Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Учението на дон Хуан (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Art of Dreaming, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Източник: http://izvorite.com

 

Издание:

Карлос Кастанеда

Изкуството на сънуването

Първо издание

Превод Светла Христова

Редактор Слави Терзиев

Художник Александър Петров

Предпечатна подготовка — ЕТ „Вивера“

Печат и подвързия „Образование и наука ЕАД“

 

Carlos Castaneda

The Art of Dreaming

Copyright © 1993 by Carlos Castaneda

© Светла Христова, превод

© Петрум Ко. София, 1995

ISBN 954-8037-43-2

История

  1. — Добавяне

5. СВЕТЪТ НА НЕОРГАНИЧНИТЕ СЪЩЕСТВА

Верен на споразумението да изчаквам, докато дон Хуан сам реши да заговори за сънуването, аз търсех съветите му единствено в случай на необходимост. Обикновено той като че ли не само нямаше желание да подхваща тази тема, но изглеждаше и някак недоволен от мен. Доколкото можех да преценя; неодобрението му се потвърждаваше от факта, че при всеки разговор за моето сънуване той винаги омаловажаваше постиженията ми.

По онова време аз се вълнувах най-вече от въпроса за съществуването на неорганичните същества. След многобройните им посещения в сънищата ми и особено след схватката ми с тях в пустошта край къщата на дон Хуан, би било логично да се отнасям към този въпрос по-сериозно; но всички тези събития имаха по-скоро обратен ефект върху мен. Аз станах непреклонен и упорито отхвърлях идеята, че би могло да има такива същества.

После размислих и реших да проведа обективно изследване за тях. Методът ми изискваше най-напред да запиша всичко, което се случваше по време на моето сънуване, а след това, базирайки се на данните, да установя дали тези случки доказват или опровергават каквото и да е по отношение на неорганичните същества. Така запълних стотици страници с най-добросъвестно описани, но незначителни подробности, без да ми стане ясно, че доказателствата за съществуването на тези създания са се появили още почти в началото на проучването ми.

Само след няколко упражнения по сънуване открих, че онова, което бях взел за случайна препоръка от страна на дон Хуан — да не съдя прибързано и да оставя неорганичните същества сами да дойдат при мен — всъщност отговаряше на метода, чрез който те били привличани от древните магьосници. Дон Хуан просто спази правилата на магьосническото обучение, като ме остави сам да установя това. Той често казваше, че „аз“-ът много трудно може да бъде принуден да предаде крепостите си, освен чрез практика. Рационалността е една от най-силните отбранителни линии на „аз“-а и е не само най-издръжливата, но и най-подложената на атаки. Дон Хуан беше убеден, че съществуването на неорганичните същества е онова, което нанася основния удар върху нашата рационалност.

По отношение на сънуването аз имах установена практика, към която се придържах всеки ден без никакво отклонение. Целта ми беше най-напред да наблюдавам всички елементи, а след това да сменям сънищата си. Мога съвсем откровено да заявя, че съм наблюдавал милиони детайли в неизброими сънища. В даден момент сънното ми внимание отслабваше и упражненията ми приключваха, при което аз или заспивах и имах обикновени сънища, лишени от това внимание, или пък се събуждах и вече изобщо не можех да заспя.

От време на време в сънищата ми проникваше поток чужда енергия или скаут, както го наричаше дон Хуан. Обстоятелството, че бях предупреден, ми помогна да приспособя сънното си внимание и да съм нащрек. За пръв път забелязах чужда енергия, когато сънувах, че се намирам в някакъв универсален магазин. Минавах от щанд на щанд в търсене на антики, докато най-сетне попаднах на една, фактът, че търсех антикварни предмети в универсален магазин, беше така очебийно нелогичен, че чак ме накара да се засмея, но след като вече бях намерил един, забравих за това несъответствие. Предметът се оказа дръжка на бастун. Продавачът ми каза, че е направена от иридий, който, според неговите думи, бил едно от най-твърдите вещества в света. Дръжката беше оформена като глава и рамене на маймуна. Материалът, от който беше изработена, ми приличаше по-скоро на нефрит. Продавачът се обиди, когато му намекнах за това, и за да докаже твърдението си, с всички сили запрати предмета на циментения под. Дръжката не се счупи, а отскочи като топка и се понесе надалече, въртейки се като метателен диск. Тръгнах след нея. Тя се скри зад някакви дървета. Изтичах да я потърся и я открих, забита в земята. Беше се превърнала в цял бастун с необикновена красота, в тъмнозелено и черно.

Аз се полакомих за него. Сграбчих го и се опитах да го измъкна от земята, преди да са се появили други хора. Но колкото и да се мъчих, не успях дори да го помръдна. Страхувах се, че може да се счупи, ако се опитам да го изтръгна чрез разклащане напред-назад. Затова започнах да разравям почвата около него с голи ръце. Докато ровех, бастунът постепенно се топеше и накрая на нагово място остана само локва зелена вода. Втренчих се в нея; внезапно тя сякаш изригна. Превърна се в бял мехур, а после изчезна. Сънят ми продължи с други образи и детайли, които не бяха нещо изключително, но затова пък бяха кристално ясни.

Когато разправих този сън на дон Хуан, той каза:

— Ти си изолирал скаут. Сънищата на сънувачите се отличават със странна липса на скаути в сравнение с обикновените, нормални сънища, където те са по-многобройни. Когато се появят, те могат да бъдат разпознати по необичайността и нелогичността, които ги обграждат.

— Какво имаш предвид под „нелогичност“, дон Хуан!

— Това, че присъствието им изглежда безсмислено.

— Но в един сън много малко неща изглеждат смислени.

— Само в обикновените сънища има нелепи неща. Причината за това е, че в тях се промъкват повече скаути, понеже обикновените хора са подложени на по-големи атаки от страна на неизвестността.

