Жорж Сименон
Истината за Беба Донж (8)

VIII

— Заповядайте, господин Донж, седнете…

Последва пауза, като в съдебна зала, и адвокатът Бонифас я запълни, като смръкна тютюн, изплеска си носа и загледа Донж свирепо, както професорът гледа студент по време на изпит.

— Струва ми се, че сме се срещали вече у снаха ми — Депре-Мулинь…

— Това е бил брат ми Феликс…

По всяка вероятност господин Бонифас бе придобил навика да смърка тютюн поради забраната да се пуши в Съдебната палата. И всеки път се цапаше. Прошарената брада и нагръдникът му бяха изпъстрени с трошици тютюн. В цялата Палата нямаше по-изтъркана мантия от неговата. Ноктите му бяха занемарени. Той демонстрираше нечистоплътността си почти агресивно, като външен израз на своята неподкупност.

Франсоа бе посрещнат от най-намусената и най-грозна прислужница в града. Безкрайният коридор бе боядисан с мраморна шарка, придобила цвета на стара билярдна топка, а кухненските миризми се носеха из цялата къща.

Господин Бонифас беше вдовец. Единствената му дъщеря бе гърбава. Вероятно от страх да не би кабинетът му, и без това затъмнен от черни мебели, да изглежда прекалено приветлив, той бе наредил да оцветят стъклата до средата на прозорците.

— Много добре разбирате, че ако бяхте предявили граждански иск или ако бяхте призован от прокурорския надзор, нямаше да искам тази среща…

Франсоа се чувстваше смутен и изгубен. Това бе първият му контакт с външния свят, като изключим роднините му, а кабинетът на адвоката бе мрачен като преддверието на Съдебната палата. Той сякаш бе пропит от правна материя, която господин Бонифас се зае да разчепква със спокойна и стръвна усърдност.

Килимът беше протрит, бюрото — отрупано, въздухът миришеше на стара прашна хартия.

Бавно, със същата убедителност, с която смъркаше тютюн, господин Бонифас разгърна огромна носна кърпа, зарови в нея нос, изсекна се три, четири, пет пъти, огледа с интерес получения резултат, след което старателно сгъна кърпата.

Още една подробност поставяше Франсоа в неизгодно положение: досега не бе прибягвал до услугите на господин Бонифас нито за съвет, нито за гражданските дела, които работата му налагаше, а използваше млад адвокат, когото опитният Бонифас вероятно презираше. Идеше му да се извини за това. Беше направо непростимо. Та нали господин Бонифас бе единственият адвокат в града, достоен да се нарича така, адвокатът на всички семейства с положение, чиито тайни познаваше по-добре от всеки изповедник.

— Вашата тъща, ако не се лъжа, е Шартие по баща, нали? Представете си, навремето, когато бях млад, я познавах, макар и слабо… Брат й, Фернан, беше кавалерийски лейтенант в Сомюр, където имах братовчед. А братовчед ми пък наследи едно неголямо имение само на няколко километра от къщата на семейство Шартие. Бащата беше касиер-счетоводител… Спомням си, че страдаше от подагра… Що се отнася до Фернан Шартие, той се замеси в една твърде неприятна хазартна история в Монте Карло и почина млад някъде из колониите… Познавахте ли го?

— Много слабо…

Пред господин Бонифас, под дебелата му, космата и тежка ръка, лежеше бледорозова папка с изписани в кръг думи: „Дело Донж“. Значи там, вътре, Беба Донж…

— Що се отнася до този Донвил, за когото се омъжи тъща ви… Ако не се лъжа, той беше някъде от север — Лил или Рубе… Инженер, който веднага след женитбата прие да отиде на работа в Турция… По онова време Йожени Шартие беше едно от най-хубавите момичета в нашия край…

Ръката му ту отваряше, ту затваряше папката. Франсоа тъкмо се питаше кога най-сетне господин Бонифас ще пристъпи към въпроса, и той изведнъж заяви без заобикалки:

