Карлос Кастанеда
Изкуството на сънуването (7)

6. СВЕТЪТ НА СЕНКИТЕ

— Трябва да бъдеш крайно предпазлив, защото си на път да станеш плячка на неорганичните същества — каза дон Хуан доста неочаквано, след като бяхме водили разговор, който нямаше нищо общо със сънуването.

Неговите думи ме свариха неподготвен. Както обикновено, направих опит да се защитя.

— Няма нужда да ме предупреждаваш. Държа се много внимателно — уверих го аз.

— Неорганичните същества заговорничат — заяви той. — Просто го усещам и не мога да се утешавам с мисълта, че те поставят капани още в началото и по този начин извършват трайно и ефикасно отсяване на сънувачите, които не са желани.

Той говореше така настойчиво, че се наложи незабавно да го уверя, че няма да попадна в никакъв капан.

— Трябва най-сериозно да отчетеш факта, че неорганичните същества разполагат с невероятни средства — продължи той. — Тяхното съзнание е изключително. В сравнение с тях ние сме деца, преливащи от енергия, за която те ламтят.

Исках да му кажа, че на абстрактно ниво съм разбрал смисъла на думите му и загршкеността му, но в конкретен план не виждах причина за предупреждения, защото бях в състояние да контролирам заниманията си по сънуване.

Последваха няколко минути неловко мълчание, преди дон Хуан да заговори отново. Той смени темата и каза, че трябва да насочи вниманието ми към един много важен въпрос от обучението по сънуване, подминавай до този момент от моето съзнание.

— Вече ти е ясно, че вратите на сънуването са специфични препятствия — каза той, — но още не си разбрал, че отделните врати всъщност не са свързани с упражненията, чрез които човек ги достига и преминава през тях.

— Изобщо не разбирам какво имаш предвид, дон Хуан.

— Искам да кажа, че не е вярно например, че сънувачът достига втората врата и минава през нея тогава, когато се научи да се събужда в друг сън, или да сменя сънищата си, без да се събужда в ежедневния свят.

— Защо да не е вярно, дон Хуан?

— Защото втората врата се преодолява едва тогава, когато сънувачът се научи да изолира и да следва чуждата енергия, тоест скаутите.

— В такъв случай защо въобще се поставя задачата за сменяне на сънищата?

— Да се събудиш в друг сън или да сменяш сънищата си е упражнението, което древните магьосници измислили, за да развиват способността за изолиране и следване на скаутите.

Дон Хуан каза, че да следваш скаут е голямо постшкение и че когато сънувачите са в състояние да го извършат, втората врата се разтваря широко за тях и те получават достъп до вселената, която се крие зад нея. Той подчерта, че тази вселена се намира там постоянно, но ние не можем да проникнем в нея, защото нямаме енергийна мощ, и че всъщност втората врата на сънуването е вратата към света на неорганичните същества, а самото сънуване е ключът, който я отваря.

— Може ли един сънувач да изолира някой скаут направо, без да се е обучавал в сменяне на сънищата? — попитах аз.

— В никакъв случай — отвърна той. — Това упражнение е от първостепенна важност. Въпросът е само дали е единственото упражнение, което съществува, или сънувачите могат да си послужат и с някое друго?

Дон Хуан ме погледна някак особено. Той като че ли наистина очакваше да отговоря на въпроса му.

— Прекалено трудно е да създадеш упражнение, което по съвършенство да не отстъпва на измисленото от древните магьосници — заявих аз с непоклатим авторитет, без да знам как ми хрумна това.

Дон Хуан напълно се съгласи с мен и добави, че древните магьосници изнамирали редица безукорни упражнения, за да минават през вратите на сънуването и да попадат в специфичните светове, които съществуват зад всяка от тях. Той повтори онова, което ми беше казал и по-рано — че сънуването е изобретено от древните магьосници и следователно трябва да се практикува според техните правила. После ми описа „правилото за втората врата“ като поредица от три етапа: първо, чрез упражнението за сменяне на сънищата сънувачите откриват скаутите; второ, следвайки скаутите, те отиват в друга реална вселена; и трето, в тази вселена сънувачите сами научават, посредством собствените си действия, нейните управляващи принципи и закони.

Дон Хуан каза, че при взаимоотношенията си с неорганичните същества аз съм се придържал към това правило така стриктно, че той се опасявал от най-страшни последици. Струвало му се, че неизбежната реакция от страна на неорганичните същества щяла да бъде опит да ме задържат в техният свят.

— Не преувеличаваш ли малко, дон Хуан? — попитах аз. Не можех да повярвам, че положението е толкова мрачно, колкото той ми го описваше.

— Изобщо не преувеличавам — отвърна той с хладна сериозност. — Сам ще се убедиш. Неорганичните същества не пускат никого да си отиде — не и без истинска борба.

— Но какво те кара да мислиш, че искат да ме задържат?

— Вече са ти показали твърде много неща. Наистина ли смяташ, че те си правят целия този труд просто за развлечение?

Дон Хуан се засмя на собствените си думи. На мен обаче не ми беше забавно. Един особен страх ме накара да попитам дали нямала е добре временно да прекъсна или даже напълно да прекратя заниманията си по сънуване.

— Трябва да продължаваш, докато прекосиш вселената, която се намира зад втората врата — рече той. — Ти си единственият, който може да реши дали да приемеш, или да отхвърлиш съблазните на неорганичните същества. Тъкмо затова аз се държа настрана u много рядко взимам отношение към твоите занимания.