— Знаеш ли на какво се дължи това, дон Хуан?

— Според мен така се постига равновесие на силите. Обикновените хора имат удивително силни защитни прегради, като например тревогите около собствения им „аз“. Колкото по-яка е бариерата, толкова по-мощна е и атаката. Сънувачите, напротив, имат по-малко бариери, затова при тях скаутите са по-малко. Изглежда, че в техните сънища безсмислените неща винаги изчезват, вероятно за да могат сънувачите със сигурност да доловят присъствието на скаутите.

Дон Хуан ме посъветва да проявя голямо внимание и да запомня всеки възможен детайл от този сън. Дори ме накара да му го разкажа повторно.

— Направо ме смайваш — рекох аз. — Най-напред не щеш и да чуеш за моето сънуване, а после сам се интересуваш от него. Има ли някаква вътрешна логика в това?

— Можеш да бъдеш сигурен, че има — отвърна той. — Не е изключено един ден и ти да постъпваш така с някой друг сънувач. Дадени елементи са от ключово значение, защото са свързани с духа. Други пък са абсолютно несъществени, защото са свързани с нашата склонност да се самозабравяме.

— Първият скаут, който си изолирал, винаги ще присъства, независимо в каква форма, даже и като иридий. Впрочем, какво е иридий?

— Наистина не зная — отвърнах аз съвсем искрено.

— Ето ти на! Ами ако се окаже, че това е едно от най-твърдите вещества в света?

Очите на дон Хуан светеха от удоволствие, докато аз нервно се смеех на тази абсурдна възможност, която, както научих впоследствие, е напълно вярна.

Оттогава започнах да забелязвам нелогични елементи в сънищата си. След като веднъж бях приел определението на дон Хуан за проникващата чужда енергия, бях абсолютно съгласен, че несъответните елементи в моите сънища са чужди нашественици. Когато успеех да ги изолирам, сънното ми внимание винаги се съсредоточаваше върху тях със сила, която му липсваше при други обстоятелства.

Забелязах също така, че при всяко нахлуване на чужда енергия в сънищата ми, моето внимание трябваше да полага големи усилия, за да я превърне в познат обект. То обаче не беше в състояние да се справи напълно с подобна трансформация и в крайна сметка се получаваше някакъв хибриден елемент, почти неизвестен за мен. Тогава чуждата енергия се разпръскваше доста лесно, а необичайният елемент изчезваше, превръщайки се в светло петно, което останалите детайли от сънищата ми бързо поглъщаха.

Когато помолих дон Хуан да ми обясни тези неща, той каза:

— На този етап от твоето сънуване скаутите, изпратени от неорганичното царство, правят само предварително проучване. Те са много бързи, което означава, че не се задържат дълго.

— Защо казваш, че правят предварително проучване, дон Хуан?

— Защото идват да търсят потенциално съзнание. Те притежават съзнание и цели, които навярно могат да се сравнят с тези на дърветата, макар че са непонятни за нашия ум. Вътрешната скорост на дърветата и неорганичните същества е неразбираема за нас, понеже е далеч по-бавна от нашата.

— Какво те кара да кажеш това, дон Хуан?

— И едните, и другите живеят по-дълго от нас. Те са устроени така, че да стоят на една място. Неподвижни са, но карат всичко останало да се движи около тях.

— Значи неорганичните същества са закрепени на едно място като дърветата, така ли?

— Разбира се. Онова, което виждаш в сънуването си като ярки или тъмни пръчковидни форми, са техни проекции. Проекция е и гласът на сънния пратеник, който чуваш, а същото важи и за скаутите им.

По някаква необяснима причина тези думи ме съкрушиха. Внезапно ме налегна силно безпокойство. Попитах дон Хуан дали и дърветата имат такива проекции.

— Да, имат — отвърна той. — Само че техните проекции са още по-неблагосклонни към нас, отколкото тези на неорганичните същества. Сънувачите никога не ги търсят, освен ако не са в най-любезни отношения с дърветата, а подобно приятелство се постига извънредно трудно. Както знаеш, ние, хората, нямаме приятели на тази земя; и не е тайна защо е така — добави той с лека усмивка.

— За теб може да не е тайна, дон Хуан, но за мен определено е.

— Ние сме разрушителни. Настроили сме всичко живо на тази земя срещу нас. Ето защо нямаме приятели.

Почувствах се толкова неловко, че ми се искаше да сложа край на разговора. Но нещо ме подтикнд да се върна към темата за неорганичните същества.

— Според теб какво трябва да предприема, за да последвам скаут? — попитах аз.

— За какъв дявол ти е притрябвало да ги следваш?

— Провеждам обективно изследване по въпроса за неорганичните същества.

— Майтапиш ли се с мен? Нали беше непоклатим в убежденията си, че те не съществуват?

От насмешливия тон и кикотенето на дон Хуан ми стана ясно какво е отношението му към моето обективни изследване.

— Промених мнението си, дон Хуан. Сега съм решил да проуча всички възможности.

— Припомни си, че царството на неорганичните същества било област на действие за древните магьосници. За да отидат там, те упорито фиксирали сънното си внимание върху елементите на сънищата си. По този начин разграничавали скаутите. И щом успеели да ги изолират, се провиквали, че искат да ги последват. В мига, в който древните магьосници изказвали гласно намерението си, те се понасяли, теглени от чуждата енергия.

— Нима е толкова просто, дон Хуан?

Той не ми отговори. Само се разсмя, сякаш ме предизвикваше да последвам указанията му.

