Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Vérité sur Bébé Donge, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

VII

— Държиш ли наистина на това?… Не е чак толкова интересно, разбери! Просто са се опитали да бъдат щастливи — като вас, като нас… Направиха всичко възможно… Сега татко е мъртъв… А в този час…

Свежият дъх на нощта нахлуваше през отворения прозорец. Луната вече надничаше над плътната черна стена, образувана от дърветата. Децата си бяха легнали. В кухнята слугините доизмиваха съдовете.

От Жана се виждаше само светло петно, сгушено във фотьойла, и пламтящото връхче на цигарата, чиято миризма се сливаше с упойващия дъх на нощта.

— … А в този час мама, загърната в широкото си бяло манто, излиза от пансиона „Бертола“, минава по „Промнад дез-Англе“, където всички пейки са заети, и се насочва с достойнство към „Казино дьо ла Жьоте“… Ако ревматизмът я е стегнал отново, което неминуемо й се случва на юг, тя се движи с бастун, а това — не знам защо — й придава вид на аристократка в изгнание… Понякога, когато не играе на рулетка, мама много прилича на кралица…

Франсоа не помръдваше, не пушеше, не издаваше нито звук и тъй като беше облечен в черно, човек не би го забелязал, ако не бе белезникавото петно на мястото на лицето му.

— По-добре да затворим прозореца… Още не си добре…

— Не ми е студено…

Впрочем той се беше увил в одеяло като истински болен. Малко преди това горе — докато Жана още беше с него — той получи припадък. Много краткотраен наистина. Жана тъкмо грабна телефона, за да повика доктор Пино, и той вече се съвзе…

— Няма нужда…

Льовер беше предвидил още в болницата тези леки припадъци и му бе предписал хапчета, така че беше достатъчно да вземе едно от тях. Грижеха се за него като за оздравяващ. Той бе мечтал за тази тъмна стая, за големия отворен към нощта прозорец, досами дърветата, за миризмата на свежа пръст и настойчивата песен на полските щурци.

— Ако познаваше Истанбул, по-лесно щеше да разбереш… Цялата чужда колония живее на хълма, на Пера, където израсна един модерен град. Живеехме в голям апартамент, в седеметажен блок, чисто нов, целият бял, а прозорците ни гледаха към покривите на града и към Златния рог… Беба не ти ли е показвала снимки?

Може и да е показвала някога, но той не бе обърнал внимание. Първите думи на Жана го накараха да се замисли. Та нали още в самото начало на женитбата им Беба беше казала:

— Бих искала да познавам баща ти…

А ето че десет години по-късно у него се бе зародило същото желание!

— Доколкото знам, животът в Турция сега е съвсем различен. По наше време беше направо великолепен. Мама беше красавица. Минаваше за една от най-хубавите жени на Пера. Татко беше висок, слаб, с аристократична походка, или поне винаги така казваха…

— Как е започнал кариерата си?

— Пристигнал в Турция като инженер… Горката ми майка, ако разбере, че ти разказвам всичко това… Но както и да е. Сигурен ли си, че няма нужда да затварям прозореца?… Искаш ли да поръчам на Кло да ти донесе нещо топло за пиене?… Татко направи бърза кариера в Истанбул. Хората говореха и аз съм склонна да вярвам, че всъщност мама я е направила… По онова време посланикът на Франция беше ерген… Често ходехме в посолството, където постоянно даваха обеди и вечери… Посланикът все търсеше маминия съвет — за туй, за онуй… Накрая тя стана същинската господарка в къщата… Нали разбираш?

— А баща ти?