Признах, че винаги съм недоумявал защо той така подробно ми разкрива други области от своето знание, а скъпи обясненията си за сънуването.

— Бях принуден да те обучавам в сънуване — каза дон Хуан — единствено защото такава е установената от древните магьосници практика. Пътеката на сънуването е осеяна с клопки и дали ще ги избегне, или ще попадне в тях, си е лична работа на всеки сънувач; мога да допълня, че в тази област решенията са не само индивидуални, но и окончателни.

— А не са ли тези клопки резултат от поддаването на ласкателства или на обещания за сила? — попитах аз.

— Те са резултат от поддаването на всичко, което ни предлагат неорганичните същества. От определен момент нататък магьосниците не бива да приемат нищо, което им е предложено от тях.

— А кога настъпва този момент, дон Хуан?

— Това зависи от нас като личности. Предизвикателството за всеки от нас е да вземе от неорганичния свят само необходимото и нищо повече. Според магьосниците, да знаеш кое е необходимо е дарба, но да вземеш само него — това е вече върховно постижение. Най-сигурният начин да се сгромолясаш в някой капан е да не проумееш това просто правило.

— Какво става в случай на провал, дон Хуан?

— Тогава се налага да си платиш, а цената зависи от обстоятелствата и от степента на провала. Но в действителност няма как да говорим за подобни възможности, защото въпросът не опира до някакво наказание. Тук става дума за енергийни потоци, които пораждат обстоятелства, по-страшни и от смъртта. По пътя на магьосниците всичко е въпрос на живот и смърт, но по пътеката на сънуването опасностите се увеличават стократно.

Отново уверих дон Хуан, че винаги съм проявявал крайна предпазливост при заниманията си по сънуване и че подхождам към тях извънредно дисциплинирано и добросъвестно.

— Зная, че е така — каза той. — Но искам да си още по-дисциплиниран и да пипаш с кадифени ръкавици по отношение на всяко нещо, което е свързано със сънуването. И най-вече трябва да си бдителен. Не мога да предскажа от коя страна ще дойде атаката.

— Виждаш ли някаква непосредствена опасност за мен, дон Хуан?

— Виждам я още от деня, в който ти се разходи из онзи тайнствен град, когато за пръв път ти помогнах да извикаш енергийното си тяло.

— А знаеш ли точно какво трябва да правя и от какво да се пазя?

— Не, не зная. Известно ми е само, че вселената, която се намира зад втората врата, е най-близка до нашата, а нашата вселена е доста коварна и безсърдечна; следователно и онази едва ли е по-различна.

Аз упорствах да разбера какво ме чака. Дон Хуан подчерта, че като магьосник долавя витаещата опасност, но не може да й даде конкретно определение.

— Вселената на неорганичните същества винаги е готова да нанесе удар — продължи той. — Но такава е и нашата. Ето защо трябва да отиваш в онова царство така, сякаш навлизаш във военна зона.

— Значи ли това, дон Хуан, че сънувачите трябва постоянно да се страхуват от неорганичния свят?

— Не, нещата не стоят така. Щом един сънувач прекоси вселената, скрита зад втората врата, или напълно я отхвърли като безплоден вариант, неприятностите свършват.

Дон Хуан заяви, че едва тогава сънувачите са свободни да продължат нататък. Не разбрах много добре какво иска да каже; тогава той ми обясни, че вселената зад втората врата е толКова мощна и агресивна, че служи като естествен инструмент за отсяване или като изпитателно поле, където сънувачите биват подлагани на проверка заради слабостите си. Ако издържат на изпитанията, те могат да се отправят към следващата врата; в противен случай завинаги остават пленници на онази вселена.

Колкото и да увещавах дон Хуан, той не ми каза нищо повече, макар че едва не се задушавах от безпокойство. Когато се прибрах у дома, поднових пътуванията си до царството на неорганичните същества, като проявявах голяма предпазливост. Внимателното ми отношение като чи ли само засилваше чувството на удоволствие от тези пътешествия. Стигнах дотам, че даже мисълта за тамошния свят бе достатъчна, за да породи у мен неописуемо въодушевление. Страхувах се, че този възторг рано или късно ще пресекне, но не стана така. Една непредвидена случка дори го подхрани още повече.

Веднъж един скаут ме преведе през някакви неизброими тунели така набързо, сякаш търсеше нещо или пък се опитваше да изчерпи цялата ми енергия и да ме изтощи. Когато той най-сетне се спря, аз вече имах чувството, че съм участвал в маратонско бягане. Стори ми се, че ме е довел до края на своя свят. Там нямаше тунели й цареше пълен мрак. После мястото пред мен се освети от неопределен източник. Това беше неясна светлина, която придаваше на всичко приглушени сиви или кафеникави тонове. Щом свикнах с нея, успях да различа някакви тъмни, движещи се форми. След малко, когато съсредоточих сънното си внимание върху тях, те като че ли добиха вещественост. Забелязах три различни вида: едните бяха кръгли като топки, другите приличаха на камбани, а третите напомняха огромни, трептящи пламъци на свещи. Всички, те бяха малко или много заоблени и с еднакъв рамер. Прецених, че диаметърът им е около метър. Тези форми бяха стотици, може би даже хиляди на брой.

