Жорж Сименон
Истината за Беба Донж (5)

V

Почти беше завързал вратовръзката си — без огледало (изглежда, за да не плашат болните, не слагат огледала в болничните стаи); прозорецът бе широко разтворен, сянката под яворите бе прохладна и въпреки присъствието на облечените в сини пижами старци, насядали по пейките, въпреки бързото пренасяне на някоя носилка малко тъжно бе да се обърнеш пак към стаята и да си кажеш, че вече не си част от нея. До такава степен, че тази сутрин бяха махнали дори и чаршафите!

Феликс, който случайно бе облякъл светъл костюм, излезе от администрацията, прибирайки портфейла в джоба си, прекоси коридора и се приближи с радостна стъпка.

— Готов ли си?

— Да… Всичко ли е уредено?… Да не си забравил сестрите?

Самият Франсоа не забравяше нищо при каквито и да е обстоятелства. И за да докаже това, той отбеляза, смръщил вежди, с несесера в ръка:

— Трябваше да те предупредя да не даваш нищо на онази, тъмнокосата, дето е малко кривогледа… Една вечер направо ме заряза, защото й било свършило работното време.

Те прекосиха коридора, покрит с жълти плочки.

— Е, сестра Адони?… Този път ви напускам!… Всъщност има да уредим едно нещо… Спомняте ли си какво ви казах да вземете от портфейла ми? Защо не го сторихте?

— Не посмях…

— Колко старци имате в отделението?

— Двайсетина…

— Значи така… По десет франка на неделя… Феликс, дай, ако обичаш, хиляда франка на сестра Адони и ще й изпращаш по толкова всеки месец… При условие, сестро, че си затваряте очите, когато намерите тютюн в джобовете им, нали?

Колата на Феликс. Атмосферата на улицата, която той беше забравил.

— Виж ти, оправил си калника…

— Впрочем…

Феликс караше и говореше, като подбираше внимателно думите си и от време на време хвърляше погледи на брат си в огледалото.

— Вчера Жана отиде да я види…

— Какво е казала?

— Питала как е Жак. Когато разбрала, че Жана помага на Март да се грижи за него, не останала особено доволна. „Оставих на Март подробни инструкции — казала. — Впрочем бих искала тя да дойде да ме види…“ Изглеждала съвсем спокойна, същата както винаги. „Мама при госпожа Бертола ли е?“ — попитала.

— Внимавай! — рече Франсоа и изправи волана, защото Феликс, погълнат от разговора, за малко щеше да попадне в една дупка.

— Когато си тръгвала, Жана й рекла: „Слушай, Беба… На мен можеш да се довериш…“ А жена ти й отговорила: „На теб най-малко, мила Жана… Не си ли забелязала, че ние двете нямаме нищо общо… Кажи на Март да дойде… Не се занимавай с Жак…“

Беше десет часът сутринта. Задминаваха огромни товарни камиони. В дъното на улицата се показа пазарният площад.

— Това ли е всичко?

— Да… В „Шатеньоре“ всичко е наред… Жана е малко раздразнена естествено… Най-вече заради Жак… Все едно да я обвинят, че не умее да гледа деца… Знам, разбира се, че… Досаждам ли ти?

— Не…

Ето го и Кея на кожарите, бялата къща и неравната настилка в дъното, където Франсоа някога бе играл на топчета. Слезе сам от колата и влезе не през главния вход, а през вратата на кабинета.

— Добър ден, господин Франсоа…

— Добър ден, госпожо Фламан…

Съвсем я беше забравил тази! Поруменяла, развълнувана, с ръка върху гърдите си, гледаше го с широко разтворени влажни очи. Несъмнено тя бе сложила розите върху бюрото му.

— Да знаете как се разтревожихме, когато стана нещастието! Не се ли чувствате все още слаб?

Той й обърна гръб и сви рамене. Посрещна го познатата, малко сладникава миризма на къщата, по-скоро на канцеларията, миризма, равна на която нямаше никъде. Слънцето по особен начин се провираше между напречните пръчки на ниските прозорци и се отразяваше върху политурата на мебелите. На стената, точно над часовника в стил „Луи-Филип“ с черно-златна рамка, имаше и едно малко кръгло потрепващо слънчево зайче, което го озадачаваше, когато бе малък. Следобед то се изместваше върху другата стена и се разхождаше по снимката от конгреса на майсторите кожари в Париж. На нея баща му беше със скръстени ръце.

— Платиха ли големите магазини в Нанси, Феликс?

