Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Учението на дон Хуан (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Art of Dreaming, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

Карлос Кастанеда

Изкуството на сънуването

Първо издание

Превод Светла Христова

Редактор Слави Терзиев

Художник Александър Петров

Предпечатна подготовка — ЕТ „Вивера“

Печат и подвързия „Образование и наука ЕАД“

 

Carlos Castaneda

The Art of Dreaming

Copyright © 1993 by Carlos Castaneda

© Светла Христова, превод

© Петрум Ко. София, 1995

ISBN 954-8037-43-2

История

  1. — Добавяне

10. ПРИКРИВАНЕ ЗА УЛАВЯНЕ НА ПРИКРИВАЧИТЕ

Когато се прибрах у дома, скоро ми стана ясно, че е невъзможно да си отговоря на който и да е от моите въпроси. В действителност не бях в състояние даже да ги формулирам. Това навярно се дължеше на обстоятелството, че за мен границата на второто внимание вече беше започнала да се размива — едно събитие, чието начало беше първата ми среща с Флоринда Грау и Карол Тигз в света на ежедневния живот. Фактът, че те ми бяха напълно непознати, а същевременно толкова близки, че в случай на нужда бих пожертвал живота си заради тях, породи у мен объркване, което ми се отрази безкрайно зле. Запознанството ми с Таиша Абелар бе станало няколко години по-рано и аз тъкмо бях започнал да свиквам със смущаващото чувство, че я познавам по някакъв начин, за който нямам и най-малката представа. Прибавянето на още двама души се оказа твърде много за моя претоварен организъм. Направо се разболях от изтощение и се наложи да потърся помощта на дон Хуан. Отидох в Южно Мексико, в града, където живееше той заедно със сподвижниците си.

Едва бях споменал тревогите си, когато дон Хуан и останалите магьосници от групата му избухнаха в гръмогласен смях. Дон Хуан ми обясни, че те всъщност се смеели не на мен, а на самите себе си. Моите познавателни проблеми им напомнили за затрудненията, които имали те по времето, когато границата на второто внимание се размила за тях — същото, което ставало и с мен в момента. Както каза той, по онова време и тяхното съзнание, подобно на моето, не било подготвено за такова нещо.

— Всеки магьосник минава през тези страдания — продължи дон Хуан. — Съзнанието е безкрайна област за изследвания, както за магьосниците, така и за човека изобщо. Струва си да поемаме всякакви рискове, за да разширим съзнанието, да използваме всякакви средства. Но не бива да забравяш, че то може да бъде разширено само при наличието на здрав дух.

Той отново ми каза, че времето му вече изтичало, затова било необходимо аз да използвам мъдро възможностите си и да усвоя колкото се може повече материал преди неговото заминаване. По-рано, когато слушах такива приказки, винаги изпадах в дълбока депресия. Напоследък обаче бях започнал да се примирябам с наближаващото отпътуване на дон Хуан. Мисълта за това все още ме хвърляше в паника, но вече не ме караше да се чувствам потиснат.

За момента не си казахме нищо повече. На следващия ден аз закарах дон Хуан, по негова молба, до Мексико Сити. Пристигнахме по обед и отидохме направо в Хотел дел Прадо на „Пасео Аламеда“, където обикновено отсядаше дон Хуан при посещенията си в града. Той имаше уговорена среща с адвокат в четири часа следобед същия ден. Тъй като разпрлагахме с много време, тръгнахме да обядваме в кафе „Такуба“ — едно известно заведение в сърцето на търговската част, което се славеше с доброто си меню.

Дон Хуан не беше гладен. Той си поръча само две сладки царевични питки, докато аз си устроих същинско пиршество. Смеейки се, дон Хуан правеше знаци на мълчаливо отчаяние от прекрасния ми апетит.

— Ще ти предложа една линия на поведение — каза той с рязък тон, когато свършихме с обеда. — Става дума за последната задача, свързана с третата врата на сънуването; тази задача се изразява в прикриване за улавяне на прикривачите — една много загадъчна маневра. Да се прикриваш, за да улавяш прикривачите, означава съзнателно да извличаш енергия от царството на неорганичните същества, за да можеш да извършиш магьоснически подвиг.