Знаех, че имам странно и сложно видение; въпреки това силуетите бяха толкова реални, че изпитах истинска погнуса. Имах противното чувство, че съм се надвесил над рояк огромни, кръгли, сивкави и кафяви буболечки, фактът, че се намирах над тях, ми носеше някакво усещане за безопасност. Отхвърлих всички тези съображения в мига, в който си дадох сметка, че е глупаво от моя страна да изпитвам безпокойство или пък чувство за сигурност, сякаш се касае за реална житейска ситуация, а не за сън. И все пак, докато наблюдавах тези бръмбароподобни форми, които се гърчеха край мен, бях обзет от силна тревога при мисълта, че те се канят да ме докоснат.

„Ние сме подвижното звено на нашия свят“, внезапно проговори гласът на сънния пратеник. „Не се страхувай. Ние сме енергия и изобщо нямаме намерение да те докосваме. А и това, така или иначе, не би било възможно, понеже ни дели истинска бариера.“

След дълга пауза гласът добави: „Искаме да се присъединиш към нас. Слез по-надолу, където сме ние. И не се тревожи. Нали не се притесняваш от скаутите, а още по-малко пък от мен; а ние не се различаваме от останалите. Аз съм с форма на камбана, а скаутите са като пламъци на свещи.“

Последните думи определено бяха предназначени за енергийното ми тяло. Щом ги чух, погнусата и страховете ми изчезнаха. Спуснах се до нивото на топките, камбаните и пламъците на свещи, и те ме наобиколиха. Дойдоха толкова близо, че ако имах физическо тяло, щяха да се допират до мен. Вместо това ние започнахме да преминаваме едни през други, сякаш бяхме валма от пара.

В този момент изпитах едно невероятна усещане. Макар че не чувствах нищо с енергийното си тяло, усещах крайно необикновен гъдел някъде другаде; през мен несъмнено преминаваха някакви меки и въздушни неща, но това ставаше на друго място. Чувството беше смътно и краткотрайно и не успях да го доловя добре. Вместо да съсредоточа сънното си внимание върху него, аз изцяло се потопих в гледката на гигантските енергийни буболечки.

На нивото, на което се намирахме, като че ли имаше нещо общо ме^ду мен и тези безплътни форми — това беше размерът. Чувствах се почти уютно сред тях, навярно защото преценявах, че на големина са колкото моето енергийно тяло. Когато ги разгледах, реших, че нямам нищо против тях. Те бяха безстрастни, хладни и независими и това безкрайно ми допадна. За миг се зачудих дали фактът, че отначало изпитвах неприязън към тях, а в следващия момент вече ги харесвах, е естествен резултат от сънуването или е плод на някакво енергийно влияние, което тези създания упражняваха върху мен.

„Те са извънредно приятни“, казах аз на пратеника и у мен незабавно се надигна вълна от дълбоко приятелско чувство или даже любов към тях.

Едва бях успял да изразя мнението си, когато тъмните силуети се разбягаха подобно на едри морски свинчета и ме оставиха сам в полумрака.

„Ти излъчи твърде силно чувство и ги изплаши“, рече гласът на пратеника. „Чувствата са прекалено тягостни за тях; впрочем и за мен важи същото.“ Тогава наистина чух как той се засмя стеснително.

В този момент настъпи краят на сънуването. Когато се събудих, първата ми реакция беше да си стегна багажа, за да замина за Мексико и да се срещна с дон Хуан. Ала едно непредвидено събитие в личния ми живот осуети пътуването, въпреки неистовите ми приготовления. Безпокойството, което тази спънка породи у мен, напълно прекрати моите занимания по сънуване. Аз не ги спрях с усилие на волята; несъзнателно бях отдал такова значение на този особен сън, че просто ми изглеждаше безсмислено да продължавам, преди да съм се видял с дон Хуан.

Прекъсването трая повече от половин година; недоумението ми относно случилото се постоянно растеше. Не ми беше хрумвало, че чувствата ми сами по себе си ще са в състояние да прекратят упражненията ми. Започнах да се чудя дали в такъв случай желанието ми ще е достатъчно, за да ги подновя. Оказа се, че е така! Щом формулирах мисълта, че искам да се върна към сънуването, заниманията ми се възобновиха така, сякаш никога не бяха прекъсвали. Скаутът улови предишния им край и ме понесе направо към видението, което бях получил при последното си сънуване.

„Това е светът на сенките“, каза гласът на пратеника веднага щом попаднах там. „Но макар и да сме сенки, ние излъчваме светлина. Подвижни сме и именно от нас идва светлината, която е в тунелите. Ние сме друг вид от тукашните неорганични същества. Те биват три вида: едните са като неподвижни тунели, а другите като подвижни сенки. Ние спадаме към вторите. Тунелите ни дават енергията си, а ние изпълняваме техните нареждания.“

Тук пратеникът замълча. Усетих, че ме подканва да го попитам за третия вид. Усетих също така, че той няма да ми даде сведения, ако сам не му задам въпрос.

„Какъв е третият вид неорганично същество?“, попитах аз.

Пратеникът се изкашля и тихичко се засмя. На мен това ми прозвуча така, сякаш му стана много приятна, че го питам. „О, ето че стигаме да нашата най-загадъчна особеност“, рече той. „Третият вид се разкрива пред посетителите ни едва тогава, когато те решат да останат при нас.“

„А защо?“, поинтересувах се аз.

„Защото е необходимо голямо количество енергия, за да го видиш“, отвърна пратеникът. „И тази енергия трябва да бъде предоставена от нас.“

Знаех, че ми казва истината, и си давах сметка, Че тук ме дебне изключителна опасност. Въпреки това изгарях от безгранично любопитство. Исках да видя съществата от третия вид.

