Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция
Niya (2013)

Издание:

 

Светослав Минков. Съчинения в два тома. Том втори

Пътеписи. Очерци. Приказки. Приказки на Шехеразада

 

Съставители: Милка Спасова, Мария Кондова

Редактор: Татяна Пекунова

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Ана Шарланджиева

 

Формат 32/84/108; тираж 40 113 екз; печатни коли 35; издателски коли 29 40; уик 28,44; л.г. VI/55; №5809; поръчка №114/1982 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 26.II.1982 година; излиза от печат на 30.VII.1982 година; цена 3,78 лв.

 

Код 25 9536172711/5506-38-82

 

Издателство „Български писател“, София, 1982

Държавна печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново

История

  1. — Добавяне

Япония под звездното знаме

След ожесточени сражения в полята на Манджурия и Корея победоносните съветски войски разгромиха елитната Квантунска армия — опора на японския милитаризъм — и на 2 септември 1945 година самурайска Япония дигна ръце за безусловна капитулация.

В Токийския залив е пуснал котва американският боен кораб „Мисури“, украсен със съюзнически знамена, които потрепват от лекия полъх на вятъра. В тая тиха утрин тук ще бъде подписан актът на капитулацията. На палубата на „Мисури“ са събрани вече американските представители начело с генерал Дъглас Макартър, върху чието лице е застинала надменната гримаса на завоевател. Вицеадмирал Маккей се приближава до дебелия адмирал Шафрот и с чисто американска безцеремонност го потупва по корема, като му подхвърля някаква духовитост. Ето ги и английските адмирали в светли тропически униформи, събрани около стария морски вълк сър Брюс Фрезер. Съветската делегация пристига с миноносеца „Букован“. Генерал-лейтенант Деревянко се придружава от генерал-майор Воронов и от контраадмирал Стешенко. Тримата снажни, широкоплещести представители на Съветския съюз предизвикват общо раздвижване и внушават заслужена почит. Когато се събират всички съюзнически делегати, един малък катер довежда и японската делегация. В настъпилата тишина се чува странен тропот. На палубната стълба се показва някакъв смешен цилиндър, под който израства една жълтолика фигура с очила, облечена в жакет. Това е едноногият старик Мамору Шигемицу, главен пълномощник на император Хирохито и министър на външните работи. Той е загубил единия си крак в Шанхай преди двадесет години от бомбата на китайски патриот. Като японски посланик в Москва през 1938 година същият Шигемицу бе заплашил Съветския съюз с въоръжено нападение, ако не отстъпи височината Заозьорная при езерото Хасан. Изобщо той се слави като отличен познавач по заграбването на чужди земи — не случайно през войната е бил не само министър на външните работи, но и министър на „Велика Източна Азия“. Сега именитият мракобесник пристъпва с бамбукови патерици, подкрепян от двама секретари, върху чиито глави стърчат също такива смешни цилиндри. Зад Мамору Шигемицу се спотайва укротената глутница от японски генерали начело с началника на генералния щаб Йошиджиро Умезу. Тия кървави хищници са без ордени и без самурайски саби и придават на лицата си най-невинен израз. Японската делегация тръгва към масата, на която ще бъде подписан актът, и според предвидената церемония спира в средата на палубата, за да изтърпи тежкото мълчание на „пет минути позор“. Генерал Макартър, който играе ролята на главнокомандуващ на съюзническите сили в Тихия океан, произнася къса реч с необикновено надута физиономия. Той си отмъщава за бягството от Филипините, където армията на генерал Ямашита го бе накарала да търси спасение чак в Америка. След неговото тържествено слово японските делегати се приближават до дългата маса. Тук се белеят листовете на акта в два екземпляра — на английски и на японски език. Мамору Шигемицу сваля цилиндъра си, сяда на стола и изважда автоматичната си перодръжка. Чуждите фоторепортьори насочват апаратите си към него, кинооператорите завъртяват филмовите ленти. Но в тоя съдбоносен миг перодръжката на Шигемицу прави засечка и не пуска никакво мастило. Навярно тя е военновременно производство и перото й е може би бамбуково, каквито са и японските грамофонни игли. За щастие, един от секретарите подава на смутения си шеф своята собствена перодръжка, която се оказва в изправност. Главният пълномощник на императора начертава набързо няколко йероглифа и отстъпва мястото си на генерал Умезу. Вместо да измъкне изпод куртката си свещения нож за харакири и да разпори корема си в знак на протест срещу опозореното величие на империята, както би постъпил по правилата на Бушидо всеки истински самурай, генерал Умезу поема невъзмутимо перодръжката и подписва двата екземпляра на акта с най-чиста съвест. Трети сяда на историческия стол генерал Макартър. Той изважда от джоба на блузата си с жеста на комисионер на перодръжки цяла шепа паркери и ги слага на масата, като избира двете най-красиви от тях. С едната подписва японския екземпляр, с другата — английския, после ги подарява — едната на генерал Персивал, другата на генерал Уекрайт, когото Червената армия е освободила неотдавна от плен в Манджурия. След тая евтина сцена, нарочно режисирана за историята, идва редът на английския адмирал сър Брюс Фрезер, изпод чиито пиратски вежди светва зъл поглед към пратениците на император Хирохито. Но ето че киноснимачните апарати затракват усилено, а фоторепортьорите заемат най-невероятни пози. Пред масата е генерал Деревянко. Кузма Николаевич обича проверките и като преглежда внимателно двата текста, слага бавно подписа си отдолу. Перото му зачерква някогашните царски поражения при Порт Артур и Цушима, скърца предупредително към интервентите и провокаторите и узаконява победата на Съветския съюз над стария коварен враг. Мамору Шигемицу и генерал Умезу примигват като плъхове, настъпени по опашките. След съветския представител се подписват и останалите делегати. Генерал Макартър произнася нова реч и после кани съюзниците на банкет в корабния салон. В това време над „Мисури“ прелитат с оглушителен грохот американските самолети, които доскоро са бомбардирали Токио. Японските капитуланти дигат глави към летящите крепости. Някои от тях прикрепят цилиндрите си с ръка, за да не паднат. Като съзира, че фоторепортьорите ги снимат в тая съвсем неисторическа поза, Шигемицу сан почуква нервно с патерицата си и предупреждава колегите си да се махат от това проклето място. Императорските пълномощници се изнизват един по един. Двамата секретари носят папката с прошнурования акт като ковчеже, в което е събран прахът от изгорялата слава на империята.

