Пол Робъртс
Краят на петрола (5)

Глава 4
Енергията е власт

На кървавочервен кожен диван в изискан офис с разкошни килими, дървени мебели в бургундско червено и площ, по-голяма от тази на среден американски дом, на последния етаж на стилна бизнес сграда в центъра на Рияд седи Али бин Ибрахим ан Наими, саудитският петролен министър и понякога най-могъщ човек в света, и гневно гледа един репортер. Говорехме за бъдещето на енергетиката и дългосрочната роля, която може да играе петролът, и Ан Наими, който е дребен шестдесет и осем годишен мъж със сиви мустаци, кръгло лице и пословично остър език, любезно настояваше, че петролът ще продължи да се използва още десетки години. „Има алтернативи — каза Ан Наими, облечен в традиционния за арабските страни бляскав бял тоб и покривало за глава. — Но през следващите двадесет години ще си останат петролът и газът.“ След това го попитах за един по-текущ проблем — конфронтацията между Саудитска Арабия, най-големия производител на петрол в света и шеф на петролните пазари, и Русия, най-големия петролен съперник на саудитците. Ан Наими замълча и лицето му се смрачи. Погледна към медийния си съветник, който седеше наблизо, и се усмихна. „Не обичаме да говорим за «конфронтация» — внимателно поясни Ан Наими. — Предпочитаме да търсим дух на сътрудничество. Имаме една краткосрочна ситуация, в която големите производители трябва да работят заедно, за да стабилизират пазара.“

Това, разбира се, бяха дипломатически дрънканици. Девет месеца по-рано, в резултат на атаките от 11 септември, страхът от прекратяване на петролните доставки в света беше вдигнал цените с почти 30 процента до повече от тридесет долара за барел. Въпреки че Ан Наими знаеше, че няма недостиг, че скокът на цените е спекулативен и че пазарите наистина не се нуждаят от повече петрол, беше се установила някаква динамика на златната треска. Други „големи производители“ като Кувейт и Нигерия бяха започнали да изпомпват петрол с пълна мощност с надеждата да спечелят от високите цени. Саудитска Арабия призоваваше за умереност, тъй като Ан Наими знаеше, че такова неконтролирано производство ще засити пазара и рязко ще смъкне цените. За известно време Русия, която като че ли беше на страната на саудитците, обещаваше да намали собственото си производство. Няколко месеца по-късно обаче Москва не само че наруши обещанието си и започна да произвежда с пълна мощност, но и започна да изнася петрола си в САЩ — най-големият петролен пазар в света и най-важният клиент на саудитците.

Само няколко години по-рано Саудитска Арабия — лидерът на ОПЕК и господар на световните петролни пазари, би се справила безмилостно с такова предизвикателство. Само при знак от страна на престолонаследника инженерите в Шайба и Гауар щяха да отворят петролните кранчета и да удавят Русия и всички други конкуренти в реки евтин петрол, а след това да вземат пазарния им дял. Но времената са се променили. През пролетта на 2002 г. американски самолети бомбардират позициите на „Ал Каида“ в Афганистан и има информация, че американските военни и енергийни стратези вече планират второ нападение над Ирак. Според слуховете неоконсерваторите, които в момента управляват Вашингтон, са се прицелили в целия богат на петрол Близък изток. Енергийните съюзи също са се променили. Докато едно време саудитците били предпочитаният петролен доставчик на САЩ (за Джордж Буш-старши се говори, че имал специални отношения със саудитския крал Фахд), сега американските анализатори описват кралството като политически нестабилно, антизападно и ненадеждно като доставчик. САЩ активно ухажват нови петролни доставчици — в Западна Африка, каспийския регион, най-вече Русия, която американските акули смятат за по-приятелски настроена и по-надеждна. Някога уверени господари на петролната вселена, днес саудитците трябва да стъпват внимателно.

Ан Наими се извинява, че прекъсва разговора, за да отговори на обаждане от руския петролен министър. Когато се връща малко по-късно, на лицето му е изписана дипломатическа усмивка. „Виждате ли? — казва той за телефонния си разговор с Москва. — Ние сме приятели, не конкуренти.“ Не успява да ме убеди. Руснаците не бяха ли току-що отхвърлили молбата на Саудитска Арабия да намалят производството? Това не е ли ценова война, макар и неофициално обявена? „Пресата доста раздува нещата — казва Ан Наими успокояващо. — Но накрая ще надделее хладната преценка.“ Какво ще стане, ако това не се случи? Накрая Ан Наими като че ли изгубва търпение. „Саудитска Арабия не се съревновава с Русия — казва ми той, като тонът му подсказва, че му се ще да говори не пред един журналист, а пред целия петролен пазар. — Ако се конкурирахме, щяхме да отворим всички кранове, да започнем да изкарваме по десет милиона барела на ден на пазара и да извадим всички други от бизнеса за две-три години.“ Поглежда ме: „Ние дори не сме в една и съща лига.“

 

 

За всички, които се интересуват от бъдещето на енергетиката, конкуренцията между Кремъл и саудитската династия предлагала драматичен поглед върху практическите реалности и истинските приоритети на световния енергиен ред. Вярно е, че това съперничество може да изглеждало маловажно, особено в сравнение с проблеми като изчерпването на петрола в света или несигурното бъдеще на горивните клетки. Независимо от това, през призмата на енергийната геополитика в момента — онзи висок, тънък слой, където енергийният бизнес и политиката се сливат в общ бързотечащ поток, руско-саудитският спор бил единственият важен въпрос. На подовете на стоковите борси в Токио, Москва, Лондон и Ню Йорк, в заседателните зали на международните банки, търгуващите с валута компании и енергийните конгломерати, в кабинетите на всяко правителство на планетата аналитиците бързали да оценят краткосрочните и дългосрочните последици от руско-арабското разделение. Загубила ли била Саудитска Арабия властта си върху световните пазари? Можела ли Русия да поддържа засиленото производство? Наистина ли американците се опитвали да се откъснат от петрола на Близкия изток? Още по-важен бил въпросът колко спекулантите ще вдигнат или смъкнат цената на петрола и как би се отразило това на световната икономика.

Прекаленото внимание, което се обръща на петрола, едва ли е за учудване, като се имат предвид залозите. В динамичния свят на петролната политика петролът не е просто източник на световна власт, но и среда за тази власт, вещество, чието огромно значение оплита компании, общности и цели нации в стегната световна паяжина, която е чувствителна дори и на най-малките трептения. Едно-единствено петролно „събитие“ — взривен петролопровод в Ирак, политически вълнения във Венесуела или размяна на нападателни реплики между петролните министри на Русия и Саудитска Арабия — разтърсва световния петролен ред, вдига или смъква цените и води до фундаментални промени в световното богатство и власт. Всеки ден, през който караниците между Саудитска Арабия и Русия поддържали високи доставките на петрол, а цените — ниски, големите петролни износители губели стотици милиони долари и вероятно се приближавали към финансова и политическа катастрофа, докато големите потребителски нации се радвали на нещо като масово данъчно облекчение. И все пак в променливия свят на петрола течението лесно може да се обърне. Няколко месеца по-късно, когато опасенията от втора война в Ирак вдигнали цените на петрола до четиридесет долара, течението рязко променило посоката си, като прехвърлило десетки милиарди долари от САЩ, Япония и Европа в националните банки на Рияд, Каракас, град Кувейт и Багдад и заплашило да унищожи малкото останало от глобалното икономическо възстановяване.

Петролът е станал толкова тясно свързан с политиката и икономиката днес, че правителствата на големите индустриални държави вече следят петролните пазари толкова внимателно, колкото едно време следели разпространението на комунизма. И имат добри основания за това. Шест от последните седем световни рецесии са били предшествани от рязък скок на цените на петрола, а и икономистите и политиците все повече се страхуват, че в днешната силно зависима от растежа и енергоемка световна икономика променливите цени на петрола могат в крайна сметка да създадат по-голям риск за благосъстоянието, стабилността и самото оцеляване от тероризма и дори войната.