Пратеникът като че ли усети настроението ми. „Би ли искал да ги видиш?“, попита той небрежно.

„Да, разбира се“, отговорих аз.

„Трябва само да заявиш високо, че желаеш да останеш при нас“, каза пратеникът с безгрижен тон.

„Но ако го направя, ще се наложи да остана, така ли?“, попитах аз.

„Естествено“, отвърна той с непоклатимо убеждение. „В този свят всичко, което кажеш на висок глас, важи завинаги.“

Не можех да не си помисля, че ако той възнамеряваше да ме задържи с измама, бе достатъчно просто да ме излъже. Аз нямаше как да разбера това.

„Не мога да те лъжа, защото лъжата не съществува“, каза пратеникът, намесвайки се в мислите ми. „Мога да ти говоря само за съществуващото, а в моя свят това е единствено намерението; зад лъжата не се крие никакво намерение; следователно тя изобщо не съществува.“

Понечих да възразя, че дори и зад лъжите се крие намерението още преди да подхвана спора, пратеникът заяви, че зад тях има цел, ала целта не е намерение.

Не бях в състояние да задържа сънното си внимание върху изложения от него довод. То се прехвърли на съществата-сенки. Внезапно забелязах, че те приличат на стадо странни животни, у които имаше нещо детско. Гласът на пратеника ме предупреди да обуздавам чувствата си, понеже ненадейните емоционални изблици карали съществата да се разпръскват като ято птици.

„Какво искаш да направя сега?“, попитах аз. „Слез при нас и започни да се опитваш да ни буташ или дърпаш“, подкани ме той. „Колкото по-бързо се научиш да вършиш това, толкова по-скоро ще можеш да движиш разни неща в нашия свят единствено с поглед.“

Тези думи пробудиха моята меркантилна нагласа и ме изпълниха с бурни очаквания. Мигновено се озовах сред съществата и се заех да правя отчаяни опити да ги бутам или дърпам. След малко енергията ми напълно се изчерпи. Имах впечатлението, че съм се мъчил да извърша нещо равностойно на това да повдигна цяла къща само със зъбите си.

Другото ми впечатление беше, че колкото повече се напрягах, толкова повече се увеличаваше броят на сенките. Те сякаш прииждаха отвсякъде, за да ме погледат или за да се хранят от мен. В мига, в който си помислих това, сенките отново се разбягаха.

„Ние не се храним от теб“, каза пратеникът. „Всички ние идваме, за да усетим твоята енергия, точно както правиш ти със слънчевата сбетлина в някой студен ден.“

Той настоя да се отпусна, като отхвърля подозренията си. Чух гласа му и докато слушах неговите думи, осъзнах, че чувам, чувствам и мисля по същия начин, както и в ежедневния си свят. Бавно се обърнах, за да се огледам наоколо. Съдейки по яснотата на възприятията си, реших, че се намирам в реален свят.

Гласът на пратеника отново прозвуча в ушите ми. Той каза, че за мен единствената разлика между възприемането на моя и на техния свят се състои в това, че възприемането на техния започва и свършва внезапно, само в един миг; докато при моя свят не става така, защото съзнанието ми — заедно със съзнанието на огромен брой същества като мен, които крепят моя свят чрез намерението си — е фиксирано върху него. Пратеникът добави, че възприемането на моя свят започва и свършва по същия начин за неорганичните същества — само в един миг, а при техния положението е различно, понеже огромен брой от тях го крепят чрез намерението си.

В този момент картината пред мен започна да избледнява. Чувствах се като гмуркач и докато се пробуждах от тамошния свят, сякаш плувах нагоре, за да достигна повърхността на водата.

При следващото ми сънуване пратеникът започна разговора си с мен, като отново изтъкна, че подвижните сенки и неподвижните тунели са свързани помежду си с взаимоотношения на пълна съгласуваност и сътрудничество. „Ние не можем да съществуваме едни без други“, каза той накрая.

„Разбирам какво имаш предвид“, рекох аз.

Долових леко презрение в гласа на пратеника, когато ми отвърна, че едва ли бих могъл да разбера една такава връзка, която била нещо много повече от зависимост. Канех се да поискам обяснение на тези думи, но в следващия миг вече се намирах в онова, което мога да опиша единствено като самата материя на тунела. Там видях някакви гротескно слети издутини с форма на жълъди, които излъчваха матова светлина. Мина ми през ума, че това са същите онези издутини, които по-рано ми бяха заприличали на Брайловата азбука. След като прецених, че те въсъщност са енергийни образувания с диаметър около един метър, започнах да се чудя какви ли ще са действителните размери на тунелите.

„Тукашните размери не са като в твоя свят“, каза пратеникът. „Енергията на нашия свят е по-различна; нейните свойства не съвпадат с тези на енергията на твоя свят и все пак нашият е не по-малко реален от него.“

Той добави, че ми е казал всичко за съществата-сенки, докато ми е описвал и тълкувал издутините по стените на тунелите. Отговорих, че съм чул обясненията, но не съм им обърнал внимание, защото съм сметнал, че нямат пряка връзка със сънуването.

„Тук, в това царство, всичко има пряка връзка със сънуването“, заяви пратеникът.