— Разбирате ли, господин Донж, най-жалкото в нашия случай е оръжието, на което се е спряла клиентката ми. Съдебните заседатели прощават понякога револверен изстрел или удар с нож, макар че провинциалните заседатели са по-строги от столичните. Те никога не проявяват снизходителност спрямо отровителките! От една страна, забележете, не можем да ги виним. Почти е невъзможно да се пледира опит за убийство от ревност, осъществен с помощта на отрова. Под въздействието на силни чувства човек може да натисне спусъка или да грабне брадвата… Трудно е обаче да се допусне, че такива чувства могат да се сдържат тъй дълго, че човек да си набави отровата, да издебне подходящия момент и да извърши всичко прецизно, до най-големи подробности…

Още едно смъркане на тютюн, без да изпусне от очи Франсоа, който никога досега не бе седял тъй неудобно на стол. Несъмнено това бе първият случай в живота му, когато до такава степен губеше почва под краката си. Сякаш не беше той. Не проумяваше нито драмата, нито себе си, нито Беба в това дело Донж, притиснато от тежката лапа на адвоката.

— Освен това клиентката ми е проявила неблагоразумието да признае, че си е набавила отровата три месеца преди да извърши престъплението. Познавате ли нашия главен прокурор господин Роа? Представям с какви последици ще извлече от това признание. Ще ми позволите ли да ви попитам, господин Донж, при какви условия сте сключили брак?

— Не сме подписвали брачен договор…

Отговаряше покорно, с глух глас, като в училище. Изпитваше страх. В този кабинет с черни мебели, с овехтели дребни предмети, с разноцветни стъклописи, които премрежваха светлината, той не бе в състояние да си представи силуета, лицето, косата на жена си.

— Значи общ съпружески имот… Което никак не улеснява задачата ми… На колко оценявате имота си?

— Трудно ми е да кажа…

— Горе-долу…

— Ако всичко се продаде изведнъж… Кожарската работилница няма голяма стойност… Но мандрата, земите, постройките, инвентарът струваха повече от милион и двеста хиляди франка… А що се отнася до…

— Какъв приход бихте извлекли? Общо…

— Двамата с брат ми — шестстотин хиляди франка.

— Да, вярно, вие сте съдружници… В такъв случай да оценим вашия дял от капитала на малко повече от два милиона… Главният прокурор ще твърди, че са три…

— Не виждам каква връзка… — позволи си да го прекъсне стеснително Франсоа.

— Връзката между цифрите и постъпката на моята клиентка ли? Това е, защото не ви е известно, господин Донж, че деветдесет и пет процента от отравянията са престъпления, извършени за пари… В останалите пет процента става дума за някоя жена, която иска да се отърве от досадния съпруг, за да се омъжи за любовника си… Най-често това се случва във фермите — селянката иска да се омъжи за ратая и прибягва до отровата за къртици, за да стане вдовица.

Носната кърпа се разгърна, ловджийският рог изсвири, господин Бонифас въздъхна доволно и млъкна за миг, загледан в събеседника си.

— Ще побързам да добавя, че не допускам нашият случай да е такъв. И все пак, като не знаем каква платформа ще избере прокуратурата за водене на следствието, трябва да сме готови за всичко. За пример мога да ви дам едно дело — делото Мартино, — за което един от най-именитите ми столични колеги се бе подготвил и в най-малките подробности. Обаче главният прокурор извъртял по такъв начин въпроса…

Франсоа бе целият мокър. Ако в този миг го бяха запитали къде се намира, едва ли щеше да е в състояние да отговори. Нямаше чувството, че се намира някъде — нито във времето, нито в пространството. Също като мъчителен престой в чакалня, само че още по-объркващо. А гласът на нечистоплътния брадат адвокат продължаваше самодоволно, леко гъгнещо, безмилостно:

— Два милиона е вече сума, господин Донж! Не знам какви съдебни заседатели ще ни се паднат. Между тях ще има дребни бакали, затруднени да изплатят полици от няколко стотици франка, чиновници, скромни рентиери. И като чуят цифрата два милиона… Има и още една подробност, за която вероятно не сте се сетили… Кое ви доказва, че в неделя, на двадесети август, за пръв път сте поели арсеник с кафето си?

— Но…

— Не ме прекъсвайте!

Франсоа имаше чувството, че насреща му стои ламя, чийто апетит е раздвижил зъбите, брадата, цялото туловище.

