Пол Робъртс
Краят на петрола (11)

Глава 10
Енергийната сигурност

Горещ августовски ден. Обикалям по пладне улиците на Уенъчи в щат Вашингтон, слушам златни шлагери и се отдавам на най-характерното американско развлечение — пазарлъкът на бензиностанцията. Макар че до Деня на труда — традиционния пик в гигантския трафик на САЩ — остава цяла седмица, серия от шокове в глобалната петролна система вече вдигна цените. Тук, в Щатите, планови ремонти на рафинерии, един скъсан петролопровод и ниските петролни резерви вдигнаха цените над два долара, което сред нацията на вечно недоволните шофьори съвсем естествено провокира обичайните подозрения за конспирация и нагласяване на цените. И все пак един поглед към пазарите показва, че онова, което тревожи търговците на петрол, са събития, развиващи се далеч от границите на САЩ, при това неподлежащи на какъвто и да е американски контрол. Анализаторите на пазара гледат нервно към Нигерия — петият най-голям доставчик на петрол за САЩ. Там несекващите етнически сблъсъци на сушата и петролните пирати в открито море съкратиха износа с триста хиляди барела на ден. Във Венесуела — четвъртият най-голям доставчик за САЩ, производството на петрол трябва тепърва да се възстанови от националната стачка през 2002 г., а опозиционни групи вече готвят нов сблъсък с президента Уго Чавес.

Но най-лошите новини в наше време идват, разбира се, от Ирак. Там саботьори са пробили поредната дупка в дългия 600 мили петролопровод, свързващ нефтеното находище в Киркук и експортните терминали на турския средиземноморски бряг. Този петролопровод е един от главните експортни маршрути на Ирак и обект на гигантските усилия на САЩ да съживят петролната индустрия на страната, за да могат да финансират следвоенното й възстановяване. Всеки ден, в който тръбата стои празна, Ирак губи 6,25 милиона долара. Междувременно се губи и вярата на световните петролни пазари, че иракският петрол може да стане главна сила в енергетиката или ефективно оръжие на Вашингтон в кампанията му да подкопае ОПЕК и да стабилизира глобалния пазар на петрол. Откакто Саддам избяга през април, цените за първи път бяха започнали да падат, но ето пак взеха да се покачват и след като минаха 30 долара на барел, събудиха опасенията, че оживлението на глобалната икономика няма да се състои.

Вестникарските репортажи от онази сутрин разказваха как Тамер ал Гадабан, обсаденият министър на петрола на Ирак, се кълне, че бързо ще възстанови работата на тръбопровода. Но това не успокои пазарите. Анализаторите по сигурността смятаха, че в обозримото бъдеще петролната индустрия на Ирак ще бъде осакатявана със саботажи, което прави невъзможна прогнозата кога страната ще може да възстанови износа на нивата, характерни за предвоенния период — по 2,5 милиона барела на ден. На това количество разчитаха експертите за посрещане на неочаквано голямото търсене от страна на Съединените щати и Китай. Дори Ал Гадабан очевидно се съмняваше, че може да се направи кой знае какво за защита на тръбата в следвоенния хаос. „При миналия режим имахме петролна полиция, армия и съдействието на племената, имахме и нещо, наричано вътрешна сигурност. Сега всичко това го няма. Налице е липса на сигурност“ — каза министърът пред репортери.

 

 

Ирак е само едно напомняне, ако такова изобщо е необходимо, че когато глобалната икономика зависи силно от едно-единствено гориво, енергийната сигурност е просто фикция. От 11 септември насам всички чувстваме в много по-силна степен уязвимостта на обширната инфраструктура, която разнася петрола, газа и електроенергията по планетата. Из телевизионните дебати, списания и вестници дефилират експерти по тероризъм и саботаж, които в покъртителни подробности описват какво опустошение може да настъпи при един добре планиран удар на „Ал Каида“ по някое от слабите звена в глобалния енергиен ред — тръбата през Аляска например или големите нефтени пристанища в Ротердам и дори в Рас Танура — голямото експортно съоръжение на Саудитска Арабия, което обработва шест милиона барела на ден.

И все пак иракските петролни проблеми показват, че големите заплахи за енергийната сигурност не са саботажите и мръсните бомби. На първично равнище „енергийна сигурност“ е нашата способност да посрещаме незабавно всяка възникнала нужда от енергия — да произвеждаме подходящи обеми горива и електричество на цени, които хората могат да си позволят да плащат, и да движим енергията до държавите, които имат нужда от нея, когато имат нужда от нея, за да поддържат икономиката си в движение, народите си — нахранени, и националните си граници — защитени. Провал на енергийната сигурност означава, че ускорението на индустриализацията и модерността удря на камък, а оцеляването ни става много по-несигурно.

Енергийната сигурност е хлъзгавата точка в глобалната енергийна политика, грубо напомняне, че кризи като замърсяването на околната среда, енергийния колониализъм и дори промените в климата в никой случай не са най-сериозните в енергетиката. Защото ако не можем да задоволим основни потребности от енергия — потребности, които при сегашните тенденции растат толкова бързо, че до 2035 г. ще се удвоят, нищо от гореспоменатите проблеми няма да има значение. При това енергийната сигурност не се изчерпва просто с осигуряване на доставките на пазара. Независимо колко петрол и газ можем да намерим в недрата на земята, предлагането на суровината ще бъде безсмислено, ако нямаме изградена на място инфраструктура, политическа стабилност, плюс финансови и технологични ресурси, с които да я доставим до онези, които имат нужда от нея — а това са критерии, които стават все по-трудни за изпълнение.

Съвременната глобална енергийна система, включително масивната мрежа на производството и доставките, е изградена съобразно нуждите на индустриализирания свят, но едва успява да ги задоволи. Много от петролните находища извън ОПЕК са на изчерпване. Дори в ОПЕК да има много петрол, самият картел може да изпадне в период на политическа нестабилност или в състояние на финансова невъзможност да увеличава производството така, че да догонва стръмно нарастващите нужди, които ще възникнат съвсем скоро. Главната алтернатива на петрола — газовата икономика, се сблъсква със сходни политически и финансови предизвикателства. Същото важи и за световния пазар на електричество.

И тук говорим само за положението в развитите енергийни сектори на индустриализирания свят, където технологиите, политиката и пазарните сили работят на много високо ниво, ефективно и в хармония. В бързо развиващите се икономики или „страните в преход“ като Индия, Китай, Южна Корея, Бразилия и Малайзия нуждата от петрол, газ и електричество в следващите няколко десетилетия ще бъде невъобразимо голяма. Но, изглежда, никой не се замисля как тази енергия ще бъде доставяна там. Още по-тежки са енергийните проблеми в развиващия се свят. Над два милиарда души — една трета от човечеството — нямат достъп до електричество и нямат реалистична перспектива да получат достъп до основни енергийни услуги, освен ако индустриализираният свят не направи нещо по въпроса. Подобна енергийна бедност съживява призрака на ново глобално разделение — между богатите и бедните държави — и подготвя сцената за нов тип конфликт — енергийната война.