В този мрачен контекст е по-лесно да се разбере защо могъщи и технологически напреднали нации като Япония, Великобритания и САЩ се справят толкова зле, когато става дума за дългосрочно енергийно планиране или алтернативни енергийни източници. Всъщност когато големите нации днес говорят за енергийна политика, за енергията в бъдеще или за широко обсъжданата „енергийна сигурност“, те нямат предвид криви на изчерпване или горивни клетки, или водородна икономика. Нямат предвид горивна ефективност или слънчева енергия, или някакви други потенциално важни, но все още теоретични източници на енергия. Когато държавите днес говорят за енергия, те всъщност имат предвид енергийната геополитика, по-специално действията, парите и съюзите, необходими, за да се осигури постоянен и евтин поток на петрол през следващото финансово тримесечие.

 

 

Геополитическите измерения на петрола са обширни, сложни и постоянно променящи се, но три елемента са изключително важни. Първият е преобладаващата роля на САЩ. Още от първите дни на петролната индустрия страната е била водеща фигура — първо като най-голям производител на петрол и други енергийни източници в света, а сега като най-голям потребител. Днес от всеки четири барела петрол, произведени в света, един изгаря в Америка и този огромен, очевидно безграничен апетит оказва непрекъснато въздействие върху другите петролни играчи в света и върху световния политически ред.

Петролната страст на Америка си има и добри, и лоши страни. От една страна, силната зависимост от вносен петрол прави САЩ уязвими от евентуални прекъсвания на доставките и от петролно „изнудване“, а освен това е довела и до традицията да се прави всичко необходимо, открито или не, за да се гарантира достъпът на САЩ и на американските петролни компании до световните петролни доставки.

В същото време обаче самият обем на американското търсене, в комбинация с голямото производство в самата страна (САЩ все още са третият най-голям производител на петрол), дават на Чичо Сам такава степен на влияние на световните петролни пазари и в световната петролна политика, че то далеч надхвърля всичко, което САЩ биха могли да постигнат с военни средства. Америка е не само най-големият петролен пазар в света, но и най-бързо растящият. През 90-те години вносът на петрол в САЩ нараствал с 3,5 милиона барела на ден — повече от общото потребление на петрол на всяка друга държава без Китай и Япония, като тази тенденция се е запазила и през първото десетилетие на новото хилядолетие. Никой друг пазар освен САЩ не предлага на износители като Русия и Саудитска Арабия такива възможности за растеж и обем на продажбите и затова никой производител на петрол — било то страна или компания — не може да си позволи да го пренебрегне. Днес пазарният дял, който даден производител държи в САЩ, е основно мерило за политическите позиции и бъдещите възможности на производителя. Саудитска Арабия например толкова отчаяно се стреми да запази дела си на американския пазар, че продава петрол на американците с отстъпка. Дори и петролни държави с отявлено антиамерикански позиции като Венесуела, Либия и доскоро Ирак са невероятно отзивчиви, когато става дума за продажба или опит за продажба на петрол на американците.

В петролния свят не се взимат никакви важни решения, без те да бъдат съобразени с американския пазар, и нищо не се оставя на късмета. Всъщност световните петролни играчи следят американския пазар толкова внимателно, колкото едно време придворните лекари са следели кралските черва. Ежедневно и ежечасно всяка петролна държава и компания в света непрекъснато следи САЩ и се опитва да открие сигнали за нещо — от промяна в енергийната политика до тенденция към използването на по-малки коли или необичайно топла зима, което би могло да засегне огромното американско потребление. Заради това най-важният ден през седмицата за петролните търговци по целия свят е сряда, когато американското Министерство на енергетиката публикува седмичните си данни за потреблението на петрол в САЩ. Това е денят, когато, както казва един анализатор, „пазарът решава дали да се движи надолу или нагоре“.

И тежко и горко на пазарите, ако американските потребители решат да се замислят за петрола. В края на декември 1999 г. например, когато светът се готвел за прекъсвания на електричеството, бунтове и други последици от компютърния проблем на хилядолетието, петролните анализатори били далеч по-притеснени, че американските шофьори може да решат да се запасят с петрол точно преди Нова година. „Американците по принцип карат с наполовина пълни резервоари — ми каза един саудитски петролен служител. — Ако [те бяха] решили да напълнят колите си догоре през последната седмица на декември, рязкото покачване на търсенето щеше напълно да разстрои световните петролни пазари.“

Едва ли е за учудване, че вторият фактор в петролната геополитика е петролът в Близкия изток. Докато дискусията за изчерпването на петрола е насочена главно към страните извън ОПЕК, то петролната геополитика е загрижена не по-малко за петрола в ОПЕК, по-специално за това, което се крие под червените пясъци на Саудитска Арабия. Пустинното кралство притежава около 265 милиарда барела петрол, което е повече от една четвърт от известните запаси в света и едни от най-желаните. Повечето саудитски петрол е известен като арабски лек — рядък синкав суров петрол, който лесно се преработва в почти всякакви петролни продукти и може да се използва от повечето рафинерии в света. Още по-забележително е колко лесно излиза арабският петрол от земята. Подобно на обширните полета в Тексас в онези първи дни, огромните варовикови колектори под арабската пустиня и в шелфа са под голямо налягане — веднъж пробити, находищата бликват като фонтан. „Разходи се из пустинята и огледай кладенците — казва един директор на петролна компания, който от години работи със саудитците. — Няма помпи. Петролът просто излиза от земята.“

Този „лесен“ петрол е изключително евтин за производство. Докато суровият нефт в Мексиканския залив или Сибир може да струва 15 долара на барел и дори повече, за да се открие, сондира и изпомпа, разходите в Саудитска Арабия са около 1,50 долара на барел — едни от най-ниските в света. (Само иракският петрол е по-евтин.) Като се има предвид, че средната цена на петрола в света през последните двадесет години е била 20 долара на барел, този нискоразходен петрол е направил саудитците много, много богати. Но последиците от евтиния петрол не се ограничават до банковите сметки на саудитците. Съчетанието на ниски разходи и почти неограничена резервна база е позволило на Саудитска Арабия да стане най-големият производител и износител в света — тя изпомпва между 7,7 и 10 милиона барела на ден или една седма от световното търсене.

Нискоразходният петрол дава на саудитците и голяма гъвкавост. Те например могат да си позволят да поддържат голям резервен производствен капацитет, т.е. обширна мрежа от кладенци, тръбопроводи и товарно оборудване, които всъщност стоят неизползвани, докато не потрябват. В резултат на това, независимо колко точно произвеждат в момента, саудитците могат да започнат да изпомпват и изнасят допълнително половин милион барела петрол почти веднага. За деветдесет дни те могат да вдигнат производството с почти два милиона барела, а за осемнадесет месеца — с три милиона барела. С такъв голям резервен капацитет Рияд е безспорният господар в ОПЕК. За нула време саудитците могат да залеят пазара (наричат го прочистване на мощностите), като по този начин смъкнат световните цени, отстранят скъпите си конкуренти, и да накажат всички членки на ОПЕК, които мамят с производствените квоти на картела.

Огромният резервен капацитет е направил Саудитска Арабия и скъп приятел на индустриалния свят. Именно допълнително количество саудитски петрол спаси световните пазари, когато Саддам Хюсеин нападна Кувейт през 1990 г., и пак резервните саудитски мощности успокоиха пазарите след 11 септември и по време на подготовката на втората война в Залива. „С толкова много резервен капацитет — казва един енергиен анализатор на американското правителство — колкото и производители да изчезнат от лицето на земята, няма да се забележи, тъй като саудитците просто ще отворят кранчетата.“ Подобно на САЩ в началото на двадесети век, Саудитска Арабия е решаващият производител, големият играч, който може да покрие дефицити, да наложи ред и дисциплина и като цяло да запази пазарите стабилни.