— Клиентката ми призна, че е взела арсеника от вашата лаборатория преди три месеца… А всеки знае — било от вестниците, било от съдебните протоколи, — че за да изглежда — смъртта естествена, арсеникът трябва да се дава постепенно, първоначално на малки дози, които бавно да се увеличават. А кое доказва, че не сте поели вече такива незначителни дози?

Франсоа отвори уста, но не успя да каже нищо. Категоричен жест на ръката с черни нокти му отне думата.

— Да разсъдим безпристрастно, както подобава. Засега да оставим подбудите настрана. Знаем само, че те, каквито и да са, са съществували ето вече три месеца, тъй като моята клиентка, с риск да бъде забелязана, е измъкнала ловко шишенце с арсеник от вашата лаборатория. През тези три месеца вие редовно сте ходели в „Шатеньоре“…

Да чуеш думата „Шатеньоре“ от устата на господин Бонифас!… Ставаше невъзможно да си представиш къщата чиста и спретнато подредена…

— … Спали сте там, хранили сте се, пили сте кафе… Много пъти сте се събирали с тъща си, брат си, снаха си в градината, където се е разиграла драмата… Следователно през тези три месеца същите обстоятелства, които ще наречем благоприятни, са били налице… Същите подбуди… Същите условия… Защо й е било на клиентката ми в такъв случай да изчака толкоз дълго?… Не ме прекъсвайте, господин Донж!… Мой дълг е да взема под внимание всички хипотези и повярвайте ми, пак повтарям, че господин Роа, главният прокурор, няма да пропусне възможността да… Жена ви донесе ли зестра, когато се оженихте?

Дори ако се беше озовал в кабинета на господин Бонифас в неприличен вид, например по бели гащи, Франсоа пак нямаше да се чувства тъй неудобно.

— Не… Аз съм този, който…

— А снаха ви, която по същото време се е омъжила за брат ви, донесе ли му зестра?

— Брат ми има същите принципи…

— Не, господин Донж!… Извинете ме, че професионално съм принуден да се меся в тези работи, но чувствата нямат място тук… Госпожиците Д’Онвил не са могли да ви донесат зестра, нито едната, нито другата, по простата причина, че майка им е без средства, да не кажа, без никакви средства… Ако не бяха някои политически събития, тя щеше да се радва на относително благополучие… За нейно нещастие много неща се промениха в Турция, откак тя се завърна във Франция, и акциите, които нейният съпруг й остави, са почти без никаква стойност днес… Стигна се дотам, че една от първите й грижи бе да ипотекира къщата на своите родители в Мофран…

Франсоа внезапно се сети за мушицата, която се бореше върху черната повърхност на водата, но вече не я сравняваше с Беба, а със самия себе си. Целият плувнал в пот, така му се искаше да помоли да отворят прозореца, да подиша истински въздух, да погледа обикновени хора по улицата, да чуе други гласове, а не самодоволния глас на адвоката.

— С други думи, вие и вашият брат от десет години насам издържате госпожа Д’Онвил…

Нима не беше способен да изкрещи: „Я ме оставете на мира с тези ваши истории! Те нямат нищо общо с Беба, с нас, с «Шатеньоре», с…“

Пръстите на ръцете му трепереха. Гърлото му бе пресъхнало. А като гледаше как кутрето на господин Бонифас побутваше тютюневия прах в ноздрите, от които стърчаха черни косми, направо му се повръщаше.

— Нали разбирате, всяко дело, от най-малкото до най-значителното, било то за обща стена или убийство, трябва да се разглежда от всичките му страни…

— Жена ми нямаше нужда от пари…

— Така е, давали сте й колкото е искала… Сигурен ли сте обаче, че вашето присъствие, дори фактът, че съществувате, не й е пречел да ги харчи както й се е искало?… Убеден ли сте, че животът, който е водела с вас, е бил този, който е искала да води?…

Той почти се усмихваше, брадатият старец. Малко го бе грижа за хората: той виждаше само действията и вероятните им подбуди.