Разширяващата се пропаст между нашите енергийни потребности и способността да ги задоволим вече се превръща в голяма сила, оформяща енергетиката от следващото поколение. Сила, която лесно може да остави зад себе си днешните приоритети и да подкопае перспективите за по-чиста и устойчива енергетика. Може да няма спор, че защитата на климата е дългосрочен императив. Може да е несъмнена спешната нужда от програми за алтернативни горива, технологии и енергийна ефективност. И въпреки това предвид мрачните и непосредствени реалности на енергийната сигурност горепосочените приоритети звучат като лукс. Нима имаме избор каква енергия да произвеждаме и потребяваме? В сравнение с титаничната задача да се произведе каква да е енергия и да се достави тя до онези, които имат нужда от нея днес, най-належащият въпрос относно бъдещата енергийна система вероятно няма да бъде дали можем да произведем правилната енергия, а дали изобщо можем да произведем достатъчно енергия.

 

 

Недалеч от Дхабол се простират едни от най-бедните райони на Индия. Ако надникнат през заключената ограда, бедняците могат да зърнат един от най-ярките примери за съвременното енергийно неравенство. В началото на 90-те години на миналия век корпорацията „Енрон“, заедно с още няколко партньори хвърли над два милиарда долара за строеж на гигантска ТЕЦ на природен газ в крайбрежния индийски град. Това беше най-големият проект в програмата на индийското правителство за приватизация на „болния“ енергиен сектор на страната. Дхабол беше тест за новия, смел, пазарноориентиран подход за доставяне на енергия на бедните страни, които просто не могат да си я позволят сами. Проект, който просто не може да не успее, ако използваме захаросания термин на хората в тази гилдия. Според подписаното споразумение Индия трябваше да получи огромно количество качествена, сигурна енергия за своята бързо развиваща се индустрия и взривообразно увеличаващо се население, без да се налага да проси финансиране от Световната банка. Корпорацията „Енрон“ можеше да стане приказно богата от дългосрочните договори, които й гарантираха необикновено високи цени на електроенергията за една развиваща се страна като Индия. Освен това понеже „Енрон“ търгуваше с природен газ, тя можеше да купува синьо гориво за централата на изключително ниски цени.

Така поне беше на теория. На практика „Енрон“ се опита да продава електричество на свръхвисоки цени на населението на държава от Третия свят, което нямаше никакво желание за капитализъм. Подобно на много развиващи се страни, енергийният сектор в Индия нямаше традиция в пазарните отношения. Десетки милиони индийци нямат никакъв достъп до електричество. Онези, които имат, бяха свикнали да плащат цени, които чрез държавни субсидии бяха поддържани на нереално ниски равнища. Много от потребителите изобщо не си даваха труд да плащат сметките си за ток, а разпределителните предприятия рядко се опитваха да ги съберат. Когато предприятията се оказваха неспособни да изпълнят договорните си задължения към „Енрон“ заради нейните надути цени, директорите на корпорацията звъняха в правителството на Буш и молеха някой от администрацията да натисне индийското правителство, което да накара разпределителните предприятия да й се издължат. Напразно. Сделката за ТЕЦ „Дхабол“ затъна в съдебни дела, самата тя бе спряна, а „Енрон“ направи още една крачка към своя банкрут.

За много наблюдатели в САЩ случаят „Дхабол“ бе още един пример за алчността и арогантността на „Енрон“. Но за останалия свят и специално за Индия, където провалът на сделката забави още повече мъчителната й борба с бедността, „Дхабол“ беше урок за енергийната сигурност в развиващия се свят. В Индия, из провинциален Китай и Бангладеш, в големи райони на Югоизточна Азия, Латинска Америка и Карибите, както в по-голяма част от Африка, 2,5 милиона души все още разчитат на дърва, изсушен животински тор и други форми на т.нар. биомаса за всяка изгорена калория енергия за готвене, отопление или осветление. Други 500 милиона горят въглища — но не в индустриални пещи, а на открит огън за готвене и в мангали. Те произвеждат лошокачествена топлина и непрекъснато задушливи облаци от сажди. Общо взето, около 3 милиарда души — почти половината от населението на света, разчита на енергийни системи, които не могат да посрещнат най-простите човешки нужди. Понеже развиващите се страни в същото време имат и най-бързо нарастващото население, енергийната бедност — провалът на енергийната сигурност — със сигурност ще стане един от най-сериозните проблеми през следващите няколко десетилетия.

На повърхността енергийната бедност е просто още една мярка за общите лоши икономически условия в развиващия се свят.

Подобно на водата или храната, енергията е ресурс в хроничен недостиг. Но понеже енергията е толкова тясно обвързана с всички други страни на живота, енергийната бедност ще играе по-силна роля с многостранно въздействие върху всички сфери на развиващата се икономика и стандарта на живот, което може да срине движението на дадено население към модерността.

Семействата, които ползват дърва или тор, прекарват часове всеки ден да търсят гориво. В много общности селяните пътуват с дни, за да намерят гориво, което да им стига за една седмица. Базираните на дърва енергетики водят също до бързо обезлесяване на цели региони, което предизвиква ерозия, свлачища и други екологични проблеми. Но тези последици бледнеят пред други, за които се заплаща с човешкото здраве. Пламъкът на дървото произвежда облаци отровен пушек, основна причина за респираторни заболявания в селските области на Третия свят и особено сред жени, момичета и деца, защото именно те се занимават с готвенето^[1].

Дори жените и децата да са имали време да се научат да четат и пишат, светлината от горящи дърва е толкова слаба, че е практически безполезна. „Стотици милиони деца се мъчат да учат на мъждивата светлина на керосинови лампи“, казва Курт Хофман, директор на благотворителния отдел на „Шел“. Според доклад на една агенция за подпомагане на бедните използването на дърва и други „традиционни“ горива трудно може да задоволи дори само основните човешки потребности — храна, топлина, светлина. Изобщо не може да се говори за употребата им за някакво производство, което би могло да им помогне да се отърват от бедността.

В тази връзка дори най-слабото подобрение в нивото на енергийните услуги повишава рязко стандарта на живот. Замяната на готварските печки на въглища с такива на керосин означава, че семейства, които са прекарвали дни наред в търсене на дърва, сега ще могат да отделят време да спечелят повече пари, да произведат повече храна и дори да получат някакво образование. „Успеете ли да облекчите дори само жизненоважните енергийни нужди, изчезват още куп нещастия и светът на тези хора рязко се подобрява“, казва Джон Стейнбрънър, директор на Центъра за изследване на проблемите на сигурността и международните отношения в Мериленд.

Още по-големи са ползите при преход от биомаса към течни горива и електроенергия. Електричеството решава много от проблемите на качеството на въздуха в жилищата и намалява, а дори и премахва необходимостта от събиране на дърва и биомаса. Тя осигурява адекватно осветление на дома, „удължава деня“, като създава условия за учене и развлечения. Ако имат електричество, потребителите ще могат да ползват елементарни уреди — на първо място телевизори, разбира се, но и хладилници, които коренно подобряват начина на приготвяне и безопасността на храната, водни помпи, които правят възможно ползването на прясна вода за пиене — огромно предимство за общности, които измират поради болести, причинени от мръсна вода. Електричеството захранва помпи за напояване, които увеличават добивите; то захранва радиа и телефони, осветителни системи в болници и училища. С две думи — то внася огромни подобрения в стандарта на живот.