— Какьв е този подвиг, дон Хуан?

— Едно пътуване — пътуване, което използва съзнанието като елемент на околната среда — обясни той. — В света на ежедневния живот водата е такъв елемент на околната среда, който ние използваме, за да пътуваме. Представи си съзнанието като подобен елемент, който може да послужи за същата цел. Посредством съзнанието скаути от цялата вселена идват при нас, и обратно — пак чрез него магьосниците отиват до най-отдалечените кътчета на вселената.

Някои от множеството идеи, с които дон Хуан ме беше запознавал по време на обучението ми, веднага завладяваха вниманието ми, без да е нужно да бъда увещаван. Точно така стана и в този случай.

— Идеята, че съзнанието е физически елемент, е направо революционна — промълвих аз със страхопочитание.

— Не съм казал, че е физически — поправи ме той. — То е енергиен елемент. Трябва да правиш разлика между тези две неща. За магьосниците, които виждат, съзнанието е сияние. Те могат да прикачват енергийните си тела към това сияние и да пътуват с него.

— В какво се състои разликата между физическите и енергийните елементи? — попитах аз.

— В това, че физическите елементи са част от нашата система за интерпретиране, а енергийните не са. Във вселената ни съществуват енергийни елементи, каквото е и съзнанието. Ала ние, като обикновени хора, възприемаме само физическите елементи, защото така сме научени. Магьосниците възприемат енергийните по същата причина — защото така са научени.

Дон Хуан ми обясни, че същността на магьосничеството е използването на съзнанието като енергиен елемент на нашата околна среда и че от гледна точка на практическите действия траекторията на магьосничеството е следната: първо, да освободим наличната си енергия, като се придържаме безупречно към пътя на магьосниците; второ, да употребим тази енергия, за да развием енергийното си тяло посредством сънуването; и трето, да използваме съзнанието като елемент на околната среда, чрез който да влизаме с енергийното си тяло и с цялата си физическа маса в други светове.

— Енергийните пътешествия в други светове биват два видапродължи той. — При единия съзнанието взима енергийното тяло на магьосника и го понася нанякъде, а при другия самият магьосник решава, напълно обмислено, да извърши пътешествие, използвайки този елемент. Ти вече си пътувал по първия начин. Вторият обаче изисква огромна дисциплина.

След дълго мълчание дон Хуан добави, че в живота на магьосниците има някои неща, с които трябва да се борави много изкусно, и че контактът със съзнанието като енергиен елемент, достъпен за енергийното тяло, е най-важното, съдбоносно и опасно измежду тези неща.

Нямах какво да кажа. Целият бях изтръпнал и го слушах в захлас.

— Сам по себе си ти не притежаваш достатъчно енергия, за да осъществиш последната задача за третата врата на сънуването — продължи той, — но двамата с Карол Тигз несъмнено можете да направите това, което имам предвид.

Последва мълчание, с което дон Хуан явно ме подтикваше да попитам какво точно има предвид. Смехът му само засили мрачните ми предчувствия.

— Искам вие двамата да прекрачите границите на нормалния свят и да влезете в друг, използвайки съзнанието като енергиен елемент — каза той. — Това прекрачване и навлизане е равносилно на прикриване за улавяне на прикривачите. Използването на съзнанието като елемент на околната среда е нещо, което не се влияе от неорганичните същества, но все пак си служи с тяхната енергия.

Дон Хуан не пожела да ми даде допълнителна информация, за да не би, както сам обясни, да ми окаже някакво въздействие. Той беше убеден, че колкото по-малко зная предварително, толкова по-добре ще се справя. Аз не бях съгласен с него, но той ме увери, че в случай на нужда енергийното ми тяло прекрасно би могло да се погрижи за себе си.

От ресторанта отидохме в кантората на адвоката. Дон Хуан бързо си свърши работата и докато се усетя, вече се намирахме в едно такси на път за летището. Дон Хуан ме осведоми, че Карол Тигз специално пристига от Лос Анджелис, за да изпълни последната задача заедно с мен.

— Долината на Мексико Сити е великолепно място за извършването на този магьоснически подвиг, който трябва да бъде ваша цел — отбеляза той.