— Не беше лесно, но платиха…

Това бе единствената стая в къщата, останала непроменена. Двамата братя Донж имаха модерни кабинети на други места, но тук, от бащината къща, започваха всички техни сделки. Раираните тапети по стените вече бяха пожълтели. Франсоа използваше писалището на баща си, облицовано с тъмна кожа, с петна от лилаво мастило, с малка етажерка над него. Върху отсрещната стена беше закачил портрета на баща си — с дълги мустаци и гъста коса, с твърда яка и черна вратовръзка, като занаятчия в неделен ден. По-рано снимката висеше в спалнята, до тази на майка му. Когато Беба влезе в къщата и заговори за обновяване…

Сега и майка му висеше в кабинета, на другата стена, срещу Феликс. Тук бяха и столовете с плетени седалки, които Франсоа помнеше, откакто помнеше и себе си.

Миризмата… Той стоеше малко разсеян, възприемаше бавно своя дом, своето място, оставяше атмосферата да проникне в него, ала изведнъж тази миризма го изненада…

— В този край на бюрото сложих едно лично писмо…

Госпожа Фламан, разбира се! Бе забравил миризмата на секретарката си, госпожа Фламан, доста налята червенокоса жена, с жив поглед, влажни устни, с едър бюст и гъвкава талия, която обаче обилно се потеше.

Май че заради нея от самото начало…

Писмото с клеймо от Довил бе с почерка на Олга Жалибер и той съвсем не бързаше да го прочете. Феликс седеше зад бюрото си и сортираше сутрешната поща.

Една заран, може би два месеца след женитбата, Беба, в лека копринена рокля, бе слязла долу.

— Може ли?

Феликс беше излязъл. Госпожа Фламан седеше на мястото си. Тя стана много бързо, може би прекалено бързо, за да поздрави, и направи няколко крачки към вратата.

— Къде отивате? — попита Франсоа.

— Мислех…

— Останете… Какво има, мила?

Беба почти не бе влизала в кабинета и сега го разглеждаше подробно.

— Мислех само да ти пожелая добро утро… А, тук ли си закачил портретите?…

Той забеляза как тя се намръщи, като мина покрай секретарката: миризмата естествено.

На обед, когато двамата се хранеха около кръглата маса в трапезарията, тя попита:

— Необходимо ли е това младо момиче да стои в кабинета ти?

— Тя е омъжена жена, госпожа Фламан… От шест години ми е секретарка… В течение е на всичките ни работи…

— Питам се как понасяш миризмата й…

Вероятно голяма част от злото идваше от загнездената в него мисъл: жена му не бе способна да каже или да направи нещо без умисъл. Говореше прекалено спокойно и го гледаше право в очите, като в Роаян. Заключението й го ядоса:

— Впрочем ти по-добре от мен знаеш какво да правиш…

— Точно така!

Доказателството, че е имала задна мисъл… Ето го! Сега, след толкова години, той се съмняваше, че това наистина е доказателство… На два-три пъти бе помолила Феликс да я разведе по всички места… Една неделна утрин, няколко дни след разговора, той бе сам в кабинета, за да довърши някаква спешна работа, когато тя влезе, облечена в муселинова рокля.

— Зает ли си?

И започна да се разхожда напред-назад. От време на време проблясваха лакираните й нокти, за които всяка сутрин отделяше повече от половин час.

— Кажи ми, Франсоа…

— Слушам те…

— Не мислиш ли, че и аз бих могла да помагам…

Той я бе погледнал със смръщени вежди.

— Какво би желала да правиш?

— Да работя тук с теб в този кабинет…

— На мястото на госпожа Фламан?

— Защо не? Ако се плашиш, че няма да се справя с машинописа, аз бързо ще го усвоя… В Истанбул си имах портативна машина… Обичах да пиша на нея писмата си и…

С лакираните си нокти, разбира се, с фееричните си рокли, крехки като крилца на пеперуда! Ще слиза в десет-единадесет часа, ухаеща на току-що взета вана с ароматични соли и козметични кремове…

Значи го ревнуваше от госпожа Фламан!

— Невъзможно, мила. Ще минат години, докато навлезеш. Пък и не ти е тук мястото…

— Прощавай, повече няма да говоря за това.

Би могъл да добави няколко мили думи, но не го направи. За малко да стане, когато тя излизаше малка скована, малко напрегната, и да я повика да се върне…

Не, не трябваше да я свиква на такива детинщини, иначе животът щеше да стане непоносим.

