Пол Робъртс
Краят на петрола (13)

Глава 12
Забавянето

През септември 2002 г. малка армия от дипломати, бизнес ръководители и привърженици на най-различни каузи се събраха в конферентен център в Йоханесбург, Република Южна Африка, за да направят първата стъпка, както се смяташе тогава, към създаване на нова енергийна система установяване на нова енергетика. Поводът бе срещата на високо равнище на ООН за устойчиво развитие. Това бе десетдневен политически маратон, за да се обсъди как да се облекчи бедността в Третия свят. По-голямата част от дневния ред бе насочена към ролята, която енергията и най-вече „устойчивата“ енергия би могла да изиграе при прехода на развиващите се страни към съвремието. Специално внимание бе отделено на алтернативните енергийни технологии. Между сесиите, посветени на новите енергийни системи, делегатите имаха възможност да гледат виртуални демонстрации на съоръжения за производство на възобновяема енергия и да видят прототип на Бе Ем Ве 735 ай с водороден двигател. Политическата цел бе Великобритания, Германия и другите големи европейски държави да предложат всички държави да поемат ангажимент за увеличаване на дела на възобновяемата енергия в световното стопанство до 15 процента през 2010 година.

Това бе изключително амбициозна задача. Като се има предвид, че делът на неводородните възобновяеми източници в онзи момент бе под 2 процента от произвежданата в света енергия, постигането на набелязаните 15 процента до 2010 г. би изисквало огромни суми пари и значителни технологии, повечето от които да бъдат предоставени от развитите държави, както и агресивна програма за прилагане. Тревогите на европейските делегати бяха основателни — да се доставя енергия на бурно развиващия се свят, като се използват само изкопаеми горива, не само би подложило на изпитание съществуващата енергийна инфраструктура, но и ще опропасти всякаква надежда за намаляване на емисиите на въглероден диоксид и избягването на катастрофалното глобално затопляне. „Намирането на отговор на въпросите, свързани с промяната на климата, означава да се намали зависимостта на света от изкопаемите горива“, отсякоха тогава представители на ООН.

Подобни изявления обаче не се харесаха на всички на срещата в Йоханесбург. Докато европейските държави биха спечелили от увеличаване на дела на възобновяемите енергийни източници (основната част от технологиите за вятърна енергия се произвеждат в Европа), други държави съзряха в предложението настъпването на истинска икономическа катастрофа. Дипломати от държавите, производителки на петрол, от ОПЕК например дадоха ясно да се разбере, че ще възприемат мерките за увеличаване на дела на възобновяемата енергия като директна заплаха спрямо техния пазарен дял. В същото време делегати от развиващите се страни се оплакаха, че подобен ангажимент може да намали доставките на евтина енергия от въглеводородни суровини, от която в момента зависят множество бедни държави.

Най-упоритата съпротива дойде донякъде от САЩ. Американските делегати оправдано бяха притеснени от амбициозния краен срок за постигане на дела от 15 процента — осем години бяха твърде кратък период за широкото навлизане на възобновяемата енергия. Освен това администрацията на Буш разбираемо се страхуваше какви ще бъдат политическите последици от такъв ангажимент върху политическите консерватори у дома и върху американската енергийна индустрия.

Консерваторите никога не са харесвали обещанията за чуждестранна помощ, особено когато тя е обвързана със съмнителни лявозвучащи понятия като „зелена“ енергия. В същото време енергийните компании не обичат да бъдат притискани да продават енергия от възобновяеми източници, която им носи по-малки печалби в сравнение с въглеводородната. Американските енергийни и комунални компании (някои от които дадоха значителни средства за предизборната кампания на президента Буш) възприемат Третия свят като потенциален пазар за традиционни петролни и газови проекти и за големи електроцентрали. Те не желаят да виждат как чуждестранната помощ на САЩ се харчи за системи за възобновяема енергия „извън мрежата“. Както отбеляза американски анализатор: „тази администрация не иска да изразходва доларите от чуждестранната помощ за нещо различно от петролни и газови проекти“.

С напредването на преговорите привържениците на възобновяемата енергия започнаха да осъзнават, че Вашингтон се стреми да си осигури съюзници, за да блокира предложението. Сред тях бяха Канада, Япония и напълно разбираемо ОПЕК, която въпреки хладните взаимоотношения със САЩ не бе очарована от изрази като „намаляване на зависимостта от изкопаемите горива“. Всеки ден се виждаше как делегати от Саудитска Арабия и Венесуела се шмугваха в срещи с представители на САЩ, а впоследствие се присъединиха към американците в наречената от някои критици „ос на петрола“ и заплашиха да се оттеглят от срещата на върха, ако целите за възобновяема енергия не бъдат отменени. Европейците отстъпиха в отчаяното си желание да се постигне някакво споразумение относно бедността в света. „Опитвахме до последно — уморено разказа пред журналисти Айвън Слингърбърг, високопоставен преговарящ от страна на ЕС. — В определен момент настъпи пълно изтощение.“

 

 

Думите на изтощената Слингърбърг биха могли да се отнасят за всяка част от дългия и остър политически дебат за бъдещето на енергетиката. Горивата не са единственото важно предизвикателство пред човечеството. Но понеже те са свързани с всичко, което е важно за нас, радикалната промяна на нашите енергийни системи със сигурност е една от най-предизвикателните политически задачи на XXI век. Дори всяка страна и компания да постигнат разбирателство как да изглежда бъдещата енергетика, изграждането й може да се окаже доста страшно. Но тъй или иначе човек трудно може да си представи подобен консенсус. Както показват събитията като конференцията в Йоханесбург, почти не може да се постигне споразумение относно технологиите, политиката, финансирането, колко бързо да се осъществява промяната и дали въобще нещо да се променя. ОПЕК едва ли е единственият играч на енергийния пазар, който желае светът да остане във вечна зависимост от въглеводородните горива. Почти всеки участник в съвременната енергетика — от индивидуалните потребители до многонационалните петролни компании и суперсилите — толкова много е свикнал със статуквото, че всякаква фундаментална промяна крие за него огромни политически и икономически рискове.

Тези рискове и начинът, по който държавите и компаниите ще ги преодоляват, ще определят бъдещите политически борби по енергийните въпроси. Някои участници ще се стремят да избегнат риска, като възпират или забавят промените. Други ще се стремят да контролират темпа и насоката на промяната или ще експлоатират отчаянието на други участници, за да извлекат печалба от новия ред. Каквато и да е конкретната стратегия, всеки участник е в състояние да влияе върху процеса във всеки един етап. В крайна сметка тази сложна амалгама от конкуриращи се лични интереси ще ръководи настъпващата трансформация и ще определя всичко — от начина, по който описваме проблемите в настоящата система, до решенията, които ще следваме, и времето, в което ще се осъществи самата промяна. Вероятно това е най-важният аспект на наближаващата енергийна революция. Въпреки че трансформацията на сегашната система е породена от „сурови“ фактори като намаляващото производство на петрол, сигурността на енергийните доставки, промяната в климата и съществуването на нови технологии, докъде ще ни отведе тази промяна в голяма степен ще зависи от следваната политика.

 

 

Световната карта на енергийната политика се доминира от пет големи играчи, всеки от които има свой дневен ред и още по-важно — своя роля в изграждането на бъдещето енергийно стопанство. Най-големият и нестабилен играч е развиващият се свят. Това са предимно страните от Африка, Азия, Латинска Америка. Групата е много разнородна, съставена е както от изключително бедни държави като Непал и Судан, които почти не могат да влияят върху формиращата се система, но изцяло ще зависят от нея, така и от нововъзникващи гиганти като Индия и Китай, които скоро ще се превърнат в най-големите потребители на енергия и чиито апетити вече оказват влияние върху търсенето и предлагането на енергия.

Тъй като развиващите се страни са бедни, техните правителства вземат енергийните решения главно според „най-малките разходи“, давайки приоритет главно на подобни краткосрочни цели като енергийната сигурност, но пренебрегвайки дългосрочните въпроси като замърсяването на въздуха и водата и емисиите от въглероден диоксид. Неотдавна бразилски дипломат отбеляза на конференция по въпросите на бедността: „не сме така загрижени какво ще сложим на масата след седемдесет и пет години, колкото какво ще сложим сега“. По същия начин развиващият се свят гледа и на енергийните въпроси.