— Още не си ми обяснил каква точно е процедурата, която е необходимо да следвам — казах аз.

Той не ми отвърна и за известно време настъпи мълчание. Но по-късно, докато чакахме самолетът да кацне, дон Хуан ми описа начина на действие. Трябваше да отида в стаята на Карол в хотел „Рехис“, който се намираше срещу нашия хотел, да вляза в състояние на пълен вътрешен покой и да премина плабно към сънуване заедно с нея, като произнасяме нашето намерение да се озовем в царството на неорганичните същества.

Прекъснах дон Хуан, за да му припомня, че винаги ми се налагаше да чакам появата на някой скаут, преди да изразя високо и ясно намерението си да отида в онова царство.

Той се засмя под мустак и каза:

— Ти още не си сънувал заедно с Карол Тигз. Сега ще видиш, че това е цяло удоволствие. Магьосничките не се нуждаят от никакви подкрепления. Те просто си ходят там, когато поискат; има скаути, които постоянно са на тяхно разположение.

Трудно ми беше да повярвам, че една магъоъсница би могла да върши такива неща, каквито ми описбаше дон Хуан. Мислех си, че що се отнася до света на неорганичните същества, аз самият имах немалък опит. Когато споменах за това, получих резкия отговор, че моят опит е нищо в сравнение със способностите на магьосничките.

— Според теб защо бях взел Карол Тигз с мен, когато трябваше да те измъкнем физически от онова царство? — попита той. — Да не мислиш, че заради красотата й?

— Защо я взе, дон Хуан?

— Защото не можех да се справя сам, а за нея това беше нищо работа. Всичко, което е свързано със света на неорганичните същества, й се удава с лекота.

— Тя изключителен случай ли е, дон Хуан?

— Жените като цяло имат естествено влечение към този свят; магьосничките, разбира се, са най-надарени, но Карол Тигз е по-добра от всички, които познавам, понеже, като жена-нагуал, тя притежава невероятна енергия.

Помислих си, че съм уловил дон Хуан в сериозно противоречие. По-рано той ми беше казбал, че неорганичните същества изобщо не се интересуват от жени. Сега пък твърдеше обратното.

— Не, не твърдя обратното — отвърна той, когато му посочих това несъответствие. — Казвал съм ти, че те не преследват жени, а се домогват единствено до мъже. Но съм ти казвал още и това, че самите неорганични същества са женски, както и цялата вселена е женска до голяма степен. Така че прави си сам заключенията.

Тъй като не знаех какви заключения да си направя, дон Хуан ми обясни, че на теория магьосничките могат да ходят до тамошния свят и да се връщат, както им е угодно, благодарение на своето разширено съзнание и на женската си същност.

— Напълно ли си сигурен, че е така? — попитах аз.

— Жените от моята група никога не са вършили това — призна той, — но не защото не могат, а защото аз ги разубедих на времето. Затова пък тези от твоята група го правят като две и две четири.

Почувствах някаква особена празнота в стомаха си. В действителност не знаех нищо за жените от групата ми. Дон Хуан ме утеши с думите, че моето положение е по-различно от неговото, както и ролята ми на нагуал. Той ме увери, че даже и да застана на главата си, не би ми се удало да разубедя която и да е от жените от моята група.

Докато таксито ни караше към хотела на Карол, тя забавляваше дон Хуан и мен, имитирайки някои хора, които познавахме. Аз се опитах да се държа сериозно и й зададох въпроси, свързани с нашата задача. Карол измънка някакви извинения, задето не била в състояние да ми отговори с цялата сериозност, която съм заслужавал. Дон Хуан се преви от смях, когато тя пародира тържествения ми тон.

След като тя се регистрира в хотела, тримата тръгнахме да се разхождаме из търговската част на града в търсене на антикварни книжарници. Хапнахме лека вечеря в ресторанта на Санборн в Керемидената сграда. Кам десет часа се прибрахме в хотела. Тръгнахме направо към асансьора. Страхът ми беше изострил способността ми да забелязвам детайлите на обстановката. Хотел „Рехис“ беше стара и масивна постройка. Мебелировката на фоайето явно бе виждала и по-добри дни. Въпреки това всичко наоколо носеше отпечатъка на отминало великолепие, в което имаше нещо много привлекателно. Лесно можех да разбера защо Карол толкова харесваше този хотел.