Ако имаха електричество, милиарди хора, които днес живуркат в условия, характерни за доиндустриалната епоха, можеха да си осигурят прехрана някъде в началото на XX век. Животът им нямаше да бъде идеален, но все пак щеше да бъде много по-добър от сегашния. Ейми Джафе, енергиен консултант от Тексас, каза на една конференция по устойчиво развитие, че „решим ли енергийния проблем, ще решим и много други, например изхранването, водата, бедността, и в същото време ще намалим проблема с парниковите газове“.

Учудващо малко количество допълнителна енергия е нужна за постигане на подобрения на жизнения стандарт като изброените. Според една оценка пълното количество електроенергия, необходимо за осигуряване на минимален енергиен стандарт за целия развиващ се свят, е около хиляда тераватчаса. Приблизително толкова електричество потребяват САЩ. Много експерти са на мнение, че с толкова електроенергия в развиващите се страни ще можем да постигнем нещо много повече от „минимални енергийни стандарти“. Ако възприемем политика на хармонично интегриране на най-новите технологии с агресивни консервационни мерки и програми за ефективност, развиващите се страни ще могат да направят огромен, „жабешки“ скок направо в енергетиката на XXI век, при висококачествените енергийни услуги, като прескочат фазата на дебелите пушеци, през която индустриализираният свят трябваше да мине.

За нещастие при сегашните тенденции в енергетиката подобни надежди имат слаба вероятност за реализация. Развиващите се нации не разполагат със съвременни горива и електричество, но им липсва и нещо много по-важно — нямат ни капитал, ни ноу-хау за изграждане на съвременна енергийна инфраструктура — тръбопроводи, рафинерии, електроцентрали и далекопроводи, без които не могат да минат в модерната епоха. Нещо повече, енергетиката е свързана с всички други икономически сектори, поради което изграждането на модерен енергиен сектор трябва да чака, докато страната реши други, по-насъщни проблеми като демографския бум и икономическите реформи. Без силна икономика развиващите се страни не могат да си позволят дори елементарни енергийни услуги, да не говорим за силно развита, „интелигентна“ енергетика. Докато не поставят под контрол увеличаването на своето население, за тях много по-важен ще си остава проблемът с количеството на енергията, която произвеждат, а не нейното качество.

Това положение няма да се промени скоро. Исторически, енергийните бюджети на развиващите се страни са били осигурявани от външни играчи — агенции за развитие като Световната банка или големи донори като САЩ, Франция и Саудитска Арабия, та дори и от големи корпорации, стремящи се да изграждат пазари^[2]. Уви, енергийните системи, разработени от донори, са често нефункционални — лошо построени електроцентрали и язовири, неефективна технология за електроразпределение, корумпирано управление, силно субисидирани цени на енергията и горивата за едно население, което е прекалено бедно, за да плаща нещо дори слабо наподобяващо пазарна цена.

Затова не е трудно да се предскаже, че много от външните донори загубиха интерес към Третия свят. След катастрофи като ТЕЦ „Дхабол“ малко частни компании имат желание да рискуват милиарди долари, за да изграждат електроцентрали или друга инфраструктура в държави, където потребителите не са платежоспособни. „Днес интерес има само към финансиране на проекти, които изнасят енергията от Третия свят и я продават в развитите държави — казва Айра Джоузеф, анализатор в областта на глобалната газова икономика от Ню Йорк. — В осигуряването на енергия за развиващите се страни няма пари.“

Неслучайно най-голямата американска инвестиция в Африка е един тръбопровод за 3,5 милиарда долара, с който „ЕксънМобил“, „Шел“ и „ЕлфАкитен“ ще помпят петрол от Чад и ще го продават на световните пазари.

Не само частните енергийни компании преразглеждат инвестиционните си стратегии за Третия свят. Чуждестранната помощ от Съединените щати, Европа, Близкия изток и Азия отдавна бе станала решаващ фактор за изграждането на енергийна инфраструктура в развиващите се страни. Напоследък обаче стратегиите на Съединените щати и Европа за финансиране бяха преработени с оглед новите реалности в енергийната сигурност — понеже нациите, които консумират най-много енергия, търсят нови източници на петрол и газ за собствените си икономики, те започнаха да каналират стратегически финансовата си помощ към страни, разполагащи с енергийни находища. „Американската помощ се измести към държавите в Каспийския басейн и Западна Африка — места, където има надеждни енергийни находища или се очаква да има такива — казва американски консултант, специалист по проблемите на развиващите се страни. — САЩ все още харчат прекалено много пари за места, в които нямаме голям стратегически интерес, като Южна Америка и много по-малко за страни, разполагащи с природни ресурси, с които бихме могли да изградим енергийни взаимоотношения.“

Дори агенциите за чуждестранна помощ вече мислят два пъти. Големите донорски организации като Световната банка, които бяха критикувани години наред от екологични групи и организации за защита на човешките права, вече нямат желание да финансират големи енергийни проекти като изграждането на водноелектрически каскади, електроцентрали и тръбопроводи, които водят не само до екологични и социални сътресения, но често се превръщат в щедри черни каси на корумпирани местни режими.

Най-общо, донорите нямат желание да хвърлят пари на вятъра, т.е. да финансират нови енергийни проекти, ако останалата икономика на страната е неразвита и корумпирана. Големият поход от 90-те години на миналия век за въвеждане на пазарни реформи и капитализъм в неразвитите енергийни сектори на Третия свят беше тихо, но категорично изоставен като колосален провал. „В страна, където цените са били поддържани изкуствено ниски в продължение на десетилетия, вдигането им до пазарните им равнища, без първо да вдигнеш доходите на хората, е рецепта за катастрофа, казва икономист от САЩ, който консултира агенциите за чуждестранна помощ по въпроси на развитието на Третия свят. — На големите донорски агенции им омръзна да поръчителстват за тези страни и накрая да виждат толкова малки резултати. Те направиха една голяма крачка назад и започнаха да преоценяват начина, по който харчат парите си.“ Резултатът е енергетична бездна, разделяща развитите от развиващите се страни. Докато енергетиките на индустриализирания Запад стават все по-големи и по-ефективни, тези в Африка, Южна Америка и аграрните райони на Азия стават все по-бедни и неефективни. Там, където просто няма енергийни природни ресурси, липсата на енергия продължава да осакатява икономиката, да потиска стандарта на живот и да задълбочава недохранването и болестите — последици, които не само ликвидират шансовете за изграждане на модерна държава, но и увеличават риска от конфликти. Защото конкуренцията за енергия сред по-бедните държави може да се окаже искрата на нов вид война — енергийната. Подобни конфликти увеличават тревогите на индустриализирания свят за собствената му енергийна сигурност, защото застрашават достъпа на Запада до богати на петрол и газ, но разядени от бедност страни като тези в Западна Африка, и могат да се приемат като предсказание за онова, което самият индустриален свят може да преживее в глобалното състезание за енергия.