Когато се прибрах у дома, започнах да умувам до изнемога, за да открия какво всъщност е имал предвид дон Хуан. Изобщо не бях склонен да допусна, че може да ми е описал някаква истинска процедура. След като и идеите, и търпението ми напълно се изчерпаха, един ден просто изоставих бдителността си. Тъкмо сънувах, че вървя покрай някакво езеро, и се смаях от една риба, която внезапно изскочи от него. Тя се заизвива край краката ми, после отлетя като шарена птица и кацна на един клон, без да престава да бъде риба. Гледката беше толкова необичайна, че сънното ми внимание силно се оживи. Веднага разбрах, че това е скаут. Миг по-късно, когато рибата-птица се превърна в светло петно, аз извиках, че искам да я последвам, и, точно както беше казал дон Хуан, се понесох към друг свят.

Прелетях през един привидно тъмен тунел, сякаш бях лек като насекомо. Усещането за тунел свърши толкова рязко, че аз се почувствах така, като че ли бях избълван от някаква тръба и запратен от силата на тласъка срещу един огромен материален обект; почти го докосвах. В каквато и посока да гледах, краят му не се виждаше. Цялото нещо ми напомняше най-Вече за научно-фантастичен филм, поради което бях напълно убеден, че аз самият изграждам тази гледка така, както човек изгражда някой сън. И защо не? Мислех си, че, в края на краищата, съм заспал и сега сънувам.

Заех се да разуча елементите на моя сън. Онова, пред което се намирах, много приличаше на гигантски сюнгер. Беше шуплесто и надупчено. Не можех да усетя какво е на пипане, но изглеждаше грапаво и влакнесто. Цветът му беше тъмно-кафеникав. В този момент се усъмних, че тази безмълвна материя е просто сън. Тя нито помръдваше, нито се променяше. Гледайки я втренчено, добих пълно впечатление за нещо реално, но неподвижно; то беше закрепено някъде и излъчваше такава притегателна мощ, че бях неспособен да отклоня сънното си внимание и да наблюдавам нещо друго, включително и самия себе си. Бях прикован от някаква странна сила, която дотогава не бях срещал в сънуването си.

Тогава съвсем ясно усетих как материята освободи сънното ми внимание; цялото ми съзнание се съсредоточи върху скаута, който ме беше отвел там. В мрака той изглеждаше като светулка, кръжаща над мен. В своето царство скаутът представляваше кълбо от чиста енергия, чието „кипене“ можех да видя. Той като че ли усещаше присъствието ми. Изведнъж се наклони към мен и ме дръпна или побутна. Не почувствах допира му, но разбрах, че ме докосна. Това усещане беше поразително и непознато; сякаш някаква част от мен, която не се намираше там, се беше наелектризирала от докосването му и през нея започнаха да преминават енергийни вълни, една подир друга.

От този момент нататък всичко стана много по-реално. Вече ми беше много трудно да продължавам да мисля, че това е сън. Към тази трудност се прибавяше и моята увереност, че с допира си скаутът всъщност направи енергиен контакт с мен. Разбрах какво иска той от мен още в мига, когато като че ли ме бутна или подръпна.

Скаутът най-напред ме тласна през една огромна пещера, или друго подобно отвърстие, вътре в материята, която наблюдавах. Когато се озовах там, установих, че и вътрешността е все така равномерно шуплеста, както и външната страна, но изглеждаше някак много по-лека, сякаш грапавините бяха огладени с шкурка. Намирах се сред някакво образувание, което напомняше увеличена снимка на пчелна пита. Имаше безброй тунели с геометрична форма, които отиваха във всички направления. Едни бяха насочени нагоре, други надолу, наляво или надясно от мен; те се пресичаха под ъгъл или се издигаха и спускаха в стръмни и полегати наклони.

Светлината беше много смътна, но всичко се виждаше съвършено ясно. Тунелите изглеждаха живи и съзнателни; те кипяха. Втренчих се в тях и бях поразен от мисълта, че виждам. Това бяха енергийни тунели. В мига, когато проумях този факт, гласът на сънния пратеник изрева в ушите ми така гръмко, че не можах да разбера думите му. „Приказвай по-тихо“, изкрещях аз с необичайно нетърпение и осъзнах, че при говорене гледката на тунелите се скриваше и аз попадах във вакуум, в който можех само да чувам.

Пратеникът промени гласа си и каза: „Ти се намираш вътре в едно неорганично същество. Избери си някой тунел и може даже да живееш в него“. Гласът замълча за миг, после добави: „Стига да искаш, разбира се.“

Не смеех да кажа каквото и да е. Страхувах се да не би изявленията ми да бъдат изтълкувани погрешно. „Ще имаш безкрайна изгода“, продължи гласът на пратеника. „Можеш да живееш в толкова тунели, в колкото пожелаеш. И всеки от тях ще те научи на нещо различно. Древните магьосници живееха по този начин и узнаха удивителни неща.“

Разбрах без никакво усещане, ме скаутът ме побутна изотзад. Той като че ли искаше да ме накара да се придвижа нанякъде. Свърнах в най-близкия тунел от дясната ми страна. Щом се озовах в него, осъзнах, че всъщност не вървя, а летя u се рея в тунела. Аз бях енергийно кълбо, не по-различно от скаута.

Гласът на пратеника отново прозвуча в ушите ми. „Да, ти си просто едно енергийно кълбо“, каза той. Неговата словоохотливост ми донесе голямо облекчение. „И сега летиш във вътрешността на неорганично същество“, продължи той. „Това е начинът, по който скаутът иска да се движиш в този свят. Когато те докосна, той те промени завинаги. Всъщност ти вече си един от нас. Ако пожелаеш да останеш тук, само трябва да кажеш.“ Пратеникът замълча и пред мен отново се разкри гледката на тунела. Но когато заговори отново, нещата някак се бяха регулирали; можех да чуя гласа му, без гледката на тунела да изчезне. „Древните магьосници научиха всичко, което знаеха за сънуването, като стояха тук при нас“, каза претеникът.

Канех се да попитам дали са придобили всичките си знания просто като са живели в тунелите, но той ми отговори още преди да изрека въпроса си.