Така започва ден първи от окупацията на Япония.

Отначало нискоостриганите генерали от японската армия се почесват в недоумение по тила, а представителите на Дзайбацу все още не могат да повярват, че вече не са господари на империята. Но твърде скоро и едните, и другите се приспособяват към новосъздаденото положение и възвръщат изгубеното си самообладание.

Генерал Макартър установява щаба си в Токио, задига белия кон на императора и сам се обявява за божество. Японската столица е неузнаваема. Американските бомбардировачи са унищожили три четвърти от нейните сгради и са я превърнали в безкрайно пепелище. На километри разстояние стърчат само развалини. Хората живеят в сандъкоподобни барачки, покрити с обгорена тенекия, в парковете нощуват хиляди бездомници. Разорани улици с обърнати трамваи, изкривени електрически стълбове с разкъсани жици, почернели от огнената буря дървета — такава е зловещата гледка на Токио веднага след войната. Между малкото запазени здания са императорският дворец, крепостта на Дзайбацу — Маруноучи, хотел „Империал“ (макар и с разрушено крило) и още някои големи постройки в центъра на града. С изключение на императорския дворец всички оцелели сгради се заемат от многобройните служби на генерал Макартър и окупационната американска машина започва да работи с пълна пара.

Постепенно развалините се разчистват, старомодните единични трамваи потеглят отново, обковани с дъски, във вечерния мрак затрептяват първите мъждукащи светлинки, из разровената от бомби земя пак цъфтят хризантеми. Предприемчивите търговци от Гинза възстановяват с изненадваща бързина разрушените си дюкянчета и поздравяват окупаторите с табелки „Добре дошли“, а някои по-изобретателни от тях пускат сувенири с надписи „За спомен от десанта на съюзническите войски в Япония“. Но разюзданите янки се отдават на разгул и веселие и не проявяват никаква сантименталност. Както навсякъде по света, където стъпи кракът им, така и тук хулиганите-колонизатори демонстрират веднага свирепия си нрав. Те нахлуват пияни в чайните домове, карат пътниците в трамваите да им отстъпват местата си, разхождат се триумфално с рикши, теглени от престарели японци, нападат жените по улиците, вършат обири и убийства.

В опустошения Токио затуптява пулсът на американския начин на живот. Светлинни реклами подканят гладния народ да преживя дъвка и да пие кока-кола, от киноафишите надничат холивудски гангстери с насочени към минувачите пистолети. Сред пепелищата никнат като гъби дансинги и вертепи в задокеански стил, американизираните проститутки се накичват с новото име панпан.