Недостигът в развиващия се свят ще окаже съществено влияние в политическо отношение върху промяната на енергийното стопанство. Тъй като в наши дни развиващите се страни нямат друг избор, освен да използват най-евтината налична енергия (въглищата в Китай и Индия), те смятат, че мерките за намаляване на въглеродните емисии вредят на усилията им да се измъкнат от бедността и да се модернизират. По същата причина понеже развиващите се страни разчитат на „замърсяващите“ енергоизточници, всеки техен успех в постигането на икономически растеж ще вреди на глобалните усилия към използването на по-екологично чиста енергия. Тази самоподразбираща се заплаха дава на развиващите се държави изненадваща власт върху глобалните решения относно климата. Страни като Китай, Индия и дори Русия с тяхната остаряла и енергоемка промишлена база няма да подкрепят инициативи като намаляването на въглеродния диоксид, освен ако богатите държави не им обещаят финансова и технологична помощ. Развиващите се страни обаче ще се превърнат в политически пионки, тъй като индустриализираните държави — главно САЩ и Европа — извличат преимущества от проблеми като политиката в областта на климата.

 

 

Другият голям играч в енергийната политика е Европа. Страните от Европейския съюз са колективни лидери в стремежа към ново енергийно стопанство, главно в областта на политиката по климатичните проблеми и алтернативната енергия. Това не е проява на алтруизъм, нито на морално превъзходство. В Европа (както и в Япония) десетилетната зависимост от вноса на енергия създаде култура на съхраняване на енергийните доставки (включително толерантност към малки, енергийно ефективни автомобили и високи енергийни данъци) и стимулира ориентация към възобновяеми енергоизточници. Държави като Германия, Дания и Великобритания подобно на Япония са най-бързо развиващите се пазари на възобновяема енергия и се утвърждават като лидери в производството на незамърсяващи технологии, най-вече в областта на вятърната енергия. Япония вече е безспорен лидер в технологиите за слънчева енергия. Ето защо много развиващи се държави гледат на европейските предложения за „зелена“ енергия с голяма доза скептицизъм. Европейски консултант по енергийните въпроси сподели с мен, че „развиващите се държави никога не са сигурни дали политиката относно възобновяемите източници е най-добра за тяхната околна среда, или просто е най-добра за икономиката на някоя развита държава“.

В глобалната енергийна политика Европа играе ролята на политически посредник между развиващия се свят (включително Русия), от една страна, с неограничените му финансови потребности и нарастващата му политическа роля и, от друга страна, САЩ, които възприемат енергийната политика и особено политиката по проблемите на климата като икономическо оръжие на европейските и развитите държави срещу американците. (Това в по-малка степен се отнася за Япония, която в общи линии следва примера на Вашингтон по енергийните въпроси.) Ролята на Европа като посредник даде своя принос към и без това сложните вече трансатлантически отношения в енергетиката. САЩ и Европа остават силно зависими от вноса на петрол и все още координират усилията си за стабилизиране на цените на нефта. Европа обаче спря да чака Съединените щати да се присъединят към политиката по климатичните проблеми и самостоятелно осъществява програми за намаляване на емисиите, макар че без помощта на САЩ почти няма надежда в тях да се включат и развиващите се страни.

 

 

Третият играч в енергийната политика са самите производители. Тази група включва големите международни компании, ОПЕК и другите страни, производителки на петрол, представителите на въгледобивната промишленост, на производството на електричество и огромната пирамида от финансови, търговски и други услуги, свързани с енергетиката. Производителите инвестират основно във въглеводородните източници — петрол, природен газ, въглища. Следователно те са силно обвързани с енергийно стопанство, в което господстват въглеводородните суровини, и разполагат с достатъчно политическо влияние да се борят за него.

Влиянието им има няколко източника. Световното производство на енергосуровини, особено на петрол и природен газ, се контролира от сравнително малък брой страни и компании. Шестте най-големи производители — „Сауди Арамко“, Иранската национална петролна компания, мексиканската „Пемекс“, венецуелската „Петролеос де Венесуела“, „ЕксънМобил“ и „Шел“ — контролират съвместно близо един от всеки трети барел петрол, който се използва на планетата. Тази концентрация на богатство и мощ означава, че когато се сблъскат с неблагоприятни закони, конкурираща технология или дори застрашаваща ги идея (като политиката по климатичните проблеми например), производителите заедно са в състояние да мобилизират огромни финансови, политически и дори дипломатически ресурси, за да се защитят. Подобна колективна реакция е най-характерна за петролния сектор. Например „Шел“ и „ЕксънМобил“ може яростно да се съревновават за пазарен дял, но споделят едни и същи страхове относно политиката по климатичните проблеми или енергийните закони, които биха могли да засегнат потреблението на петрол. Навремето двете компании са обединявали лобистката си мощ, за да забавят или да отменят неудобни за тях мерки. Съветник на американското Министерство на енергетиката споделя, че „малък брой директори представляват голяма част от производителите на петрол извън ОПЕК, което означава, че гласът на защитниците на петрола може да бъде чут във Вашингтон или навсякъде другаде много по-добре, отколкото гласа на привържениците на съхраняването на енергията или на някоя нова технология, било то и природния газ.“

Тъй като енергийните доставки имат ключово значение за мощта на дадена държава, производителите обикновено се радват на тесни връзки с националните правителства и следователно разполагат с възможност да влияят върху националната политика в областта на енергетиката. САЩ може да гледат на Саудитска Арабия като на политически враг заради антизападното й отношение и връзките й с терористите, но богатите петролни запаси на кралството и най-вече огромният му излишен капацитет гарантират, че десетилетия наред Вашингтон ще преглъща подобно поведение. Навремето един политически анализатор ми каза: „Фактът, че американският президент може да се обади на саудитския крал и да каже: «Утре ще се случи нещо важно и ние отчаяно се нуждаем вие да извличате повече петрол, за да успокоите пазара», осигурява на саудитците ценно средство за достъп до Вашингтон.“

Няма изгледи това влияние скоро да отслабне. Тъй като въглеводородните източници ще продължат да играят централна роля при една преходна икономика и тъй като само производителите разполагат с капитала и ресурсите за изграждане на новата инфраструктура, те ще имат голямо право на глас кога и колко бързо да вървим към новото енергийно стопанство. Всъщност много страни производителки упорито работиха, за да предотвратят всякаква промяна. Те или се опитваха (невинаги успешно) да задържат ниски цените, или атакуваха алтернативните енергоизточници. Саудитска Арабия например внесе няколко жалби пред Световната търговска организация, че европейските програми за намаляване на емисиите от въглероден диоксид несправедливо са ограничили търговията с неин суров петрол. „Ние се обявяваме против всяка политика, която предвижда нечестна дискриминация спрямо петрола — дръзко заяви пред мен високопоставен саудитски представител. — Искаме да запазим петрола като алтернатива.“

След производителите, и често пъти точно против тях, идва групата на защитниците — цялата онази разнородна общност от активистки групи, неправителствени организации (НПО) и международни агенции, които се стремят да променят някои аспекти на съществуващия енергиен ред. От екологични организации като „Грийнпийс“ и „Приятели на Земята“ до експертни групи, които се занимават с енергийната сигурност и дори с изчерпването на петролните запаси (като Асоциацията за изучаване на пика в производството на петрол и природен газ), до „официални“ организации като Междуправителствения съвет на ООН за климатичните промени — всички тези защитници оказват умерен, но стабилен натиск за промяна в енергетиката и често пъти единствени се осмеляват да се противопоставят на производителите.

Понеже им липсва истинска икономическа мощ, защитниците разчитат на убеждението и принудата и често заплашват другите играчи, че ще предприемат някакви действия. Подобно поведение имаше съществен принос някои производители като „Бритиш Петролиъм“ да променят своята политика и практика, но понякога се стига и до ексцесии. Мнозина защитници в търсенето на гласност преувеличават някои енергийни и екологични проблеми, като пренебрегват икономическите реалности на новата енергийна икономика. В дебата за климатичните промени например екологичните организации са сред най-големите привърженици на бързите и драстични съкращения на емисиите от въглероден диоксид, дори този подход да се окаже толкова скъп, че в крайна сметка да осуети дългосрочните усилия за намаляване на емисиите. Хвърлянето на обвинения е съществен елемент в реториката на повечето защитници. Някои представители от САЩ и Европа например твърдят, че единствената причина да нямаме енергетика, основана на водорода, е, че автомобилните и петролните компании са непочтени и лакоми, но за по-голямо удобство те пропускат да споменат за огромните финансови рискове и проблеми от инженерно естество, които са свързани с прехода към икономика, основана на водорода. По същия начин някои неправителствени организации в критиките си към развиващите се страни, че използват изкопаеми горива вместо възобновяеми, пренебрегват рисковете от възобновяемите източници и пропускат да признаят, че в повечето случаи най-бързият начин да решат бедността не е със соларен панел, а с камион, пълен с гориво. „Повечето от неправителствените организации идват от север — Европа или САЩ, където въпросите, свързани с енергията, изглеждат по-различни и лесни“, споделя специалист по проблемите на бедността.