По една ужасяваща логика това всъщност е добра новина. Защото ако бедните страни все пак успеят по някакъв начин да се сдобият с адекватна по вид и количество енергия — имам предвид само да намерят начин да повишат своите енергийни стандарти до съвременните средни глобални равнища или до стойностите на тези стандарти във Франция през 60-те години на миналия век, — последиците за целия свят ще бъдат потресаващи. Почти три милиарда души съществуват извън съвременната енергийна система: те живеят с дърва и друга биомаса и имат слабо влияние върху глобалната динамика на търсенето и предлагането. Ако вдигнем дори една нищожна част от това множество до нивото на съвременните енергийни стандарти — например като ги снабдим с тецове на въглища или като им осигурим постоянен поток от дизел и гориво за печки, — би означавало да поставим глобалната енергийна система под огромно напрежение. Да осигурим това на всички тях би означавало да променим света толкова, колкото въображението ни е бедно да си представи.

Населението на развиващия се свят не само нараства много бързо, но то освен това трябва да извърви много дълъг път, докато достигне един скромен жизнен стандарт. Това има две обезсърчителни последици. Първо, съвременната енергийна система не може да произведе и транспортира толкова много енергия, колкото е необходима за осигуряване на нормални енергийни стандарти за цялото население на развиващия се свят — дори и да има достатъчно енергоносители. Второ, дори и това население да спре да расте и даже да започне да намалява, световното търсене на енергия — което ще расте най-вече заради растежа на Третия свят — ще продължи да нараства неумолимо, понеже всички бедни ще искат да си осигурят енергийни стандарти, съответстващи на XX век. По един странен начин енергийната сигурност е аналогична на проблема с климата — както концентрациите на въглероден диоксид в атмосферата ще продължават да нарастват в продължение на десетилетия дори и след като стабилизираме емисиите, така и в процеса на изравняване на стандарта на живот в Третия свят с този в индустриализирания Запад търсенето на енергийни услуги ще продължава да расте до края на този век, независимо какво става с населението или енергийните технологии.

Става ясно, че стремежът към енергийна сигурност, тъй тясно обвързан с икономическото оцеляване, е по-важен от всички останали проблеми. Страните, лишени от адекватна енергия, трябва да я намерят. Държавите, които притежават енергийни залежи, ще бъдат принудени да ги експлоатират — без оглед на средствата и последиците. Класически пример е огромният китайски язовир „Трите клисури“, който ще осигурява тъй нужното, при това чисто електричество. Но този язовир заля милиони акри обработваема земя и разсели един милион китайци. Въпреки това, в сравнение с енергийното развитие, което очаква развиващия се свят, строителството на язовира „Трите клисури“ ще изглежда мила история.

В днешната икономика чистата, устойчива енергетика е лукс, запазен за най-богатите нации. В държави, които се борят с демографския бум, политиката на енергийна сигурност не означава скок в съвременната високотехнологична, чиста енергетика. Тези страни избират най-лесния, най-бързия и най-евтиния път, което обикновено означава стари, мръсни технологии и ниско качество. Вече видяхме как отчаяният стремеж на Китай към индустриализация ражда неефективни, екологично мръсни автомобили и увеличава замърсяването на бездруго мръсния въздух в градовете до бедствие с епични мащаби. Въздействието върху енергийния сектор на Китай ще бъде още по-лошо. Както на Запад, така и в Китай пазарът на електричество се развива най-бързо. В първите осем месеца на 2003 г. потреблението на енергия скочи с 16 на сто — около 4 пъти повече от прогнозата на западните анализатори. Китай продължава да строи електроцентрали с умопомрачително темпо. Докато на Запад новите електроцентрали почти винаги работят с природен газ, в Китай газовата енергетика изглежда по-малко вероятна. Подобно на Съединените щати, Китай притежава малко природен газ — едва 1 процент от доказаните световни залежи, при това по-голяма част от тях са разположени в централните и западните райони, далеч от големите пазари в източната част на страната.

Както и Западът, Китай работи упорито за изграждане на тръбопроводи и терминали за ВПГ в гъсто населеното източно крайбрежие. Извън тези „джобове“ на благоденствието обаче, в останалата част от Китай, газът е, меко казано, дългосрочна цел. Огромната цена на подобни проекти, в съчетание с опасенията на инвеститорите дали китайските потребители ще могат да си позволят да плащат за енергия и колко, поставят под съмнение перспективите за реализация на такива жизненоважни елементи на инфраструктурата. Но дори и Китай да имаше големи залежи от природен газ, страната няма технология за използването му като гориво. Китай просто не може да си позволи да внася или да произвежда малките, високоефективни газови турбини, които на Запад произвеждат относително чиста енергия. В резултат газът, който в момента осигурява към 3 процента от всичката енергия в Китай, до 2010 ще осигурява към 6 процента и едва 12 процента през 2020 година. В индустриализирания свят газът има от 25 процента до 30 процента дял в производството на енергия.

Затова Китай ще реши проблема с енергийната сигурност на своята бързо растяща икономика по най-лошия начин — с въглища. Скоро страната ще стане най-голямата „въглищна“ икономика. Според една прогноза Китай трябва да строи всяка година по 60 теца на въглища с мощност 400 мегавата в продължение на следващото десетилетие, за да задоволи потребностите си и повечето от тях ще работят с въглища. Въпреки явния спад в употребата на въглища през 90-те години на миналия век (който западните анализатори отдават на повишената енергийна ефективност и все по-широкото използване на газа) потреблението на въглища в Китай отново започна да расте. През 2002 г. нарастването беше почти 8 процента. Потребностите на Китай и съседна Индия от въглища ще заемат две трети от световните. До 2050 г. над една трета от енергопотреблението в Китай и неговите съседи ще идва от въглища. „Въпросът не е дали Китай ще изгори въглищата си, а дали ще ги изгаря с очистващи технологии“, предупреждава Рейд Дечън, бивш служител в Министерството на енергетиката в първата администрация на Буш.

Към момента отговорът е по-скоро не. Китай е толкова бедна страна, че не може да си позволи технологията ИГКЦ, необходима за чистото изгаряне на въглищата. Затова Пекин разчита на същата стара технология, която замърсява и западната енергетика. Много от съществуващите тецове в Китай са толкова стари, че им лисва дори техника за контрол на емисиите и освен това пропиляват повечето от енергията, която произвеждат. Енергийният сектор замърсява силно природата и е крайно неефективен.

Последиците не са никак окуражителни. Китай е вече най-големият емитент на серен диоксид — компонент на пушека, получен при изгарянето на въглищата, който предизвиква киселинни дъждове, разяждащи китайските градове и 40 процента от горите и нивите в страната. Много от западните тецове на въглища използват сероочистителни инсталации. В Китай дори новопостроените тецове на въглища нямат сероочистка. И не защото на китайците им харесват киселинните дъждове, а защото тези инсталации повишават разходите за построяване на електроцентралата с 30 процента. Това означава, че ако внедри сероочистка, с една и съща инвестиция Китай ще може да построи три, а не четири теца. В тази гладна за електричество страна, където режимът на тока в по-голяма част от градовете е все още нормално явление, изборът е очевиден. И ако Китай не може да си позволи дори сероочистителни инсталации, трудно е да си представим, че как и защо Пекин би инвестирал милиарди долари в чисти въглищни технологии.