Преди да се качим в асансьора безпокойството ми така се засили, че трябваше да поискам последни инструкции от дон Хуан.

— Кажи ми пак по какъв начин да действаме — замолих го аз.

Дон Хуан ни дръпна към големите старинни кресла във фоайето и търпеливо ни обясни, че щом се озовем в света на неорганичните същества, трябва да произнесем нашето намерение да прехвърлим нормалното си съзнание върху енергийните cu тела. Той ни посъветва двамата с Карол да произнесем заедно намерението си, макар че това не било от особено значение. За дон Хуан най-важното беше всеки от двама ни да възнамери да пренесе върху енергийното си тяло цялото съзнание, с което разполага в ежедневния свят.

— Как става това? — попитах аз.

— За да прехвърлиш съзнанието си, трябва само да изразиш намерението си и да притежаваш необходимото количество енергия — каза той. — Карол е наясно с всичко това, защото вече го е правила. Тя влезе с физическото си тяло в света на неорганичните същества, за да те измъкне оттам, нали си спомняш? Сега нейната енергия ще свърши цялата работа, накланяйки везните.

— Какво означава да наклониш везните? Изобщо не мога да се ориентирам в тези неща, дон Хуан.

Той поясни, че в случая този израз означава да присъединиш цялата си физическа маса към енергийното тяло. Каза още, че използването на съзнанието като средство за пътуване в друг свят не е резултат от прилагането на някакви техники, а естествена последица от наличието на намерение и на достатъчно енергия. Основната част от енергията на Карол Тигз, прибавена към моята, или основната част от моята енергия, прибавена към тази на Карол, щяла да ни превърне в един-единствен обект, способен да изтегли физическата ни маса и да я разположи върху енергийното тяло, за да осъществим пътуването.

— Какво точно трябва да направим, за да влезем в този друг свят? — попита Карол. Въпросът й ме уплаши почти до смърт; смятах, че тя знае как стоят нещата.

— Цялата ви физическа маса трябва да се присъедини към енергийното ви тяло — отвърна дон Хуан, като я погледна в очите. — При тази маневра най-голямата трудност се състои в дисциплинирането на енергийното тяло — нещо, което и двамата вече сте постигнали. Липсата на дисциплина е единствената причина, поради която може да не успеете да извършите подвига на най-Висшето прикриване. Понякога някой обикновен човек го извършва по случайност и така попада в друг свят. Това обаче веднага бива обяснено като халюцинация или умопомрачение.

Бих дал всичко на света, само и само дон Хуан да беше продължил да говори. Той обаче ни изпрати до асансьора и ние се качихме на втория етаж, където беше стаята на Карол, въпреки моите протести и рационалната ми потребност да узная нещо повече. Дълбоко в себе си чувствах, че вълнението ми се дължи не толкова на тази потребност, колкото на страха, който ме беше обзел. По някакъв начин тази магьосническа маневра ми изглеждаше по-страшна от всичко, което бях правил дотогава.

На раздяла дон Хуан ни каза:

— Забравете „Аз“-а и няма да се уплашите от нищо.

Той ни подкани да се замислим над последните му думи, като се усмихна широко и кимна с глава.

Карол се разсмя и започна да имитира как говореше дон Хуан, докато ни даваше загадъчните си наставления. Нейното фъфлене правеше изказванията му особено колоритни. Понякога намирах фъфленето й за очарователно. Обикновено обаче се дразнех от него. За щастие тази вечер то почти не се усещаше.

Отидохме в стаята и и седнахме на ръба на леглото. Последната ми съзнателна мисъл беше, че то е останало още от началото на века. Преди да успея да кажа каквото и да е, установих, че се намирам в някакво странно наглед легло. Карол беше с мен. И двамата едновременно се изправихме в седнало положение. Бяхме голи; всеки от нас беше покрит с тънко одеяло.

— Какво става? — промълви тя със слаб глас.

— Будна ли си? — глуповато попитах аз.

— Разбира се, че съм будна — отвърна тя нетърпеливо.