— Госпожа Д’Онвил винаги е била светска жена… И дъщерите си е възпитавала в същия дух… Публична тайна е, че се е оплаквала от прашната атмосфера на нашия град, както се е изразявала… Не бих нарекъл тоалетите на съпругата ви скандални, но те предизвикваха учудване, както и нейното безразличие, ако не и презрение, към нашето малко общество… Вие сте делови мъж, господин Донж…

— Уверявам ви…

— Дрън-дрън…

Франсоа се изуми — двете срички прозвучаха тъй изненадващо от тази уста.

— В подобни случаи се научете нищо да не твърдите… Та значи, аз установих…

„Нищо не сте установили!“ — искаше му се да извика.

— Установих, че поначало не бива да изключваме користни подбуди… Спряхме се вече на цифрите… Да се върнем на фактите и само на фактите… Онази неделя не се е случило нищо извънредно, нищо изключително… Жена ви не е получила анонимно писмо… Предната вечер не сте се скарали…

— Откъде знаете? — осмели се той да му противоречи.

И ръката на адвоката легна върху папката, сякаш я галеше.

— Има го тук, вътре… Разполагаме с официалните показания на моята клиентка… Освен това ни е известно, че сутринта тя дори не ви е видяла, преди да слезе за обед… Откъдето вадя заключението, че през въпросния ден тя не е имала повече основания да ви отрови от кой да е друг ден… Продължавам…

Франсоа не се стърпя и от напрежение се надигна от стола си, ала господин Бонифас с категоричен жест го накара отново да седне.

— По-късно ще чуя възраженията ви… И така, продължавам… Онази неделя е имало най-малко трима свидетели… А сред тях е и онзи, от когото тя е трябвало най-много да се бои — брат ви, чиято привързаност към вас е общоизвестна…

Съпругата ви знае, че сте химик, господин Донж… Брат ви, макар и да не е дипломиран като вас, също така познава отровите, с които боравите ежедневно във фабриката…

И тъй, не е възможно да се даде изведнъж смъртоносна доза арсеник, без да се предизвикат симптомите, които голяма част от хората, да не говорим за химиците, са в състояние да разпознаят…

Той не се усмихна, но изгледа събеседника си със задоволство, като поглаждаше брадата си.

— Защо съпругата ви, една умна жена, ви е сипала именно този ден такава силна доза? Ще ви кажа защо… Ако предпочитате, нека си представим, че говори главният прокурор… Онзи неделен ден жена ви допуска една грешка… Дотогава е слагала в кафето ви само малки дози, които са могли много леко да ви навредят, да подготвят почвата… Ала в слънчевата градина, в присъствието на много хора ръката й не е така сигурна и…

— Но кълна ви се, че всичко това е…

А господин Бонифас въздъхна жалостиво:

— Моля ви, господин Донж!… Разглеждаме фактите и само фактите… Какво да направя, щом като хипотезите, които произтичат логично… Аз няма да съм сред съдебните заседатели… Те са прости хорица в по-голямата си част и ще знаят за вас и моята клиентка само онова, което ще се каже в залата на съда…

Тогава Франсоа постъпи като мушицата върху ледената вода. Той застина. Нямаше вече сили да продължи борбата. Дали още слушаше? Думите на господин Бонифас достигаха до него отдалече, но с някаква груба, неумолима яснота.

— Следствието приключи вчера. Тази сутрин досието ще бъде изпратено в прокуратурата… Това досие — уви! — не е съставено от мен, а лично от съпругата ви, която изобщо не пожела да се вслуша в съветите ми. Може би щеше да е възможно да пледираме опит за убийство от ревност, без да намесваме трети лица… Във вашето поведение могат да се открият похождения, твърде широко известни, така че щяхме да ги споменем в съда с необходимата дискретност…

Тези думи бяха изречени съвсем набързо. Явно господин Бонифас осъждаше всяко посегателство срещу морала. Гърбавата му дъщеря… Непоносимата прислужница… Мръсните му нокти и злокобният кабинет, досущ като стара аптека, където вместо шишета върху рафтовете имаше също тъй черни разпокъсани книги…

— Съдия-следователят господин Жифр е водил следствието с благоразумие и прозорливост, пред които се прекланям, още повече, че това е първото му важно дело в нашия край… Ако ми позволите, ще ви прочета някои от отговорите на моята клиентка…

Нима най-сетне Беба щеше да се появи, макар и деформирана от непоносимия адвокат и от съдията на велосипед? Бледорозовата папка се разтвори. Отвътре се показаха написани на машина листове хартия.