След четвърт час я чу да крачи из тяхната спалня. Какво ли правеше? Без съмнение вземаше мерки, избираше платове. Точно тогава тя се зае да обнови част от къщата. Ето, двете снимки на баща му и на майка му бяха вече свалени долу. Вчера тя разтваряше каталози, разглеждаше мостри.

— Какво мислиш за това, Франсоа? Тази коприна е много скъпа, но няма друга в този зелен цвят…

Нежно, бадемово зелено, любимият й цвят.

— Щом искаш… Знаеш, че ми е все едно…

— Бих искала да знам мнението ти…

Мнението му! Добре! Неговото мнение беше, че трябва да оставят къщата такава, каквато е. Дали не сгреши, че не й го каза направо? Може би, в края на краищата… Той я бе оставил да се забавлява като дете и през това време бе спокоен.

Не обичаше да я вижда замислена, защото тогава тя му убягваше. Освен това изпитваше ужас от усложнения, а тя усложняваше всичко без всякакъв повод. Ето, например две или три седмици след като се прибраха в къщата от Кан. Още нищо не бе сменено от старата мебелировка. Спяха в голямото орехово легло на родителите му, тапети на цветя украсяваха стаята.

Една сутрин много рано в съседния двор пропя петел и Франсоа се събуди с усещането, че нещо не е наред. Дълго време лежа неподвижен, неспокоен, после отвори очи и видя до себе си Беба, която седеше на леглото и внимателно го разглеждаше.

— Какво правиш?

— Нищо… Слушах дишането ти… То е по-силно, когато лежиш на лявата си страна…

Това съвсем не му подобри настроението.

— На лявата страна винаги спя по-зле…

— Знаеш ли какво си мислех, Франсоа?… Че отсега нататък ще живеем все заедно, заедно ще остареем, ще умрем…

Тя беше много сериозна, тънка като струна в нощницата си, а на него му се спеше, защото бе едва пет часът сутринта.

— Мислех си също колко е жалко, че не познавам баща ти…

Не беше жалко, а цяло щастие, защото суровият татко Донж твърде зле би приел подобна снаха. Нима тя не си даваше сметка за това? Не беше ли видяла снимката на кожаря с големите мустаци, който на всички портрети бе скръстил свирепо ръце?

— Спиш ли?

— Не…

— Досаждам ли ти?

— Не…

— Искам да те помоля да ми обещаеш нещо. Но не ми обещавай, ако не си сигурен, че ще можеш да го изпълниш… Обещай ми, че каквото и да се случи, винаги ще си искрен с мен… Обещай ми, че винаги ще ми казваш истината, дори ако това ми причинява болка… Разбираш ли, Франсоа? Прекалено грозно ще е да живеем цял живот в лъжа… Ако си разочарован, трябва да ми го кажеш… Ако един ден спреш да ме обичаш, също трябва да ми го кажеш и всеки от нас ще поеме по своя път… Ако ми изневериш, няма да се сърдя, но държа да го зная… Обещаваш ли?

— Странни мисли ти минават през главата рано сутрин…

— Отдавна мисля за това… Откакто сме женени… Ще ми обещаеш ли?

— Добре, обещавам…

— Погледни ме в очите… Искам да съм сигурна, че това е истинско обещание, че мога да разчитам на теб…

— Обещавам… Спи сега…

Вероятно не бе заспала веднага, но в десет часа все още спеше, по-спокойна от всякога.

 

 

— Госпожо Фламан…

— Да, господине?…

— Повикайте домакина… Ще му кажете да премести бюрото ви оттатък…

— В килера?

— Ще трябва само да премести кофите и метлите си другаде… Има място под навеса, в дъното на двора…

Долната устна на секретарката му трепна. Той погледна цветята върху бюрото си и когато вдигна очи, те бяха още по-студени.

— Веднага ли?

— Да, веднага.

— Нещо лошо ли съм сторила?

В такива моменти, когато не повишаваше глас, а лицето му беше почти безизразно, с прозрачни зеници, той бе най-страшен.

— Не съм казал, че сте сторили нещо лошо. Повикайте домакина и нека побърза…

Той стана и допря чело о прозореца, откъдето се виждаше познатият от детството му кей.

Невъзможно му беше след толкова време да твърди точно в какъв ред бе протекло всичко: първо сцената в леглото с прословутото обещание, а след това госпожа Фламан и миризмата й… После това нелепо хрумване да работи като секретарка на мъжа си…

Тя го ревнуваше не само от жените, но и от работата му, от всичко у него, което не беше тя. Ето как я бе разбрал тогава.