„Да, те научиха всичко това просто като живееха вътре в неорганични същества“, отвърна той. „А за да стоят в тях, древните магьосници трябваше само да кажат, че имат желание за това, точно както и ти пристигна тук просто като изрази намерението си, високо и ясно“.

Скаутът отново се блъсна в мен, за да ми даде знак да продължа да се движа. Аз се поколебах и той направи нещо, равностойно на силен тласък, вследствие на което полетях като куршум през едни безкрайни тунели. Най-накрая спрях, защото и скаутът спря. За миг кръжахме насам-натам, после се спуснахме в някакъв отвесен тунел. Аз не усетих рязката промяна на посоката. По отношение на възприятията ми все още се движех привидно хоризонтално.

Много пъти сменяхме направленията, без това да се отрази на моите възприятия. У мен вече се зараждаше мисълта, че не съм способен да усетя дали се движа нагоре или пък надолу, когато чух гласа на пратеника. „Струва ми се, че ще се чувстваш по-удобно, ако пълзиш, вместо да летиш“, каза той. „Можеш да се движиш още и като паяк или муха, право нагоре или надолу, а също и обърнат наопаки.“

Аз незабавно се приземих, сякаш дотогава бях лек като перушина, а в този момент изведнъж придобих някакво тегло. Не усещах стените на тунела, но наистина ми беше по-удобно да пълзя, както ми беше предложил пратеникът.

„В тукашния свят не е нужно да си прикован от гравитация“, каза той. Естествено, можех и сам да разбера това. „Не е нужно и да дишаш“, продължи гласът. „Само че, единствено заради собственото ти удобство, можеш да запазиш зрителната си способност и да виждаш така, както виждаш в твоя свят.“ Пратеникът като че ли се колебаеше дали да прибави още нещо. Той се закашля, също като човек, който прочиства гърлото си, и поясни: „Зрителната способност никога не се накърнява; затоба един сънувач винаги описва сънуването си, като изхожда от онова, което е видял.“

Скаутът ме изтика в един тунел от дясната ми страна, който беше някак по-тъмен от другите. По един абсурден начин той ми изглеждаше по-уютен от останалите, по-приветлив или даже познат. Мина ми през ума, че аз приличам на този тунел или пък той прилича на мен.

„Вие двамата сте се срещали преди“, каза гласът на пратеника.

„Моля?“, възкликнах аз. Бях чул думите му, но не проумявах значението им.

„Вие се борихте и затова сега всеки от вас носи от енергията на другия.“ Стори ми се, че долавям в гласа му злобен оттенък или дори сарказъм.

„Не, това не е сарказъм“, каза пратеникът. „Радвам се, че имаш роднини сред нас.“

„Какво имаш предвид под роднини?“, попитах аз.

„Споделената енергия създава родствена връзка“, отвърна той. „Енергията е като кръвта.“

Не бях в състояние да кажа каквото и да е. Прониза ме страх.

„Страхът е нещо, което липсва в тукашния свят“, заяви пратеникът, и това беше единственото невярно твърдение.

Тук сънуването приключи. Бях така шокиран от яркостта на преживяването и от впечатляващата яснота и последователност, с които се отличаваха думите на пратеника, че нямах търпение да разкажа на дон Хуан за тази случка. Останах изненадан и разстроен от факта, че той не искаше да ме изслуша. И макар че не ми го каза, стори ми се, че според него всичко това беше плод на склонността ми да се увличам до самозабрава.

— Защо се държиш с мен по такъв начин? — попитах аз. — Недоволен ли си от мен?

— Не че не съм доволен — отвърна той. — Проблемът е, че просто не мога да говоря за тази част от твоето сънуване. В дадения случай ти си напълно сам. Аз съм ти казал, че неорганичните същества са реални. Сега сам откриваш потвърждението на думите ми. Но какво ще правиш с това откритие, си е твоя работа и ничия друга. Някой ден ще разбереш защо стоя настрана от тези неща.

— Нищо ли не можеш да ми кажеш във връзка с този сън? — упорствах аз.

— Мога да ти кажа само, че това не е било сън. Било е пътуване в неизвестността. Едно необходимо пътуване, бих добавил, а освен това и крайно лично.

Тогава той смени темата и заговори по други въпроси от своето учение.

От този ден нататък, въпреки страха, който изпитвах, и нежеланието на дон Хуан да ми даде съвет, започнах редовно да пътувам насън до онзи гъбест свят. Много бързо установих, че колкото по-голяма беше способността ми да наблюдавам елементите на сънищата си, толкова по-лесно ми се удаваше да изолирам скаутите. Когато намирах за добре да ги приема като чужда енергия, те се задържаха в зрителното ми поле за кратко време. Когато предпочитах да ги превърна в привидно познати обекти, оставаха за по-дълго, като безразборно променяха формата си. Но щом се отправех след тях, изказвайки високо намерението си да ги следвам, скаутите действително пренасяха сънното ми внимание до един свят, който надхвърляше нормалното ми въображение.

Дон Хуан ми беше казал, че неорганичните същества винаги са настроени да обучават. Само не ми беше обяснил, че тъкмо сънуването е предметът на тяхното обучение. Според неговите думи, сънният пратеник, благодарение на гласа си, представляваше идеалната свръзка между техния свят и нашия. Пратеникът, както установих, можеше да говори не само като учител, но и като най-изкусен търговец. Той не пропускаше нито един удобен случай, за да ми изтъкне предимствата на своя свят. От този глас обаче получих и някои безценни знания във връзка със сънуването. Докато слушах думите му, разбрах защо древните магьосници са проявили предпочитания към конкретните методи на действие.