Без групата на защитниците обаче и тревогата, която те внасят в дебата, нашето енергийно стопанство би било в много по-лошо състояние, с много по-малка надежда за промяна. Не всички защитници манипулират фактите. Много от тях работят по старомодния начин със старателен анализ на енергийните проблеми и решения. Те играят ключова роля, влияейки върху политиците и дори върху енергийните компании да променят поетия курс. Съветът за защита на природните ресурси с централа в САЩ често пъти има един от най-пронизителните гласове сред екологичните организации. Той бе сред най-непоколебимите защитници на системата за търговия с квоти за вредни емисии.

Не на последно място върху картата на енергийната политика се нареждат Съединените щати. Решителността на американците относно потреблението на енергия и емисиите въглероден диоксид е очевидна, а ролята им на самоназначен страж на глобалните енергийни пазари е безспорна. Онова, което също има значение, са огромните възможности на Съединените щати да влияят върху промяната в световната енергийна система. Гигантският американски пазар на автомобили например би могъл да изиграе ролята на катализатор за по-екологично чиста автомобилна индустрия. Дори една малка стъпка от страна на САЩ към подобряване на енергийната ефективност би предизвикала революция, която в крайна сметка би променила глобалната енергийна политика. Без съмнение с несравнимата си икономическа мощ и технологични способности САЩ биха могли да стимулират международните инициативи за намаляване на емисиите въглероден диоксид, а с огромното си политическо и дипломатическо влияние биха гарантирали, че и други държави ще се придържат към целите за намаляване на газовете.

Медалът обаче има две страни. САЩ са инвестирали значителни средства в енергетиката, основана на въглеводородните суровини. Те не само се нуждаят от огромни количества петрол, природен газ и въглища за собствената си икономика, но голяма част от богатството си изкарват именно от зависимостта на световната икономика от изкопаемите горива. Следователно всяка опасност за сигурността на енергийните доставки е заплаха и за американската икономическа и политическа мощ, всяко усилие да се обърне гръб на съществуващата енергийна система или, по-лошо, да се използва по-малко енергия създава икономически и политически рискове за Съединените щати, което допринася да се утвърди статуквото. Ето защо САЩ остават непоколебим съюзник на богатата на петрол Саудитска Арабия независимо от многобройните доказателства за участието на високопоставени саудитци в антиамерикански операции.

Политическата инерция се засилва от това, че американските потребители и компании в продължение на десетилетия са свикнали да използват най-евтината енергия в света и не са склонни да подкрепят мерките, превърнали се вече в стандартна практика в Европа и Япония. „Смятам, че за повечето американци е изключително трудно да си представят как може да изглежда друг вид енергийна система“, твърди представител на европейската енергетика.

 

 

В една мразовита декемврийска вечер вятърът в Балтийско море се усилва и започва да върти перките на двестакиловатовата вятърна турбина на Брар Ривертс. С всяко завъртане на перката германският фермер печели няколко стотни от евроцента благодарение на произвежданата енергия, а Германия се придвижва с няколко електрона по-близо до онази екологично чиста система, която защитниците от Йоханесбург вярват, че един ден ще захранва света.

На повечето енергийни пазари единичната турбина на Ривертс не би могла да се конкурира с огромните задвижвани от въглища генератори и ядрени електроцентрали и едва ли щеше да й бъде разрешено да захранва мрежата. След настъпилата през 1990 г. промяна в германската политика на комуналните компании се разрешава да купуват електричество от който и да е производител, а правителството дава значителни субсидии на вятърните стопанства като това на Ривертс — близо седем евроцента на киловатчас, и дори финансира строителството на съоръжения.

Подобни стимули предизвикаха бум на германския пазар на вятърна енергия. Големи енергийни и комунални компании инвестираха значителни средства в съоръжения за вятърна енергия и хиляди германски производители вече може да реализират големи печалби от всеки киловат, който продават в електропреносната мрежа. Ривертс, чието обрулено от вятъра лице издава не толкова плам на защитник на екологично чистата енергия, колкото тревогите на дребния фермер, гледа на своя принос към екологията като на второстепенна полза. „На какво разчита съвременният фермер? — пита той, надвиквайки се с монотонното бум-бум на заледените ротори. — Навремето фермерите брояха «една крава, две крави, три крави», а сега броят киловатите «едно евро, две евро, три евро».“

Ако някой търси модел за новата енергийна политика, Германия може да му послужи като добра отправна точка. След 1990 г. икономически силните на деня трансформират енергетиката от система, в която господстват въглищата и ядрената енергия, в система, в която ефективността и възобновяемите технологии играят бързо нарастваща роля. В наши дни броят на вятърните стопанства, системите за слънчева енергия, електроцентралите за биогорива и другите нови енергийни системи толкова бързо нарастват, че страната вече е преизпълнила собствените си цели и до 2020 г. ще произвежда без вредни емисии близо една седма от своята електроенергия. Германия е „локомотивът, който движи развитието на сектора за възобновяема енергия в Европа“, гордо заявява Артурос Зервос, президент на Европейския съвет за възобновяема енергия. Неговото впечатление се споделя от мнозина. В наши дни европейските компании, много от които са германски, са лидери на световния пазар на вятърни турбини. Това е бързо развиващ се бизнес, в който са заети над двеста хиляди, а годишните продажби възлизат на близо дванайсет милиарда долара.

Германският опит е особено полезен, защото показва, че политическата промяна е възможна. Преди 1990 г. Германия беше антипод на енергетиката, основана на възобновяеми източници. В продължение на десетилетия в енергийната политика на страната господстваха въглищата, ядрената енергия и мощните профсъюзи на миньорите. Компаниите за комунални услуги имаха пълен монопол върху енергийната мрежа и забраняваха на производителите на енергия от алтернативни източници да продават, а самата идея за „алтернативно“ нещо почти не пораждаше интерес сред преобладаващо консервативното общество в Германия.

Всичко започна да се променя в края на 80-те години. Аварията в Чернобил през 1986 г. укрепи опозицията срещу атомната енергия в Германия. Нови закони срещу замърсяването на въздуха и намаляващото производство на въглища правеха добиваната от въглища енергия все по-непривлекателна. Нарастваше тревогата от промяната на климата. Германските законодатели, подтикнати от активизиралите се екологични организации, нямаха друг избор, освен да намалят зависимостта на страната от ядрената енергия и въглеводородните енергоизточници главно чрез нарасналата употреба на възобновяеми източници и повишената енергийна ефективност. През 1990 г. в Германия бе приет първият от няколко закона за насърчаване на производството на енергия от безвъглеродни източници. Така нареченият Закон за използването на електрическата енергия изисква компаниите за комунални услуги да купуват ток от възобновяеми източници независимо колко малко е количеството. Благодарение на този закон дребните инвеститори започнаха да изграждат малки мощности във ветровитите северни райони на Германия.

Първоначално традиционните производители въобще не бяха притеснени, че възобновяемите източници могат да бъдат заплаха за тях и не се противопоставиха на закона. Опозицията им обаче започна да нараства паралелно с изникването на нови и нови вятърни паркове. Най-голямо бе недоволството на електрическите компании от северните райони, които трябваше да понесат основната част от разходите за включване на отдалечените дребни производители към техните електрически мрежи. През 1997 г. консервативно настроените политици и комунални компании внесоха поправки в закона, които да гарантират, че делът на енергията от възобновяеми източници не може да надвишава 5 процента от общия пазар на електричество. Поради липсата на възможности за растеж инвеститорите загубиха интерес и развитието на току-що зародилата се промишленост на възобновяемите енергоизточници бе преустановено.