— Спомняш ли си къде бяхме? — попитах аз.

Последва дълго мълчание; очевидно Карол се мъчеше да събере мислите си.

— Смятам, че съм истинска, но ти не си — каза тя най-сетне. — Зная къде бях, преди да се случи това. А ти искаш да ме измамиш.

Аз самият мислех, че и тя цели същото. Тя беше наясно с положението и сега ме подлагаше на проверка или ме разиграваше. Дон Хуан ми беше казвал, че моите и нейните зли гении са прекалената предпазливост и подозрителността. Този случай беше прекрасна илюстрация на думите му.

— Отказвам да участвам в твоите дивотии — заяви тя. В погледа, който ми отправи, имаше някаква злоба. — На теб говоря, който и да си ти.

Тя взе едно от одеялата, с които бяхме покрити, и се уви с него.

— Ще лежа тук, докато не се върна там, откъдето дойдох — решително изрече тя. — А ти и нагуалът си играйте вашите игрички.

— Трябва да престанеш с тези глупости — твърдо казах аз. — Намираме се в друг свят.

Тя пренебрегна думите ми и ми обърна гръб като сърдито, разглезено дете. Не исках да прахосвам сънното си внимание в безполезни спорове за реалността на положението. Започнах да разглеждам обстановката. Помещението се осветяваше единствено от луната, чиято светлина струеше от прозореца точно срещу нас. Стаята, в която се намирахме, беше малка, а леглото — високо. Забелязах, че изработката му е примитивна: към четири солидни кола, забити в земята, беше прикрепена решетка от летви, която образуваше самото легло. То беше покрито с дебел, или по-скоро плътен, дюшек. Нямаше чаршафи и възглавници. Край стените бяха подредени пълни чували от зебло. Два поставени един върху друг чувала, облегнати до долния край на леглото, изпълваха ролята на подвижна стълбичка.

Докато се оглеждах, за да открия някой ключ на лампа, разбрах, че високото легло е разположено в един ъгъл, до самата стена. Главите ни бяха обърнати към нея; аз бях от външната страна на леглото, а Карол — от вътрешната. Когато седнах на ръба му, осъзнах, че височината му е навярно около метър.

Карол внезапно се надигна и каза с особено забележимо фъфлене:

— Това е отвратително! Нагуалът изобщо не ме предупреди, че ще изпадна в такова положение.

— И аз си нямах представа — отвърнах аз. Искаше ми се да добавя още нещо и да подхвана разговор, но тревогата ми вече бе нараснала прекомерно.

— Затваряй си устата — озъби ми се тя; гласът и беше одрезгавял от гняв. — Ти не съществуваш. Ти си призрак. Изчезвай оттук! Изчезвай!

В нейното фъфлене имаше нещо много симпатично, което отвлече вниманието ми от обзелия ме страх. Хванах я за раменете и я разтърсих. Тя извика — не толкова от болка, колкото от изненада или раздразнение.

— Не съм никакъв призрак — казах аз. — Ние осъществихме пътуването, защото обединихме енергията си.

Карол Тигз се славеше сред нас с умението си да се приспособява бързо към всякакви ситуации. За броени мигове тя се убеди в реалността на нашето положение и се зае да търси дрехите си в полумрака. Не беше уплашена — нещо, което ми се видя много чудно. Заета с мисълта за дрехите си, тя разсъждаваше на глас къде би могла да ги е оставила, ако си е легнала в тази стая.

— Виждаш ли някакъв стол? — попита тя.

Смътно различих три чувала, които бяха подредени така, че да образуват нещо като маса или висока пейка. Карол стана от леглото, отиде до тях и намери своите дрехи заедно с моите, сгънати старателно по типичния за нея начин. Тя ми подаде моите дрехи; те наистина бяха мои, ала не същите, с които бях облечен преди няколко минути, когато се качих в стаята на Карол в хотел „Рехис“.

— Това не са моите дрехи — изфъфли тя. — И все пак са мои. Колко странно!