Устремът на Китай към енергийна сигурност чрез енергетика, изградена на въглища, ще има катастрофални последици за климата. Днес Китай е вторият най-голям емитент на въглероден диоксид след Съединените щати в абсолютно изражение. Вярно е, че емисиите на въглероден диоксид на глава от населението в Китай са една осма от количествата въглероден диоксид, отделяни от САЩ. Ако сегашните тенденции се запазят, до края на 2010 г. Китай ще заеме първото място. До 2030 г. Китай ще излъчва толкова въглероден диоксид в атмосферата, колкото целия останал индустриализиран свят. Най-тревожното е, че въпреки мащабното енергопотребление и масираното строителство на електроцентрали потреблението на електричество на глава от населението в Китай е все още една десета от средното за индустриализираните страни. Това означава, че Китай все още страда от хронична енергийна бедност и че когато реши да я ликвидира, приближавайки се до западните равнища на енергопотребление, неговите енергийни нужди ще превишават капацитета на съществуващата глобална енергийна система.

 

 

В страни като Китай и Индия липсата на енергийна сигурност е неразделна част от по-големи икономически проблеми. Развиващите се страни са просто прекалено бедни, за да атакуват проблема с енергийната сигурност по друг начин, освен с брутална сила, дори ако за това трябва да платят голяма екологична и социална цена. Не бива обаче да мислим, че липсата на енергийна сигурност е проблем само на бедните. Дори една зрелищно богата и умна страна като Съединените щати среща проблеми при прехода към газова енергетика. И още нещо — тези трудности се разпространяват бързо сред индустриализираните държави, с което разстройват пазарите и бавят разпространението на газовата икономика, която трябва да стане мост към енергетиката на бъдещето.

Да повторим, че проблемът не е толкова в глобалното производство на енергоносители — според прогнозите световните залежи на газ ще стигнат до 2050 г., — а по-скоро въпрос на липсващи връзки и достъп. Например в САЩ недостигът на газ катализира строителството на огромна инфраструктура за внос на газ на стойност много милиарди долари, с една гигантска (но все още непостроена) тръба от Аляска и система от терминали като този в Байя, които ще обработват пристигащите танкове с втечнен природен газ. На други места по света и особено в индустриализираната част на Азия търсенето на газ стимулира многобройни строежи на терминали за ВПГ и предложения за тръбопроводи, включително и една гигантска тръба от Сибир до Япония.

Действителната логистика на подобна газова инфраструктура е умопомрачителна, дори и тя да отнася горивото до богати пазари. Транспортирането на газа е много по-трудно от това на петрола. Затова газовите проекти имат висока капиталова интензивност — един „влак“ с цистерни с втечнен природен газ струва четири милиарда долара, като в тази сума не са включени разходите за специалните хладилни танкери и огромните терминали за регазификация във всяко приемащо пристанище. В следващите двадесет години, според Агенцията за енергийна информация на САЩ, инвеститорите ще трябва да изхарчат 80 милиарда долара за изграждане на инфраструктурата за газ и ВПГ, от която САЩ ще се нуждаят тогава. Значително по-големи инвестиции ще са необходими за разширяване на газовата икономика в глобален мащаб, защото много енергийни компании нямат желание да вложат толкова големи средства.

Защо ли? Ако бъдещите нужди от газ наистина се очаква да бъдат толкова големи, инвеститорите би трябвало да се блъскат помежду си в състезанието кой да финансира газовата инфраструктура на света. Но в действителност газовият бизнес е много непостоянен и несигурен. Финансирането му е свързано с големи рискове за инвеститорите. На американския газов пазар например много инвеститори и компании се страхуват, че цените на синьото гориво може да станат прекалено високи или, по-точно, да са податливи на силни колебания. Спекулантите обичат повишението на цените, но големите енергийни компании и институционалните инвеститори — не. Ценовите колебания затрудняват дългосрочното планиране на цените и те не могат да преценят дали инвестициите им ще бъдат свободни от риск.

Това е и причината, поради която големите енергийни компании отказват да строят газопровода от Аляска към разположените на юг 48 щата. Те няма да вложат 20 милиарда долара без гаранции, че ако пазарът се пресити и цените на горивото паднат така, че да не позволяват печалба, правителството на САЩ ще им покрие разликата. Много анализатори смятат, че с разрастването на енергийните проекти подобни държавни гаранции ще станат стандартен елемент в енергийния бизнес и жизненоважна компонента на енергийната сигурност.

В глобален мащаб икономиката на ВПГ е още по-несигурна. Ключовата дума за глобална ВПГ система е подвижност — възможност газът да се придвижва например от Индонезия до Япония, Европа или Америка. Но транспортът на ВПГ е скъп. За него са нужни специални танкери, много по-скъпи от петролните. Всяка допълнителна миля увеличава разходите за ВПГ проекти, с което „изяжда“ дългосрочната им доходност. В този смисъл газът си остава страничен актив. Това обяснява защо инвеститорите се интересуват от ВПГ проекти за къси разстояния, например продажба на австралийски ВПГ на Китай, и се двоумят дали да инвестират в дълги газопроводи. Да вземем прословутия комплекс за ВПГ в Байя. Енергийните компании казват, че ще могат да пренасят с танкери за ВПГ газа от Южна Америка, Австралия или Индонезия и да го продават на пазара в САЩ. Анализаторите смятат, че газът може да се пренася с кораби от Южна Америка до САЩ и там да се продава с печалба. Но се съмняват дали енергийните компании ще могат да направят пари с транспортиране на газ от Австралия и Индонезия — не и преди цената му в САЩ да се вдигне достатъчно.

Разбира се, на някакъв етап търсенето ще привлече предлагане. При един толкова голям, богат и сякаш безкраен пазар като Северна Америка инвеститорите ще намерят бизнес модел, който да направи поносим дългосрочния ценови риск. И все пак не само финансовият риск бави изграждането на нова газова инфраструктура. Пречка е и политическият риск. Тръбопроводите са грамадни съоръжения, които включват толкова много политически играчи, че закъсненията са неизбежни. Газопроводът от Аляска беше спиран многократно, докато политиците от САЩ и Канада, заедно с много вождове на местни индиански племена, през чиито земи тръбата минава, спореха какъв трябва да бъде маршрутът й — дали да мине по южния по-дълъг маршрут, който в по-голямата си част пресича територия на САЩ, или по-късия северен маршрут, който лежи в по-голямата си част на територията на Канада.

Подобни боричкания могат да се видят на много места по света, където големи производители на газ като Русия и Туркменистан се опитват да построят газопроводи до богатите пазари в Европа и Азия.

Втечненият газ е още по-податлив на политически риск. Въпреки огромните потребности от газ в индустриализирания свят много хора там смятат, че при големите кораби с танкери за ВПГ, терминалите и съоръженията за регазификация има по-голям риск за сигурността, особено предвид рисковете, свързани с тероризма. Още преди атаките от 11 септември американските общини не искаха да позволят строителството на съоръжения за втечнен газ на своя територия заради страх от експлозии и утечки, макар че ВПГ, понеже е замразен, е много по-слабо възпламеним от бензина. Заради това вече 30 години, откак ВПГ стана достъпен за обработка, САЩ са построили само 4 терминала, приемащи танкери с втечненото гориво. Те могат да обработват едва 2 процента от количествата, от които страната ще се нуждае скоро. Това обяснява защо енергийните компании толкова често пътуват до слънчева Байя.