Пък и това съжаление, че не познавала стария Донж! И за какво, господи? За да изучи по-добре родословието му?

Какво още му бе казала след няколко седмици? Не! Беше два, дори три месеца по-късно, защото Жана току-що бе обявила с шумна непринуденост, че очаква дете.

— Аз, която разчитах на женитбата, за да отслабна! — шегуваше се Жана в добро настроение. — На всичко отгоре и мама се сърди…

Феликс беше доволен. Нищо не бе в състояние да усложни живота му. Тъща му имаше слабост към него, докато на Франсоа гледаше с известно недоверие.

Една есенна вечер Франсоа и Беба се разхождаха по кея пред къщата. Същото правеха и съседите — едни на двойки, други на групички. Слънцето бе залязло. Открай време, доколкото си спомняше Франсоа, живеещите край нея излизаха да се разхладят покрай водата, преди да си легнат.

След продължително мълчание, хванала мъжа си под ръка, Беба бе въздъхнала:

— Не ми ли се сърдиш?

— За какво?

— За това, което те помолих…

— Какво ме помоли?

Странно нещо — той помисли, че става дума за госпожа Фламан, и това отново му развали настроението.

— Не си ли спомняш?… Да изчакаме две или три години преди…

И тя, винаги така пряма, така хладнокръвна, се смути.

В такива моменти се превръщаше в малко момиченце.

— Преди да имаме дете?… Това ли е?…

Това ли бе всичко?

— Не, мила…

— Трябва да ти кажа… Не че съм егоистка или че искам да си поживея, докато съм млада… Страх ме е, Франсоа…

— От какво те е страх?

— Струва ми се, че после никога няма да съм същата… Но ако това не ти харесва и искаш да си имаме дете по-рано…

Той бе стиснал пръстите й с искрена нежност.

— Бедничката ми…

Какво ли не й хрумваше. Още повече, че макар и да искаше деца, той не бързаше особено.

— Значи ми даваш още две години?

Даваш! Да не би да е господ-бог! В края на краищата…

— Разбира се — две години, ако искаш четири… Както пожелаеш… Какво ти е?

— Струва ми се, че стана хладно…

— Като ходиш гола…

— Прощавай…

И това беше вярно! Тя много добре знаеше, че вечер край водата става хладно. Знаеше, че той обича тези часове, когато можеше да се отпусне и да се поразходи. Защо тогава се обличаше така нелепо — с рокля като паяжина и парче коприна върху раменете, което не можеше да я стопли?

Беше придобила още един странен навик: оттогава, когато й се налагаше да дойде за нещо в кабинета, било за пари или за нещо друго, винаги чукаше на вратата. Госпожа Фламан също бе забелязала това и не пропускаше да изгледа заговорнически Франсоа. Това бе нелепо, още повече, че…

И останалото дойде съвсем глупаво. Беше една зимна вечер. Бяха ходили на театър да гледат някаква гастролираща трупа. Госпожа Д’Онвил, Феликс и Жана също бяха там. После ходиха до кафенето в центъра. Франсоа и Беба се прибраха пеш, а стъпките им кънтяха по плочите на тротоара. На един ъгъл близо до моста минаха покрай някаква двойка, сгушена до стената. Двамата така плътно се бяха притиснали един о друг, че телата им се бяха слели…

Беба се облегна още повече върху ръката на мъжа си. Малко по-нататък, при кея, на стотина метра от тях, тя така силно се притисна към него, че Франсоа я прегърна и нежно я целуна.

И внезапно, когато той най-малко очакваше, тя се отскубна — хладна, безразлична.

— Какво ти става?

— Нищо…

— Но, мила… Преди малко…

Тя ускори крачка. На прага го изчака да отключи вратата. После се втурна към спалнята.

— Няма ли да ми кажеш какво ти става?

Последва пронизващ, остър поглед.

— Отказваш ли?

Той си бе свалил сакото, за да се чувства по-удобно.

— Слушай, Франсоа… Спомняш ли си обещанието, което ми даде онази сутрин? Всичко да ми казваш, каквото и да се случи! Готов ли си да го изпълниш?

Обзе го тревога.

— Не разбирам…

— Защо лъжеш?… Нали се споразумяхме помежду ни да няма лъжи?…

Тя изглеждаше съвсем спокойна, хладнокръвна.