Облякохме се мълчаливо. Исках да й кажа, че просто ще се пръсна от безпокойство. Исках също да поговорим за скоростта на нашето пътуване, но мисълта за него съвсем бе избледняла още в момента, в който бях започнал да се обличам. Почти не си спомнях къде сме били, преди да се събудим в тази стая. Струваше ми се, че съм сънувал хотелската стая. Направих върховно усилие да си припомня, да прогоня неяснотата, която постепенно ме обгръщаше. Успях да разпръсна мъглата, но това действие погълна цялата ми енергия. Изпотих се и едва си поемах дъх.

— Нещо за малко не ме уби — каза Карол. Погледнах я. И тя беше потна като мен. — А и ти се отърва на косъм. Какво беше това нещо според теб?

— Позицията на събирателната точка — отвърнах аз напълно убедено.

Тя беше на друго мнение.

— Това са неорганичните същества, които събират своята дан — изрече тя, цялата разтреперана. — Нагуалът ми каза, че ще бъде страшно, но чак такъв ужас никога не съм си представяла.

Бях абсолютно съгласен с нея; ситуацията наистина беше ужасна, макар че не можех да определя защо. Карол и аз не бяхме начинаещи, вече бяхме видели и направили какви ли не неща, някои от които извънредно опасни. В тази сънувана стая обаче имаше нещо, което просто ми смразяваше кръвта.

— Ние сънуваме, нали? — попита Карол.

Без да се колебая, аз я уверих, че е така, макар че повече от всичко на света исках дон Хуан да е при нас, за да увери и мен в това.

— Защо съм толкова уплашена? — попита тя, като че ли аз можех да дам някакво разумно обяснение за страха й.

Преди да измисля каквото и да е, Карол сама отговори на въпроса си. Тя каза, че е уплашена, понеже е осъзнала на физическо ниво, че възприемането е всеобхватно действие, когато събирателната точка е закована в една позиция. После ми припомни твърдението на дон Хуан — според него властта, която нашият ежедневен свят има над нас, е резултат от обстоятелството, че събирателните ни точки стоят неподвижно на обичайното си място. Тази неподвижност е онова, което прави нашето възприятие на света толкова всеобхватно и непреодолимо, че ние не можем да избягаме от него. Карол ми напомни и още нещо, което нагуалът беше казал: че ако искаме да надвием тази всеобхватна сила, трябва само да разпръснем мъглата, тоест да разместим събирателната точка чрез намерението.

Никога не бях разбирал напълно думите на дон Хуан до момента, в който ми се наложи да преместя събирателната си точка в нова позиция, за да разпръсна мъглата на този друг свят, която беше започнала да ме поглъща.

Без да разговаряме повече, Карол и аз отидохме до прозореца и погледнахме навън. Намирахме се в провинциална местност. Лунната светлина разкриваше очертанията на някакви ниски и тъмни жилищни постройки. По всичко личеше, че помещението, в което бяхме, е склад или килер на някоя ферма или голяма провинциална къща.

— Спомняш ли си как си легнал тук? — попита Карол.

— Да, почти — отвърнах аз, и то съвсем сериозно. Казах й, че се боря да запазя образа на нейната хотелска стая в съзнанието си, за да имам някаква отправна точка.

— И аз правя същото — уплашено прошепна тя. — Зная, че ако оставим този спомен да ни се изплъзне, с нас е свършено.

После ме попита дали ми се иска да излезем от бараката. Нямах такова желание. Страхът, който изпитвах, беше толкова силен, че не бях в състояние да й отговоря гласно. Можах само да й дам знак с глава.

— Напълно си прав, че не искаш да излезеш оттук — каза Карол. — Имам чувството, че ако напуснем тази барака, никога няма да намерим обратния път.

Канех се да отворя вратата и просто да надникна навън, но Карол ме спря.

— Недей — рече тя. — Може да пуснеш вътре онова, което е вън. В този момент ми хрумна, че сме поставени в нестабилна клетка. Крехкото й равновесие би могли да се наруши от всякакви действия, включително и от отварянето на вратата. В мига, в който си помислих това, и двамата с Карол бяхме обзети от един и същ импулс. Ние съблякохме дрехите си с такава бързина, сякаш животът ни зависеше от това; после скочихме на високото легло, без да използваме стълбичката, образувана от двата чувала, но още в следващата секунда скочихме отново на земята.