През 1999 г. настъпи нова промяна в германската енергийна политика. Екологично ориентираната Зелена партия спечели достатъчно места в парламента, за да формира правителствена коалиция с умерените социалдемократи на Герхард Шрьодер. През 2000 г. така нареченото червено-зелено коалиционно правителство задейства закона за възобновяемата енергия, който отмени петпроцентовата граница. На производителите на възобновяеми източници бяха предложени щедри субсидии, финансирани от малки данъци върху продажбите на енергия. Компаниите за комунални услуги оспориха закона с твърдението, че субсидиите нарушават изискванията на Европейския съюз за свободна търговия. Германското правителство отвърна, че субсидиите просто „оправдават“ дълго неплащаните разходи, свързани с производството на енергия от въглища и други замърсяващи енергоизточници. Законът оцеля.

Благодарение на гарантираните печалби германската промишленост на възобновяемите енергоизточници се разраства със същите темпове, както пазарът на мобилни телефони в началото на 90-те. Всяка година мощностите за добив на вятърна енергия се увеличават с три хиляди мегавата или близо 2 процента от общото потребление на електричество. Тази енергия влиза в употреба по-бързо, отколкото нараства търсенето на електричество, което означава, че вятърната енергия бавно, но сигурно измества изкопаемите горива.

Потреблението на други възобновяеми енергоизточници също расте бързо. Съоръженията за преработка на биомаса — малки електроцентрали, които изгарят биогоривата от отпадъци от земеделската реколта, дървен материал или други горива на растителна основа — се увеличават с такова темпо, че Германия вече изчерпва суровинната база и ще трябва да насърчава фермерите специално да отглеждат земеделски растения за горива. Технологиите за слънчева енергия, макар и да изостават в сравнение с вятърната и биоенергията, бързо наваксват в развитието си. През 2002 г. мощностите за слънчева енергия в Германия бяха 192 мегавата, повече отколкото в САЩ, и което е по-важно — нарасналите продажби позволиха да се понижат производствените разходи повече от една трета. Фолкер Ошман, специалист по възобновяемите енергоизточници към федералното Министерство на околната среда, природата и ядрената безопасност, отбелязва, че германският пазар на възобновяема енергия надминава дори най-оптимистичните прогнози. „Официалната цел е до 2010 г. да се удвои делът на енергия от възобновяеми енергоизточници, но ние ще я достигнем доста по-рано“, заяви пред мен Ошман. До 2050 г. страната планира да произвежда половината от своето електричество от възобновяеми източници.

Германският оптимизъм се простира отвъд числата. Развитието на промишлеността за възобновяема енергия дава отражение върху цялата енергетика на страната, стимулирайки разработването на нови технологии, предприятия и инвестиции и което е още по-важно — създаването на нови съюзи. Германската вятърна енергетика се утвърждава като голям износител на технологии и намира признание сред политически влиятелния бизнес в страната. От друга страна, бързото разрастване на пазара на биогорива породи значително търсене на реколти, от които се получават горивата, и то в период, когато влиятелният в политиката селскостопански сектор отчаяно се нуждае от нови пазари. Резултатът е политическо партньорство, което може да помогне на промишлеността за възобновяеми източници да се противопостави на съпротивата от страна на производителите на традиционна енергия. „Това е идеална възможност да се спечелят политически силни партньори за политиката в областта на възобновяемата енергия, които иначе не биха се съюзили със Зелените“, твърди Ошман.

Въпреки очевидния си успех енергийната революция на Германия се натъква на сериозни предизвикателства. Привържениците на възобновяемата енергия се притесняват, че този успех се дължи на мода сред германската средна класа, която след година-две може да загуби интереса си. Фелекс Кристиан Матес, старши анализатор в Института за приложна екология, твърди, че соларните панели на покривите на сградите се увеличават с 30 процента на година отчасти тъй като това оборудване се е превърнало в символ за социален статус. „Става въпрос главно за поддържане на имидж — отбелязва Матес. — Ако третото ви беемве не ви осигурява по-голям имидж, ще трябва да разчитате на слънчевия панел.“ А отношението на потребителите на енергия може да се промени. Изследователите с тревога установиха, че германците не проявяват толерантност към енергийната ефективност. Както в Америка, така и тук нарасналата популярност на големите автомобили и жилища, консумиращи повече електроенергия, компенсира значителна част от ползите от намаленото потребление, което се дължи на подобрената енергийна ефективност.

Евентуална политическа промяна може да окаже влияние върху съдбата на възобновяемите енергоизточници. Ако например Зелената партия загуби изборите, законите за възобновяемите източници ще бъдат изложени на атаките на законодателите консерватори, много от които вярват, че германските субсидии за тези горива са прекалено щедри. Но дори и да не се натъкнат на подобни непосредствени опасности, привържениците на новата енергийна система в Германия ще трябва да се сблъскат с най-голямото политическото предизвикателство, а именно възобновяемите източници да излязат от своята ниша и да намерят място сред традиционните горива. Настоящият темп на растеж от 20 до 30 процента на година не може да бъде поддържан и страната рано или късно ще се изправи пред класическата дилема за XXI век — как да бъдат задоволени нарастващите потребности от енергия, като се спази поетият ангажимент за съкращаване на емисиите на въглероден диоксид.

Мнозина германски политици призовават като преходна стъпка да се премине към енергия от природен газ, както в значителна степен се случи в САЩ и в други страни. Специалисти в енергетиката обаче предупреждават, че нарасналата употреба на природен газ ще изисква страната и местните компании да инвестират огромни суми в инфраструктура, която ще се изплати след петдесет години, а ще остарее само след двайсет. Макар че енергетиката, основана на природния газ, ще бъде значително по-екологично чиста, отколкото тази, която използва въглища, Матес смята, че емисиите на въглероден диоксид на Германия ще останат над целите, поставени в Киото.

Даниел Бекер от Енергийната агенция в Германия е на мнение, че страната трябва да избере вариант с по-малки разходи, като например да продължи използването на „въглища в следващите десет-петнайсет години, докато видим как се развиват технологиите. Трябва да изчакаме да бъде разработена надеждна технология за възобновяемата енергия.“ Все още не е ясно каква ще бъде тази технология. Някои германски еколози залагат на биомасата и предричат създаването на огромна индустрия, която ще отглежда само и единствено реколти за горива. Други пък се надяват да бъде постигнат пробив в технологията за ядрена енергия, която да направи атомните електроцентрали икономически по-привлекателни и по-безопасни.

Интересно е, че в страната подкрепата за енергетика въз основа на водорода е доста по-хладна, отколкото в САЩ. Въпреки че германските производители на автомобили са сред първите, които показват коли с горивни камери, много законодатели са убедени, че ще са необходими десетилетия, за да станат горивните камери търговски обосновани, а някои експерти хранят дори още по-малки надежди за прилагането на водородните горива. Вместо това те настояват правителството да вложи парите за изследователска дейност в разработването на енергийни технологии, които може по-скоро да бъдат внедрени в практиката, като например биогоривата или дори екологично чистите въглища. Позовавайки се на съмнителния ентусиазъм на американския президент Джордж Буш относно използването на водорода, мнозина твърдят, че той се е превърнал в политическо прикритие за енергийните компании. Херман Шийр, социалдемократ и виден привърженик на алтернативната енергия, заяви пред мен, че петролните компании „подкрепят използването на водород само защото това им осигурява време да продължат да работят със съществуващите активи“.

 

 

Успехите на Германия в енергетиката често пъти се посочват като доказателство на какво е способна една съвременна индустриална икономика. В повечето случаи се има предвид „модерната индустриална икономика“ на САЩ, които редовно биват приковавани на позорния стълб заради регресивната им енергийна политика и отказа им да вземат мерки за климатичните промени. Такива критики невинаги са оправдани — смелите цели на Германия за намаляване на емисиите въглероден диоксид се дължат също толкова на слабия икономически растеж и намаляващия добив на въглища, колкото и на прочутия германски алтруизъм. Прогресивната политика на Германия, другите европейски страни и Япония не компенсира слабостите на американската, с което се обяснява бавната промяна в глобалната политика.