Искаше ми се да помисля на какво се дължи погрешната ми преценка, но в съзнанието ми настъпи празнота. Сънното ми внимание започна да отслабва. Беше ми много трудно да го съсредоточа върху света около мен. Приготвих се да се събудя. Тогава пратеникът отново заговори и звукът от неговия глас ме подкрепи. Сънното ми внимание значително се оживи.

„Сънуването е средството, чрез което сънувачите пристигат тук“, каза той, „и магьосниците получават всичките си знания за него от нас. Нашият свят е свързан с вашия чрез една врата, наречена сънища. Ние знаем как да минаваме през тази врата, но хората не знаят. Те трябва да се учат на това.“

После гласът на пратеника премина към онези обяснения, които вече ми беше дал по-рано.

„Издутините по стените на тунела представляват същества-сенки“, рече той. „Аз съм едно от тях. Ние се движим вътре в тунелите, по стените им, като се зареждаме с тяхната енергия, която е и наша.“

Една случайна мисъл проблесна в съзнанието ми: аз действително не бях в състояние да проумея симбиозни взаимоотношения от рода на тези, на които бях свидетел.

„Ако останеш сред нас, със сигурност ще се научиш да усещаш какво означава да си свързан така, както сме свързани ние“, каза пратеникът.

Той като че ли очакваше отговор от моя страна. Имах чувството, че действителното му желание е да заявя, че съм решил да остана.

„Колко същества-сенки има във всеки тунел?“, попитах аз, за да променя посоката на разговора, но веднага се разкаях за това, понеже пратеникът се зае да ми описва най-подробно техния брой и предназначението им. Той каза, че във всеки тунел има определен брой зависими същества, които изпълняват определени функции, свързани с нуждите и очакванията на подкрепящите ги тунели.

Не ми се искаше пратеникът да се задълбочава в по-обстойни обяснения. Разсъдих, че колкото по-малко зная за тунелите и за съществата-сенки, толкова по-добре би било за мен. В мига, в който тази мисъл се оформи в съзнанието ми, гласът замлъкна и моето енергийно тяло рязко се изстреля, сякаш бе дръпнато с някакво въже. В следващия момент аз вече бях в леглото си, напълно буден.

Оттогова престанах да изпитвам такива страхове, които биха могли да попречат на заниманията ми. Една друга идея започна да ме ръководи: идеята, че съм попаднал на нещо изключително вълнуващо. Всеки ден едва дочаквах да се впусна в сънуването и да бъда отведен от скаута до света на сенките. Допълнително ме привличаше и фактът, че виденията на този свят бяха станали още по-реалистични. Според субективните критерии на реда и системността, които царяха в мислите ми, в зрителната и слуховата информация и в реакциите ми, моите преживявания открай докрай бяха толкова реални, колкото и всяка ситуация в ежедневния свят. Никога не бях имал преживявания, при които единствената разлика между ежедневния ми свят и виденията ми беше бързината, с която последните изчезваха. В даден момент се намирах в един странен, наглед действителен свят, а миг по-късна се оказвах в леглото си.

Копнеех за обясненията и напътствията на дон Хуан, но все още бях закотвен в Лос Анджелис. Колкото повече ръзсъждавах над положението си, толкова по-голяма ставаше моята загриженост; дори започнах да усещам, че в царството на неорганичните същества с мълниеносна скорост назрява някакъв заговор.

С нарастването на тревогите тялото ми бе обзето от силен страх, макар че съзнанието ми все така се впускаше в света на сенките с възторжени очаквания. Отгоре на всичко започнах да долавям гласа на сънния пратеник и в ежедневната реалност. Един ден, по време на лекция в университета, го чух да ми разправя надълго и нашироко, че всеки опит от моя страна да прекратя заниманията си по сънуване ще се отрази погубно на крайната ми цел. Той изтъкна, че воините не бягат от предизвикателствата и че аз нямам сериозно основание за прекъсване на упражненията си. Бях съгласен с пратеника. Нямах намерение да спирам каквото и да е и неговият глас просто даде израз на собствените ми чувства.

Към промяната, настъпила в пратеника, се добави и обстоятелството, че на сцената се появи нов скаут. По време на един сън, още преди да започна да разглеждам елементите му, пред мен буквално изскочи някакъв скаут и стремително завладя сънното ми внимание. Забележителното при този скаут беше това, че той нямаше нужда да преминава през разни енергийни метаморфози, защото си беше енергийно кълбо от самото начало. Само за миг той ме пренесе, без да се налага да изразявам намерението си да отида с него, до една друга част от царството на неорганичните същества — света на саблезъбите тигри.

В други мои книги съм описал отделни проблясъци от тези видения. Казвам „проблясъци“, понеже тогава не разполагах с достатъчно енергия, за да накарам световете, които възприемах, да станат достъпни за моето съзнание, свикнало с линейната последователност на нещата.

Дълго време редовно виждах нощем саблезъбите тигри, докато една нощ стремителният скаут, който ме беше отвел при тях за пръв път, внезапно се появи отново. Без да дочака моето съгласие, той ме пренесе при тунелите.

Долових гласа на пратеника. Той незабавно подхвана най-дългото и трогателно рекламно слово, което бях чувал дотогава. В него той ми описваше изключителните предимства на света на неорганичните същества. Говореше за придобиването на знания, които безспорно биха поразили ума, и то за придобиването им чрез най-прости действия; говореше и за живота в онези възхитителни тунели. Говореше за невероятна подвижност, за безкрайно време за търсения и преди всичко за удоволствието да имаш космически прислужници, готови да угодят и на най-дребната ти прищявка.