На първо време под натиска на раздвижените народни маси японското правителство се вижда принудено да освободи от затвора комунистите и другите прогресивни дейци и в страната се разгръща могъщо демократично движение. Възстановените работнически профсъюзи подемат смела борба за защита на потъпканите права на трудещите се, полуфеодалната атмосфера се разведрява от многобройни митинги и стачки. Японският пролетариат се изправя на нозете си срещу старите костенурки на реакцията, пристъпващи с дълбоки поклони към всесилните янки.

Поел в ръцете си кормилото на империята, генерал Макартър застава начело на нейното демократизиране. По негова заповед готвачите от американската реформаторска кухня в хотел „Дайичи“ пристъпват към изработване на новата японска конституция, която трябва „да разкъса завинаги оковите на феодализма, да утвърди достойнството на човека и да забрани в бъдеще всякаква армия, военноморска флота, авиация и какъвто и да било военен потенциал“. Под ръководството на главния готвач генерал Уитни закипява трескава работа. Разбиват се най-различни демократични кремове и каймаци, прибавят се антивоенни формули и свободолюбиви принципи. Когато тортата на новата конституция, украсена със стария императорски герб на хризантемата, е вече напълно готова, генерал Уитни и двама негови помощници я занасят на министър-председателя Шидехара. Японските управници остават поразени. Те не могат дори да се почешат по тила, както постъпват обикновено в критични моменти. Възможно ли е империята да съществува без армия и без самурайски подвизи! Шидехара и неговите съветници обясняват, че предложението на генерал Макартър противоречи на японските традиции, и се опитват да прокарат приготвената от тях конституция. Но генерал Уитни е неумолим и принуждава противниците си да приемат американския проект.

Наскоро след тая драматична сцена генерал Макартър разрешава на японското правителство да произведе парламентарни избори. На предизборната арена изпълзяват старите буржоазни и едроземевладелчески партии сейюкай и минсейто, маскирани под новите имена дзиюто (либерална) и симпото (прогресивна). Между състезателите е и социалистическата партия, съставена от всякакви ликвидаторски, фашистки и реакционни елементи. Тук е най-сетне и комунистическата партия, която е най-малобройна, но най-боева. Нейните редици са оредели от свирепия терор през войната — сега тя се възражда и всеки ден печели все по-голямо влияние сред народните маси. След осемнадесетгодишен затвор генералният секретар на партията Кюичи Токуда[1] е пак на своя боен пост. Едната му ръка е осакатена от полицейските инквизиции, но бодростта му и волята му за борба не са пречупени. Заедно с Токуда са неговият другар от затвора и член на Политбюро Йошио Шига, завърналият се от революционен Китай Санзо Носака, видният профсъюзен деец Кацуми Кикунами и други изпитани борци на японския пролетариат. На многолюдните митинги и събрания комунистите разобличават старите политически въжеиграчи и хищници, искат най-сурово наказание на военнопрестъпниците, в чието число включват императора и мародерите от Дзайбацу, издигат лозунги за подобряване положението на трудещите се, настояват за образуване на демократично правителство от истински представители на народа. Още преди изборната кампания на един митинг в парка Хибия току-що пристигналият от Китай Носака казва: „Хората нямат нито жилища, нито работа. По-голямата част от народа гладува, докато в същото време някои трупат огромни богатства. Положението на завръщащите се войници е тежко. Дзайбацу и военните престъпници стоят, както по-рано, на власт. Демокрацията е още далеч, но народът се стреми към нея.“ След като изтъква, че правителството трябва да бъде заменено с коалиционен кабинет, който ще осигури на народа храна, работа и жилища, ще накаже военните престъпници, ще раздаде земя на безимотните селяни, ще възстанови индустрията и ще подпомогне завръщащите се войници, Носака заявява: „През време на войната нас ни наричаха предатели и пораженци. Но сега ние питаме: кои са всъщност предателите на Япония? Погледнете опустошенията наоколо. Погледнете посърналите лица. Не комунистите причиниха всичко това, а императорът, милитаристите, политиканите. И никой не може да каже, че ние, комунистите, не умираме за родината си. Само след «манджурския инцидент» стотици комунисти бяха убити от японската полиция. Ония от нас, които останаха живи, ще помогнат сега за възстановяването на страната.“