Както казахме, търсенето неизбежно привлича предлагане. Затова много от анализаторите, с които разговарях, смятат тези трудности за временни. Политическата спешност на газовия дефицит, да не говорим за потенциалните печалби на газовия пазар на САЩ, ще накара политиците и енергийните компании да издигнат газовата инфраструктура до статута на пръв приоритет. Дори оптимистите обаче признават, че създаването на газова икономика в САЩ ще бъде бавно — много по-бавно, отколкото защитниците на използването на газа като преходно гориво предполагат. Междувременно оставаме с икономика, захранвана главно с въглища и петрол.

В крайна сметка въпросът за енергийната сигурност в съвременния свят се връща в изходната си точка — петролът. С времето вероятно ще бъде изградена и газова икономика, след което ще се появят нови горива и енергийни технологии. Тук и сега обаче петролът остава единственото важно гориво и в много аспекти — най-несигурното. Вярно е, че вече имаме напълно изградена петролна инфраструктура, а цената му (ако се абстрахираме от свързания с войната скок) в мирно време се колебае около историческата си средна стойност. Това са двата фактора, създали представата, че петролът е нашата най-сигурна форма на енергия. Но усещането за сигурност е временно, защото надеждността на петрола се топи с всеки месец.

Производството на петрол извън ОПЕК намалява с учудваща скорост. От юни 2002 до юни 2003 г. по данни на Международната енергийна агенция производството на петрол в три от четирите най-големи производителки извън ОПЕК — САЩ, Норвегия и Великобритания, е падало средно с един милион барела на ден, най-вече заради изчерпване на находищата. Извън ОПЕК все още има много петрол, но с изключение на Русия, в останалите места то трудно се екстрахира, което оскъпява сондажите и транспорта. Подобно на ситуацията при газа, много от проектите за добив на петрол са толкова скъпи, че могат да бъдат построени и управлявани само от консорциуми от компании. Дори в този случай разработката на трудно достъпни петролни залежи се оказва нерентабилна, поне докато цените на петрола не се вдигнат значително. С изключение на този вариант, анализаторите очакват производството на петрол извън ОПЕК да намалява всяка година с около един милион барела на ден. В същото време се очаква световните потребности да нарастват с около два милиона барела на ден. Следователно глобалната петролна индустрия трябва да намери начин да произвежда по три милиона барела на ден повече от сега, само за да поддържа спокойни пазарите.

Всъщност увеличаване на производството е възможно. Русия, Западна Африка и Каспийско море имат много петрол поне засега. В Близкия изток има още 800 милиарда барела — повече от половината световни залежи. Както вече казахме обаче, основното предизвикателство за енергийната сигурност не е набавянето на достатъчно петрол, а източването му от земните недра и наливането му в танкерите на онези, които имат най-голяма нужда от него. И тук започват проблемите. В следващите три десетилетия според Международната енергийна агенция петролната индустрия ще трябва да инвестира поне 1,7 трилиона долара — само за да поддържа производството на сегашното ниво. Тоест да открива достатъчно бързо нови залежи, за да замества изчерпаните. На всичкото отгоре петролните компании ще трябва да похарчат още 600 милиарда долара, за да посрещнат нарасналото търсене, особено в бързо развиващата се Азия. Ако сумираме, получаваме, че са необходими инвестиции от 2,2 трилиона долара — не е ясно откъде ще се вземат, защото такава камара пари е прекалено голяма дори за петролните компании и петролните държави.

Да вземем ситуацията в ОПЕК. Според повечето прогнози растящото търсене и намаляването на производството в страните извън ОПЕК до 2020 г. ще накара страните в този картел да удвоят ежедневното производство от сегашните 26 милиона барела до 54 милиона барела на ден. Повече от половината от това количество ще се изнася за бързо растящите икономики на Азия. До 2009 г. ОПЕК ще трябва да изпомпва 5,1 милиона барела на ден допълнително, за да задоволи световното търсене.

Да се намерят допълнително 5 милиона барела на ден може да изглежда лесно, особено при доброто здраве на днешните пазари. Въпреки това има сигнали, че тези хубави дни отминават и дори могъщата ОПЕК ще се затрудни при увеличаване на производството. Две от най-големите производителки в ОПЕК, Венесуела и Нигерия, остават силно нестабилни, а това означава, че необходимите инвестиции може така и да не дойдат. Иракската петролна индустрия се възстановява много по-бавно, отколкото оптимистично настроените ръководители на САЩ предполагаха — както заради саботажите, така и заради онези 400 хиляди барела петрол на ден, които окупационните сили на САЩ консумират само за собствени нужди. Дори онези страни в ОПЕК, незасегнати от смени на режимите или граждански войни, изпитват недостиг на финансови средства за разширяване на производствените си мощности. Въпреки че от десетилетия получават обилни приходи от износа на петрол — над три трилиона долара от 70-те години на миналия век досега, много държави в Близкия изток управляваха толкова лошо своите икономики, че днес нямат пари за допълнителни съоръжения за увеличаване на производството на петрол, не могат да отделят средства дори за поддръжката на онова, което имат сега.

Пример за това е Саудитска Арабия. Известно е, че въпреки високите цени на петрола от последните години саудитците едва успяват да покриват държавните си разходи. Затова нямат пари за строеж на тръбопроводи и нови петролни кладенци. Между другото, Рияд и останалите арабски правителства могат лесно да привлекат нужните инвестиции отвън — западните петролни корпорации, които бяха безцеремонно прогонени през 70-те години на миналия век, с радост ще се върнат и ще налеят нужния капитал и знания в най-големите и най-евтини петролни полета на света^[3]. Но арабските лидери, които знаят, че възобновеното западно присъствие в страните им може да разгневи много мюсюлмани, правят всичко възможно за предотвратяване на всякакви граждански бунтове, които биха ги принудили да реформират корумпираното си държавно управление, да поделят властта или да бягат от страната, за да спасят кралския си живот.

И без значителното повишаване на цените ОПЕК ще прави усилия да увеличи производството на петрол, за да посрещне дългосрочното търсене. Дори в краткосрочна перспектива, до 2009 г., членовете на картела ще бъдат силно притиснати да осигурят допълнително по 2,5 милиона барела на ден, смятат анализатори. Това е половината от допълнителното количество, което глобалната икономика ще очаква от ОПЕК дотогава. Това измества част от бремето към Русия и Каспийско море. Тези нови източници ще имат по-малко проблеми с привличане на инвестиции, но и те ще трябва да преодоляват трудности при увеличаване на ежедневното производство на петрол с нужното темпо и в достатъчно дълъг срок — смята се, че петролното производство в Русия ще достигне пик много рано, през 2015 година.