Очевидно Карол и аз едновременно бяхме осъзнали едно и също нещо. Тя потвърди предположението ми, като каза:

— Всичките неща, които принадлежат на този свят, могат само да ни отслабят, ако ги използваме. Когато стоя тук гола, далече от леглото и от прозореца, изобщо не ми е трудно да си спомня откъде съм дошла. Но ако лежа в това легло или нося тези дрехи, или пък гледам през прозореца, направо съм изгубена.

Дълго останахме така, сгушени в средата на стаята. Едно странно съмнение започна да ме човърка.

— Как ще се върнем в нашия свят? — попитах аз с надеждата, че Карол знае това.

— Връщането ще стане автоматично, стига да успеем да прогоним мъглата — заяви тя с крайно авторитетен тон, който беше нейна отличителна черта.

Оказа се, че има право. И двамата се събудихме едновременно в леглото на стаята й в хотел „Рехис“. Беше толкова очевидно, че отново сме в света на ежедневния живот, че изобщо не разговаряхме и не си задавахме въпроси във връзка с това. Слънцето грееше почти ослепително.

— Как сме се върнали? — попита Карол. — Или по-точно, кога?

Не знаех какво да кажа или да мисля. Бях твърде замаян, за да се впусна в разсъждения — единственото, което иначе бих могъл да направя.

— Смяташ ли, че сме си дошли току-що? — продължи Карол настойчиво. — Може би сме спали тук цяла нощ. Погледни! И двамата сме голи. Кога сме се съблекли?

— Съблекли сме се в онзи друг свят — отвърнах аз и останах изненадан от звука на собствения си глас.

Отговорът ми като че ли я смая. Тя отправи неразбиращ поглед най-напред към мен, а после и към голото си тяло.

Останахме неподвижни цяла вечност. И двамата сякаш бяхме изгубили волята си. След това изведнъж едновременно ни хрумна една и съща мисъл. Облякохме се светкавично, изтичахме от стаята, спуснахме се по стълбите, пресякохме улицата и нахълтахме в хотела на дон Хуан.

Останали съвсем без дъх — нещо необяснимо, тъй като всъщност не бяхме направили кой знае какво физическо усилие — ние, редувайки се, описахме на дон Хуан извършеното от нас.

Той потвърди нашите догадки.

— Това, което сте извършили вие двамата, е било, общо взето, най-опасното нещо, което човек може да си представи — заяви той.

После се обърна към Карол и й каза, че опитът ни е бил напълно сполучлив и същевременно неудачен. Ние бяхме успели да пренесем ежедневното си съзнание върху енергийните си тела и по този начин да осъществим пътуването с цялата си физическа маса, но не бяхме съумели да избегнем влиянието на неорганичните същества. Дон Хуан обясни, че сънувачите обикновено изживяват цялата тази маневра като серия от бавни преходи и че им се налага да изрекат намерението си да използват съзнанието като елемент. В нашия случай тези етапи бяха прескочени. Оказа се, че поради намесата на неорганичните същества ние двамата всъщност сме били запратени в един гибелен свят с ужасяваща бързина.

— Пътуването ви не е било извършено благодарение на обединената ви енергия — продължи дон Хуанл — Нещо друго го е осъществило. Това нещо даже ви е избрало подходящи дрехи.

— Да не искаш да кажеш, нагуале, че дрехите, леглото и стаята се появиха само поради действията на неорганичните същества? — попита Карол.

— То се знае — отвърна той. — Обикновено сънувачите са просто наблюдатели. А вашето пътуване се е развило по такъв начин, че сте се озовали на първия ред край ринга и ви е сполетяло проклятието, което си навличали древните магьосници. С тях се случвало тъкмо това, което се е случило и с вас. Неорганичните същества ги отнасяли в светове, от които те не можели да се върнат. Трябваше да очаквам подобно нещо, но и през ум не ми мина, че неорганичните същества ще овладеят положението и ще се помъчат да хванат и вас в такъв капан.

— Значи те са искали да ни задьржат там, така ли? — попита Карол.

— Ако бяхте излезли от онази барака, сега щяхте да сте безнадеждно изгубени в онзи друг свят — каза дон Хуан.