В предизборната борба буржоазните партии действуват не със силата на убеждаването, а с други средства. Техните кандидати не жалят пари за агитация. Председателят на либералната партия Ичиро Хатояма жертвува един милион йени. Срещу тия пари седемдесетгодишният грешник се избира за депутат и се очертава като шеф на бъдещия кабинет, но за зла участ тъкмо в тоя сюблимен момент се разкриват някои неприятни подробности от неговата биография. Оказва се, че в навечерието на последната война Хатояма е написал книгата „Лицето на земята“, в която възхвалява Хитлер и Мусолини, и че като министър на просветата е преследвал мнозина прогресивни професори и културни дейци. Отгоре на всичко това се установява, че по време на изборите демократизираният фашист е организирал шайка от подкупени побойници, които са тероризирали избирателите на цели райони, за да гласуват за него. Тоя американски изборен похват очевидно се харесва на генерал Макартър и Хатояма запазва депутатския си мандат. Не по-чисти от своя колега либерал са и представителите на прогресивната партия, в която са се приютили сподвижниците на генерал Тожо, едрите капиталисти и земевладелци и мнозина военнопрестъпници, преследвани от страха за близкото им арестуване. И все пак, чрез подкупи и терор и преди всичко с благосклонното съдействие на генерал Макартър либералната партия получава мнозинство и начело на новообразуваното правителство застава достойният заместник на Хатояма — закоравелият реакционер и аферист Шигеру Йошида. Преди тридесет години опозиционерите от сейюкай са хвърляли живи змии върху депутатите на властвуващата партия минсейто. Сега обсъждането на правителствената програма е съпроводено с ожесточен ръкопашен двубой между либерали и социалисти. За тридесет години в японските политически нрави не е настъпила никаква промяна. Новото е само това, че за пръв път на жените са дадени политически права и че в парламента се явяват комунистически депутати.

В изпълнение на Потсдамското споразумение, което все още има някаква задължителна сила за американските окупатори, на подсъдимата скамейка се изправят маститите японски военнопрестъпници. Тук са претендентът за военен диктатор генерал Хидеки Тожо, началникът на генералния щаб Ношиджиро Умезу, организаторът на заграбването на Манджурия генерал Сейширо Итагаки и неговият побратим генерал Кенжи Доихара, осъществителят на антикоминтерновския пакт Коки Хирота, дългогодишният председател на императорския таен съвет барон Кичиро Хиранума и пазителят на държавния печат маркиз Кейичи Кидо, известният дипломат и колонизатор Мамору Шигемицу, бившият японски посланик в Берлин и личен приятел на Хитлер генерал Хироши Ошима, идеолозите на японския расизъм Сюмей Окава и генерал Кингоро Хашимото. Тук са и кръволоците генерали Садао Араки, Хейтаро Кимура, Акира Муто, Иване Мацуи, Кунияки Койшо и още неколцина яростни човекоизтребители. Не се виждат в съдебната зала само главните вдъхновители на японския империализъм — император Хирохито и представителите на Дзайбацу. Американците са ги помилвали предварително, за да ги включат в по-нататъшните си комбинации. В процеса на японските военнопрестъпници се разкриват любопитни неща. Всички подсъдими се представят за жертви на някакво фатално недоразумение и се мъчат да докажат своята невинност. Те заявяват, че никога не са имали никакви агресивни намерения към другите народи, че те просто са искали да направят тия народи „свои приятели“. Обвиняемият Хашимото обяснява как това приятелство трябвало да се осъществи само с мирни средства, само благодарение на „моралното превъзходство“ на японските идеи. Когато съветският представител го запитва защо тогава в продължение на години японските войски са заграбвали със силата на оръжието една страна след друга, Хашимото отговаря невъзмутимо: „Но какво трябваше да сторим, щом народите на тези страни не разбираха превъзходството на японската система на управление и упорито предпочитаха да запазят своята собствена система?“ Със същата самурайска логика се опитват да се изплъзнат от ръцете на правосъдието и другите обвиняеми. Единствен Сюмей Окава, автор на многобройни съчинения, пропагандиращи японската расова теория, се държи някак особено и в очите му свети странен блясък. Още на първото заседание той се вторачва в остриганата глава на седящия пред него генерал Тожо и без всякакъв повод го плясва тъй силно по темето, че разклатеният и без това престиж на бившия министър-председател рухва окончателно. Лекарската експертиза обявява Окава за невменяем вследствие на прогресивен паралич и съдът го зачерква от списъка на подсъдимите с право на допълнително привличане под отговорност. След приключването на процеса на бесилката увисват Тожо, Итагаки, Хирота, Мацуи, Доихара, Кимура и Муто. Останалите мракобесници спасяват самурайските си кожи в затвора Сугамо, където започват да мечтаят за по-добри дни.