На теория американската политика впряга силите на един свободен в голямата си част енергиен пазар, за да осигури достатъчни доставки в дългосрочен план по начин, който не противоречи на другите социални и екологични цели на страната. На практика американската енергийна политика е непоследователна и разпокъсана, без нищо в нея да говори за дългосрочна стратегия. При създаването на енергийното законодателство американските политици показват тесногръдие както в поощряването или наказването на отделни щати, региони и индустрии, така и в създаването на национална енергийна стратегия. Енергийни закони, които напомнят по-скоро на списъци с желания, са насочени към опазването на регионалните интереси на производителите на петрол в Тексас и Аляска, на въгледобивните компании на изток и в Уайоминг, на големите комунални компании в Средния запад и на юг, на производителите на етанол в Царевичния пояс или имат за цел да защитят политическите интереси на определен законодател или председател на комисия.

Единствените последователни теми в американската енергийна политика са упоритото отбягване на силната регулация, присъща за XX век, и стремежът да се увеличи предлагането. Това позволява най-вече да се поддържат по-ниски цени на енергията в сравнение с други по-регулирани икономики като европейските, но също така създава обстановка, която дава на енергийната индустрия твърде голямо влияние върху енергийните закони и политика. Американските законодатели и президенти винаги са покровителствали производството на енергия от конвенционални източници не само защото жизнените индустриални икономики винаги се нуждаят от енергия, но и защото самите производители правят големи дарения за предизборни кампании. От 1990 г. насам, петролната и газовата индустрия са дали повече от 159 милиона долара на американски политици, 73 процента от които са отишли за републикански кандидати, често отстояващи интересите на индустрията. Само в изборите през 2000 г. нефтогазовите компании са дали 34 милиона долара, над три четвърти от които са били предназначени за републиканците. И обратното — няма промишленост, която да използва по-малко енергия, и затова много малко дарения идват от привържениците на енергийната ефективност. Макар че САЩ разполагат с индустрия на възобновяемите енергоизточници, тя не е толкова голяма, колкото европейската, и не е в състояние да участва в играта с политическите дарения.

Трудно може да се разбере как точно постоянният поток на пари за предизборните кампании от производителите на въглеводородни суровини засяга американската енергийна политика, но вероятно не е случайно, че законите и мерките облагодетелстват не само нарастващото производство, но и добива на енергия от традиционни източници вместо от алтернативни. Това е една от причините, поради които старите, замърсяващи електроцентрали на въглища бяха освободени от законите за опазване на въздуха — по онова време десетки американски сенатори и конгресмени имаха електроцентрали или въглищни мини в своите щати и области и се опасяваха нещо да не застраши работните места или да не прекъсне парите, които компаниите за въглища и комунални услуги дават за предизборни кампании. Така може да се обясни защо контролираната от републиканците Камара на представителите отказа през есента на 2003 г. да одобри закон, според който до 2020 г. делът на енергията от възобновяеми източници трябваше да достигне скромните 10 процента от националното енергопроизводство.

Финансирането на кампаниите създаде и друго преимущество за индустрията — федерален данъчен кодекс, който облагодетелства традиционните енергийни компании и субсидира производството на въглеводородни енергоизточници. Така наречената отстъпка заради изчерпването на запасите например намалява федералните данъци, които плаща петролната компания, тъй като на теория активите й се изтощават с всеки произведен барел. Петролните компании имат право също така да извадят от данъчната основа повечето от нематериалните разходи като разходите за работна ръка, материали, ремонти, доставки. Накратко, докато данъчната ставка за индустриите, които не са свързани с петрола, е средно 18 процента, петролната промишленост на практика се облага с едва 11 процента данък — сладка сделка, осигурила за петролните компании данъчни икономии в размер на 1,5 милиарда долара през 2000 г. и над 140 милиарда долара след 1968 година.

Най-ясно реципрочната изгода се проявява в провежданата всяка година борба за стандартите за енергийна ефективност на автомобилите. По пътя на логиката най-важната стъпка, която Съединените щати биха могли да предприемат, за да повишат енергийната сигурност и едновременно да намалят емисиите от въглероден диоксид, да подобрят качеството на въздуха в градовете и да лишат терористите в Близкия изток от финансиране, ще бъде да се повишат изискванията за енергийна ефективност. Американските автомобили и камиони изгарят два от всеки три барела петрол, използвани в САЩ, или всеки седми барел, употребяван в света. Това число не е изненадващо, като се има предвид, че стандартите за разход на гориво не са били променяни след 1988 г. Съвременните американски автомобили трябва да постигат среден разход от 27,5 мили на галон, а „лекотоварните камиони“ — категорията, която включва пикапите и спортните автомобили, трябва да постигнат едва 20,5 мили на галон. Дори и скромни подобрения в стандартите за разход на гориво — да речем, 32 мили на галон за леките коли и 24 мили за галон за лекотоварните камиони — биха спестили 2,7 милиона барела дневно петрол до 2010 г. или близо два пъти повече, отколкото може да се добива в Националния арктически природен резерват.

Засега обаче дори тази малка промяна се оказва политически непостижима. Макар че подобни подобрения в ефективността технически е възможна — „Форд“ има разработен прототип на спортен хибриден автомобил на газ и електричество, който с един галон може да измине 40 мили, — американските автомобилостроители и големите профсъюзи в индустрията убедиха Конгреса да не повишава стандартите за разход на гориво от края на 80-те години. Защо? Наред с другите причини е и тази, че евентуални разпоредби за по-голяма енергийна ефективност биха облагодетелствали японските и германските автомобилостроители, чиито автомобили са по-икономични, което би довело до загуба на пазарен дял за американските компании и на работни места за профсъюзите. Подобни загуби няма да останат без последици за американските политици. След 1990 г. транспортните компании в САЩ дадоха над 250 милиона долара за предизборни кампании. Макар че близо 70 процента от тези средства отидоха при републиканците, демократите не се срамуваха да искат пари от автомобилостроителите, особено от профсъюзите. Ето защо не е чудно, че стандартите за корпоративна енергийна ефективност на практика никога не са били променяни.

Американският курс не само допринася за запазване на съществуващите модели на производство и потребление, но косвено обезсърчава разработването на нови и потенциално по-добри технологии. Държавните разходи за изследвания на технологии за производство на ядрена и въглеводородна енергия възлизат на десетки милиарди долари — повече, отколкото се изразходват за технологии за слънчева, вятърна и енергия от другите видове възобновяеми източници, взети заедно. Това се случва в период, когато промишлеността на възобновяемите източници отчаяно се нуждае от технически напредък, който държавните разходи биха могли да улеснят. След 1947 г. американското правителство е похарчило 145 милиарда долара за научноизследователска дейност в ядрената енергетика и едва 5 милиарда долара за проучвания в областта на възобновяемите източници. През последните години близо 65 процента от данъците облекчения върху производството, чиято цел е да стимулират някои енергийни индустрии, са били насочени за производство на природен газ в сравнение с 1 процент за възобновяеми източници.