Третият и последен фактор в петролната геополитика е далеч по-прозаичен — цената. Ако САЩ и огромният им пазар определят кой участва и кой не в геополитиката и ако саудитците налагат пазарните правила, цената на петрола е импулсът, електрическият заряд, който задвижва цялата геополитическа машина. Цената определя посоката и потока на международните пари и политическото влияние. Цената диктува колко бързо или бавно да се развива икономиката и дали да има възстановяване или не. Цената контролира и количеството енергия, което използваме, и по този начин определя дали да съхраняваме или да използваме енергия, дали да пазим сегашните енергийни източници или да разработваме нови.

Понеже цената е толкова важна, играчите постоянно се опитват да я манипулират. Големите вносители като САЩ и Европа, чиито икономики се градят на евтин петрол, правят всичко възможно, за да задържат цените ниски и по правило оказват дипломатически натиск върху ОПЕК, когато цените се покачат прекалено много. (САЩ оказва натиск върху ОПЕК и когато цените паднат много, защото ниските цени вредят на американските петролни компании и дестабилизират зависими от петрола съюзници като Мексико.) Петролните компании също се опитват да манипулират пазара, като се възползват от всичко, от слухове до изкуствено прекратяване на доставките, за да влияят на цените и да печелят пари. При една от тактиките например, известна като „изстискване на пазара“, петролните компании изкупуват двадесет или тридесет танкера определен сорт, като да речем арабски свръхлек или западнотексаски среден. Такъв ход може временно да вдигне цените на определен сорт с цели пет долара на барел и да позволи на петролните компании да изкарат добра печалба от продажбата на „изстискания петрол“.

Петролните държави, разбира се, са се опитвали да използват петрола като оръжие, като задържат доставките, за да повишат цените, или пък като заливат пазара, за да смъкнат цените, въпреки че тази тактика почти винаги им се връща. Прекаленото вдигане или сваляне на цените неизбежно задвижва разрушителна поредица от събития, които на няколко пъти са довеждали до война и едва не са затривали световната икономика. Ето защо след петдесет години болезнени опити и катастрофи ценовата стабилност се е превърнала в основна цел за толкова политически различни държави като Саудитска Арабия, Русия и САЩ. Както един директор на петролна компания в Близкия изток ми каза веднъж, „след цената всичко друго е второстепенно“.

 

 

В иконографията на петролната геополитика едни от най-силните образи са поредица от черно-бели кинопрегледи, заснети през 1939 г. в Персийския залив, на които саудитците товарят петрол на танкер за първия си износ. Когато гледах филма, той беше част от рекламен материал, който се показваше на посетителите в централата на държавния петролен монопол „Сауди Арамко“. Трепкащите картини вече се придружаваха от весел музикален фон и гръмкия глас на английски разказвач, което създаваше ефекта на филм по гражданска подготовка в гимназията. Ето го болния крал Абдул Азиз, великия военен стратег и обединител на Арабския полуостров (и един от по-бедните монарси в началото на двадесети век), както развива крана и официално пуска петрола към танкера. Ето ги стария кей и танкера, разнебитен стар съд, който по размер е едва малка част от днешните супертанкери. Ето ги американските петролни инженери и директори, как стискат ръце с арабските си партньори. Американците се усмихват постоянно и се правят, че това е един наистина велик момент в съвременната история. Арабите изглеждат леко озадачени. Гледат в камерата с изражение на несигурност, като че ли нямат представа какво означава всичко това.

Съвременните саудитци са много чувствителни за произхода на американско-саудитските петролни отношения и се дразнят от намеците, че Азиз е продал петролното богатство на страната си за обещание за защита от страна на президента Рузвелт. „Саудитците приели американците в период, когато регионът с радост се отърваваше от британците и французите — ми напомни един от директорите на «Сауди Арамко» по време на една от многото лекции за американско-саудитските отношения. — Разговорите между Азиз и ФДР^[1] били принципни, не просто «дай ми петрол и ще те защитавам».“

Каквито и да са били първоначалните намерения, резултатът от петролното предприятие бил, че вкарал саудитците в съвременния вариант на сделка с дявола. В замяна на постоянни приходи от петрола и опит за съвременност саудитците били принудени да играят двойствената роля да доставят евтин петрол на консорциум от американски петролни компании (щедро наречен „Араб-Американ Ойл Къмпани“ или „Арамко“), като в същото време осигуряват буфер на тези компании срещу ценовите промени, които правят от петрола толкова рискован бизнес.

Тъй като както международните петролни компании отдавна били разбрали, петролът е по природа непостоянен. Производството постоянно или изпреварва, или изостава от търсенето, като кара пазарът да залита между недостиг и пресищане и създава големи колебания в цените. Тази променливост води до допълнителни разходи — или за потребителите, които трябва да плащат повече за петрола, когато има недостиг, или за производителите, които печелят по-малко от петрола си, когато пазарът е преситен. Тези разходи са познати като тежестта на корекциите. Голяма част от съвременната история на петрола се е характеризирала с постоянни битки между производители и потребители, като всяка група се е опитвала да избягва тежестта на корекциите, като я прехвърля върху другата.

С появата на съвременната петролна държава международните петролни компании попаднали на нова огромна тежест. Когато цените на петрола падали — например когато Москва се опитвала да разруши капитализма, като залива пазара със съветски петрол, или когато САЩ забранявали вноса на петрол, за да защитят собствените си затруднени производители, или когато самите петролни компании просто обърквали нещо и изпомпвали повече петрол, — именно петролните държави плащали за това. За да не позволят собствените им печалби да намалеят, петролните компании едностранно смъквали „обявената цена“ на петрола, като по този начин орязвали таксите, които плащали на петролните държави. Тази тактика осигурявала големи печалби на петролните компании, но принуждавала саудитците, иракчаните, венецуелците, кувейтците, либийците и други петролни държави да поемат тежестта на ценовите колебания.

Петролните държави протестирали срещу това, но нямали голям избор. Въпреки че технически те притежавали петрола, международните петролни компании разполагали с технологията, опита, капитала и най-вече пазарите, необходими за самото производство и продажба на петрола. Нещо повече, докато първите петролни държави по същество действали сами, международните компании се радвали на голямо братство и заедно можели да определят цените и да принуждават петролните държави да се съобразяват с това. Така ако Саудитска Арабия или Венесуела почнели самонадеяно да искат по-справедливо отношение, международните петролни компании се обединявали и заплашвали, че ще пренесат бизнеса в някоя друга, по-сговорчива петролна държава.

Петролният колониализъм бил изключително изгоден за петролните компании, но неизбежно създавал непоносимо опънати политически и икономически отношения в страните домакини, докато накрая нещо се скъсало. На 14 септември 1960 г. Венесуела убедила Иран, Ирак, Кувейт и Саудитска Арабия да създадат Организацията на страните производителки на петрол или ОПЕК — политическа организация, която щяла да придаде ново значение на петрола като политическа стока и в крайна сметка изцяло да промени световния политически ред. Големите петролни компании вече нямало да диктуват цената на петрола. През 60-те години ОПЕК, към която впоследствие се присъединили и Алжир, Индонезия, Либия, Нигерия, Катар и малките Обединени арабски емирства, започнали колективно да вдигат цената на петрола и да принуждават големите играчи и страните вносителки като САЩ да поемат част от тежестта на корекциите, която били прехвърлили върху износителките на петрол.

В началото прехвърлянето на властта било бавно и почти приятелско. Петролните държави постепенно вдигнали таксите си, а големите играчи веднага прехвърлили новите разходи върху потребителите. Но през 1969 г. Либия ускорила развода, като орязала производството, без да й мигне окото, и причинила дефицит на световния пазар. С покачването на цените Саудитска Арабия и другите страни в ОПЕК съзрели своя шанс и вдигнали цените си, за да спечелят от свития пазар. Компаниите успели да постигнат ценово примирие с ОПЕК, но било ясно, че това е временна мярка. През 1971 г. Венесуела рязко вдигнала таксите, които налагала на петролните компании за всеки изпомпан барел, със 70 процента и обявила намерения да национализира петролната си индустрия. Скоро била последвана и от други държави в ОПЕК, което поставило големите компании, страните вносителки и другите участници в стария петролен ред в ситуация, в която повече от 53 процента от най-важния ресурс в света бил под контрола на ОПЕК.