Демократизирането засяга и император Хирохито. Той слиза от небето и става осезаем като всеки смъртен човек. Докато по-рано неговият портрет е могъл да се показва само в определени дни на годината, сега образът му започва да украсява все по-често илюстрованите списания. Тия снимки представят потомъка ка богинята Аматерасу Оомиками ту със запретнати крачоли в момента, когато нагазва водата край морския бряг, ту сред домашна обстановка, когато слуша жена си и дъщеря си да свирят на четири ръце на пиано. Развенчаният бог изпълнява покорно всички заповеди на американците, които го превръщат в своя послушна кукла и му прикачват фамилиарното име Чарли. По тяхно нареждане Чарли тръгва да обикаля страната, за да се приобщи към народа в новото си демократично преображение. Но народът, упояван години наред с най-невероятни измислици за легендарната личност на императора, остава дълбоко разочарован. Това дребно очилато човече с неестествено голяма глава и с криви крака, в проста черна куртка и брич-панталони, без всякакви височайши декорации и отличителни знаци изглежда наистина твърде жалко. С нервно потрепващото си дясно рамо той напомня някакъв пенсиониран неврастеник. Свикнал да разговаря само с дворцовата си камарила, император Чарли просто не знае как да се държи с обикновения човек от народа и задава на всекиго все един и същи въпрос: „Вие откъде сте?“ Когато запитаният му отговори, той казва учудено: „А соо дес-ка?“ — сякаш не е очаквал, че неговият поданик е родом от посоченото място. Така общува с народните маси слезлият в низините монарх, ескортиран от бойните коли на американските емпи и от мотоциклетите на японските полицаи. Той е вече толкова демократичен, че започва често да се явява в американски костюм. Самата императрица Нагако също захвърля традиционното си кимоно и се облича в деколтирана рокля — последен холивудски модел. Но най-голямата изненада за поданиците на империята е не разбожествяването на небесния тенно, нито неговите рекламни пътешествия по градове и села, а фактът, че той се оказва съвсем реален акционер в стотици банкови, индустриални и търговски предприятия на японските монополисти. Тия, които са вярвали в божественото целомъдрие на Хирохито, разбират, че той си е устроил истински рай на земята. В навечерието на капитулацията неговото благосъстояние се изчислява на осемдесет милиарда йени.

След шумно разтръбеното преустройство на империята демократичният лак се напуква твърде скоро и под него се показва в най-неподправен вид цялата сурова действителност. Нито новата конституция, нито набързо скърпената земеделска реформа, която облагодетелствува пак едрите земевладелци и кулаците, нито другите американски преобразования донасят дългоочакваните промени в живота на страната. В такова окаяно положение японският народ никога не е изпадал. Гладът и нищетата се ширят в незапомнени размери, броят на безработните достига десет милиона души, отчаянието погубва толкова много хора, че по алеите на парковете започват да се явяват надписи „Строго се забраняват самоубийствата в парка“. Някогашната продажба на деца от гладуващи родители не само се подема отново, но процъфтява с небивал размах и се узаконява в американска валута: цената на едно дете се движи между осем и десет долара. В тая мрачна статистика венерическите заболявания изпъкват с особено внушителни цифри: на четиридесет японци един е заразен от сифилис. Японското име на сифилиса „байдоку“ също се американизира и става „бейдоку“, сиреч — „американска отрова“.

Затънала в това неописуемо бедствие, империята се тресе от ударите на многобройните стачки. По улиците и площадите на Токио и Осака, на Кобе, Нагоя и Киото кънтят налъмите на японския пролетариат, придружаван в своя протестен марш от всички прогресивни и демократични сили. Над многохилядните митинги и манифестации се поклащат плакати: „За увеличаване на работната заплата и на продоволствените дажби!“, „За народен контрол над производството!“, „Долу реакционното правителство на Йошида!“ На трибуната е Кюичи Токуда. Неговият ясен глас плющи като бич и се носи над притихналото море от народ. „Миналата неделя — казва Токуда — ние отидохме в двореца и поискахме да бъдем приети от императора. Но нас ни изгониха. Дали причината за това не беше, че императорът не може да говори нищо друго, освен «А соо дес-ка?»“ Общ смях раздвижва неизброимия човешки мравуняк. На друга трибуна друг оратор, участвувал в делегацията, която е успяла да проникне само в дворцовата кухня, съобщава, че всеки ден императорската трапеза се отрупва с прясно мляко, пилета, свинско месо, яйца и всякакви лакомства. „Ето какво ядат императорът и неговите приближени! — провиква се ораторът. — Вие как мислите, разбират ли те какво значи думата глад?“ И дрипавият гладен народ отново се раздвижва и с гневни викове продължава застрашителния си поход против непоносимото тегло.