„За да постигнеш съвършен резултат при сънуването, трябва най-напред да спреш вътрешния си диалог“, каза той веднъж. „Най-лесно ще ти се удаде да го спреш, ако сложиш между пръстите си няколко кварцови кристала, дълги шест-седем сантиметра, или няколко гладки, плоски речни камъчета, а после свиеш леко пръсти и стиснеш с тях кристалите или камъчетата.“

Според пратеника същата работа биха могли да свършат и метални болтове, стига да са като пръстите на дължина и дебелина. Методът се изразяваше в това, да стискаш поне три тънки предмета между пръстите на двете ръце и да създаваш по този начин почти болезнено напрежение в ръцете си. Това напрежение имаше странната способност да прекратява вътрешния диалог. Пратеникът определено отдаваше предпочитания на кварцовите кристали; по неговите думи, те давали най-добри резултати, макар че човек можел да си служи с всякакъв материал, след като е натрупал опит.

„Заспиването в миг на пълен покой гарантира едно идеално навлизане в сънуването“, каза гласът веднъж, „а също така води и до укрепване на сънното внимание.“

„Оънувачите би трябвало да носят златен пръстен“, посъветва ме той при друг случай, „като най-добре е той да им стяга малко.“

Обяснението на пратеника беше, че един такъв пръстен служи като мост, благодарение на който човек може да изплува от сънуването в ежедневния свят, или да се потопи от ежедневното ниво на съзнание в царството на неорганичните същества.

„Как точно става това?“, попитах аз. Не бях разбрал значението на думите му.

„Мостът се спуска вследствие на допира на пръстите до пръстена“, отвърна пратеникът. „Когато един сънубач идва тук с пръстен, този пръстен привлича енергията на моя свят и я задържа; В случай на нужда тя отново пренася сънувача тук чрез пръстена, който я излъчва в пръстите му. Натискът на пръстена с еднакъв успех може да осигури завръщането на сънувача в неговия свят, понеже създава едно постоянно и познато усещане на пръста му.“

Друг път пратеникът ми каза, че нашата кожа е идеалният орган за прехвърляне на енергийни вълни от вида, характерен за ежедневния свят, към вида, характерен за неорганичните същества, и обратно. Той ми препоръча да поддържам кожата си хладна и да не я мажа с козметични препарати. Каза ми също така, че е добре сънувачите да носят тесен колан, лента за глава или колие, за да създават натиск върху кожата, който служи като център за енергиен обмен. Пратеникът обясни, че кожата автоматично прегражда енергията и че за да я накараме не само да прегражда, но и да обменя енергия om единия вид към другия, трябва да изразим на висок глас намерението си по време на сънуване.

Един ден гласът на пратеника ми даде приказен съвет. Той ми каза, че за да придадем на сънното си внимание сила и острота, трябва да го изкараме иззад небцето си, където е разположен огромен запас от внимание у всички хора. Точните указания на пратеника бяха да упражнявам и усвоявам необходимите контрол и дисциплина, за да свикна да притискам върха на езика си към небцето, докато сънувам. Тази задача, по неговите думи, била толкова трудна и всепоглъщаща, колкото и изискването да намериш ръцете си на сън. Но успееш ли да я изпълниш, тя давала най-изумителни резултати по отношение на контролирането на сънното внимание.

Получих най-разнообразни наставления по всевъзможни теми — наставления, които бързо забравях, ако не ми бяха повтаряни до безкрай. Допитах се до дон Хуан как да разреша проблема със забравянето.

Както очаквах, съветът му се оказа съвсем кратък. — Съсредоточавай се само върху онези думи на пратеника, които се отнасят да сънуването — каза той.

Аз попивах с огромен интерес и въодушевление всяко нещо, което гласът на пратеника ми беше повторил достатъчно пъти. Спазвайки препоръката на дон Хуан, следвах само наставленията, свързани със сънуването, и лично успях да проверя стойността на тези сведения. Най-ценна за мен се оказа информацията, че сънното внимание идва иззад небцето. Трябваше да полова големи усилия, за да започна да усещам по време на сънуване, че притискам върха на езика си към небцето. Но щом веднъж постигнах това, сънното ми внимание се сдоби със собствен живот и, може да се каже, стана по-изострено от нормалното ми внимание в ежедневния свят.

Не беше трудно да си направя извод колко здраво трябва да се били обвързани древните магьосници с неорганичните същества. Съветите и предупрежденията на дон Хуан относно опасността от подобно обвързване придобиха по-голямо значение от когато и да било. Стараех се с всички сили да се придържам към неговите критерии за самонаблюдение без самозабравяне. По този начин гласът на пратеника и сведенията, получени от него, се превърнаха във върховно предизвикателство за мен. Налагаше се на всяка цена да устоя на изкушението, което представляваха обещанията му за знание, и то да устоя без чужда помощ, защото дон Хуан все така отказваше да слуша за моите преживявания.

— Трябва поне да ми загатнеш как да постъпя — настоях му аз веднъж, когато бях събрал кураж да го помоля за това.

— Не мога — отсече той — и повече не ме моли. Казал съм ти, че в това отношение сънувачите трябва да бъдат оставени на мира.

— Но ти дори не знаеш какво искам да те питам.

— О, зная, и още как! Искаш да научиш от мен, че няма нищо лошо в това да живееш в един от онези тунели — ако не за друго, то поне за да разбереш какво точно има предвид гласът на пратеника, когато говори за такъв живот.

Признах, че тъкмо това беше моята дилема. Исках най-малкото да узная какво означаваше твърдението, че човек може да живее вътре в тунелите.

— Аз самият преминах през същата вътрешна борба — продължи дон Хуан — и никой не беше в състояние да ми помогне, защото това е крайно лично и окончателно решение, от което няма връщане назад още от мига, когато изразиш желание да живееш в онзи свят. За да те накарат да го заявиш гласно, неорганичните същества биха изпълнили и най-съкробените ти желания.

— Това е наистина дяволска работа, дон Хуан.