Не само липсата на средства за изследователска дейност пречи на новите енергийни технологии и индустрии. Докато Япония и Европа имат традиции в дългосрочните, ръководени от правителствата, енергийни стратегии, фрагментираната и щедра на отстъпки американска политика в енергетиката предполага, че мерките се променят при всички нови избори и при всеки подем в икономическия цикъл. „Когато Япония и Европа предприемат някаква енергийна политика, те се придържат към нея, отбелязва Меруин Браун, специалист по икономическите прогнози и анализи, който участва в разработването на американска стратегия за възобновяемите източници, докато в САЩ до голяма степен нещата се случват хаотично, мерките са краткосрочни на принципа: «Хайде да опитаме това, не, хайде да опитаме онова.»“ Крайният резултат според Браун и други наблюдатели е голяма несигурност, която увеличава риска за инвеститорите, особено за онези, които искат да влагат пари в неутвърдени или алтернативни източници. Собствениците на вятърни паркове например живеят в непрекъснат страх, че законодателите ще намалят данъчния кредит за производството — скромната субсидия, която прави вятърната енергия конкурентна на тази от природен газ и въглища. Очевидно страхът им е основателен. През есента на 2003 г. Конгресът не одобри новия законопроект за данъчните облекчения. Те изтекоха на 31 декември и анализаторът Джанет Соуин отбеляза, че след това „много проекти за вятърна енергия са били замразени“. Независимо от бързия растеж на вятърната индустрия през 2003 г., „вероятно почти няма да настъпи развитие (на нови проекти) през 2004 година“. Инвеститорите в други, по-рисковани технологии са още по-резервирани. Браун си спомня за един семинар, посветен на водорода, където инвеститорите са обсъждали дали да заложат на големите стационарни горивни клетки в сградите или на горивните клетки в автомобилите. „Повечето инвеститори бяха готови да изберат стационарните, защото те вече се продаваха на пазара, докато автомобилните все още зависеха от държавната политика, за да бъдат конкурентни. Тогава аз ги попитах: «Да речем, че правителството започне да субсидира горивните клетки в автомобилите и направи производствените им разходи конкурентни, тогава вие ще инвестирате ли в тях?» Всички отговориха с «не», тъй като не са убедени колко дълго ще продължи тази политика.“ Неспособността на САЩ да следват политика за стимулиране на алтернативната енергия има сериозни последици не само за бъдещето на американската енергетика, но и на целия свят. Много развиващи се страни изцяло разчитат на външна помощ, за да модернизират енергийните си системи. В Китай, Индия и Русия — държавите с огромни запаси от въглища и малки стимули за тяхното използване по екологично чисти начини — целевите инвестиции, насочени към повишаването на енергийната ефективност или за разработване на технологии за екологично чиста енергия, биха имали изключително положително влияние за развитието на тяхната енергетика със значителни последици за бъдещето на енергийната сигурност и емисиите на вредни газове. И докато САЩ харчат милиарди долари всяка година, за да насърчават производството на въглеводородни източници навсякъде, особено в развиващите се страни, те не полагат почти никакви усилия да помагат на останалата част от света да използва по-малко въглеводородни горива. Официален представител, който отговаря за американската чуждестранна помощ, веднъж заяви пред мен, че „ако съберете всички пари, които Съединените щати харчат за енергийното сътрудничество между САЩ и Китай, ще получите над 500 хиляди долара на година“.

 

 

Ако американската енергийна политика никога не е била активна, то с избирането на Джордж Буш за президент е поставен нов стандарт. Американецът от Тексас идва на власт след кампания, финансирана от енергийните и автомобилните компании (2,4 милиона долара са дадени само от автомобилостроителите) и се заема да напълни Белия дом с фигури, близки с двете индустрии. Вицепрезидентът Дик Чейни не само е бивш изпълнителен директор на петролна компания („Халибъртън“), но е и конгресмен от щата Уайоминг — един от най-големите производители на въглища в страната. Съветникът по националната сигурност Кондолиза Райе е била директор на „Шеврон Ойл“. Министърът на търговията Доналд Евънс е управлявал компания за търсене на петрол. Министърът на енергетиката Спенсър Ейбрахам е бивш сенатор от Мичиган, където е бил известен като сенатора от Детройт и като твърд поддръжник на интересите на автомобилните компании и яростен противник на по-високи стандарти за енергийна ефективност.

Не е чудно защо енергийната политика на Буш се съсредоточава върху увеличаването на енергийното производство на местния и на външния пазар и усърдно се старае да избегне всякакви мерки, които застрашават икономиката, политическите съюзници или избирателите, играещи важна роля за оставането на Буш и на неговата партия на власт. Честно казано, политиката на Буш донякъде се ръководи от истински консервативни разбирания по енергийните въпроси. Президентът и съветниците му от дълго време се придържат към клон в консервативната мисъл, чиито привърженици смятат опазването на околната среда, съхраняването на енергийните запаси и политиката по климатичните проблеми за недобре реализирани либерални усилия „да се спаси планетата“ от отслабващата политическа и икономическа мощ на бизнеса. Според разбиранията на Буш единствено силният бизнес може да поддържа икономиката (и мощта на Америка) в състояние да се справи с екологичните проблеми. „Администрацията на Буш споделя разбирането, че енергията кара света да се върти, петролът и природният газ са най-лесният и практичен начин да се запази американската икономическа и политическа мощ и представителите на енергетиката, а не на правителството, най-добре знаят какво трябва да се направи — заявява енергиен анализатор, който дълги години е работил по политиката на САЩ в областта на климата. — Що се касае до администрацията на Буш, основните предизвикателства пред американската енергетика са арабите и еколозите.“

Отношението на Буш към енергетиката обаче надхвърля границите на всякаква консервативна идеология и често пъти се диктува от политически прагматизъм и цинизъм, които засрамват дори и пробизнес ориентираната администрация на Клинтън. Да разгледаме дългогодишния курс на администрацията на Буш към увеличаване на местното производство на петрол най-вече в Националния арктически природен резерват. Привидно целта е да се осигури по-голяма „енергийна независимост“ на САЩ и да се намали зависимостта от „чуждестранния петрол“ — две славни цели, които американските политици, както и вицепрезидентът Дик Чейни, изтъкват винаги, когато цените на бензина станат прекалено високи.

Макар Белият дом искрено да говори за необходимостта от увеличаване на производството, представителите на администрацията много добре осъзнават, че „енергийната независимост“ на САЩ, поне в близко бъдеще, е нереална. Не бива да се забравя, че САЩ са „развита“ петролна провинция, в състояние да консумира 25 процента от световния петрол. След интензивно производство обаче, което е траело повече от столетие (и е насърчавано с данъчни облекчения на стойност милиарди долари), страната в наши дни притежава под 2 процента от запасите в недрата на земята. След 1972 г. добивът на САЩ устойчиво намалява и никакви данъчни облекчения не могат да променят този факт. Дори при най-оптимистичните сценарии американският добив може да бъде увеличен от 9,5 милиона барела дневно до 10,1 милиона барела дневно през 2020 година. Разрешаването на добива в полярните области няма да окаже почти никакво влияние. Някои федерални организации като например винаги оптимистично настроената Агенция за енергийна информация твърдят, че просторният северен резерват съдържа десетки милиарди барели петрол, но повечето корпоративни специалисти са убедени, че запасите са далеч по-малки и най-много в следващите десет години Националният арктически природен резерват би могъл да увеличи американското производство с 600 хиляди барела дневно. Джоузеф Ром, бивш служител в администрацията на Клинтън по енергийните въпроси, заяви пред мен, че „ако отворим резервата, единствената разлика ще бъде, че до 2020 г. ще внасяме 62 процента от петрола, който използваме, вместо 64 на сто“.

В Белия дом знаят тези факти. Нали повечето служители там са били директори на петролни компании. Оказва се, че администрацията на Буш не настоява да се разреши добивът на петрол в резервата с цел да се подобри енергийната сигурност на Америка, а защото резерватът може да бъде използван като разменна монета в спор със значително по-голям политически залог — стандартите за разход на гориво на автомобилите. Както Клинтън преди него, така и Буш си дава сметка, че ако бъде принуден да затегне стандартите за корпоративна енергийна ефективност, той ще отблъсне така важното лоби на автомобилните компании и профсъюзите — две групи избиратели, които нито един политик не може да си позволи да загуби (особено някой като Буш, който трудно печели избори по обикновения начин). Буш също като Клинтън осъзнава, че разполага с вратичка — политическите стратези отдавна знаят, че полярният резерват влияе в емоционално отношение много повече на избирателите, отколкото разходът на гориво. Дори американските еколози са в състояние да направят повече, за да спасят полярните мечки, отколкото да спестят литър бензин. Това важи дори за големите национални екологични организации. Политическите стратези знаят също така, че мнозина от конгресмените с умерени убеждения смятат, че може да гласуват в подкрепа на поне един голям екологичен проблем на година, без да отблъснат консервативните си избиратели и колеги.

Накратко, стратезите на Буш осъзнават, че за да се харесат на избирателите си, лобистите на големи организации като „Сиера Клъб“^[1] и Сдружението за опазване на дивата природа, ще трябва да изберат опазването на резервата вместо по-високите стандарти за горива, независимо от твърденията на някои „зелени“, че с готовност биха пожертвали резервата в полза на стандартите. Един лобист еколог споделя, че когато зелените се опитват да лобират в Конгреса, „законодателите им казват: «През тази година имам право да гласувам веднъж за решаването на някакъв екологичен проблем, кое искаш да избера — стандартите или резервата?» Повечето са предпочитали резервата.“ Затова в Белия дом осъзнават, че докато може да задържат резервата на масата за преговори, стандартите за корпоративна ефективност няма да бъдат променяни. „Това е голяма победа за администрацията, защото кара зелените да използват всичките си политически оръжия за нещо, което няма значение, вместо да ги насочат към икономиите на горива, в което има повече смисъл.“

Един от най-учудващите и обезсърчаващи аспекти на енергийната стратегия на администрацията на Буш е безочливият опит да поддържа остарялото разбиране, че страната може да продължи да пренебрегва фундаменталните слабости в нейната енергетика, да омаловажава необходимостта от ограничаване на потреблението на въглеводородни суровини и от повишаване на енергийната сигурност, въпреки че в Белия дом ясно си дават сметка, че местното производство на петрол постепенно, но устойчиво намалява и че „енергийната независимост“ е само примамка за гласоподавателите с бели якички и избухливите автомобилисти.