Въпрос: Вчера заявихте, че не сте ревнували съпруга си и че няколко седмици след женитбата сте му предоставили пълна свобода по отношение на жените…

Отговор: При условие, че не крие нищо от мен…

За миг Франсоа затвори очи. Стори му се, че видя как Беба произнася този отговор с ясния си глас, изправена, с изопнати черти. Господин Бонифас му хвърли един поглед и продължи да чете:

Въпрос: Оттогава това споразумение винаги ли е било спазвано и от двете страни?

Отговор: Винаги…

Въпрос: Обичахте ли съпруга си?

Отговор: Не знам…

Въпрос: С други думи, живеехте ли като мъж и жена, или — както според мен излиза от предишните ви показания — като приятели?

Отговор: Като мъж и жена…

Още един поглед, този път по-любопитен, от страна на господин Бонифас към Франсоа, който седеше скован, неподвижен. Адвокатът явно не проумяваше как може да се живее като…

Въпрос: Не ви ли се струва, че съществува противоречие между тези две положения?

Отговор: Не, не мислех.

Въпрос: А сега?

Отговор: Не знам…

Въпрос: Значи твърдите, че не сте посегнали върху живота на съпруга си под влиянието на ревност?

Отговор: Да…

— Но това е очевидно!

Този път господин Бонифас — изненадан, поразен — изгледа Франсоа почти с комично изумление. Но тъй като Франсоа не помръдваше, той побърза да си натъпче носа с тютюн и да продължи:

Въпрос: Ще ви задам по-точен въпрос: щом като подбудата за престъплението не е била ревност, трябва ли да си извадя заключението, че е от омраза или от любов?

Отговор: От омраза…

Въпрос: Но нали вече заявихте, че сте обичали съпруга си… В кой момент любовта отстъпи пред омразата?

Отговор: Не мога да кажа с точност…

Въпрос: Преди години?

Отговор: Не, не мисля…

Въпрос: Една година?

Това напомняше на Франсоа за изповедалнята от детските му години, когато свещеникът настояваше да си изясни дали е съгрешил в намеренията си, в мислите, в постъпките или в погледите…

Отговор: Не знам…

Въпрос: Половин година?

Отговор: Може би повече…

Въпрос: Но идеята да го убиете ви е хрумнала едва когато сте откраднали отровата от лабораторията му, така ли?

Отговор: Тогава още нямах намерение да го убия.

Въпрос: Тогава каква беше целта ви?

Отговор: Не знам… Не можеше да продължаваме така… Трябваше или той, или аз… Нямах смелостта да се самоубия, може би заради Жак… Детето има повече нужда от майка, отколкото от баща…

Въпрос: И така, вие сте се нагърбили да прецените кой от двама ви е за предпочитане да бъде премахнат?

Отговор: Да…

Въпрос: Дълго време ли продължи тази душевна борба?

Отговор: Няколко месеца…

Въпрос: Междувременно къде се намираше арсеникът?

Отговор: В тоалетката ми… В дъното на кутия с оризова пудра…

Въпрос: И всеки път, когато съпругът ви се е прибирал в „Шатеньоре“, вие сте го гледали, хранели сте се заедно, спели сте в една и съща стая и през цялото време сте знаели, че един ден ще посегнете на живота му?

Отговор: Не го бях решила, но съм си го мислила…

Въпрос: Нима оплакванията ви са били тъй сериозни?

Отговор: Не можех повече да живея с него…

Въпрос: Бихте ли изложили по-подробно оплакванията си?

Отговор: Не…

Въпрос: Отказваше ли ви необходимото? Държеше ли се грубо с вас? Упрекваше ли ви? Биеше ли ви? Показваше ли се ревнив, подозрителен?

Отговор: Аз изобщо не го интересувах.

Въпрос: Насърчаваха ли ви трети лица по пътя, който бяхте поели?

Отговор: Не, никой.

Въпрос: Какви бяха отношенията между майка ви и съпруга ви?

Отговор: Като между тъща и зет, предполагам. Франсоа я понасяше, без да се дразни, и й даваше пари…

Въпрос: Без никакви разговори?