Тогава през 1973 г. всички преструвки, че съществува петролно „партньорство“ между износителките и вносителките, се изпарили. Първо ОПЕК едностранно вдигнала цените на петрола с още 70 процента на 5,11 долара на барел. След това в отговор на арабско-израелската война от 1973 г. арабските страни членки на ОПЕК наложили ембарго на петролните доставки за САЩ и Холандия. Това довело до невъобразими последствия. С намаляване на производството в страните членки на ОПЕК САЩ не успели да покрият недостига и бившият ключов производител станал жертва на спада на собственото си производство. За кратко Вашингтон обмислял да завземе полетата в Близкия изток с военна сила, но се въздържал донякъде и заради заплахи от Съветския съюз. Обезсилен, Западът можел само да стои и да гледа как цените на петрола скачат повече от четири пъти до над 20 долара на барел. Петролната криза била започнала.

Петролното ембарго от 1973 г. изцяло променило картата на властта в света. Картелът ОПЕК се очертал като новия геополитически фактор, международното страшилище, което контролирало повече от половината от петрола в света и можело да подчини някога непобедимите западни сили. За броени месеци потокът на приходи и власт в света рязко сменил посоката си, след като САЩ, Европа и Япония започнали да изнасят огромни суми пари за ОПЕК. През 1979 г., след като кризата със заложниците в Иран вдигнала цените на петрола до тридесет и четири долара за барел, годишните печалби на ОПЕК скочили до днешния еквивалент на почти три четвърти трилиона долара. Това било най-голямото и най-неочаквано преразпределение на богатство в историята, икономическа революция с невиждан дотогава размер. Известно време членките на ОПЕК печелели повече пари, отколкото можели да похарчат — странна ситуация, която довела до временен недостиг на пари на световните финансови пазари.

 

 

На главната улица в Рияд може да се види къде са отишли голяма част от тези пари. Градът може да се похвали с най-различни магазини, хотели и дори с няколко небостъргача, включително и фантастичната раздвоена стъклена кула, построена от един от многото саудитски принцове. Вярно е, че по тротоарите почти не се срещат жени, а малкото, които виждам, са придружени от мъже и увити от главата до петите в черно. Въпреки това улиците са широки и равни, пълни с таксита и големи американски коли и предлагат лесен достъп до мрежа безплатни магистрали, които имат забележително западен вид.

Всъщност от определен ъгъл и в определени часове на деня центърът на Рияд трудно може да се различи от който и да е главен градски център и тази прилика очевидно не е останала незабелязана от домакините ми в Министерството на петрола. Между отделните срещи шофьорът ми — едър и много приветлив мъж на име Хамдан, е инструктиран да ми показва постиженията на саудитското икономическо чудо. Правим задължителната за западния журналист обиколка на великолепните пазари с цялото им злато и благовония, старата крепост, където крал Азиз завзел властта преди почти един век и, разбира се, печално известния площад „клъц-клъц“, където всеки петък се провеждат публични екзекуции. Хамдан и вероятно неговите работодатели искат да видя новата Саудитска Арабия, която в Рияд се разкрива като истинско изобилие от скъпа модерна инфраструктура — огромни правителствени сгради, фантастични музеи, обширни университети, болници, по-големи от всичко, което съм виждал на Запад, и всичко това е платено с петролни пари.

Разбира се, не всички петродолари са били изхарчени толкова разумно — нито в Саудитска Арабия, нито където и да било. Подобно на бедняци, които изведнъж са спечелили от тотото, едно цяло поколение кралски фамилии, военни диктатори и самодръжци се побъркали и започнали да харчат щедри суми за най-различни неща — от скулптури и луксозни домове до състезателни коне и яхти, а понякога и модерни западни оръжия, като по този начин превъртели милиарди петродолари. Във Венесуела например петролното богатство било използвано не само за грамадни благоустройствени проекти, но и за изкуствено високи заплати и луксозни вносни продукти, да не говорим за едно от най-високите нива на потребление на шотландско уиски в света. Дори и когато петролните приходи намалели, Каракас продължил да налива милиарди в съмнителни държавни предприятия и когато се появили дефицити, започнал да взима големи заеми от международните кредитори с надеждата за бъдещи печалби от петрола. „Сигурно има примери и за по-лошо финансово управление, отколкото във Венесуела през последните осем-девет години — отбелязал един пенсиониран венесуелски дипломат през 1983 г., — но не са ми известни.“ Петролните държави бързо намерили и политическо приложение на богатството си. Венесуела дала милиарди петролни долари назаем на победните си съседи и заедно с Мексико създали пакт срещу американската „икономическа хегемония“. Иран финансирал терористи в Ливан и Палестина. Саудитците постъпили изключително умно. В отчаяното си желание да ограничат фундаменталистката опозиция у дома саудитците дали огромни подкупи на радикални джамии, след това финансирали ислямската „революция“ на места като Афганистан и Пакистан, като по този начин изнесли едно поколение млади саудитски радикали и посели семената на днешния войнствен ислям.

Както може и да се очаква, толкова много богатство и власт се управлявали трудно. Между партньорите в ОПЕК се породили завист и съперничество. Иран влязъл в конфликт със Саудитска Арабия за влияние в делата на ОПЕК. Саудитците се скарали с Венесуела за политиката на ценообразуване. Ирак обвинил Кувейт, че е откраднал петрол от общо поле на границата, и след това през 1980 г. нападнал Иран, като една от целите му била да завладее едно огромно иранско петролно находище.

Но най-голямата слабост на ОПЕК била пълното й неразбиране на механизмите на петролната власт, по-специално на определянето на цените. Като собственик на най-евтиния петрол в света ОПЕК лесно можела да използва по-ниските си производствени разходи, за да изпревари в продажбите конкуренти като Русия и Мексико — страни, които трябвало да таксуват по-висока цена на барел, за да са на печалба. Такава нискоразходна стратегия щяла да позволи на ОПЕК да завладее основен дял от световния петролен пазар, като в същото време продължи да взима разумна цена за петрола си. Но за да успее тази стратегия, ОПЕК не трябвало да става прекалено алчна. Ако членовете на картела се опитали да вдигнат цените прекалено много, като ограничат собственото си производство (и по този начин свият световните доставки), последиците биха били катастрофални. Страните вносителки или биха се обърнали към доставчици извън ОПЕК (ограничавайки по този начин ценния пазарен дял на ОПЕК), или просто биха започнали да използват по-малко петрол, като преминат на по-евтини горива като въглища и газ, или като подобрят енергийната си ефективност.

Така че когато цените на петрола скочили рязко през 70-те и началото на 80-те години, ОПЕК щяла да постъпи разумно, ако произведе малко повече петрол и позволи на цените да паднат леко. По този начин картелът щял да си осигури дългосрочен пазар за петрола, като успокои големите потребители като САЩ, Европа и Япония, че петролът е надежден, икономичен и дългосрочен енергиен източник. Вярно е, че приходите на ОПЕК щели да намалеят малко. Но защитавайки пазарния си дял и потребителите си, картелът щял да компенсира загубите си по-късно, когато цените неизбежно щели да се възстановят.