Тия живи картини на народното негодувание внасят смут в американските окупатори и те решават, че демократичната демагогия трябва да навлезе в своя нов етап на „успокояване на страната“. Генерал Макартър удря с юмрук върху писмената си маса и отправя до японския народ твърде натруфено, но недвусмислено предупреждение, в което заявява, че „растящата тенденция към масово насилие и физическо въздействие под организирано ръководство заплашва не само реда, но и основните цели и самото съществуване на окупацията“. Видимо доволен от фееричния блясък на своето красноречие, генералът подчертава: „Ако по-малобройните елементи от японското общество не са в състояние да окажат задържащо влияние и да манифестират уважение към себе си, както налагат създадените условия, аз ще бъда принуден да взема необходимите мерки, за да поправя това толкова плачевно положение.“ И след тая закана американският сатрап на Япония наистина взима необходимите мерки и забранява всякакви масови демонстрации. Със съдействието на предателското правителство на Йошида генерал Макартър нанася следващите удари върху японското работническо и демократично движение. По негово указание зачестяват издевателствата и погромите над японските профсъюзи, над Комунистическата партия, над самия японски народ. Въпреки многократните застъпничества на съветския представител в Съюзническата контролна комисия американските терористи в плодовито сътрудничество с японските полицаи продължават саморазправата с прогресивните сили в страната. Един след друг падат тежко ранени от ръката на подлия враг председателят на Конгреса на индустриалните профсъюзи Кикунами и генералният секретар на Японската компартия Токуда. Хиляди други профсъюзни дейци и комунисти се изпращат отново в затвора. По примера на американските шерифи генерал Макартър внушава на японското правителство да забрани всякаква политическа и обществена дейност на представителите на Комунистическата партия, а малко по-късно издава лично заповед за арестуването на девет партийни ръководители. След непродължителен свободен живот Японската компартия потъва отново в нелегалност. Но нейната неугасима пътеводна звезда продължава да озарява по-нататъшните борби на народа.

Следвайки „основните цели на окупацията“, американците се нахвърлят с диво настървение върху националните богатства на разгромената империя. Отначало задокеанските окупатори създават някаква комисия за разтурянето на Дзайбацу, но после се изяснява, че в заседанията на тая комисия те уговарят с победените си съперници условията на взаимното си благополучие. Предприемчивите спекуланти закупват с обезценени йени петдесет и един процента от акциите на японските монополисти и стават фактически господари на техните предприятия. С един замах на окупаторската си палка американците спират работата на японската индустрия за мирновременно производство и фабриките и заводите запустяват. Към Америка потеглят дълги кервани от параходи с огромни количества сурова коприна, чай, цинк, антимон, каучук, олово и други материали. Такава пиратска армада не са виждали дори самите японски завоеватели през най-щастливите дни на своите разбойнически походи. Закупените на безценица суровини се преработват и се връщат в Япония с целофанова обвивка на „американска помощ“, която се изчислява в долари и обогатява с фантастични печалби ловките филантропи. Хората на Макартър нахлуват в банките и задигат от касите скъпоценни камъни, платина, злато и сребро. Радостно оживени пред най-разнообразната плячка, те товарят на камиони художествени произведения и музейни ценности — картини от Хирошиге и Хокусай, старинен японски порцелан, редки изделия от слонова кост. Генерал Макартър, главният разпоредител на тоя развихрен грабеж, също проявява лична слабост към „сувенирите“ и запазва свой периметър на действие. Само от Киото той задига антикварни предмети на стойност триста милиона йени. Но ненаситните бизнесмени не се задоволяват с ограбването на японските национални богатства и отиват по-далеч, като започват да смучат в буквалния смисъл на думата кръвта на гладния японски народ. Те откриват предприятия за масово закупване на човешка кръв за преливане, която изнасят в Америка. На това обезкръвяване са подложени задължително всички японци, които обслужват окупационните войски, с изключение на императора, на управляващата клика и на монополистите от Дзайбацу. Японските лакеи и финансови магнати не само не дават нито капка от своята предателска кръв, но и при тоя нов бизнес, както при всички други сделки, получават прилична комисиона от американските вампири.

