Светослав Минков
Империя на глада (2)

Император Мейджи отваря вратите

След възстановяването на императорската власт император Мейджи провежда редица реформи, които дават нов облик на Япония. Но тия реформи предизвикват десетгодишни кръвопролитни борби, защото измамените селяни остават почти в същото бедствено положение, както при феодалните си господари, а разжалваните от рицарство самураи все още размахват сабите си и не желаят да се простят с благородния си занаят на главорези. В края на краищата императорското правителство смазва селските и самурайските въстания и закрепява здраво властта си. Върху развалините на феодалния строй капитализмът пуска крехките си, но жизнеспособни коренчета и започва бързо да се развива за буен цъфтеж.

В зората на ерата в Мейджи закипява трескаво строителство. Желязото и стоманата обявяват война на бамбука и го оставят само като декор на миналото. Сред идиличния японски пейзаж блясват релсите на първите железопътни линии Токио-Йокохама и Осака-Кобе, редом със старинните замъци и храмове изникват първите фабрики и заводи, в тишината на вековното усамотение забръмчават първите електромотори. Империята се задъхва от светкавично преустройство: военната техника, корабостроителството, транспортът, електрификацията, индустрията вземат все по-широки размери. Правителството въвежда задължителното първоначално образование, открива се Токийският университет, явява се първият всекидневен вестник и заедно с него — първата пощенска марка с образа на легендарния дракон. В това нервно пулсиране на обновения живот се долавя дълбока тревога. След тривековното себеотлъчване от външния свят империята изведнъж разбира трагизма на своята изостаналост и се мъчи да догони колкото може по-скоро другите напреднали страни. Зараждането на капитализма и страхът от чужденците са могъщите пружини, които тласкат страната напред и я карат да заимствува и да усвоява с настървение всичко чуждо — военна наука, машинна техника, политически строй, духовна култура. И то без да се губи време — бързо, стихийно, неорганизирано.

В кипежа на тоя градивен хаос самата Япония изпълзява из старинната си черупка и прониква навън. Стотици японци — дипломати, държавни дейци, студенти, търговци и професионални разузнавачи — нахлуват в Америка и в Европа, за да овладеят тайните на чуждия опит. Мълчаливи, затворени и дискретно усмихнати, тия дребни човечета, далечни братовчеди на богинята Аматерасу Оомиками, посещават библиотеки и университети, фабрики и лаборатории и с уморените си от йероглифи очи изучават чужди езици, надничат любознателно през лещата на всеки микроскоп, чертаят планове и скици, снимат Айфеловата кула в Париж и сами се фотографират сред гълъбите на площада „Сан Марко“ във Венеция, за да запазят завинаги яснотата на спомена от своето пътуване в необятния свят на чудесата. Те са поразени от всичко, което ги заобикаля, и понякога много неща са недостъпни за примитивния им мозък. Когато първата японска дипломатическа мисия начело с принц Ивакура посещава Франция, с нея се случва нещо твърде забавно. На приема в руското посолство, уреден в чест на знатните гости, мисията пристига с подобаваща тържественост: нейните членове са облечени в официални кимона и хаори^[1], със самурайски кокове на главите и с по две саби на кръста. Те пристъпят с непоклатимо самочувствие по меките килими на преддверието и се приближават до една осветена вратичка. Водачът на делегацията Ивакура сан прекрачва смело напред, но в същия миг вратичката се затваря зад гърба му и той вижда, че е попаднал в някаква клетка, която започва да се издига бавно нагоре. Без да знае, че е влязъл в асансьор, нещастният принц измъква едната си сабя, решен да се бори на живот и на смърт. Другите членове на мисията, останали в преддверието, също изваждат сабите си за защита срещу това неокачествимо похищение от страна на коварните чужденци. Когато асансьорът спира и вратичката се отваря отново, смутеният самурай дълго не се решава да излезе навън, убеден, че му се готви нова примка. По-късно, разбира се, всичко се изяснява и Ивакура сан признава чистосърдечно, че бил готов да си направи харакири, за да не попадне в плен. Такова е било въздействието на едно техническо нововъведение върху първите японски реформатори от ерата Мейджи. И все пак довчерашните феодални отшелници се помиряват с изненадите и продължават да обикалят света, като поглъщат жадно чуждата култура. На края, претоварени с багаж и знания, те се връщат у дома си и посяват донесените семена в земетръсните недра на родните острови.