Вместо това обаче ОПЕК направила точно обратното. Пристрастени към по-високите петролни приходи от 70-те години, членовете на ОПЕК отказали да намалят цените си. Високите цени действали като спирачка на световните икономики, свикнали на евтина енергия, и напълно предвидимият резултат бил всеобща рецесия. Търсенето на енергийни носители паднало, а страните вносителки се опитали да се „откъснат“ от „чуждия“ петрол. Комуналните предприятия и другите промишлени потребители преминали на въглища, природен газ и атомна енергия, които вече били по-евтини. Собствениците на жилища започнали да се отопляват с природен газ вместо с мазут. Правителствата в САЩ, Япония и Европа подели кръстоносен поход за съхраняване на енергията, излели милиарди долари в алтернативни горива и технологии и накарали автомобилните производители да правят горивоефективни превозни средства. За пръв път от почти век петролът започнал да губи блясъка си на чудотворен енергиен източник и резултатът от това бил смайващ. До 1986 г. световното потребление на петрол паднало с пет милиона барела на ден.

Нещо повече, докато потреблението на петрол падало, на пазара се появила цяла вълна нови петролни производствени мощности. Норвегия, Обединеното кралство, САЩ, Съветският съюз и други страни извън ОПЕК, чийто петрол по принцип бил прекалено скъп, за да се конкурира с този на ОПЕК, сега бързали да се възползват от високите цени на петрола. Между 1978 и 1986 г. производството на петрол в страните нечленки на ОПЕК скочило с повече от четиринадесет милиона барела на ден, като повечето от това увеличение било за сметка на ОПЕК. В резултат на падащото търсене на собствения й петрол и увеличаващото се производство извън ОПЕК делът на организацията на свиващия се пазар паднал от повече от 50 процента до само 29 процента. Като погледнем назад, казва бивш служител в Държавния департамент на САЩ, става ясно, че „[членовете] на ОПЕК не са имали представа какво вършат. Било е съвсем нереалистично да смятат, че могат да поддържат цените високи толкова дълго и това да не се отрази на търсенето.“

В отчаяното си желание да избегне по-нататъшни загуби Саудитска Арабия — най-влиятелният член на ОПЕК — се опитала да въведе производствен лимит или квота за всеки член, за да намали доставките и да подкрепи цените. Но другите членки на ОПЕК отказали. Макар че повечето разбирали, че намаляването на производството в крайна сметка ще доведе до по-високи цени, в краткосрочен план щяло да означава бърза загуба на петролни приходи — нещо, което никоя щедро харчеща дотогава петролна държава не можела да позволи. Отчаяните петролни служители в Нигерия всъщност намалили цените си в стремежа си да увеличат продажбите и да си възвърнат част от пазарния дял от страните извън ОПЕК. Мексико също понижило цените си.

Саудитска Арабия се оказала в класическо картелно затруднение. Единственият начин да запази цените високи бил да намали собственото си производство, което и направила неохотно, като позволила добивът да спадне от 10 милиона барела на ден през 1980 г. на само 2,5 милиона през 1985 г. Тази мярка обаче също се оказала катастрофална. Въпреки че цените наистина се увеличили, саудитският пазарен дял вече бил толкова малък, че общите петролни приходи на държавата останали опасно ниски. С влошаването на ситуацията саудитското кралско семейство усетило, че няма друг избор, освен да насочи „петролното оръжие“ към самата ОПЕК. Като отворили кранчетата си, саудитците наводнили световния пазар с евтин петрол.

Това първо „прочистване на мощностите“ било грубо, но ефикасно. С падането на цените до под десет долара на барел Венесуела и другите противници на квотите в ОПЕК капитулирали и намалили производството си. Саудитска Арабия си възвърнала загубения пазарен дял. Нещо повече, от гледна точка на ОПЕК конкурентните петролни инсталации във високоразходни райони като Северно море и Аляска изведнъж станали неикономични и много от тях били ограничени или дори временно спрени. Тези събития засегнали особено силно Съветския съюз, който дотогава бил най-големият производител на петрол в света. Тъй като падащите цени на петрола намалили приходите на Москва в твърда валута наполовина, съветската петролна индустрия и най-голям конкурент на Саудитска Арабия била извадена от играта за години.

За политическите лидери на Запад обаче залитанията на ОПЕК само доказвали, че картелът ще продължи да дестабилизира най-важната стока в света. Сривът на цените засягал американските съюзници, износители на петрол, като Норвегия и Англия. Той бил удар и върху петролната индустрия. Западните петролни компании, включително и петте големи американски компании, изгубили милиарди долари приходи. Много независими американски петролни компании фалирали, а други били разграбени по време на манията за сливания и придобивания, които щели да променят бизнеса. Някога главен център на петролната вселена, Хюстън се превърнал в запустял град. През 1987 г. Джордж Буш-старши, по това време вицепрезидент на Роналд Рейгън (и неслучайно тексаски петролопроизводител), бил изпратен в Рияд да убеди саудитците да спрат петролния поток и да вдигнат цените до осемнадесет долара на барел — цена, която всеки би сметнал за справедлива както за потребителите, така и за производителите.

Това далеч не било първият път, когато САЩ се намесвали на петролните пазари, нито пък щял да бъде последният, тъй като фактически до края на 80-те години петролната политика щяла да достигне съвсем ново ниво на интензивност. Проблемът отново щял да е цената, а главните играчи отново щели да са Саудитска Арабия и САЩ, както и един сравнително нов участник — Саддам Хюсеин, иракският диктатор, който щял да стане централна фигура в петролната сага, съчетала драмата на международната политика с дребнавостта на семейната вражда.

През 1989 г., тъкмо когато бил приключил дълга и скъпа война с Иран, Саддам отчаяно се опитвал да продаде колкото се може повече от собствения си петрол, за да попълни изпразнилата се хазна. Съседите му обаче нямали интерес Саддам да става по-богат и силен. Кувейт по-специално се боял от Саддам и в опита си да лиши иракския лидер от петролни приходи увеличил собственото си производство, като умишлено залял пазара и така свалил цените. На Саддам не му било забавно. Той сметнал тактиката на Кувейт за равносилна на икономическа война (можел да твърди, че Кувейт „краде“ иракски петролни приходи) и дал да се разбере, че ще предприеме военни действия. Саудитците видели опасността прекалено късно — ако Саддам нападнел Кувейт, той вероятно щял да навлезе и в Саудитска Арабия. В отчаяното си желание да успокоят добре въоръжения иракски диктатор саудитците намалили собственото си производство и помолили Кувейт и другите държави от ОПЕК да направят същото, за да възстановят цените отново до двадесет и един долара, като се надявали, че това е достатъчно високо ниво, за да укроти Саддам и да го разубеди да напада когото и да било.

Тактиката може би щяла да свърши работа. Този път обаче Венесуела отказала да се включи. Все още замаяна от ценовия срив през 80-те години и тъй като всъщност не се интересувала от политиката в Близкия изток, Венесуела отворила кранчетата си. Този ход, в комбинация с подобни хитрини от страна на Обединените арабски емирства, на практика унищожили всякакви надежди за успокояване на цените. До 1990 г. Саддам бил струпал войски на кувейтската граница и тъй като смятал, че САЩ няма да искат да рискуват с война само заради петрола, открил нападение.

 

 

Първата война в Залива била първият военен конфликт в световната история изцяло за петрол. Петролните интереси не само накарали Саддам да нападне, но и до голяма степен определили световната реакция. Докато правителствените говорители обръщали внимание на страданията на Кувейт, зад затворени врата дипломатите обсъждали почти само загубата на кувейтския петрол и по-специално дали свързаният с това ценови скок ще доведе до световна рецесия. Всъщност първото решително действие на Вашингтон било да получи уверения от Рияд, че Саудитска Арабия ще произвежда достатъчно допълнително петрол, за да покрие загубеното производство в Кувейт и Ирак, като по този начин предотврати това, което всички възприемали като най-лошия възможен резултат от агресията на Саддам — дългосрочно прекратяване на петролните доставки.