— Имаш пълното право да го кажеш. Но не само заради онова, за което си мислиш. За теб дяволската част е изкушението, особено когато става въпрос за такива големи награди. За мен обаче дяволската природа на неорганичното царство се изразява в това, че то спокойно може да се окаже единственото убежище за сънувачите в една враждебна вселена.

— То действително ли е убежище за сънубачите, дон Хуан?

— За някои със сигурност е. Но не и за мен. Аз нямам нужда от опори или огради, защото знам какво съм. Аз съм сам в една враждебна вселена и съм се научил да казвам: „Така да бъде!“

Това беше краят на нашия разговор. Дон Хуан не ми даде сведения за онова, което исках да чуя, но аз все пак разбирах, че дори самото желание да знаеш какво би представлявал животът в онези тунели е почти равностойно на това, да си избереш такъв начин на живот. Подобни неща всъщност не ме интересуваха. Тогава взех решение да продължа упражненията си по сънуване без никакви по-нататъшни усложнения. Веднага споделих това с дон Хуан.

— Не се заричай — посъветва ме той. — Но разбери добре, че ако вземеш решение да останеш при неорганичните същества, то ще е окончателно. Ще си останеш там навеки.

Невъзможно е да преценя обективно какво именно ставаше при безбройните случаи, в които сънувах онзи свят. Мога да кажа, че той изглеждаше толкова реален, колкото би могъл да бъде един сън. Но също така мога да кажа, че изглеждаше не по-малко реален и от нашия ежедневен свят. Докато го сънувах, проумях какво имаше предвид дон Хуан като ми повтаряше многократно, че под влияние на сънуването реалността претърпява метаморфоза. Оказах се изправен пред двете възможности, на които, според дон Хуан, се натъквали всички сънувачи: или внимателно да преустроя, или напълно да отхвърля моята система за интерпретиране на сетивната информация.

Дон Хуан смяташе, че да преустроим тази система, означава да възнамерим нейното обновяване, тоест умишлено и внимателно да се опитваме да разширим възможностите й. Придържайки се към магьосническия начин на живот, сънувачите спестяват и натрупват необходимата енергия, за да не правят прибързани преценки и по този начин да улеснят обновяването. Дон Хуан ми обясни, че ако решим да обновим системата си за интерпретиране, реалността става подвижна и нейният обхват нараства, без да застрашава целостта й. При това положение сънуването наистина отворя врата към други аспекти на реалността.

Ако решим да отхвърлим системата, обсегът на онова, което може да се възприеме без интерпретиране, се увеличава прекомерно. Обхватът на нашите възприятия добива такива гигантски размери, че ние оставаме със съвсем малко средства за сетивна интерпретация и съответно с чувство за безкрайна реалност, която е нереална, или пък за безкрайна нереалност, която би могла да е реална, но не е. За мен единственият приемлив избор беше да преустроя моята система и да разширя възможностите й. Докато сънувах царството на неорганичните същества, аз постоянно се сблъсквах с неизменността на техния свят — като се почне от изолирането на скаутите и се стигне до слушането на гласа на сънния пратеник и минаването през тунелите. Аз преминавах през тях без да усещам нищо, но съзнавайки, че пространството и времето там бяха постоянни величини, макар и не по начин, достъпен за нашата рационалност при нормални обстоятелства. И все пак, като откривах различията, отсъствието или изобилието на детайли във всеки тунел, или разглеждах разстоянията между тунелите, в които пътувах, както и очевидната им ширина или дължина, у мен се зароди усещане за обективно наблюдение.

Областта, в която преустройството на системата ми за интерпретиране се прояви най-силно, беше съзнанието за начина, по който се свързвах със света на неорганичните същества. В техния реален за мен свят аз представлявах енергийно кълбо. Това ми даваше възможност да профучавам в тунелите като светкавица или да пълзя по стените им като насекомо. Когато летях, един глас ми предоставяше не произволни, а съвсем последователни сведения за елементите по стените, върху които бях фиксирал сънното си внимание. Тези елементи всъщност бяха издутини със сложна форма, които напомняха Брайловата азбука. При пълзене ги виждах с още по-голяма яснота; тогава и описанията, които получавах от гласа, ставаха по-обстойни.

Неизбежна последица от всичко това беше настъпилото у мен раздвояване. От една страна, знаех, че сънувам, а от друга — че съм предприел пътуване с практическа цел, не по-малко реално от всяко пътуване в нашия свят. Това истинско раздвоение потвърждаваше думите на дон Хуан, че съществуването на неорганичните същества нанася най-тежък удар върху нашата рационалност.

Едба след като действително изоставих преценките си, получих известно облекчение. В определен момент, когато напрежението от поддържането на тази несъстоятелна позиция — искрената вяра в доказуемото съществуване на неорганичните същества, съчетана с искрената вяра, че всичко това е само сън — беше на път да ме съсипе, нещо в моето отношение рязко се промени, и то без никакви усилия от моя страна.

Според дон Хуан, енергийното ми ниво, което се намираше в процес на непрекъснат растеж, един ден бе достигнало праг, който ми бе позволил да отхвърля предварително изградените мнения и предположения относно природата на човека, реалността и възприятието. IB този ден аз се бях влюбил в знанието, без оглед на логиката или полезността му, и, преди всичко, без оглед на личното удобство.

Когато моето обективно изследване по въпроса за неорганичните същества вече бе престанало да ме интересува, дон Хуан сам заговори за пътешествията ми в техния свят по време на сън. Той каза:

— Струва ми се, че не осъзнаваш колко редовни са срещите ти с неорганичните същества.

Той имаше право. Никога не се бях замислял за това. Признах, че този пропуск от моя страна наистина е странен.

— Това не е пропуск — заяви дон Хуан. — В самата природа на онова царство е да насърчава потайността. Неорганичните същества се забулват в тайнственост, в мрак. Помисли си какъв е всъщност техният свят: неподвижен, настроен да ни привлече така, както светлината или огънят привличат пеперудите. Има нещо, което пратеникът не се е осмелил да ти каже досега: че неорганичните същества се домогват до нашето съзнание или до съзнанието на всяко друго създание, което попадне в мрежите им. Те са готови да ни обучават, но в отплата изискват цялото ни същество.