Той ни обясни, че тъй като сме влезли в другия свят с цялата си физическа маса, фиксирането на събирателните ни точки в предварително избраната от неорганичните същества позиция е било толкова стабилно, че е създало нещо като мъгла, заличаваща всеки спомен за света, от който сме дошли. Дон Хуан добави, че естествената последица от една такава стабилност е това, че събирателната точка на сънувача не може да се върне в обичайната си позиция — същото, което се получавало и при древните магьосници.

— Помислете по този въпрос — подкани ни той. — Може би точно това се случва с всички нас в света на ежедневния живот. Ние се намираме в този свят и фиксирането на събирателната ни точка е толкова здраво, че ни е накарало да забравим откъде идваме и с каква цел сме дошли тук.

Дон Хуан не пожела да каже нищо повече за нашето пътуване. Имах чувството, че по този начин се опитваше да ни спести някакви допълнителни притеснения и страхове. Той ни заведе на късен обед. Когато стигнахме до ресторанта, който се намираше на няколко пресечки надолу по булевард „Франсиско Мадеро“, вече беше шест часът следобед. Карол и аз бяхме спали, ако това изобщо може да се нарече така, приблизително осемнайсет часа.

Единствено дон Хуан беше гладен. Карол малко ядно отбеляза, че той се тъпче като прасе. Смехът на дон Хуан накара доста погледи да се обърнат към нас.

Навън беше топла вечер. Небето беше ясно. Подухваше лек, галещ ветрец, когато седнахме на една пейка в „Пасео Аламеда“.

— Има един въпрос, който не ми дава мира — каза Карол на дон Хуан. — В действителност ние не успяхме да използваме съзнанието като средство за пътуване, нали така?

— Точно така — отвърна дон Хуан с дълбока въздишка. — Задачата ви беше да се прокраднете край неорганичните същества, а не да се оставите те да ви ръководят.

— И какво ще стане сега? — попита тя.

— Ще отложите прикриването за улавяне до момента, в който и двамата ще сте по-силни — каза той. — А може би никога няма да го осъществите. Това няма кой знае какво значение; ако едно нещо не подейства, друго ще даде резултат. Магьосничеството е безкрайно предизвикателство.

Той отново ни обясни, сякаш искаше добре да запаметим това, че за да използват съзнанието като елемент на околната среда, сънувачите трябва най-напред да предприемат пътуване до царството на неорганичните същества. После трябва да използват въпросното пътуване като трамплин и, докато притежават необходимата тъмна енергия, да се стремят да бъдат изстреляни в друг свят посредством съзнанието.

— Вашият неуспех се състои в това, че не сте имали време да си послужите със съзнанието като с елемент, чрез който да пътувате — продължи дон Хуан. — Още преди да стигнете до света на неорганичните същества, вие вече сте били в друг свят.

— Какво ще ни посъветваш да направим? — попита Карол.

— Съветвам ви да се срещате колкото се може по-рядко — отвърна той. — Сигурен съм, че неорганичните същество не биха пропуснали възможността да грабнат и двамата ви, особено ако сте с обединени сили.

При това положение Карол Тигз и аз започнахме умишлено да страним един от друг. Вероятността да се впуснем в подобно пътешествие по невнимание криеше голям риск за нас. Дон Хуан подкрепяше решението ни, като многократно повтаряше, че двамата заедно имаме достатъчно енергия, за да изкушим неорганичните същества да ни подмамят отново.

Що се отнася до заниманията ми по сънуване, дон Хуан ме накара да се заема пак с виждането на енергия в съноподобни, произвеждащи енергия състояния. С течение на времето видях всевъзможни неща. По този начин изпаднах в много особено положение — станах неспособен да давам смислено описание на видяното от мен. Постоянно имах усещането, че съм достигнал състояния на възприятие, които не можех да изразя с думи. Според обяснението на дон Хуан, моите неразбираеми и неописуеми видения се дължаха на обстоятелството, че енергийното тяло използва съзнанието не като средство за пътуване — понеже не разполагах с достатъчно енергия за това, а като средство за навлизане в енергийните полета на неодушевената материя или на живите същества.