Под закрилата на „демократичната“ макартъровска конституция японската военщина наднича предпазливо из бърлогата си и показва отново свирепия си лик. Състрадателните янки проявяват забележително великодушие към довчерашните палачи на азиатските народи и опрощават мълчаливо всичките им престъпления. Ремилитаризирането на пропуканата империя се подхваща по западногермански образец. Военнопрестъпниците се пускат от затвора и стават съветници на окупаторите. Хиляди офицери, спотаени във всевъзможни земеделски стопанства и свиневъдни ферми, излизат зад миролюбивото си прикритие и измъкват старите си самурайски саби. Невинното поетично общество Утакай, което си е поставило за цел „да изучава японското стихосложение“, започва открита военна пропаганда, към него се присъединява „Обществото на приятелите на хризантемата“ и после всички замаскирани шовинистични и фашистки организации запяват в хор величавия химн на реваншизма. Генерал Макартър раздухва агресивната истерия и „опасността от комунизма“, натиска лоста и пуска в движение военната индустрия, но все още не се решава да нарича нещата с истинските им имена, а гузно обявява възраждащата се японска армия за „резервен полицейски корпус“. След американската интервенция в Корея генерал Макартър става по-смел. Япония се превръща в огромен самолетоносач, от който излитат бомбардировъчните ескадрили за нападение над корейската земя. Във военните заводи закипява усилена работа, химическата промишленост се включва в производството на взривни материали, арсеналите изхвърлят непрекъснато самолетни и напалмови бомби. Ден и нощ по пътищата на заробената империя гръмолят безкрайни танкови колони и ешелони с боеприпаси, над градове и села профучават с яростен рев Трумановите летящи крепости. От японските брегове потеглят бойни кораби с първите партиди възродени самураи, облечени в американски униформи и потулени зад знамето на Организацията на обединените народи. Търговията на смъртта и разрушението е в пълен подем. Бароните от Дзайбацу изтърсват поръсените си с нафталин жакети и се стягат за тържествена церемония. Те произнасят нова клетва, но тоя път вече не пред стената на императорския дворец, а пред монополистите на Уолстрийт, с които пият наздравица за бъдещите грабежи в най-новата „Велика Източна Азия“.

От затвора излиза и старият хищник Мамору Шигемицу. Той е не само реабилитиран, но и удостоен с важно поръчение. Нему е възложено да попълни със „собствени идеи“ американския проект за мирен договор с империята. Мамору Шигемицу подпира протезата си със своите бамбукови патерици и вдъхва жадно влажния токийски въздух, после подрежда куфара си и заминава за Мианошита, където красивата японска природа и кутиите с американски консерви го вдъхновяват за работа.

Но ето че генерал Макартър напуща внезапно, следван от огромен товар с трофеи и „сувенири“. На негово място пристига генерал Риджуей. Бандитите се сменяват, но положението остава все същото. Корея дими сред пламъци и кръв, Япония се превъоръжава трескаво. Сега на сцената се явява Шигеру Йошида, комуто е съдено да играе неповторима историческа роля. След краткотрайните кабинети на десния социалист Тецу Катаяма и на вулгарния рушветчия Хитоши Ашида тоя върл мракобесник е отново министър-председател. Такъв породист лакей американците не могат да заменят с никой друг. Изтъкнат дипломат и разузнавач, отчаян агресор и враг на всяка демократична проява, изпитан американски шпионин и поклонник на долара още в миналото, Йошида притежава й други ценни качества, особено необходими за момента: сляпо подчинение пред волята на окупатора, хамелеонски характер, който го приспособява към всякакви политически комбинации. Когато могъщите диктатори подготвят мирния договор, Йошида сан се качва на американски самолет и отлита за Сан Франциско. Той носи малко багаж: бутилка със сос от соя за подправка на американските бифтеци и книжно ветрило за разхладяване през време на мирната конференция.