— Значи те са нещо като рибари, дон Хуан?

— Точно така. По някое време пратеникът ще ти покаже хора или създания от други видове, които са се оплели в мреЖите на неорганичните същества.

При тези думи би трябвало да ме обземат страх и отвращение. Наместо това разкритията, направени от дон Хуан, макар и да ме разтърсиха дълбоко, събудиха у мен такова неудържимо любопитство, че чак дъхът ми спря.

— Неорганичните същества не могат да накарат никого да остане при тях насила — продължи той. — Да заживееш в техния свят е въпрос на доброволен избор. И все пак те са способни да пленят всеки от нас, като изпълняват желанията ни, като ни глезят и ни угаждат. Пази се от съзнание, което е неподвижно. Такъв вид съзнание изпитва нужда да търси движение и за тази цел, както вече съм ти казвал, то създава проекции — понякога съвсем измамни.

Помолих дон Хуан да ми обясни какво има предвид под „измамни проекции“. Той каза, че неорганичните същества се вкопчват в най-съкровените чувства на сънувачите и безмилостно ги разиграват. Те създават фантоми, за да плашат сънувачите или за да им доставят удоволствие. Дон Хуан ми напомни, че аз самият се бях борил с един такъв фантом. После ми обясни, че неорганичните същества са изключителни майстори в тази област, които изпитват наслада, създавайки изображения на самите себе си като на екран.

— Древните магьосници били погубени от напразната си вяра в тези проекции — продължи той, — понеже били убедени, че съюзниците им притежават сила. Те пропуснали да забележат факта, че тези съюзници са просто разредена енергия, прожектирана през цели светове също като космически филм.

— Изпадаш в противоречие, дон Хуан. Нали разправяше, че неорганичните същества са реални; сега пък твърдиш, че са само някакви изображения.

— Исках да кажа, че в нашия свят те са като филм, прожектиран на екран; бих могъл даже да допълня, че са като филм от разредена енергия, прожектиран през границите на два свята.

— А какво представляват те в собствения си свят? Там също ли са като филм?

— Нищо подобно. Техният свят е толкова реален, колкото и нашият. Древните магьосници го описвали като покрито с пещери и шупли тяло, което се носи в някакво тъмно пространство. А самите неорганични същества били описвани като кухи тръби, свързани помежду се така, както са свързани клетките на нашите тела. Древните магьосници наричали този огромен сноп „лабиринта на полумрака“.

— Значи всеки сънувач вижда техния свят по един и същ начин, така ли?

— Разбира се. Всеки сънувач го вижда такъв, какъвто си е. Да не мислиш, че ти си единствен?

Признах, че нещо в онзи свят през цялото време ми беше давало усещането, че съм единствен. Това крайно приятно и ясно изразено чувство за уникалност не се пораждаше нито от гласа на сънния пратеник, нито от някаква друга конкретна причина.

— Тъкмо това съсипало древните магьосници — заяви дон Хуан. — Неорганичите същества се отнесли с тях така, както се отнасят сега и с теб; създали у тях усещането, че са изключителни и неповторими, наред с друго, още по-пагубно чувство — чувството, че притежават сила. Силата и неповторимостта са ненадминати в покварата, която причиняват. Така че — отваряй си очите на четири!

— А ти самият как успя да избегнеш тази опасност, дон Хуан?

— Отидох до техния свят няколко пъти, а после вече не се върнах там.

Дон Хуан ми обясни, че според мнението на магьосниците, вселената е хищническа, а те самите повече от всички други трябва да се съобразяват с това при ежедневните си магьоснически дейности. Той смяташе, че съзнанието изпитва вътрешен подтик да се разширява, а това развитие може да настъпи само чрез борба, чрез сблъсъци на живот и смърт.

— Съзнанието на магьосниците се разширява, когато се занимават със сънуване — продължи той. — А щом се разшири, нещо ей-там забелязва неговото израстване, осъзнава значимостта му и започва да се домогва до него. Неорганичните същества се опитват да купят това ново, развито съзнание. Сънувачите трябва вечно да са нащрек. Те се превръщат в плячка още в мига, в който дръзнат да се отправят в тази граблива вселена.

— Как да се държа, за да съм в безопасност, дон Хуан?

— Бъде нащрек всяка секунда! Не позволявай на нищо или на никого да взима решения вместо теб. Отивай в света на неорганичните същества само тогава, когато на теб ти се иска.

— Честно казано, дон Хуан, не зная как да направя това. Щом успея да изолирам някой скаут, върху мен се упражнява изключителен натиск, за да отида там. Изобщо нямам друг избор.

— Хайде де! Кого се мъчиш да заблудиш? Със сигурност можеш да прекратиш всичко това. Там е работата, че просто не си се опитал.

Искрено заявих, че ми е невъзможно да спра. Той не настоя да продължаваме разговора, за което му бях благодарен. Едно смущаващо чувство на вина бе започнало да ме човърка. По някаква неизвестна причина никога не ми беше хрумвало да окажа съзнателна съпротива на притегателната сила на скаутите.

Както обикновено, дон Хуан имаше право. Установих, че мога да променям хода на сънуването, ако възнамеря това. В крайна сметка скаутите ме пренасяха до своя свят благодарение на собственото ми намерение. Изглеждаше съвсем правдоподобно, че ако съзнателно си поставех друга цел, моето сънуване щеше да я последва.

С натрупването на опит способността ми да предприемам пътувания до царството на неорганичните същества чрез намерението изключително се засили. Тази нараснала способност доведе и до увеличен контрол над сънното ми внимание. А допълнителният контрол, от своя страна, ме направи по-смел. Струваше ми се, че мога да пътувам невредим, защото бях в състояние да прекъсна пътуването, когато ми скимнеше.