Отговор: Без много разговори…

Въпрос: Ако вие разполагахте с парите, повече ли щяхте да давате на майка си?

Отговор: Може би…

Въпрос: Значи признавате, че от омраза сте посегнали върху живота на съпруга си, но не сте в състояние да изтъкнете причините за тази омраза?

Отговор: Много се измъчвах…

Въпрос: Американските съдилища признават като повод за развод един мотив, който нашите закони не уважават и който там се нарича „морална жестокост“. В такава морална жестокост ли обвинявате съпруга си?

Отговор: …

Въпрос: През този неделен ден, двадесети август, вие хладнокръвно сте подготвили смъртта му… Слезли сте от стаята си с хартийката, в която е бил арсеникът… Знаехте ли точно какво въздействие има тази отрова върху човека?

Отговор: Знаех, че от нея се умира…

Въпрос: И не сте се замислили какви последствия може да има тази постъпка за вас самата?

Отговор: Не! Трябваше да се сложи край…

Въпрос: На какво?

Отговор: Не знам… Много дълго би било да ви обясня…

Въпрос: Опитайте все пак.

Отговор: Няма да разберете…

Въпрос: Държахте ли праха в ръката си, когато слагахте захар в кафето?

Отговор: Държах го, когато излязох на терасата. Бях го пъхнала в носната си кърпичка…

Въпрос: Не се ли поколебахте, нямахте ли никакви задръжки?

Отговор: Не.

Въпрос: Кога взехте окончателното решение?

Отговор: Сутринта, като се събудих. Мъжът ми подравняваше тенискорта. Беше по пижама и пантофи…

Въпрос: И тази гледка беше достатъчна, за да решите да го убиете?

Отговор: Да.

Въпрос: Нямахте ли угризения на съвестта, като го гледахте как пие кафето с отровата?

Отговор: Не. Питах се дали ще забележи…

Въпрос: Той обаче нищо не усети, така ли?

Отговор: Мисля, че вкусът му се стори неприятен. Но Франсоа не му обърна особено внимание…

Адвокатът вдигна глава. Учуди се, че събеседникът му се размърда. Причината беше в това неочаквано „Франсоа“…

— Продължавайте — рече Донж, чиито нерви бяха изопнати.

— Забелязвате ли колко майсторски е воден разпитът? Това не е първият протокол, който минава през ръцете ми, но ви уверявам… Така… Докъде бяхме стигнали?…

— … особено внимание…

Въпрос: И от този момент нататък зачакахте да видите резултата от действията си?

Отговор: Да.

Въпрос: За какво си мислехте?

Отговор: За нищо. Казвах си, че най-сетне всичко свърши…

Въпрос: С други думи, усещахте облекчение?

Отговор: Да…

Въпрос: От какво се чувствахте облекчена?

Отговор: Не знам…

Въпрос: Чувствахте се освободена от едно опекунство, което ви пречеше, нали? Най-после щяхте да си живеете живота така, както ви се иска!

Отговор: Съвсем не е така!

Въпрос: А когато той стана, обзет от първите спазми, и се отправи със залитане към банята?

Отговор: Искаше ми се по-бързо да свърши…

Въпрос: Не се ли бояхте, че престъплението ви ще бъде разкрито?

Отговор: За това не съм мислила…

Въпрос: Ако беше умрял, какво щяхте да правите?

Отговор: Нищо. Щях да продължа да живея със сина си.

Въпрос: В „Шатеньоре“?

Отговор: Не… Не мисля… Не знам… Не съм предвиждала такива подробности… Трябваше или той, или аз… Повече не издържах…

Господин Бонифас бе крайно учуден, когато вдигна очи от досието, което току-що бе затворил, и видя победоносния поглед на Франсоа. А Франсоа от своя страна се почувства като облян със студен душ под суровия поглед, който му отправи адвокатът.

— Ето на! — възкликна Донж. — Видяхте ли!

— Какво да видя?

