В същото време планът със сигурност бил направен така, че да създава впечатлението за действие. Като заложил на красноречието, Белият дом излязъл с изявление, в което обещал да намали „енергоемкостта“ с 18 процента през следващите десет години, като че ли това било някаква голяма жертва. Вярно е, че енергоемкостта, т.е. количеството енергия, необходимо за производството на един долар богатство, е ключов фактор за намаляване на емисиите. Но предложението на Белия дом било изключително хитро. На първо място, самото прессъобщение било умишлено неясно и изглеждало все едно че Буш предлага 18-процентно намаление на самите емисии въглероден диоксид, което, ако било вярно, щяло да надмине всички обещания от Киото.

На второ място, намаляването на енергоемкостта, за което призовавал Белият дом, било направо смешно. Според Лорънс Гулдър, анализатор в Станфордския институт за проучвания на икономическата политика, като се имат предвид икономическите прогнози, 18-процентното намаление на енергоемкостта всъщност би позволило на емисиите да се покачат с 10 процента до 2012 г. (докато изискванията от Киото биха били за 19-процентно намаление на емисиите). Нещо повече, 18-процентно намаление на енергоемкостта за период от десет години прави по 1,8 процента на година — изключително неамбициозна цел, като се има предвид, че между 1996 и 2000 г. САЩ били намалили енергоемкостта си с 2 процента без каквато и да било федерална програма. Що се отнася до реалното намаление, казва Гулдър, планът на Буш не се различава много от това, което икономистите наричат „бизнес както обикновено“, т.е. все едно нищо да не се прави. Както отбелязал Гулдър в критичен коментар на климатичния план на Буш, „различни прогнози (включително и собствени оценки на правителството) показват, че планът (на Буш) позволява емисиите през 2012 г. да бъдат повече от 95 процента от това, което биха били без никаква политика“.

 

 

Колкото повече САЩ се противят на приемането на последователна климатична политика, толкова по-ясно става, че страната, която може да промени нещата най-много (да намали емисиите, но и което е по-важно, вероятно да използва богатството и технологиите си, за да постави началото на следвъглеродния енергиен ред), се е превърнала в най-голямата пречка пред реалния прогрес. Европейците се умориха да чакат Вашингтон да се присъедини и започнаха сами да прилагат решенията от Киото без САЩ. Страни като Германия и Англия имат въглеродни бюджети и изпълняват въглеродни „лимити“ или ограничения за различните промишлени сектори като комуналните предприятия и производителите. Въпреки това на всички е ясно, че програмите имат ограничен ефект без САЩ. Америка е не само най-големият производител на въглероден диоксид, но вероятно и единствената страна, която донякъде може да финансира програмите или да убеди Китай и Индия или страни като Русия да се присъединят към процеса.

В резултат на това повечето експерти по климата сега смятат, че предишните надежди за стабилизиране на нивата въглероден диоксид в атмосферата на 450 части на милион са просто непостижими, като се има предвид сегашният темп на увеличаване на емисиите и липсата на съгласувана международна климатична политика. „За да се стабилизира концентрацията на 450 части на милион, емисиите в света трябва да достигнат максимума си до 2010 г. — казва Робърт Уотсън, бивш ръководител на Междуправителствения съвет за климатичните промени. — А те няма да спрат дотам.“

Вместо това започва да се налага мнението, че най-доброто, на което можем да се надяваме, е стабилизиране на ниво от 550 части на милион и че дори и това е трудно постижимо. Всъщност много експерти по климата започнаха да твърдят, че по-реалистичен подход може би е да се обръща по-малко внимание на опитите за намаляване на климатичните промени и повече на самото адаптиране към тях. Известно адаптиране е неизбежно, като се има предвид, че затоплянето вече е започнало и няма да спре още десетки години, независимо какво правим. Ниско разположените и крайбрежните райони със сигурност ще бъдат частично наводнени. Болестите ще се разпространяват, реколтите ще се провалят, горите ще изгарят и е глупаво да твърдим обратното. „Каквото и да направим днес, със сигурност ще изпитаме някакви промени в климата — казал пред репортери миналата година председателят на Междуправителствения съвет за климатичните промени Раджендра Пачаури. — В краткосрочен план нямаме друг избор, освен да се приспособим.“

Въпросът, който изниква сега, е дали адаптацията ще стане реалната климатична политика, основният механизъм, просто защото никой не е готов пръв да направи по-трудните и сложни усилия, които се изискват от нас за намаляване на климатичните промени. Както показват бързо увеличаващите ни се емисии, какъвто и напредък да сме направили в намаляване на въглеродната интензивност на икономиката ни, той е бил компенсиран и надминат от ръста на населението и икономическата дейност и това ще продължи да е така. Може и да произвеждаме по-малко въглерод на човек или на долар богатство, но много скоро ще имаме много повече долари и много повече хора.

Накратко, енергийните ни технологии се изпреварват от самия икономически успех, който пораждат, и последиците от това са много тревожни. Както видяхме, според прогнозите на Междуправителствения съвет за климатичните промени дори и с големи подобрения в съществуващата енергийна технология, която се основава на изкопаемите горива, включително и с постоянни подобрения в енергийната ефективност и плавно преминаване към неизкопаеми горива в енергийния сектор, намалението на емисиите пак няма да е достатъчно, за да стабилизира нивата на въглероден диоксид в атмосферата на 550 части на милион до средата на века. Вместо това, казва Стоукс, донякъде песимистичният директор на Обединения научен институт по световните промени, „ще ни трябват енергийни технологии, които практически не отделят нищо в атмосферата“. Технологии, които, както признават Стоукс и колегите му, въобще не се очертават да се появят в близко време и които дори още никой не си е представил.

„Повечето хора, които се тревожат за проблемите с климата, и представа си нямат колко ще е трудно — продължава Стоукс. — Вървим по път, който, ако продължим да следваме, ще ни доведе до тройно увеличаване на отделяното количество въглероден диоксид до 2100 г. Ако искаме да избегнем това, трябва да въведем поредица от енергийни технологии, а тези технологии няма да се появят с магическа пръчка. Трябва да започнем да работим по тях веднага.“ Погледнато в перспектива, ако приемем, че успеем да задържим концентрацията на въглероден диоксид под 550 части на милион до 2050 г., повече от половината редуцирани емисии ще се дължат на енергийни технологии, които още не съществуват.