Петролът бил в центъра и на бързината и мащаба на американския военен отговор. Въпреки приказките във Вашингтон, Лондон и други западни столици за „защитата суверенитета на Кувейт“ единствената причина, поради която САЩ получили толкова бърза международна подкрепа за военни действия, била, че никоя индустриализирана държава не можела да допусне такава голяма част от световните петролни доставки да попаднат под контрола на Саддам. Имперските амбиции на Саддам били добре известни. След Кувейт той със сигурност щял да се насочи на юг към слабата във военно отношение Саудитска Арабия, което щяло да му осигури евентуален контрол над почти една пета от световното производство на петрол и почти една трета от петролните запаси. (Всъщност самата мисъл за запалените саудитски петролни полета била достатъчна да изстреля цените в небето.) Петролът е и ключът към относителната липса на опозиция, дори и в арабските държави, спрямо плановете на Вашингтон да нападне Саддам. Не само че съседите на Саддам му желаели злото, но повечето от тях осъзнавали, че ако иракският петрол временно бъде спрян от пазара, делът от три милиона барела на ден на Саддам щял да се разграби.

Петролът бил в основата и на един извратен последен военен ход. Докато елитната републиканска гвардия на Саддам бягала пред настъпващите американски танкове, иракските войници запалили петролните полета на Кувейт, като по този начин направили черен облак с големината на континент, който щял да се задържи в атмосферата в продължение на години.

 

 

С края на войната в Залива петролната геополитика се променила още веднъж, като този път приближила света, или поне така изглеждало, с една стъпка напред към ерата на енергийната стабилност. Рияд се очертал като неоспоримия лидер на ОПЕК. Нещо повече, САЩ вече били главната сила в Близкия изток и за добро или зло отговаряли не само за регионалната стабилност, но и за сигурността на две трети от петролните доставки в света.

Реално Вашингтон си бил възвърнал старата роля на най-голямата петролна сила в света, дори и ако този път петролът вече не принадлежал на САЩ. Освен че действали като местен полицай в района на Залива, САЩ били поели ролята и на защитник на световния петролен пазар и гарант за стабилността на цените на петрола. Ако разрив в производството заплашвал да изстреля цените на петрола нагоре, САЩ показвали нова готовност да възстановят стабилността и пазарното доверие, като освободят стратегическите си петролни резерви и ако е необходимо, като използват военна сила. Освен това САЩ били убедили благодарната Саудитска Арабия да използва огромния си резервен капацитет, т.е. възможността си да изкара на пазара буквално за една нощ цяла река петрол не като петролно оръжие, а като буфер срещу прекратяването на доставките и ценовите скокове, които се оказали толкова разрушителни за икономическия растеж. (Саудитците всъщност били толкова благодарни, че в годините на следвоенната рецесия те с готовност произвеждали по-големи количества, за да поддържат цените на петрола ниски и по този начин да спомогнат за икономическото възстановяване на САЩ.)

Заедно САЩ и Саудитска Арабия се били очертали като управителите на световния енергиен ред. Саудитците щели да осигуряват петрола, а американските щели да осигуряват защитата с помощта на разширено военно присъствие в Залива, включително и военен команден център за милиарди долари близо до Рияд, както и разрастваща се мрежа от военни бази и дипломатически мисии във и около целия регион, от Африка до Каспийско море на север.

Петролните пазари също като че ли придобивали онази стабилност, която толкова дълго се изплъзвала на петролните играчи. Десетилетията ценова нестабилност били оставили болезнени белези както върху производителите, така и върху потребителите на петрол и въпреки че петролът щял да остане един от най-могъщите фактори в международните отношения, самото петролно оръжие все повече изглеждало като средство за самоубийство. Петролната политика както за износителите, така и за вносителите, независимо дали го заявявали открито или не, се била придвижила към общата цел да се стабилизират цените на ниво, което удовлетворява всички основни играчи в петролния режим — нито прекалено ниски, за да навредят на петролните компании и петролните държави, нито прекалено високи, за да навредят на икономиките на главните петролни потребители или още по-лошо — да доведат до съхраняване на енергията или разработване на алтернативни енергийни технологии.

В почти всяко отношение 90-те години като че ли били златните години за петролния ред. Търсенето на петрол се било възстановило. Световната икономика процъфтявала отново, особено в САЩ и Азия. Освен това появилите се по-рано тенденции за енергийно съхраняване и ефективност като че ли били позабравени под разрушителното влияние на ниските цени на енергоносителите, а усиленото енергийно потребление преживявало възраждане. Най-ясно това се виждало в САЩ. Уверена, че енергийната криза е била разрешена от разгрома на Саддам Хюсеин (в крайна сметка това било война за петрол), и вероятно вдъхновена от използваните във войната в Залива джипове, Америка била станала страна на шофьори на камиони и джипове, като по този начин помагала за появата на нов бум на петролните пазари. Петролните компании процъфтявали, а ОПЕК възстановила голяма част от старата си власт. Тъй като руският петрол все още не бил на пазара (руската индустрия още не се била възстановила от пазарното прочистване, предприето от Рияд през 80-те години), почти цялото ново търсене се покривало от производителите от ОПЕК, чийто пазарен дял се покачил до 40 процента.

Въпреки това за мнозина на Запад войната в Залива просто отново била подчертала фундаменталните грешки в петролния ред. Дори и ОПЕК да била обявила ера на ценова стабилност, западните наблюдатели, особено в САЩ, продължавали да твърдят, че докато петролът оставал под политическия контрол на държави като Саудитска Арабия и Венесуела, променливите цени щели да продължат да бъдат огромен риск за бързо развиващата се световна икономика. Проучванията показвали, че след всеки от шестте големи скока на цените на петрола от Втората световна война насам световната икономическа дейност започвала да спада до шест месеца. По принцип всяко увеличение на цените на петрола с пет долара водело до 0,5 процента спад в икономическия растеж. Нещо повече, последиците от ценовите скокове били „асиметрични“. Когато цените отново падали, икономиките обикновено си възвръщали едва една десета от това, което били изгубили по време на скока. Според енергийния икономист Филип Ферлегер, ценовите покачвания са стрували на икономиката 15 процента растеж и повече от 1,2 трилиона долара преки загуби, „както и неизчислими разходи за преместване на хора“.

Освен загрижеността за променливостта на цените започнали да се появяват и свързани с това притеснения за евентуална политическа нестабилност. Въпреки че първата война в Залива се смятало, че е увеличила сигурността на най-големите петролни резерви в света, световните петролни доставки като че ли изглеждали по-несигурни. Членовете на ОПЕК все още се карали помежду си, лъжели с квотите и не позволявали на Саудитска Арабия да наложи дисциплина и да поддържа стабилни цени. Потайността в ОПЕК (много членове отказвали официално да кажат по колко петрол товарят на ден) оставяла пазарите в състояние на постоянна тревога, тъй като търговците никога не можели да бъдат сигурни дали доставките ще задоволят търсенето. Гражданските вълнения и стачки във Венесуела и Нигерия, донякъде провокирани от общото недоволство от начина, по който се управляват петролните приходи, почти били довели до гражданска война и многократно били прекъсвали износа на петрол.

Но най-големият източник на нестабилност като че ли била самата Саудитска Арабия. Крайъгълният камък на световната петролна индустрия показвал все повече признаци на предстоящ срив. Финансите на страната били в пълна бъркотия. Пословичното саудитско петролно богатство от 70-те години било изчезнало, изхарчено за разточителния начин на живот на петнадесет хиляди принцове, както и за осигуряването на социални грижи, които някога конкурирали страните в Северна Европа, но на които вече държавата трудно издържала заради големия прираст на населението. Имало и други разходи — петдесетте милиарда долара, които кралството дължало на САЩ за защитата срещу Саддам, плюс стотици милиони долари, които кралското семейство все още харчело, за да успокои ислямските фундаменталисти. Според някои оценки, за да покрие различните си задължения, Саудитска Арабия трябвало да получава поне по двадесет и пет долара за всеки барел петрол. С други думи, ниските производствени разходи на саудитския петрол вече не важали. С тези финансови задължения саудитците нямали друг избор, освен да поддържат високи цените на петрола. А анализаторите и западните политици вече смятали, че този натиск води само до пазарен хаос. Докато водената от Саудитска Арабия ОПЕК се опитвала да контролира доставките, за да поддържа цените високи, картелът щял да прави грешки, като по този начин предизвиква дори още по-голяма ценова нестабилност.