В Сан Франциско се открива наистина интересно зрелище. В зданието на операта са събрани делегатите на 52 страни, за да подпишат мирния договор с Япония. Тук присъствуват изобщо всички ония държави, които не са воювали с Япония, а отсъствуват другите, които открай време са били прицел на постоянни провокации и опустошения от страна на японските нашественици. Вместо петстотинмилионния Китай, понесъл толкова жертви и страдания от увълчените самураи, в залата се мъдри Доминиканската република, вместо Индия — Салвадор, вместо Бирма — Парагвай. Но за атомните стратези това, разбира се, няма никакво значение. По-важно е, че те обявяват Япония за заплашена от агресия и я вземат под височайшата си окупация, за да я хвърлят още утре срещу азиатските народи и великата родина на социализма. Когато съветският делегат Громико разобличава попълзновенията на вашингтонските „миротворци“ и изнася пред цял свят тоя небивал скандал с подписването на японския мирен договор, нагласените кукли наоколо подскачат нервно и надават уплашени писъци за оскверняването на някаква свещена „процедура“. Малко по-късно същите кукли се нареждат чинопочитателно и подписват договора. Преди да сложи своя подпис, Йошида сан изважда от вътрешния джеб на жакета си книжното ветрило и дълго вее запотеното си чело с разгънатия пейзаж на планината Фуджи — символ на „величието“ на японската империя. После лакеят пристъпва до масата и с трикратен поклон предава империята в ръцете на всесилния си господар.

След тоя фарс, пропит с толкова цинизъм и предателско раболепие, падат всякакви демократични паравани и джентълменски уверения. Милитаристична Япония възкръсва в целия си хищнически ръст и нейната зловеща сянка се простира отново над Азия и над съветския Далечен Изток. Насъсквани от командите на генерал Риджуей, разярените самурайски псета се готвят за нови разбойнически походи, макар че в остриганите им глави не са угаснали спомените за пораженията при езерото Хасан и при Халхин-Гол, а дълбоките рани на остатъците от Квантунската армия все още продължават да кървят. И може би тъкмо защото тия спомени и рани са съвсем пресни, предвидливите самураи покрай другите военни приготовления коват усилено сандъчета, в които по-късно ще бъде изпратен прахът им за обожествяване в храма „Ясу-куни“. Спокойствие цари само в императорския дворец, пред чиято стена се разхождат с отмерени крачки американски караули. Император Чарли пие чай и съчинява загадъчни стихове. Той се сравнява с оснежен бор, който не е променил цвета си, и с тия поетични иносказания иска да напомни на великодушните си покровители, че е крайно време да бъде възнесен отново в небесата.

Такава е днес Япония под звездното знаме на американските колонизатори. Но в тая мрачна действителност свети яркият лъч на всенародната съпротива срещу окупаторите и техните йошидовски лакеи, срещу бароните от Дзайбацу и подивелите банзай-авантюристи. Пред японския народ още зеят незаритите ями от старите самолетни бомби, в паметта му още не е угаснал ужасът от атомните издевателства над Хирошима и Нагазаки.

Борбата на японския народ за мир, за свобода и за хляб се подема с невиждана сила и в нея се вливат нови потоци от хора: мъже и жени, миньори и професори, докери, студенти и учители, железничари, текстилци, металици, трамвайни служители, селяни — всички честни патриоти. Архипелагът на земетръсите се люлее надлъж и нашир от непрекъснати стачки и никакви богове, императори и окупатори не могат да препречат пътя на отприщените народни маси, които Японската компартия води към светлото бъдеще. На всеки ъгъл, на всяка крачка преследваните патриоти поднасят на минувачите световното „Обръщение за сключване Пакт на мира“ и събират милиони нови подписи.

Междувременно генерал Риджуей напуска също империята, претоварен като своя бележит предшественик Макартър с неизброима плячка. След бактериологичните си подвизи в Корея прочутият людоед заминава през Америка за Европа, където ще разнесе славата на позорния си прякор „генерал Чума“. Той отстъпва командния пост на друг мародер и убиец — генерал Кларк, — който тепърва ще трябва да изпита неудържимата омраза на японския народ срещу чуждите поробители. Тая омраза не познава прегради и прониква навсякъде — тя е във въздуха, в нестихващия тропот на дървените налъми по улиците, в предупредителните надписи по стените на къщите и по дърветата на парковете: „Янки, махайте се оттук!“

Японският народ, пробуден завинаги от вековния феодален кошмар, върви устремено напред — под палките на полицейските кордони и под пистолетите на американските нашественици, през чистилищата на затворите, през нищетата, легендите и будистките идоли — за да превърне прогнилата империя на глада в истинска Страна на изгряващото слънце.

Бележки

[1] Кюичи Токуда почина на 24 октомври 1953 г. (б.а.)

Край