— Твоята самонадеяност е направо обезпокоителна — отбеляза дон Хуан, когато по негова молба му описах този нов аспект на моя контрол над сънното ми внимание.

— Защо пък да е обезпокоително? — попитах аз. Бях искрено убеден, че съм постигнал нещо с практическа стойност.

— Защото това е типичната самонадеяност на глупака — отвърна той. — Подходящо е по този повод да чуеш един от разказите за магьосници. Аз самият не съм бил свидетел на случката, която щети опиша, но нагуалът Елиас, учителят на моя учител, е участвал в нея.

Дон Хуан каза, че нагуалът Елиас и неговата голяма любов, една магьосница на име Амалия, на млади години се изгубили в света на неорганичните същества.

Никога не бях чувал дон Хуан да говори за магьосници, които да са голямата любов на когото и да било. Думите му ме поразиха. Попитах го на какво се дължи неговата непоследователност.

— Това не е непоследователност. Просто винаги съм се въздържал да ти разправям истории за обичта на магьосниците — каза той. — Ти през целия си живот си бил прекалено отрупан с любов, затова исках да ти дам възможност да си отдъхнеш.

— Та значи, нагуалът Елиас и неговата любима, чародейката Амалия, се изгубили в царството на неорганичните същества — продължи дон Хуан. — Те отишли там не в сънуване, а с физическите си тела.

— Как е станало това, дон Хуан?

— Техният учител, нагуалът Росендо, по темперамент и по методи на действие бил много близък до древните магьосници. Той се стремял да помогне на Елиас и Амалия, но вместо това ги тласнал отвъд една фатална граница. Нагуалът Росендо изобщо нямал предвид такова нещо. Той всъщност искал да постави двамата си ученици във второто внимание, но в резултат от действията му те просто изчезнали.

Дон Хуан каза, че няма намерение да ми разправя подробно тази дълга и заплетена история, а само ще ми опише как се изгубили учениците. Той обясни, че Росендо си направил погрешна сметка, като допуснал, че неорганичните същества ни най-малко не се интересуват от жени. Предположението му било вярно и се основавало на известния на магьосниците акт, че вселената е подчертано женска и че мъжкото начало, което всъщност е разклонение на женското, се среща доста рядко и поради това е обект на домогвания.

Дон Хуан направи малко отклонение и отбеляза, че вероятно тази оскъдица на мъжки същества е станала причина за неоправданото господство на мъжете на нашата планета. Искаше ми се да обсъдим тази тема, но той отново подхвана разказа си. Планът на нагуала Росендо бил да обучава Елиас и Амалия изцяло във второто внимание. За целта той си послужил с определения от древните магьосници метод. Привлякъл един скаут по време на сънуване и му заповядал да пренесе учениците във второто внимание, като премести събирателните им точки в съответната позиция.

Теоретично погледнато, един мощен скаут би могъл да се справи с тази задача без никакво усилие. Нагуалът Росендо обаче не отчел лукавството на неорганичните същества. Скаутът действително преместил събирателните точки на неговите ученици, само че в такава позиция, при която можел с лекота да ги пренесе телесно в царството на неорганичните същества.

— Но възможно ли е да бъдеш пренесен с физическото си тяло? — попитах аз.

— Възможно е — увери ме дон Хуан. — Ние сме енергия, чиито специфична форма и положение се запазват благодарение на фиксирането на събирателната точка на едно определено място. Ако това място се промени, формата и положението на тази енергия също се променят по съответен начин. Неорганичните същества трябва само да преместят събирателната ни точка на нужното място и ние веднага се понасяме като куршум, заедно с шапката и обувките, и всичко останало.

— Може ли това да се случи с всеки от нас, дон Хуан?

— Без съмнение. Особено ако общият сбор на енергията ни е такъв, какъвто трябва. Очевидно общият сбор от обединените енергии на Елиас и Амалия представлявал нещо, което неорганичните същества не можели да изпуснат. Нелепо е да им се доверяваме. Те си имат свой собствен ритъм, който не е човешки.

Попитах дон Хуан какво точно направил нагуалът Росендо, за да изпрати учениците си в света на неорганичните същества. Знаех, че е глупаво да го питам, след като всъщност не очаквах отговор. Затова останах искрено изненадан, когато той се зае да ми обяснява.

— Методът е съвършено прост — каза той. — Най-напред накарал учениците си да влязат в едно много тясно, затворено пространство — нещо като килер. След това се пренесъл в сферата на сънуването, изразил гласно намерението си да повика скаут, а когато той дошъл, изразил стремежа си да му предостави своите ученици. Скаутът, естествено, приел подаръка и ги грабнал в момент на непредпазливост — докато правели любов вътре в килера. И когато нагуалът отворил вратата на помещението, тях вече ги нямало там.

Дон Хуан ми обясни, че за древните магьосници било много типично да подаряват учениците си на неорганичните същества. Нагуалът Росендо нямал това предвид, но бил подведен от абсурдното си убеждение, че може да контролира неорганичните същества.

— Магьосническите маневри са направо фатални — продължи дон Хуан. — Умолявам те да бъдеш извънредно внимателен. Не се оставяй да те заблуди някаква идиотска самонадеяност.

— Какво станало с нагуала Елиас и с Амалия в крайна сметка?

— Наложило се нагуалът Росендо да отиде е физическото си тяло в онова царство и да ги потърси.

— И успял ли да ги намери?

— Успял, но след неописуема борба. И все пак не му се удало да ги измъкне напълно. Затова тези млади хора останали завинаги наполовина пленници на неорганичното царство.

— Ти познаваше ли ги, дон Хуан?

— Разбира се, че ги познавах, и мога да те уверя, че бяха многостранни.