Тези страхове бързо се потвърдили. През 1997 г. Саудитска Арабия отново се опитала да накаже произвеждащата големи количества Венесуела, като започне нов кръг прочистване на мощностите. Но тъй като се бил концентрирал върху Венесуела, Рияд пропуснал да забележи, че прегрялата азиатска икономика изпадала в рецесия и намалявала световното потребление на петрол, точно когато саудитците заливали пазара. Този неочакван удар смъкнал цените до десет долара за барел. Макар че дошъл като подарък за потребителите, той се оказал скъп за петролните компании и евентуално разрушителен за Саудитска Арабия и други износителки на петрол. В отчаяното си желание да вдигнат цените Саудитска Арабия и ОПЕК предприели няколко сериозни намаления на производството през 1998 и 1999 г., но едва ли е за учудване, че отишли прекалено далеко. Пазарите изпаднали в дефицит, което вдигнало цената на петрола до повече от тридесет долара за барел. Скокът сериозно засегнал световната икономика и провокирал силно политизирана „енергийна криза“ в САЩ точно преди избирането на американския президент Джордж. У. Буш — още един петролопроизводител, който след по-малко от година щял да предприеме спорна кампания за възстановяване на американския контрол над световния енергиен ред.

Още от встъпването му в длъжност през 2001 г. критиците започнали да осмиват енергийната му политика и заявили, че тя почти не се различава от програмата на международната петролна индустрия. Програма, която включвала увеличаване на петролното производство до максимум и най-вече възстановяване на достъпа до големите, богати петролни полета на Близкия изток. Първото доказателство за това, казват критиците, е войната в Ирак, която, макар и упорито защитавана от правителството като „война с тероризма“, фактически била ход за възстановяване на контрола над вторите по големина петролни запаси в света и за възраждане на американския петролен империализъм. Тези критики заслужават внимание ако не за друго, то защото най-силната политическа подкрепа за Буш (и основната част от даренията за кампанията му през 2000 г.) идва от петролната индустрия. В контекста на петролната геополитика обаче е по-полезно да разглеждаме външната петролна политика на президента като част от по-голяма, стара кампания на американските неоконсерватори срещу това, което смятали за една от най-големите заплахи за властта на Америка — непостоянните цени на петрола.

Според тази неоконсервативна гледна точка през двадесет и първи век САЩ вече нямат традиционни конкуренти за световно господство. След края на студената война единствените рискове за американското превъзходство са заплахите от прекъсване на енергийните доставки и в по-малка степен от световния тероризъм. А за много неоконсерватори тези заплахи ясно се пресичат с продължаващия контрол на ОПЕК над петрола в Близкия изток. Изкуствено завишените цени, които ОПЕК налага, са изолирали самодръжците в петролните държави от ветровете на политическите промени и са им позволили да финансират антиамериканските си полувоенни програми. В същото време може би още по-важно е, че егоистичните и недалновидни усилия на ОПЕК да упражнява „парично управление“ са довели до десетилетия високи и променливи цени, което е подкопало икономическия растеж и по тази причина властта на Америка.

Още през 1975 г., когато арабското петролно ембарго бавно задушавало американската икономическа мощ, консервативните икономисти и политици търсели начини да разгромят ОПЕК. Въпреки че плановете на правителството на Никсън физически да завземе петролните полета на Близкия изток били отложени, мечтата за петролен ред след ОПЕК се поддържала жива от неоконсервативните американски анализатори и политици, включително Пол Улфовиц, в момента заместник-министър на отбраната, Ричард Пърл, главен съветник на министъра на отбраната Доналд Ръмсфелд, и, разбира се, самия Ръмсфелд.

През 80-те години неоконсерваторите поддържали санкциите срещу продажбата на петрол от Либия и Иран с надеждата, че това ще изчерпи терористичните им бюджети — ход, който им спечелил презрението на големите петролни компании. Няколко години по-късно някои неоконсерватори започнали да твърдят, че дори Саудитска Арабия — този предан петролен съюзник — изглеждала все по-малко лоялна. Не само имало сведения, че членове на саудитското кралско семейство били похарчили петстотин милиона долара за износ на радикален ислям, но и Рияд бил тарторът на един ценови режим, който увреждал американските интереси. „За много консерватори Близкият изток или значителна част от Близкия изток е практически във война със САЩ още от 70-те години“ — казва един политически анализатор, който е тясно свързан с правителството на Буш. Според него 11 септември „беше просто едно последно доказателство, че трябва да се вземат мерки за тези неща“.

А ключът за „вземането на мерки“ за тези неща бил Ирак — страна с поне 150 милиарда барела суров петрол и с най-ниските производствени разходи в света с изключение на Саудитска Арабия. Месеци преди атаките на 11 септември, когато вицепрезидентът Чейни (още един петролопроизводител) чертаел нова национална енергийна политика, той и други енергийни стратези от Белия дом задълбочено разглеждали карти на иракските петролни полета, за да преценят колко иракски петрол може бързо да се изкара на пазара. Преди войната Ирак произвеждал по 3,5 милиона барела на ден и много представители на бизнеса и правителството смятали, че обемът лесно може да се увеличи до седем милиона до 2010. Ако това било така и ако Ирак можел да бъде убеден да пренебрегне квотата на ОПЕК и да започне да произвежда с максимална мощност, потокът нов петрол практически щял да сложи край на възможностите на ОПЕК да контролира цените. С увеличаването на доставките цените щели рязко да паднат и дори саудитците с огромната си нужда от приходи нямало да могат да намалят производството толкова много, че да спрат спада. Притиснати между намаляващите приходи и увеличаващите се дългове, саудитците също щели да бъдат принудени да отворят петролните си залежи за западните петролни компании, както и други страни от ОПЕК. Отново свободни след десетки години манипулации, петролните пазари щели да потърсят по-нормално ценово ниво, което според някои анализатори щяло да бъде около четиринадесет долара за барел или по-ниско — цена, която доста по-добре щяла да осигури дългосрочен икономически растеж.

Нямало да бъде лесно да се свали ОПЕК. Възстановяването на умиращата петролна индустрия на Ирак щяло да погълне огромни капитали. Според някои оценки само възстановяването на нивото на производство от преди войната щяло да струва пет милиарда долара, а в дългосрочен план разходите щели да стигнат поне четиридесет милиарда. Толкова пари можели да дойдат само от едно място — международните петролни компании, които щели да инвестират в Ирак само ако а) Саддам го няма и б) получат уверения, че ще взимат дял от производствените приходи и че пазарът, а не ОПЕК, ще определя производствените нива.

Разбира се, след атаките на 11 септември въпросът с иракския петрол станал далеч по-сложен. Служителите на Буш започнали да твърдят, че Ирак притежава оръжия за масово унищожаване и бил свързан с „Ал Каида“. След няколко неуместни коментара на Чейни за заплахата, която Саддам представлявал за регионалните петролни доставки, служителите на Белия дом престанали да говорят за петролните доставки като причина за война и даже започнали усърдно да оспорват твърденията, че войната е „за петрола“.

Тези опровержения били очевидно абсурдни. С разгръщането на войната дори и случайните наблюдатели можели да видят, че за американските сили е приоритет да подсигурят обширните петролни полета в Киркук и да оградят с кордон Министерството на петрола в Багдад (докато останалата част от града изпадала в анархия). Очевидно войната все пак имала нещо общо с петрола. Независимо от това, въпреки че войната била „за петрола“, повечето критици на Буш не успели да схванат как точно са свързани двете. Един Ирак без Саддам нямало просто да направи по-богати енергийните съюзници на Буш (макар че щял да ги направи по-богати). Нито пък връзката се изразявала само в това, че войната в Ирак щяла да заздрави американското военно и икономическо присъствие в региона и щяла да предотврати попадането на иракския петрол в ръцете на китайски, руски и френски петролни компании, въпреки че това също бил търсен ефект. Всъщност освобождаването на Ирак и петрола му било ключът към идеята на неоконсерваторите за бъдещето на американската власт и за новата петролна геополитика.