Империята се превръща постепенно в многоцветен мострен панаир, където може да се намери всичко. В съседство с леките японски къщички се издигат американски билдинги, английски котеджи и италиански палацо, до традиционното кимоно се явява европейският костюм начело с жакета, край рикшата с човека-кон профучават велосипедът и автомобилът, романтичната стрелба с лък, фехтовката и борбата джудоо се побратимяват с футбола, бейсбола, голфа и бокса, националните танци капоре, сакура ондо и доджо сукуи преливат ритъма си в стъпките на валса, тангото и фокстрота, тихите и плачливи звуци на триструнния самисен се заглушават от акордите на пианото. Така победоносно навлизат в японския бит и телеграфът, електрическата крушка, бифтекът, златните зъбни коронки и очилата, които спасяват от късогледство всеки втори японец, така примамливо засияват и новите титли на благородниците — княз, маркиз, граф, виконт и барон. Но европеизирането и американизирането не свършва дотук. В страха си да не направят някое съдбоносно опущение японските реформатори присаждат на островите си всяка буржоазна западна идея, всяко евангелие и откровение. И в тая оранжерия от идеи и теории, от политически и обществени учения и формули те отглеждат грижливо в саксии най-различни стръкчета от човешката цивилизация, която тълкуват на своя език и със своя будистки темперамент.

Разбира се, в преустройството на страната най-голямо внимание се обръща на военното дело. От неочаквания си досег с великите сили императорска Япония проумява безспорната истина, че ако не желае да се превърне в чужда колония, тя трябва час по-скоро да си създаде собствена, здрава и добре подготвена армия, която ще може да отбие всеки опит за нашествие. Като запазва войнствения дух на старите самураи, правителството пренася отвън съвременната военна техника, задължителната служба и униформата. То организира армията си отначало по френски, после по германски образец, а на флотата си залепва английски етикет. Японските военноначалници възприемат търпеливо тактиката и стратегията на военното изкуство и самочувствието им расте от ден на ден. Те стават толкова самоуверени, че забравят страха си от чужденците и сами започват да мечтаят за завоевателни подвизи. Неугасналата грабителска страст на някогашното племе ямато се разпалва с нова сила и дивият вик „банзай!“ огласява все по-често империята. Вдъхновена от примера на комодор Пери, Япония също започва да хлопа по вратите на съседите си и да им предлага договори за търговия, приятелство и други житейски услуги. Там, където срещне отпор, тя си служи с предизвикателство, за да развърже ръцете си за въоръжено нападение. По пътя на провокацията, която става нейният любим метод на действие. Япония завладява Формоза и Корея, като отпечатва с военния си ботуш първите завоевателни стъпки в огромната територия на Китай. Така се заражда японският милитаризъм, в чиито кървави скути израства бъдещото двуглаво чудовище на най-развихрената империалистическа агресия и на благословения от Буда фашизъм.