Според някои анализатори това означава, че световният петролен бизнес се намира сред океан от големи промени. След две десетилетия на свръхголям капацитет и относително ниски цени на петрола пазарът върви необратимо към все по-дефицитни доставки и все по-високи цени. Това е рискован бизнес за глобалната икономика, изградена върху концепцията за ниски цени на петрола. Високите цени обикновено намаляват търсенето и катализират допълнително производство, което отново сваля цените — механизъм, който някога обезпечаваше дългосрочна енергийна сигурност. Но предвид вероятността големите петролни центрове на света да достигнат върховото си производство, а останалият петрол да се добива при по-висока себестойност — и предвид ненаситното потребление, което ще обхване Китай и Индия, когато станат истински автомобилни страни, — режимът на високите цени може да стане обичайна характеристика на XXI век. Както списание „Араб Ойл енд Газ Мегъзин“ отбелязва, „петгодишната перспектива за пазарното търсене в глобален мащаб, икономическият растеж при сегашните цени и ускореното изчерпване на най-важните богати на петрол региони показват, че настъпва краят на епохата на евтиния петрол“.

По-лошото е, че високите цени са и по-изменчиви. Резервите, които големите петролни компании някога поддържаха като буфер, бяха изчерпани, а идеята за тях — изоставена през 80-те и 90-те години по време на кампаниите за сваляне на цените. Днешният остатък на резервите като средство срещу повишението на цените се изчерпва с резервния капацитет на ОПЕК. Те също ще изчезнат. ОПЕК се мъчи да задоволи търсенето, което поставя под натиск страни като Саудитска Арабия да пуснат на пазара своя резервен капацитет. Това ще ни лиши от инструмент за компенсиране на внезапни прекъсвания на производството и извънредни резки скокове в пазарното търсене. Подобно на Съединените щати в миналото, производителката Саудитска Арабия ще загуби своя щит като спасител на световните пазари.

В отсъствие на такъв спасител дори „нормалните“ колебания в търсенето и предлагането могат да доведат до драматично повишаване на цените. Такива „нормални“ колебания може да възникнат например при необичайно застудяване в Нова Англия^[4], което да доведе до извънредно търсене на петрол за отопление, или ураган, който спира танкерите, пътуващи ежедневно от Венесуела към САЩ. Голямо прекъсване на производството, примерно революция във Венесуела или Нигерия, би означавало загубата на около три милиона барела дневно. При този тип уязвими, силно зависими петролни пазари, които може да възникнат в следващите пет или десет години, „малко вероятно е, че ще съумеем да натрупаме заместващи количества“, твърди „Араб Ойл енд Газ Мегъзин“, според което в моменти на върхово пазарно търсене наддаването може да качи цените дори до 60 долара на барел и да ги задържи на това ниво още няколко месеца.

Разбирате колко тежка за тези напрегнати пазари би била загубата на Венесуела и Нигерия, но и тя бледнее пред възможната загуба на големия фактор — Саудитска Арабия. Много анализи на разузнавателни агенции рисуват мрачна картина на кралството, застрашено от въстание на фундаменталисти, които нямат никакво желание държавата им да съществува само като помпа за доставка на петрол за големите западни страни. Сигурно е, че дори фундаменталистите имат нужда от приходи. Рано или късно, казва здравият разум, дори едно радикално правителство в Рияд ще бъде принудено да продава петрол и ако Съединените щати са „Големия Шейтан“, те са също и най-големият, най-щедрият пазар. (Иран например ще изпадне във възторг, ако получи възможност да продава петрол на Големия Шейтан, ако същият вдигне санкциите, които забраняват търговията с режима на аятолласите.) Някои западни наблюдатели обаче предупреждават, че подобен оптимизъм е неуместен — много хора в Саудитска Арабия са толкова отвратени от корупцията, родена от петрола, и толкова решени да прочистят държавите си от западното влияние — особено американското, че подобни икономически императиви вече са загубили приложимостта си. Робърт Байер, бивш експерт по Близкия изток в ЦРУ, пише: „Саудитска Арабия се превръща в изумително нерационална страна. За учудващо голям брой саудитци, включително и някои членове на кралската фамилия, изваждането на кралството от световния пазар на петрол, ако трябва и за години наред, включително и с риск от разрушаване на собствената им национална икономика, е напълно приемлива алтернатива на статуквото.“

Експерти по енергетиката и сигурността продължават да спорят дали този кошмарен сценарий е правдоподобен. Междувременно Съединените щати, Европа и други големи вносители на петрол са толкова обезпокоени от големите прекъсвания в снабдяването, че тихомълком изградиха свои собствени стратегически петролни резерви. (През 2002 г. покупките на петрол от правителства бяха толкова огромни, че цените на горивото останаха високи дори след края на войната в Залива.) Когато тези резерви достигнат своя максимум — при около 1,5 милиарда барела пак ще се окаже, че те могат да компенсират загубата само на една Венесуела или Ирак в периода на неговото „възстановяване“, и то за не повече от 14 месеца, или изваждането на Саудитска Арабия от световния пазар за не повече от 8 месеца.

Вероятността от подобни прекъсвания на доставките принуди САЩ да започнат диверсификация на своя портфейл от доставчици на петрол. Не е чудно, че външната политика на САЩ продължава да бъде толкова обсебена от петрола, колкото винаги е била. Например през 2002 г. разузнавателните агенции на САЩ подкрепиха военните кръгове във Венесуела, които успяха за кратко да свалят президента Уго Чавес от власт. Вашингтон се надяваше, че като замени Чавес с някой по-малко антиамерикански настроен индивид, ще си гарантира по-стабилен поток на венесуелски петрол към рафинериите на САЩ.

Съединените щати изграждат военно присъствие във и около богатата на петрол Африка. Пентагонът планира дислокацията на „сили за бързо реагиране“ в нестабилни региони и според едно съобщение в медиите проучват възможността да разположат военни части във военни бази и покрай някои летища в Африка. „Мисля, че Африка ще бъде обект на много голям интерес през XXI век“, каза през 2003 г. генерал Джеймс Джойс, командир на европейските сили на САЩ, пред една сенатска комисия. В Държавния департамент смятат, че петролът „не е движещата сила“ и че първостепенната цел на САЩ е да се преборят с тероризма в Африка. Въпреки това ясно е, че Съединените щати, чието правителство работи съвместно с големите американски петролни компании за ускоряване на разработването на петролните находища в Западна Африка, нямаше да се тревожат толкова от тероризма в тази част на Черния континент, ако там нямаше петрол. Спомнете си с какво нежелание гледаше Вашингтон на идеята да изпрати войски в лишената от петрол Либерия.

 

 

Докъде са готови да стигнат държавите, за да гарантират достъпа си до нефтени залежи, е трудно да се предскаже, но енергийната сигурност вероятно ще се превърне в главен претекст за геополитически конфликти. И двете войни в Залива бяха до голяма степен военни кампании за защита на енергийната сигурност на индустриализирания свят, макар че начело бяха само Съединените щати и обслужваха главно своите интереси. В наше време енергийната сигурност трябва да се разглежда от гледна точка на конкуренцията. През последните пет години Китай, Япония и Европа се състезаваха да си запазят по едно късче от находищата на петрол в Западна Африка, но също и в Русия, Южна Америка и Каспийския басейн. Привидно тази политика се представя като стремеж към „диверсификация“ на доставките, като гаранция срещу политически сривове в Близкия изток, подобно на политиката, която Съединените щати прилагат. В действителност обаче Токио, Пекин и другите столици се състезават помежду си и по-малко се тревожат от това, което може да стане в Близкия изток. Кампаниите за диверсификация на енергоизточниците маскират ожесточената борба между най-големите потребители за последния петрол.