„Съзнателни същества от най-невъобразими кътчета на космоса остават при нас“, каза пратеникът, завършвайки речта си. „Те просто обожават да стоят тук. Всъщност никое от тях не иска да си тръгне.“

В този момент ми мина мисълта, че подчинението, за което приказваше той, е напълно противоположно на моята нагласа. Ичхлугите, и самото прислужване винаги са ме карали да се чувствам неловко.

Скаутът се намеси и ние се заплъзгахме през едни многобройни тунели. Той се спря в някакъв тунел, който изглеждаше по-дълъг от останалите. Сънното ми внимание се съсредоточи върху размерите и формата му и щеше да си остане приковано там, ако не бях принуден да се обърна. Тогава то се съсредоточи върху едно енергийно кълбо, което беше малко по-голямо от съществата-сенки; цветът му беше син, като синьото в средата на пламъка на свещ. Разбрах, че това енергийно образувание не е същество-сянка и че е дошло от другаде.

То погълна вниманието ми. Скаутът ми направи знак да си тръгваме, но нещо ме накара да пренебрегна указанията му. Останах на мястота си, усещайки някакво безпокойство. Въпреки това знаците на скаута нарушиха концентрацията ми и аз загубих от погледа си синьото образувание.

Внезапно една внушителна сила ме завъртя и ме постави точно пред този син силует. Когато се взрях в него, той се превърна в човешка фигура — много дребна, крехка и изящна, почти прозрачна. Трескаво се опитах да определя дали беше фигура на мъж или на жена, но, колкото и да се мъчих, не успях да разбера това.

Исках да попитам пратеника, но и там усилията ми се провалиха. Той се отдръпна доста рязко и ме остави да вися в тунела, застанал срещу една неизвестна личност. Опитах се да говоря с нея така, както приказвах с пратеника. Не получих отговор. Заля ме вълна от безсилие при мисълта, че не съм в състояние да преодолея бариерата, която ни делеше. После пък ме налегна страх, че съм насаме с някой, който може да е настроен враждебно.

Присъствието на тази непозната особа отприщи най-разнообразни реакции у мен. По едно време дори се изпълних с въодушевление, защото осъзнах, че скаутът най-сетне ми е показал друго човешко същество, впримчено в техния свят. Отчайваше ме само невъзможността да общуваме, която навярно се дължеше на обстоятелството, че непознатият сигурно беше някой от древните магьосници и принадлежеше към епоха, различна от моята.

Колкота повече нарастваха възторгът и любопитството ми, толкова по-плътен ставах аз, докато в даден момент така натежах, че се намерих отново в тялото си, обратно в моя свят. Оказа се, че съм се озовал в Лос Анджелис, в един парк близо до Калифорнийския университет. Стоях на тревата, тъкмо в редицата на някакви хора, които играеха голф.

Фигурата срещу мен беше изкристализирала със същата скорост. За секунда се взряхме един в друг. Това беше момиченце, вероятно на шест или на седем години. Помислих си, че го познавам. Когато го видях, възторгът и любопитството ми до такава степен загубиха мярка, че пак предизвикаха обрат. Теглото ми така бързо намаля, че в следващия миг отново бях енергийно кълбо и се намирах в царството на неорганичните същества.

Повече от всякога се нуждаех от съвета на дон Хуан. Съзнавах, че ще трябва да хвърля на вятъра един дългогодишен труд, но просто бях притиснат от създалото се положение; зарязах всичко, което правех, и хукнах към Мексико.

— Какво искаш всъщност? — попита ме дон Хуан, за да пресече истеричното ми бръщолевене.

Не можех да му обясня какво искам, защото и сам не знаех това.

— Трябва да имаш много сериозен проблем, за да довтасаш с такава скорост — каза той със замислено изражение.

— Настина е така, макар че не мога да проумея какъв точно е проблемът — рекох аз.

Дон Хуан ме помоли да му разкажа за заниманията си по сънуване с всички подробности, които имат отношение към случая. Описах му видението с малкото момиченце и емоционалното въздействие, което то бе оказало върху мен. Той веднага ме посъветва да не се впечатлявам от това събитие и да гледам на него само като на крещящ опит от страна на неорганичните същества да угодят на моите фантазии. После изтъкна, че ако отдаваме прекалено голямо значение на сънуването, то се превръща в онова, което е било за древните магьосници — източник на безгранична самозабрава.

По някаква необяснима причина не ми се искаше да разправям на дон Хуан за царството на сенките. Едва когато той се отнесе с пренебрежение към видението с момиченцето, аз се почувствах длъжен да му опиша посещенията си в техния свят. След като свърших, той дълго мълча, сякаш беше поразен от чутото.

Когато най-сетне заговори, дон Хуан ми каза следното:

— Твоята самота е по-голяма, отколкото си мислех, понеже изобщо не мога да обсъждам сънуването ти. Сега си в положението на древните магьосници. Единственото, което бих могъл да направя, е да ти повторя, че трябва да проявяваш цялата предпазливост, на която си способен.

— Защо казваш, че съм в положението на древните магьосници?

— Често съм ти повтарял, че по природа имаш опасна прилика с тях. Те били много надарени; слабото им място било само това, че в царството на неорганичните същества се чувствали като риба във вода. Ти си на същия хал. Знаеш за онова царство неща, които никой от нас не би могъл даже да си представи. Аз например никога не узнах за света на сенките; същото важеше и за нагуала Хулиан или за нагуала Елиас, макар че последният бе прекарал дълго време при неорганичните същества.