— Ами… Струва ми се…

— На мен ми се струва, господине, че налице е един цинизъм, какъвто не съм срещал през дългата си кариера. По едно време се надявах, че ще мога да се захвана за нещо като невменяемост. За съжаление тримата специалисти, които бяха натоварени да я прегледат и чието мнение аз уважавам, са категорични. Съпругата ви е напълно в състояние да отговаря за действията си. Най-много бихме могли да пледираме някаква възбуда, породена от самотата, в която е живяла през последните години… Поне да беше избрала пистолет…

— Но не разбирате ли, че именно защото…

Идеше му да ревне от яд, че е възможно до такава степен човек нищо да не разбира. Той не се намираше в кабинета на господин Бонифас, а в безкраен коридор, където напразно се луташе, блъскаше се в голи стени, в хлъзгави повърхности, за които не можеше да се залови.

Нима всички тези хора — съдията с шестте или седемте деца, господин Бонифас, главният прокурор и бог знае кой още, — нима всички те не бяха почувствали от тъй ясните, искрени и недвусмислени отговори на Беба…

А той го почувства! Ала — уви! — не беше в състояние да го изкаже… Това неуловимо нещо, което трептеше… Пулсът, който туптеше, туптеше… Животът, който се стремеше с всички сили… И който срещаше около себе си само студената бездна на синкаво-зеленикавата вода, в която щеше да пропадне.

Съзнанието, че единственото същество, човекът, който… Години наред е можел… Години наред стотици, хиляди пъти е имал възможността да проумее… Трябвало е да направи един-единствен жест…

Тя го е знаела… Дебнела е постъпките му… Той е пристигал, изпълнен с живот… Сменял си е костюма… Изтягал се е… Дали този път, най-сетне…

Ала не! Доволен от няколкочасовата почивка, той е отивал да подравни корта, по пижама, обут в пантофи, с разрошена коса… Поправял е чешмата в кухнята… Тичал е до града за гъби… Тънел е в личните си удоволствия, без да благоволи…

А когато най-сетне й попада едно листенце, за което да се залови… Това бе Мими Ламбер, внесла в къщата илюзията за някакъв личен живот… Той я бе изгонил!… Защо?… Сам не знаеше… Защото си беше у дома!… Защото той бе господарят!… Защото бе мъжът!…

Само той, дори когато го нямаше.

„Аха, искаше да се омъжиш, нали?… Толкоз по-зле за теб, момичето ми… Знай само, че си се омъжила за един Донж, а Донжови…“

Жана се бе измъкнала, защото не обичаше толкова. Женски комитети, благотворителни дружества, където изразходваше жизнените си сили, и това й стигаше, за да възстанови душевното си равновесие…

Цялото нещастие идваше от това, че Беба го бе обичала, обичала до пълно, безвъзвратно отчаяние! А той нищо не бе забелязал!

— Искам само да ви кажа, господин Донж, тъй като сте простили и желаете съпругата ви да бъде оправдана, че аз, в качеството си на адвокат…

Защото в качеството си на човек той ги осъждаше — и него, и нея — по-строго от кой да е съдебен заседател. И пак си изплеска носа с тютюн.

— Трудно ми е да ви съобщя отсега какво точно ще пледирам, защото това ще зависи както от състава на съдебните заседатели, така и от самото обвинение… Но нека ви призная съвсем искрено, че съм изправен пред изключително трудна задача и че…

Франсоа така и не разбра как се измъкна от този капан. Сигурно господин Бонифас му бе отворил вратата. Щом зърна слънчевата светлина и задиша друг въздух, той се впусна стремглаво напред. Дали бе изломотил задължителните любезности?

На улицата имаше слънце, прах играеше в слънчевите лъчи, а някакъв продавач на зеленчуци теглеше каручката си, за която бе завързал куче.

„В Америка…“ — бе казал съдия-следователят, който съвсем не беше глупав.

Какви думи бе използвал? „Морална жестокост…“

Натисна три-четири пъти съединителя, ала забрави да запали преди това колата.

Беба бе заявила: „Трябваше или той, или аз… Помислих си, че детето има по-голяма нужда от майка, отколкото от баща…“

Беше забравил, че е пазарен ден. Дълго чака на ъгъла на една задръстена улица.

— Не виждате ли, че е забранено? — извика му една лелка и посочи табелката, която в такива дни забиваха между паветата.

Наложи се да направи цяла серия маневри на заден ход.