Политическият прагматизъм на Буш обаче причинява най-много вреди върху политиката по климатичните проблеми. Докато Европа и отделни страни в Азия отдавна вече осъществяват програми за намаляване на вредните емисии, САЩ остават политически резервирани. Наистина съществуват множество солидни причини американците да бъдат скептични относно процеса от Киото, най-вече заради прекалено бързите срокове за намаляване на емисиите от въглероден диоксид. Нежеланието на Буш да се ангажира с климатичните проблеми обаче се дължи на други, не толкова чувствителни причини, включително и на страха да не засегне мощното лоби на гласоподавателите от въгледобивния сектор — компаниите производители, електрическите компании и щатите, където се добиват въглища. Всички те изиграха решаваща роля за победата на Буш на изборите през 2000 г. „Позицията на администрацията на Буш към проблемите на климата се определя от факта, че Буш спечели въгледобивните щати главно защото не сподели позицията на Ал Гор за климата. Няма как Карл Роув^[2] да позволи Буш да стори нещо, с което да отблъсне републиканците“, отбелязва анализатор от средите на републиканците.

Тази администрация, както и всички преди нея, се опасява, че една политика, която истински решава проблемите на климата, би могла да изложи на риск дългосрочната икономическа и политическа мощ на САЩ. Повечето мерки биха предвиждали до края на века страната да намали емисиите на въглероден диоксид със 70 процента. Малцина вярват, че подобно съкращение може да бъде постигнато само с преминаването към горива, които не съдържат въглерод. Вероятно ще се наложи гигантската американска икономика в най-добрия случай значително да намали общото потребление и консумацията на човек от населението. Някои специалисти смятат, че подобно намаление би могло да се постигне чрез „прозрачни“, безболезнени мерки за повишаване на ефективността, но според други може да се наложат съществени промени в начина на живот, моделите на потребление на енергия и на цялостната икономическа активност в страната.

Засега е невъзможно да се определи какви точно мерки ще бъдат необходими. Като се има предвид, че политическата мощ на САЩ произтича от тяхната икономика и предвид факта, че икономическата им сила зависи изцяло от бързия растеж и лесния достъп до евтина енергия, разбираемо е защо администрацията на Буш не проявява никакъв интерес към мерки, които дори да загатват за намаляване на енергийното потребление или на икономическия растеж.

Наблюдатели отбелязват не само че администрацията на Буш отказва да начертае трайна политика по проблемите на климата или някаква друга сериозна алтернатива на Договора от Киото, но и активно работи да задържи далеч от общественото внимание самата идея за такава политика. През лятото на 2003 г. по заповед на Белия дом Агенцията за опазване на околната среда премахна повечето отпратки към климатичните проблеми, които се разглеждат в един дългоочакван доклад за състоянието на околната среда в света. Според статия в „Ню Йорк Таймс“ изтритите пасажи са съдържали изводите на агенцията за ролята на човешката дейност за промяната на климата. Тази роля е разгледана в доклад от 2001 г., изготвен от Националния изследователски съвет, който Белият дом е бил поискал и „на който президентът Буш се е позовавал в речите си през същата година“.

Представители на администрацията премахват също така всякакво споменаване на изследване от 1999 г., което показва как температурите в света са нараснали в периода 1990–2000 г., по-рязко откогато и да било през последните хиляда години. „На мястото на тези абзаци — пише «Таймс» — представителите на администрацията внасят отпратки към ново проучване, частично финансирано от Американския институт по петрола, което поставя под въпрос досегашните изводи.“ Някои представители на Агенцията за опазване на околната среда бяха толкова ужасени от внесените промени, че изпращат бележка, в която се казва, че ревизираният доклад „вече не отразява правилно научния консенсус по промяната на климата“. Както отбелязва един анализатор пред „Таймс“ „това е все едно Белият дом да нареди на министъра на труда да фалшифицира данните за заетостта, за да представи по-розова икономическа картина“.

Съществуват дори доказателства, че Белият дом под ръководството на Буш е помогнал да се организира очерняща кампания срещу доклада на Агенцията за опазване на околната среда. Неотдавна репортери на лондонския вестник „Обзървър“ получиха достъп до електронно писмо на Института по конкурентоспобността (ИК), консервативна пробизнес ориентирана лобистка организация, щедро финансирана от „ЕксънМобил“, което е адресирано до Фил Куни, директор на Съвета за качеството на околната среда към Белия дом. Според „Обзървър“ в писмото от 3 юни 2002 г. директорът на ИК Майрън Ибел благодари на Куни, че е поискал помощта на института, след което предлага редица начини да се дискредитира докладът на Агенцията за опазване на околната среда, посветен на климата, и дори да се отстранят някои от високопоставените служители, включително директорът на агенцията Кристин Тод Уитман. „Струва ми се, че хората от агенцията са идеални изкупителни жертви и трябва да се надяваме жертвата да бъде колкото се може по-голяма — пише Ибел. — Вероятно утре ще поискаме Уитман да бъде уволнена.“ От онзи момент Уитман напуска администрацията. Според „Обзървър“ ИК подава съдебен иск срещу друга федерална агенция, която изследва климата. Ричард Блументал, главен прокурор на Кънектикът и привърженик на програмите за намаляване на емисиите от въглероден диоксид на национално и на щатско равнище, отбелязва: „Това писмо е доказателство за тайна инициатива, подета от администрацията, за започване и дирижиране на дело срещу самата себе си с цел да се дискредитира официален доклад на американското правителство за опасностите от затопляне на климата.“ Белият дом и ИК отричат всякакви машинации, но противниците им твърдят, че обвиненията се вписват в модела на поведение на администрацията по климатичните въпроси.

 

 

На фона на подобно поведение е изкушаващо всички проблеми на американската енергийна политика да бъдат приписани на настоящата администрация заради връзките й с петролната промишленост и погрешните й виждания за енергетиката, основана на петрола. Истината обаче е, че нито Буш, нито неговите предшественици не дръзват дори да помислят да предприемат толкова рискована и късогледа енергийна политика, ако американските гласоподаватели биха имали някакви възражения и, общо взето, всички те се отказват. Сред народите на земята американците най-слабо се интересуват от енергията. Не само че ние знаем твърде малко какво е енергията и каква важна роля е играла и продължава да играе в икономиката и политиката, но повечето от нас изобщо не ги е грижа за енергията.

Отчасти това самодоволство има икономически корени — за повечето американци енергията е толкова евтина и до такава степен може да се разчита на нея, с изключение на кратките периоди на поскъпване на бензина и нафтата или сривовете от време на време в електрическата мрежа, че дори не си струва да се мисли задълбочено за нея. Отчасти самодоволството се дължи и на почти религиозното вярване в силата на нашите технологии. Американците винаги са постигали големи успехи в иновациите така, че повечето от нас с готовност предоставят работата по трансформирането на енергетиката на онези, които винаги това са правели, а именно енергийните компании и правителството, и се надяват, че в крайна сметка нещо ще се получи.

Истината е, че самодоволството има по-дълбоки корени от ниските цени и доверието в технологиите. На практика повечето от нас бегло подозират, че енергията е нещо повече от обикновена икономическа сделка — не е само въпрос дали да си купим по-голяма кола или по-просторна къща, или да отидем на по-скъпа почивка, малцина от нас си дават сметка, че енергията е много по-широкообхватен и сложен въпрос, който засяга всички аспекти на съвременния живот. Вероятно не всички ще се съгласим, че пълненето на резервоара на нашия „Додж Дуранго“ в бензиностанцията на „Бритиш Петролиъм“ по някакъв начин е свързано с борбата за правата за добив на петрол в Аляска, с бруталната гражданска война в Нигерия или дори с бързината, с която американските специални части превзеха терминалите за износ на петрол в Ирак. Но дори и най-аполитичният американец знае или поне подозира, че енергията е силно политизирана стока и че нашето огромно търсене, енергоемкият ни начин на живот и предпочитанията ни към все по-големи автомобили и камиони дават на петролните компании още по-голяма политическа власт, гарантират, че петролът ще играе централна роля във вътрешната и външната политика и ще бъде една от главните сили, предпазващи от промяна съществуващия ред в енергетиката.