Засега бойно поле на ожесточената битка е Централна и Източна Азия. През 2003 г. Япония и Китай се конфронтираха челно за достъп до руския петрол. Япония няма собствени нефтени залежи и зависи изцяло от внос. Тя се бори за изграждането на петролопровод с дължина 2300 мили, който ще доставя по 1 милион барела гориво от Сибир до японското крайбрежие. Но Китай също смята, че руският перол е жизненоважен за неговата бумтяща икономика и затова настоява сибирският нефт да завие на юг по друг маршрут — по дългата 1400 мили тръба до китайското пристанище Дацин. През лятото на 2003 г. конкуренцията се ожесточи дотолкова, че Япония предложи да финансира цялата тръба, което ще й струва 5 милиарда долара, но да вложи още 7 милиарда долара в петролната индустрия в Сибир и още 2 милиарда долара в „социални проекти“ из цяла Русия — макар в Токио да бяха наясно, че ако Китай загуби състезанието, японско-китайските отношения ще навлязат в нова криза.

Още по-ожесточена е битката за каспийския петрол. От 90-те години на миналия век Китай, Америка, Русия и Иран водят дипломатическа война за контрол върху нефтения поток от Казахстан и Азербайджан. Всяка от страните предложи свой маршрут за тръбата. Много често тези държави работиха за миниране на конкурентните проекти за тръби. Иронията е, че засега само нищожна част от прословутия каспийски петрол излиза на повърхността — за голямо удоволствие на „нестабилните“ саудитци. Както ми подхвърли един представител на правителството в Рияд, „от десет години слушаме за «каспийски петрол», а той още не се появява“.

Както може да се очаква, тази схватка за „нов петрол“ генерира всякакви геополитически вражди и съюзи. В Пекин твърдо вярват, че западните петролни компании и западните правителства са организирали „конспирация“, в резултат на която са ги изолирали от световните „петролни хоризонти“, защото се боят, че Китай може да стане важен фактор в петролната геополитика. Затова Пекин търси нови съюзници в Западна Африка, Южна Америка и, разбира се, в Близкия изток. През 2000 г. китайският министър-председател Цзян Цзъмин направи държавни посещения в Иран и Либия — две държави, с които Съединените щати отказват да правят бизнес. Китай има големи интереси в иракския петрол, което обяснява нежеланието на Пекин да подкрепи водената от Съединените щати иракска война. „Ще изберем онези страни, които нямат добри отношения със Съединените щати — казва шеф на китайска петролна компания, която има договори в Иран. — Защото почти няма надежда, че китайски компании ще бъдат допуснати в тези проамерикански държави.“ Най-голям, но и най-противоречив е съюзът на Китай със Саудитска Арабия. В тази класическа взаимноизгодна сделка китайците получиха достъп до най-големите петролни залежи в света, а саудитците — до потенциално най-големия петролен пазар в света. Саудитците са толкова твърди в намерението си да получат значителен дял от китайския пазар, че Рияд предлага на Пекин специални стимули, сред които петрол на цени, по-ниски от пазарните, и достъп до висококачествените залежи на кралството, съдържащи ниски серни концентрации, дори и ако трябва за това да ощети своите клиенти в Европа и САЩ. Един висш служител на компанията „Сауди Арамко“ казва: „Имаме нужда от китайския пазар и ще го получим, така както завладяхме пазара на Япония и САЩ — с агресивни маркетингови субсидии.“

В известен смисъл Китай е много по-близък идеологически партньор на Саудитска Арабия от Съединените щати, особено ако вземем предвид антисаудитските настроения сред американците. В лицето на Китай саудитците печелят нов гигантски купувач, чието правителство, за разлика от Вашингтон, няма да ги тормози за спазването на човешките права нито за връзките на саудитското правителство с религиозни фанатици и терористични групи. А най-доброто за тях е, че срещу петрола си Рияд ще получи достъп до модерните китайски оръжия, включително балистични ракети, каквито западните съюзници на Саудитска Арабия — САЩ и Европа, никога няма да й продадат. Един бивш високопоставен разузнавач на Саудитска Арабия казва, че предвид спешната нужда на Китай от саудитски петрол, „ние знаем, че в крайна сметка китайците няма да откажат да ни продадат всякакви оръжия, стига да можем да си ги платим“.

 

 

Най-тревожното в напрегнатия стремеж към енергийна сигурност е, че в крайна сметка той ще претърпи провал. Колкото и успешно да се окаже военното присъствие на САЩ в Западна Африка, известните залежи в този регион възлизат на 66 милиарда барела — около една десета от залежите в арабския Близък изток — и следователно могат само временно да отложат деня, в който САЩ и другите големи вносители ще се върнат в Близкия изток и неговите нестабилности. По подобен начин, без значение кой ще спечели войната между Япония и Китай за руския петрол, победителят ще получи малка почивка в борбата за енергийна сигурност. Бързо растящата икономика на Китай например ще се нуждае от повече петрол, колкото Русия може да й достави, и ще трябва рано или късно да търси в други места, което ще породи други, вероятно по-недипломатични конфликти.

Разбира се, Съединените щати с тяхната гигантска икономическа и военна мощ вероятно ще спечелят войната за ресурси, включително и петрол. Но нарастващото съперничество сред други големи потребители ще създаде конфликти, които не само ще налагат както намесата на Съединените щати, но ще дестабилизират и световната икономика, която е основа на американската мощ. Неотдавна Джон Хлодрън, специалист по енергетика от Харвард и бивш съветник на Клинтъновата администрация, каза пред американския Конгрес: „В първата половина на XXI век сривовете в енергетиката и техните последици ще бъдат точно толкова голяма заплаха за сигурността на Съединените щати, колкото и сривовете във въоръжените сили и способности на страната.“

Ясно е, че традиционните подходи към енергийната сигурност вече не са надеждни. Повече от век сигурността означаваше постепенно разпростиране на съществуващата енергийна система — сондиране за още и още кладенци, строителство на още тръбопроводи и електроцентрали. От сега нататък обаче увеличаването на доставките ще бъде по-трудно, а резултатът от него — по-несигурен. Газовите проекти са толкова грамадни и скъпи, че налагат ново държавно-корпоративно управление на държавите, чиято политическа и икономическа сложност може да забави изграждането им. Петролът е още по-проблематичен. Световното производство намалява, доставчиците са нестабилни, а търсенето на горивото е безпрецедентно. В тези условия поддържането на петролната сигурност ще става все по-трудно с времето, ще поглъща все повече ресурси и политически усилия.

Енергийната сигурност, която винаги е била жизненоважна мисия за всяка страна, ще става все по-спешна и приоритетна. Международното напрежение и рисковете от конфликт ще нарастват. Тези заплахи няма да позволяват на правителствата да насочат вниманието си към други проблеми, като промените в климата и алтернативните горива — предизвикателства, които сами по себе си са изключително важни за енергийната сигурност, но които по парадоксален начин отклоняват вниманието от усилията за поддържане на постоянен енергиен поток. И това е най-голямата дилема пред енергийната сигурност на съвремието. Колкото по-ясно става, че доминираната от петрол енергийна система е по-несигурна, толкова по-трудно е да преминем към нещо различно от петрола.