— Наистина ли не знаеш защо те отблъснах преди малко, когато ме целуна?… Вземи си сакото… Не успя да го смениш, преди да отидем на театър…

Тогава той и не подозираше, че в този момент бе заложен целият им живот на карта. Седеше на ръба на леглото и размишляваше, претегляше кое е „за“ и кое „против“, наблюдаваше Беба и се възхищаваше на хладнокръвието й.

— Вече ти казах, че не съм ревнива… Не искам и… Разбираш ли?… Ще си остана твоя жена, както и преди, защото съм твоя съпруга… Освен това ще можеш да споделяш с мен всичко като с другар, като с Феликс например…

Беше се загледал в сребристия радиатор, инсталиран съвсем наскоро. Имаше на разположение само няколко секунди, за да вземе такова важно решение.

— Отдавна ли е твоя любовница госпожа Фламан?

Той прекара ръка по челото си, после през косите си, изправи се и застана неподвижен насред стаята.

— Отговори ми…

— От години спя с нея, но тя не е това, което наричат „любовница“…

Мълчание. Той се обърна към нея, тъй като не я виждаше. Не бе помръднала. На погледа му отговори с лека усмивка.

— Видя ли?

— Какво да видя?

— Нищо… Винаги съм мислила, че тя е от твоя тип жени…

— Зависи — рязко отвърна той.

— Именно… Правилно съм усетила още от първия ден, че трябва да чукам, преди да вляза в кабинета…

— Ако желаеш, ще я отпратя…

— Защо? Първо, тя не е виновна… После, ще имаш нужда от друга…

Странно усещане. Франсоа се чувстваше като освободен и същевременно в атмосферата имаше нещо особено, което го безпокоеше, сякаш почвата под краката му не бе сигурна.

Беба беше тъй спокойна! Нали тя бе поискала да се омъжи за него? Не знаеше ли, че…

— Феликс знае ли? — попита тя и се зае с вечерния си тоалет.

— Сигурно се досеща. Никога не разговаряме на тази тема…

— Аха!

Защо беше това „аха“?

— Мъжът й нищо ли не знае?

Тогава Франсоа се смути. Мъжът й беше телефонен техник. Свестен човек, с мустаци като на татко Донж. Два-три пъти беше оправял телефона в къщата и бе работил в кабинета, когато Франсоа и жена му бяха вътре.

— Ето, господин Донж, надявам се, че вече няма да се поврежда…

Подаваше му широка десница, от смущение избягваше да се сбогува с жена си, към която хвърляше бегъл поглед.

— Не, нищо не знае.

— А ти не мислиш ли, че вечер… в леглото на този мъж…

— Всичко е много по-маловажно, отколкото си го представяш!… Ако ти кажа, че…

— Какво?

— Нищо, твърде смешно е…

— Можеш да ми го кажеш, защото отсега нататък сме приятели…

— Никога не съм се обръщал към нея на малко име… Дори не го знам… Веднага след това, без да й дам да си отдъхне, започвам да й диктувам: „В отговор на вашето запитване от…“ Успявате ли, госпожа Фламан?… Датата ще видите върху писмото… „Имам честта да ви съобщя, че не ни е възможно при настоящите условия да направим отстъпките, които…“

Тя се смееше. Той не виждаше лицето й, наведена над тоалетката, но я чуваше как се смее и се усмихна, доволен, докато събуваше обувките си.

— Виждаш ли, скъпи, това няма никакво, ама никакво значение!… Още повече, че не съм твоят тип жена… Признай си го…

— Зависи… Няма съмнение, че никога не си умеела и едва ли ще се научиш да се любиш… Впрочем това не е най-важното в живота… Сърдиш ли ми се?

— Защо да ти се сърдя? Ти беше искрен…

— Нали държеше на това?

— Да…

Сега се питаше дали не бе сгрешил. А тогава? Толкова по-зле за нея, нали го бе поискала?

— За какво мислиш? — попита той, като си лягаше.

Вече имаха нови легла, единични, еднакви, модерни — Беба ги беше изписала. Стаята бе светла. От старата къща нямаше и помен.

— За нищо… За това, което току-що ми каза…

— Мъчно ли ти е?

— Няма за какво да ми е мъчно…

— Ако държиш, повече няма да се случи… Понякога минават дни, седмици, без да я докосна. После някоя сутрин без причина…

— Разбирам…

— Не можеш да ме разбереш, защото не си мъж…

Тя влезе в банята, която бе изцяло подновена. Трябваше да слезе едно стъпало. Навсякъде в къщата трябваше да се слиза по стъпала и да се минава по преплетени коридори.