Въпреки че си даваме сметка или поне подозираме, повечето от нас продължават доброволно да отричат влиянието на енергията. Както навремето са постъпвали представителите на викторианската епоха с прословутия им отказ да признаят истината за секса и напрежението на своето време, така и американците се правят на светци, но по отношение на енергията. Повечето от нас знаят, че нашето потребление на петрол е прекомерно, което е свързано с редица проблеми — от замърсяването на въздуха и промяната на климата до геополитическия хаос, — и си дават сметка, че това може да се окаже основна пречка за една по-разумна и устойчива енергийна система. Ние обаче не искаме да признаем тези недостатъци, тъй като това ще ни принуди да признаем за съществуването на много други проблеми в нашето енергийно стопанство и за нашата роля. Всъщност когато става въпрос за фундаменталните проблеми на съвременната енергетика, американците показват пълна незаинтересованост и дори враждебност, която кара множество групи от защитници просто да прекратяват своите обществени кампании. „През 90-те години хората в моето общество спряха да говорят за съхраняването на енергията. Ние направихме хладнокръвна сметка, че повечето американци остават равнодушни към тези проблеми“, обяснява Дейвид Немцов, бивш президент на Алианса за икономия на енергия с централа във Вашингтон и един от основателите на движението за съхраняване на енергията.

Ето защо ние, американците (и повечето наши медии), почти не реагирахме на абсурдното твърдение на държавния секретар Ръмсфелд, че войната в Ирак „не е заради петрола“. Не се тревожим, че Белият дом постоянно отказва да разкрие имената на компаниите, които участват в изготвянето на енергийната политика на САЩ. Не намираме за странно, че специалният отдел по енергийните въпроси към Белия дом проучваше карти с петролните находища на Ирак и петролопроводите в района още през март 2000 г. — повече от осем месеца преди атаките на 11 септември, или че „Халибъртън“, бившата компания на вицепрезидента, спечели от американското правителство договор на стойност няколко милиарда долара за възстановяване на иракските находища още преди да е започнала втората война срещу страната. Нито пък че една от първите задачи на американските военни сили в Ирак бе да установят периметър около Министерството на петрола в Багдад, докато болници, училища, съоръжения за комунални услуги и други важни елементи от инфраструктурата бяха оставени да изгорят или да бъдат разграбени. Ние отказваме да се вълнуваме от подобни факти, защото ако се вгледаме отблизо, може да установим, че те са продължение на една безконтролна енергийна система, която започва у дома, в нашите автомобили и къщи.

Като цяло нарастващата незаинтересованост на американците не е нещо добро за една демократична система, нито помага за създаването на разумна енергийна политика. Въпреки всички критики, отправени от медиите към политиците, народът в голяма степен запазва мълчание по енергийните въпроси, лишавайки законодателите от стимули да направят нещо повече за промяна на системата, отколкото само мними усилия. Ветеран лобист за по-голяма ефективност при използването на горива заяви пред мен, че „когато споменеш за дългосрочна политика в областта на енергетиката или климатичните проблеми, отговорът от Капитолия обикновено е: «Всичко това е много добре, но аз не чувам нищо от моите избиратели.»“

По принцип американските политици чуват гласа на избирателите си единствено при спиране на тока или повишаване на цените, понеже тогава на хората им се струва, че плащат прекалено много за енергията. Това не насърчава развитието на национална енергийна политика, насочена към намаляване на потреблението. Напротив, когато законодателите чуят оплакванията, че бензинът или електричеството са прекалено скъпи, те гласуват за увеличаване на предлагането с цел да се понижат цените, а не за налагане на такса върху съдържанието на въглерод. Както отбелязва друг привърженик на алтернативната енергия: „Ако се опитате да включите цената на въглерода в производствените разходи за горивата, постигайки същия ефект като въвеждането на нова такса, вие ще бъдете достоен за възхищение, но тази идея се изпарява на фона на онова, което политиците чуват в своите избирателни райони. Обществото не говори по енергийните въпроси и това оставя огромен политически вакуум във Вашингтон, който политиците с удоволствие запълват.“ А те го запълват с мерки за нарастване на предлагането.

 

 

Дали ще стоварите вината за американската енергийна политика върху хората или техните политици, това не променя факта, че мерките в тази област биха оказали голямо влияние върху глобалното енергийно стопанство. Дори и най-закоравелите привърженици на свободния пазар признават, че създаването на съвършено нова енергетика ще бъде повече акт на политическа воля, отколкото в отговор на технологичното или икономическото развитие. Макар че пазарът ще играе ключова роля при създаване на новата енергетика, от година на година нарастват резервите към схващането, че пазарът сам е в състояние да осигури нов революционен и устойчив начин на производство и потребление и ще го направи плавно, за да избегне вредата върху климата.

На теория САЩ биха могли да застанат начело на тази политическа трансформация. Вместо това обаче американската политика остава заложник на мерките, които стимулират предлагането. Последното предложение за създаване на енергийна политика бе спряно от Конгреса в края на 2003 г., макар че бе изпъстрено с нови данъчни облекчения и скъпоструващи стимули за въглеводородните горива и за увеличаване на производството на петрол независимо от безспорните перспективи, че в бъдеще то ще намалява. В чужбина САЩ продължават да търсят нови петролни съюзници. През юли 2003 г. например те лобираха пред правителството на Нигерия да напусне ОПЕК и да започне да произвежда петрол с пълния си капацитет. Въпреки доказателствата, че Саудитска Арабия е била замесена в нападенията в САЩ на 11 септември 2001 г., Белият дом прави всичко възможно, за да не обиди ръководството на арабската страна.

Накратко, вместо да поведат глобалната енергийна революция, САЩ на практика задържат развитието й — забавяне, което със сигурност ще ни струва повече в бъдеще, отколкото ще ни спести в наши дни. Колкото повече чакаме, преди да осъществим прехода към нова енергийна система, толкова по-трудно ще ни бъде да направим методичен и прогресивен преход. Емисиите от въглероден диоксид ще нараснат. Търсенето на енергия рязко ще се увеличи. Недостигът ще бъде по-голям и по-опасен. Развитието на алтернативните технологии ще е още по-изостанало. „Няма съмнение, че когато САЩ се заемат сериозно с новата енергийна система, за десет години ще окажем огромно влияние“, смята бивш високопоставен служител от Министерството на енергетиката. „Действията ни ще се отразят благоприятно върху икономиката и околната среда, а енергийната сигурност ще се повиши. Това е добрата новина. Лошата е, че никога няма да го направим. Ако не настъпи някаква криза, ако не се случи нещо, което не само да оскъпи петрола, но и да накара хората да повярват, че цените ще останат високи още дълго време, няма никакъв шанс САЩ да действат превантивно.“

Колкото повече се бавим, толкова кризата става все по-вероятна, но това няма да е ясно очертана и добре овладяна криза като арабското петролно ембарго през 1974 година. То ни даде ценен урок да не прахосваме енергията, но почти не засегна нашата енергийна система и света, който тя поддържа. Колкото повече обаче светът разчита на настоящата енергийна система и колкото по-големи изисквания й поставяме, толкова по-голяма е вероятността да станем свидетели на сериозни сривове в системата, за които журналистическите статии само загатват — прекъсвания на тока в цялата страна, саботаж на важни инфраструктурни съоръжения, продължително, изтощаващо икономиката покачване на цените, придружена с насилие нестабилност в страните производителки на енергоресурси, политически или военен конфликт между големите вносители на енергия. Всичко това може да се случи не след десет или двайсет и пет години, а всеки момент. Колкото и да ни се иска да си представим залеза на нашата енергийна система като отдалечен във времето процес, при който доставките на петрол ще са достигнали максималния си размер през 2025 г., да речем, или морското равнище ще се е повишило до 2050 г. — твърде вероятно е нашата обременена от данъци енергийна система да е започнала да рухва далеч по-рано.