Ала въпреки усилията на император Мейджи и на неговите последователи да играят ролята на добри градинари при сеитбата на чуждите семена, оказва се, че не всяко семе и не всяка фиданка, пренесени отвън, са пригодени за климата на империята. Има неща, които просто не могат да бъдат усвоени и да се внедрят в японския бит. Те пускат само хилави коренчета на повърхността на живота и дават уродливи плодове. Тия контрабандирани от чужбина блага, тъй мъчно податливи за растеж и развитие, са придобивките на чуждата духовна култура. Докато в областта на материалните постижения японските реформатори отбелязват значителни успехи и създават от довчерашния полудевствен архипелаг една модерно индустриализирана страна с фабрики и заводи, с корабостроителници и електрически влакове, с банки, търговски предприятия и универсални магазини — в областта на духовната култура Япония не може да преодолее патриархалната си изостаналост и да асимилира чуждите духовни ценности, вкусове и схващания. Когато вратите на империята се отварят за чуждата цивилизация, с един от първите кораби тук пристигат Сервантес, Шилер, Шекспир, Пушкин и Толстой. Но тия европейски класици изглеждат почти неузнаваеми. Още със стъпването си на японска земя те се обличат в кимона и изчезват в пъстрия кортеж на един презабавен литературен карнавал. По волята на японския преводач Дон Кихот се придружава от Мацини и Гарибалди, „Вилхелм Тел“ излиза под наслов „Стрелата на свободата“, а „Крал Лир“ се явява на сцената като средновековен феодал, защото японците не обичат да светотатствуват и да излагат на показ крале и императори. Не по-малко интересна е и съдбата на Пушкиновата „Капитанска дъщеря“. Тя се усмихва от витрините на японските книжарници под ефирното заглавие „Сърцето на цветеца и мислите на пеперудата: чудни новини от Русия“, а героите й Гринев и Маша са потопени в американски кръщелен купел и са получили нови имена — Смит и Мери. Най-сетне обемистият роман на Толстой „Война и мир“ се е почти изпарил в японския превод, но затова пък заглавието му е удължено чувствително в чисто японски стил — „Плачът на цветята и скърбящите върби — последният прах от кървавите битки в Северна Европа“. Чужденецът трябва да види например „Севилският бръснар“ на японска сцена, за да разбере как японците тълкуват и си представят изобщо европейското изкуство. Тая опера е пусната в някакво съкратено издание, което поднася на зрителя най-главните музикални моменти. Граф Алмавива се явява в жокейска униформа, Фигаро напомня корсикански разбойник, а дон Базилио е облечен в бял костюм с къси панталони. Самата Розина прилича на гейша от някой чаен дом и пристъпва на сцената с отсечените движения на кукла. Нейният безпомощен гласец напразно се мъчи да се издигне до гласовете на партньорите й, които мяукат неудържимо. Поемайки въздух с отчаяни напъни, всички герои на операта създават впечатление, че пеят под стъкления похлупак на пневматическа машина. Що се отнася до оркестъра, той свири сам за себе си и още от самото начало подхваща веселата и игрива увертюра с погребална тържественост. През цялото време на представлението музиката на Росини се изцежда сякаш от консервена кутия, която някой шегобиец е отворил за ушите на японската публика, за да я убеди с всички средства, че операта е наистина комична.

В безсилието си да овладеят духа и съдържанието на чуждата култура, японските буржоа възприемат само външната й форма, която след това осакатяват до неузнаваемост с всичката страст на любознателния и упорит дилетант. Ерата Мейджи им разкрива неограничени възможности за подражателство и те си създават свой собствен, от никого неповторим стил на пародия и имитация. Европеизирана Япония сваля старинните си доспехи и се облича в жакет. Така преобразена, тя се явява на световната арена като илюзионист, който показва на публиката всякакви чудеса. Размахва празния си цилиндър и после започва да вади от него някакви странни същества, които зрителите смятат за герои на японската митология. Но Япония пояснява, че тия същества са Спенсър, Декарт, Сезан, Бетховен, Толстой. Публиката се смее добродушно на наивния цирков шарж и награждава илюзиониста с поощрително ръкопляскане. Япония се кланя с благодарност, ала в тоя момент изпод цепката на жакета й лъсва цевта на нейния империалистически пистолет и всички разбират, че тя притежава и нещо истинско от западната култура.