Дълго време не излезе оттам. Той се разтревожи. Помисли си, че може би плаче. Понечи да отиде да види, но се подвоуми — сцената, която си представи, го разколеба.

И добре направи, защото тя се върна със сухи очи и невъзмутимо лице.

— Лека нощ, Франсоа… Време е да спим…

Целуна го по челото, легна и изгаси лампата.

 

 

Когато се обърна, домакинът и госпожа Фламан изнасяха папките и пишещата машина. Той ги погледна, сякаш бяха неодушевени предмети, но не издържа така успешно на въпросителния поглед на Феликс.

— Какво стана с договора… — попита, за да прикрие смущението си.

— Подписах го миналата седмица… Наложи се да дам десет хиляди франка на управителя, който…

— Пет хиляди щяха да му стигнат — подхвърли Франсоа, защото изпитваше нужда да отмъсти някому, пък било то и на брат си.

И машинално отвори писмото на Олга Жалибер.

„Скъпи Франсоа,

Пиша ти от хотел «Роаял», стая 133. Това не ти ли напомня за нещо? Ако дъщеря ми Жаклин не бе с мен…“

Защото Олга Жалибер имаше тринадесетгодишна дъщеря, затворена и докачлива, която гледаше Франсоа с омраза, сякаш знаеше. Впрочем дали не бе подразбрала? Майка й почти не се криеше от нея.

„Когато научих за случилото се, веднага си помислих, че ще е най-добре да замина за известно време, и тъй като все още е сезонът на отпуските… Гастон бе на същото мнение… Разбира се, не сме разговаряли за нищо, но почувствах, че е неспокоен и че ще се опита да те види… Току-що получих от него писмо, в което ми пише, че се чувстваш добре, доколкото това е възможно, и че всичко се урежда…

Все още не мога да проумея постъпката на Беба… Спомни си обаче какво ти казах, когато ми призна, че тя знае всичко… Виждаш ли, Франсоа, ти не разбираш нищо от жени и най-вече от млади момичета, а тя си е останала, така да се каже, младо момиче.

Но станалото, станало… Много се изплаших за теб, пък и за всички останали… Човек не знае докъде може да стигне един скандал в малкия град.

Тъй като ще те изписват от болницата (съдейки по писмото на Гастон, ти ще си излязъл, когато получиш моето, затова го адресирам до вас), та тъй като ще те изписват, казвам, надявам се, че ще намериш начин да прескочиш дотук… Обади ми се предварително за часа на пристигането си, за да изпратя Жаклин на тенис или някъде другаде с приятелките й…

Имам много неща да ти казвам. Много ми липсваш. Най-добре ще е да се обаждаш в часовете за храна, без да си казваш името, за да не го обявяват в столовата.

Нямам търпение да ме стиснеш в прегръдките си. Обожавам те.

Твоя Олга“

— Феликс!

Феликс положително бе познал, макар и от разстояние, почерка на писмото, което Франсоа все още държеше в ръка.

— Следобед нали нямаш нужда от мен?

Той разбра, че Феликс се заблуждава. За пръв път може би почувства упрек в погледа на брат си.

Тогава му се усмихна успокояващо; рядко се усмихваше така — леко иронично, сякаш от приличие.

— Мисля, че ще спя в „Шатеньоре“… Все още имам нужда от почивка… Да предам ли нещо на жена ти?

— Нищо особено… Ще отида в събота и ще остана до понеделник сутринта. Чакай, мисля, че ми поръча безсолно масло.

— Аз ще й занеса…

Изведнъж закри очи с ръка.

— Какво ти е, Франсоа?

Той залитна, сякаш силите го бяха напуснали.

— Нищо… Остави…

Свали ръката си.

— Още си слаб…

— Да… малко…

Но Феликс бе забелязал тънка мокра следа върху бузата му.

— До утре…

— Няма ли първо да обядваш?

— Там все ще има нещо за хапване…

— Мислиш ли, че е благоразумно да шофираш?

— Хайде, няма страшно… Що се отнася до десетте хиляди Франка комисиона…

— Мислех, че така трябва…

— Именно… И аз го мисля… Правилно си постъпил.

Феликс не разбра. Самият Франсоа трудно би му обяснил.

И двамата едновременно наостриха уши. Доловиха някакъв необичаен шум, чийто произход трудно можеше да се определи. Накрая се обърнаха към вратата, която свързваше кабинета с килера.

Беше госпожа Фламан, която плачеше, съвсем сама, хлипаше тихо, обгърнала с ръце пишещата си машина, с лице в шепите.