— Но какво значение има фактът, че познавам света на сенките?

— Има огромно значение. Сънувачите биват отвеждани там едва тогава, когато неорганичните същества вече са сигурни, че те ще останат в техния свят. Това сведение е достигнало до нас чрез магьосническите предания.

— Уверявам те, дон Хуан, че нямам абсолютно никакво намерение да остана там. Говориш така, сякаш аз мога да се съблазня от обещанията, че ще се сдобия със сила, или че някой ще ми слугува. Изобщо не се интересувам нито от едното, нито от другота. Толкоз.

— На твоето ниво нещата вече са доста сложни. Отишъл си твърде далече и сега не можеш просто да се откажеш. Освен това ти имаше лошия късмет да бъдеш избран от водно неорганично същество. Помниш ли как се търкаляхте с него? Ами начинът, по който го усети? Още тогава ти казах, че водните неорганични същества са най-неприятните. Те са зависими и обсебващи, и щом се вкопчат в нещо, никога не го пускат.

— Какво означава това в моя случай, дон Хуан?

— Означава, че си изпаднал в истинска беда. Цялата работа се ръководи тъкмо от онова неорганично същество, което ти сграбчи в онзи фатален ден. С годините то е свикнало с теб. Вече те познава отблизо.

Искрено заявих на дон Хуан, че ми се повдига само при мисълта, че някое неорганично същество би могло да ме познава отблизо.

— Когато сънувачите осъзнаят, че тези същества не са привлекателни — каза той, — обикновено е твърде късно, защото вече са паднали в капана им.

Дълбоко в себе си имах чувството, че той говори абстрактно и че опасностите, които споменава, биха могли да съществуват на теория, но не и на практика. Тайно бях убеден, че нищо не ме застрашава.

— Ако мислиш, че неорганичните същества ще ме съблазнят с каквото и да било, трябва да знаеш, че няма да им позволя — казах аз.

— Мисля, че ще гледат да те изиграят — рече дон Хуан. — Така, както са изиграли нагуала Росендо. Ще ти нагласят клопка, която изобщо няма да забележиш, нито пък ще се усъмниш в нещо. Те пипат много ловко; сега пък са скалъпили даже и една малко момиченце.

— Но аз съм сигурен, че то наистина съществува — настоях аз.

— Това не е никакво момиченце — сопна ми се той. — Синкавото енергийно кълбо, което си видял, е скаут, изследовател, попаднал в царството на неорганичните същества. Казвал съм ти, че те са като рибари — примамват и улавят всичко, което има съзнание.

Дон Хуан заяви, че според неговото твърдо убеждение синкавото енергийно кълбо е скаут, дошъл от измерение съвсем различно от нашето, който се е оплел подобно на муха в паяжина.

Сравнението му никак не ми допадна. То ме разтревожи до такава степен, че изпитах чак физическо неудобства. Споделих това с дон Хуан, а той ми каза, че моята загриженост за пленения скаут го докарва едва ли не до отчаяние.

— Но защо те безпокои това? — попитах аз.

— Нещо се мъти в онзи проклет свят — отвърна той. — Но не мога да разбера какво е то.

Докато бях при дон Хуан и останалите магьосници от неговата група, изобщо не сънувах света на неорганичните същества. Упражнявах се, както обикновено, да съсредоточавам сънното си внимание върху всеки елемент на сънищата си, а също и да ги сменям. За да поразсее гршките ми, дон Хуан веднъж ме накара да се взирам в облаците и в едни далечни планински върхове. Резултатът беше, че у мен незабавно се породи усещането, че се намирам на една ниво с облаците, или че действително съм застанал на някой от планинските върхове.

— Много съм доволен от теб, но съм и много разтревожен — каза дон Хуан, когато разбра какво съм постигнал. — Ти си научил истински чудеса, а дори не знаеш това; и не твърдя, че си ги научил от мен.

— Имаш предвид неорганичените същества, нали?

— Да, точно тях. Препоръчвам ти да не се взираш в нищо; взирането е метод, типичен за древните магьосници. Те можели да достигнат енергийните си тела само за миг, просто като гледали втренчено някои любими предмети. Това е наистина впечатляващ метод, който обаче е безполезен за съвременните магьосници. Той нищо не допринася за усилването на нашето трезвомислие или на способността ни да търсим свобода. Цялата му роля се изразява в това, че ни обвързва с конкретността — нещо, което води до едно крайно нежелателно състояние.

Дон Хуан добави, че ако не се контролирам, докато дойде време да слея второто внимание с вниманието на ежедневния живот, вече ще съм се превърнал в непоносим човек. По неговщпе думи, между подвижността ми във второто внимание и упоритата ми скованост при обикновеното ми ниво на съзнание съществувала една опасна пропаст. Той отбеляза, че тази пропаст била толкова голяма, че в обикновеното си състояние аз съм се държал почти като глупак, а във второто внимание — като луд.

Преди да се върна у дома, аз си позволих да разкажа на Карол Тигз за сънните си видения от света на сенките, макар че дон Хуан ме беше посъветвал да не ги обсъждам с когото и да е. Тя прояви голямо разбиране и интерес, тъй като ние с нея изцяло се допълвахме. Дон Хуан обаче определено се ядоса, че съм споделил тревогите си с нея. Това ме накара да се почувствам по-зле от всякога. Потънах в самосъжаление и започнах да се оплаквам, че винаги правя каквото не трябва.