Това е радикална идея. С един замах правителството се надява да деполитизира това, което в продължение на почти цял век е било основна политическа стока, като успоредно с това премахне последната истинска пречка пред американската власт. Както казал професорът по световна сигурност в Хемпширския колеж Майкъл Клер пред „Торонто Стар“ миналата година, в очите на правителството на Буш достъпът до петрола на ОПЕК, „в съчетание с това да си десет години пред всички във военните технологии, ще гарантира американското превъзходство през следващите петдесет-сто години“. Чейни и Ръмсфелд „виждат контрола над петрола просто като част от една много по-голяма геостратегическа идея — казва анализаторът Крие Тансинг, който работи по научен и информационен проект за Близкия изток. — Като контролират Залива и Близкия изток, САЩ печелят предимство пред страни, които са по-зависими от Залива за петрола си като Китай и Европа.“

В този контекст едва ли е учудващо, че енергийната политика на правителството на Буш е толкова несиметрично наклонена към петрола. Докато много енергийни експерти — по-специално тези вляво от центъра — виждали в събитията от 11 септември идеална възможност да се възстановят усилията за отдалечаване от петрола като цяло, правителството на Буш си направило точно обратния извод. За Буш урокът, който трябвало да се научи за енергийната несигурност, не бил, че Западът трябва да използва по-малко енергия, както направил в началото на 80-те години, а че трябва да иска да направи енергийните доставки по-сигурни и по-предвидими така, както Америка се опитала да направи през първата война в Залива. По време на тази война вместо просто да приеме защитна енергийна политика, Западът възприел по-смел и напорист международен подход и просто премахнал заплахата за ценовата стабилност.

Десет години по-късно американските служители не виждали причина тази политика на войната в Залива да продължи и дори да се разшири. Всъщност като се имали предвид засилващото се значение на енергията за икономическия растеж, по-задълбоченото ни разбиране на рисковете от прекъсване и колебания в енергийните доставки и все по-голямата нестабилност на ОПЕК, всяка политика, която не целяла постоянно стабилизиране на петролните доставки, просто щяла да отложи катастрофата. За САЩ и партньорите им в Европа и Япония вече нямало място за отстъпление — енергийната сигурност означавала стабилност на петролните доставки. „Като че ли се водеха две различни дискусии — спомня си бивш енергиен служител от Държавния департамент. — Извън Вашингтон се говореше: «О, Боже, ето какво получихме, задето внасяхме саудитски петрол.»“ Във Вашингтон се говореше: „Можем да разрешим петролния проблем, като преначертаем картата на Близкия изток.“

 

 

Едва ли е за учудване, че останалата част от света и по-специално страните от ОПЕК в Близкия изток не са склонни картата да се преначертава. Въпреки че от атаките на 11 септември насам ОПЕК работи усилено, за да отклони неоконсервативните критики, като поддържа цените стабилни, картелът също така ясно е показал, че няма намерения скоро да отстъпва контрола над цените. Саудитска Арабия например се опитва да оправи отношенията си с Русия, а миналата година Москва и Рияд обявиха нов петролен пакт, който, ако се окаже успешен, може да осигури на тези два водещи производителя още по-голям контрол над цените. ОПЕК се чувства толкова уверена, че когато миналата есен се появили слухове, че Белият дом притиска Ирак да напусне ОПЕК, картелът смело обявил намаление на производството с почти един милион барела на ден, като по този начин вдигнал цените с долар на барел и според мнозина наблюдатели дал ясен знак на Вашингтон, че Ирак не е за разграбване. Когато връщал дипломатически формулираното си предупреждение, президентът Буш като че ли бил схванал идеята. „Надявам се, че приятелите ни в ОПЕК няма да направят нещо, което би навредило на икономиката ни“ — казал Буш пред репортери.

В период, когато ОПЕК се предполага, че е притисната до стената, тази смелост разкрива по-голямата увереност вътре в картела, че американските планове за нов, по-свободен петролен пазар като че ли са прибързани. На първо място, според ОПЕК търсенето на петрол в света се очаква да възстанови бързия си растеж, особено с активизирането на азиатските пазари, и никакви количества нов петрол от Русия или каспийския регион няма да могат да покрият очертаващия се недостиг. Според тези сметки в краткосрочен план търсенето на петрол от ОПЕК ще остане високо и картелът ще запази властта си над цените. В дългосрочен план ОПЕК вижда дори още по-светло бъдеще. Подобно на други анализатори служителите на ОПЕК смятат, че сегашния ръст в производството на петрол извън ОПЕК е само временен и че може да достигне максимума си още през 2015 г. Тогава светът ще бъде принуден да се обърне към ОПЕК за петрол и по-специално към Близкия изток, като така практически сложи край на американската мечта за „свободен“ пазар и цени от четиринадесет долара за барел. „Първи са производителите с най-високи разходи — ми напомни един саудитски петролен служител. — А когато им свърши и последният барел, който им струва двадесет долара, идва нашият петрол.“

Несъмнено най-важният въпрос в петролната геополитика е дали Саудитска Арабия и нестабилният й и продажен брат ОПЕК могат да оцелеят, докато производителите на скъп петрол свършат. Но картелът неведнъж се е възстановявал и разбивал прогнозите за своята смърт. „Удивителното при [страните от] ОПЕК е колко добре успяват да управляват пазара — казва бивш служител на държавния департамент на САЩ, който наблюдава ОПЕК от 70-те години. — Всички продължават да предричат «края», но вижте къде са цените през последните няколко години. Бих казал, че се справят доста добре.“

 

 

Междувременно на просторен горен етаж в Министерството на петрола в Рияд Ан Наими е възвърнал спокойствието и контрола си. Когато попитах дали ОПЕК би могла да издържи на рязък приток на петрол от други страни производителки, той кимна в потвърждение. „Ако има нужда от още четири милиона барела, ние ще осигурим“ — обеща той. Повече петрол било по-добре от по-малко петрол, каза той. Излишъкът поддържа цените умерени и не стимулира производството на допълнителни количества в Русия, каспийския регион или Африка. „Не е в полза на каузата на арабите да държат петрола в земята“ — каза той.

Освен това, каза ми Ан Наими, ОПЕК не била изправена пред някаква конкретна заплаха. По-ранните слухове за страни, които заплашвали да напуснат и да наводнят пазара с петрол, все се оказвали неоправдани. По едно време се говорело, че САЩ се опитват да отделят Нигерия от петролния клуб. А само преди няколко месеца, когато Саудитска Арабия и Русия почти стигнали до ценова война, президентът Буш бил помолил руснаците да откажат помощ на министрите от ОПЕК за намаляване на производството и прекратяване на ценовия спад.

Тогава Ан Наими ми разказа една история, която прозвуча като предупреждение за всяка държава, която би опитала да надхитри ОПЕК в собствената й игра. През март 2002 г., когато венецуелският президент Уго Чавес бил временно отстранен в резултат на преврат, пазарите били залети от слухове, че новата пробизнес хунта смята да извади Венесуела от ОПЕК. Според версиите по повеля на Вашингтон новият режим щял да започне да произвежда петрол с пълна сила, като по този начин залее пазара с още четиристотин хиляди барела на ден и смъкне цените по-бързо, отколкото ОПЕК може да ги стабилизира. Убедени, че картелът най-накрая бил надхитрен, много петролни търговци купили „къси“ фючърсни договори, като вярвали, че цените на петрола скоро ще се сринат. „Анализът движеше пазара и цената вече падаше“ — каза Ан Наими. Но два дни по-късно цените на петрола се обърнали и започнали отново да се покачват. И, каза Ан Наими, като се усмихваше леко при спомена, всички петролни търговци, които заложили срещу ОПЕК, „изгубили и последната си риза“.