— Засега все още нищо не си направил — сряза ме дон Хуан, — поне доколкото ми е известно.

Де да беше така! При следващото ми сънуване, когато вече си бях у дома, настъпи истински ад. Най-напред отидох в света на сенките, както бях правил безброй пъти; единствената разлика беше, че сега присъстваше и синьото енергийно образувание. То се намираше сред съществата-сенки. Стори ми се, че е възможно то да е било там от по-рано, а аз да не съм го забелязал. Още щом го зърнах, сънното ми внимание бе неудържимо привлечено от него. Само за миг се озовах до това енергийно кълбо. Останалите сенки се приблшкиха до мен, както обикновено, но аз не им обърнах никакво внимание.

Внезапно заобленото синьо образувание се превърна в онова малко момиченце, което бях видял преди. То наклони тънкото си, изящно, дълго вратле на една страна и прошепна едва доловимо: „Помогни ми!“ Не зная дали наистина произнесе тези думи, или те бяха плод на моята фантазия. Резултатът обаче беше един и същ: аз просто се вцепених, обзет от искрена загршкеност. Усетих студ, но не в енергийната си част, а в някаква друга част от мен. За първи път ми се случваше да осъзная, че преживяването ми е напълно отделено от сетивните ми усещания. Намирах се в света на сенките и разполагах с всичко, което нормално причислявам към едно преживяване: бях в състояние да мисля, да преценявам, да вземам решения; имах психологическа цялост; с други думи, бях самият себе си. Единствената част, която ми липсваше, беше осезанието. Нямах никакви физически усещания. Получавах цялата си информация чрез зрението и слуха. В този момент разумът ми се спря на следната странна дилема: виждането и чуването не бяха физически способности, а свойства, присъщи на виденията, които имах.

„Ти действително виждаш и чуваш“, каза гласът на пратеника, който нахълта в мислите ми. „Тук се крие прелестта на това място. Можеш да преживееш всичко само чрез зрението и слуха, без да е необходимо да дишаш. Представяш ли си? Няма нужда от дишане! Можеш да отидеш навсякъде във вселената без да дишаш.“

През мен премина някаква разтърсваща емоционална вълна, но аз отново не я почувствах там, в света на сенките, а някъде другаде. Обзе ме огромно вълнение поради очевидния, макар и все още смътно осъзнаван факт, че съществува реална връзка между онова мое „аз“, което се намираше там, и един източник на енергия, на сетивни усещания, разположен на някакво друго мяста. Хрумна ми, че това друго място всъщност е моето физическо тяло, което в този момент спеше в леглото ми.

В мига, в който си помислих това, съществата-сенки се разбягаха и в зрителното ми поле остана само малкото момиченце. Загледах се в него и изпитах увереност, че го познавам. Стори ми се, че то се олюлява, сякаш щеше да припадне. Усетих как ме обгърна едно безгранично чувство на любов към него.

Опитах се да поговоря с момиченцето, но не можах да произнеса какъвто и да е звук. Тогава ми стана ясно, че всичките ми диалози с пратеника бяха предизвикани и осъществени чрез неговата енергия. Оставен на собствените си възможности, аз бях безпомощен. Постарах се да се свържа мислено с момиченцето, но и това не даде резултат. Ние бяхме разделени от енергийна преграда, която не можех да преодолея.

Детето като че ли разбра моето отчаяние и започна да общува с мен чрез мисъл. По този начин то ми каза горе-долу същото, което вече знаех от дон Хуан: че е скаут, оплетен в мрежите на неорганичния свят. После добави, че е приел образа на малко момиченце, защото този образ е нещо обичайно и за мен, и за него, и че се нуждае от моята помощ толкова, колкото и аз от неговата. Скаутът изрази всичко това чрез едно сгъстено енергийно усещане, напомнящо поток от думи, които достигнаха до мен наведнъж. Разбрах го без никакво затруднение, въпреки че за пръв път ми се случваше подобно нещо.

Не знаех какво да направя. Опитах се да дам израз на безсилието си. Момиченцето като че ли веднага схвана това. В изгарящия му поглед се криеше мълчалива молба. То даже ми се усмихна, сякаш ми даваше да разбера, че оставя избавлението си в мои ръце. Когато отвърнах мислено, че не съм способен на каквото и да било, то започна да се държи по начин, който създаде у мен представата за дете, изпаднало в истерично отчаяние.

Трескаво се опитах да поговоря с него. Момиченцето действително плачеше, както би плакало една дете на тази възраст, от страх и безнадеждност. Не можех да понеса това. Втурнах се към него, но не постигнах желания резултат. Енергийното ми тяло премина през момиченцето. Исках всъщност до го взема и да го отнеса със себе си.

Повторих този опит многократно, докато накрая ме обзе изтощение. Спрях за малко, за да обмисля какво да предприема по-нататък. Страхувах се, че сънното ми внимание ще отслабне и ще изгубя момиченцето от погледа си. Не вярвах, че неорганичните същества отново ще ме доведат в тази част от царството си. Струваше ми се, че това щеше да се окаже последното ми посещение при тях — посещение, което имаше истинско значение.

Тогава направих нещо невъобразимо. Преди сънното ми внимание напълно да изчезне, аз изразих високо и ясно намерението си да слея моята енергия с енергията на пленения скаут и да го освободя.