— Спомням си една смешна дреболия… Щом го назначиха за директор на пристанището, и мама го накара да носи монокъл, от което баща ми получи нервен тик… Питаш дали е подозирал истината?… Не знам… Бях твърде млада… Живеех предимно сред прислугата… Имахме трима или четирима… В къщата ни цареше пълен хаос… Мама се обличаше, крещеше на всички, тичаше от стая в стая, телефонът звънеше, постоянно имахме някакви гости, ту не можеше да си намери пръстена, ту роклята й не бе доставена навреме… „В колко часа излезе господинът?… Свържете ме с кабинета му… Ало! Ало!… Там ли е господин Д’Онвил? На телефона госпожа Д’Онвил… Не се ли е върнал? Благодаря.“ Защото мама го ревнуваше, ревнуваше го до полуда. Благодарение на телефона тя го следеше стъпка по стъпка из целия град. „Ало! Още ли не се е върнал господин Д’Онвил?… Излезе от вас?… Не, нищо, благодаря…“ А горкият татко никога не повишаваше глас… Приличаше на голяма хрътка, елегантен и кротък, а ако изпаднеше в голямо затруднение, започваше да бърше продължително монокъла си, докато клепачът му потръпваше от нервния тик. „Ако излизаш, вземи поне едно от момичетата…“ Отначало започна с мен, а когато постъпих в пансиона, Беба ме замести в ролята на пазач…

— Дай ми, моля те, една цигара.

— Да не ти навреди?

— Не, разбира се…

Беше се отпуснал. Дори слабостта му доставяше някакво успокоение и той вдишваше нощта с пълни гърди, без да е много сигурен дали това бе нощта в „Шатеньоре“, на Бе дез-Анж или на Босфора.

— Продължавай…

— Какво друго да ти кажа?… Татко ни мъкнеше със себе си, ту едната, ту другата, понякога и двете, защото нямаше друг избор… Скоро започна силно да се притеснява… „Имам малко работа, деца… Ще ви оставя съвсем за кратко в една сладкарница… Само моля ви, не казвайте на мама…“ Понякога биваше трудно, защото, като се върнехме у дома, мама ни разпитваше. Трябваше да й разказваме всичко с най-малките подробности — по кой път сме минали, кого сме срещнали… „Как така си изхарчил отново триста франка само за два дни?“ — „Уверявам те…“ Това ставаше, докато се обличаха, за да отидат някъде на вечеря. Почти всеки ден излизаха, в посолство или легация, при някой банкер или богат израилтянин… А ние оставахме със слугините… Накрая мама стана съвсем нетърпима, но аз вече не бях там… Бях в пансиона на урсулинките в Терапия… А Беба… Доволен ли си сега? Татко цял живот е хитрувал, от сутрин до вечер се е крил, пресмятал, кроил е малки или големи лъжи, печелил е съучастници, включително и сред прислугата… „Нали няма да кажете на госпожата, че…“ А после почина… Всички мислеха, че мама ще стане госпожа посланичката, но нищо не се получи и ние се върнахме във Франция… Разбираш ли сега, че горката ми майка се чувства тук като затворена в клетка? Тя бе красивата госпожа Д’Онвил… Царуваше… Заповядваше… А ето че изведнъж е просто дебела застаряваща жена в провинциален градец… Предложих да й купя куче, да й прави компания… Знаеш ли какво ми отговори? „Така значи! И ти! За да заприличам съвсем на стара баба… Благодаря, дъще… Като стигна дотам, ще предпочета да умра…“

Над главите им се чуваше как Жак се върти в леглото си, защото той рядко спеше спокойно.

— Всеки се ражда в някакво семейство, нали? — заключи Жана с престорено безразличие. — И всяко семейство си има свой начин на живот… В нашето всеки си живееше по своему… Срещахме се едва ли неслучайно… Сблъсквахме се като билярдни топки, после всяка поемаше в обратна посока… Когато безпорядъкът е ежедневие, хората не го забелязват и не страдат от това…

Франсоа се беше обърнал към нея. Различаваше само белезникаво петно — роклята й. Въпреки това имаше чувството, че изведнъж бе открил снаха си. Тя никога не го беше интересувала. Дали изобщо бе обръщал внимание на някой извън себе си, на нещо, което не го засягаше пряко? За него тя си беше добро, шумно момиче, което пушеше и говореше с кресливия си глас каквото му падне.

— Беба беше ли вече затворена в себе си? — попита той след моментно колебание.

— Винаги си е била такава… Но всъщност аз почти не я познавах… Имах я за много малка… Крадеше ми пудриерите, парфюмите, кремовете… Съвсем от малка си беше пристрастена към тоалетите. Ако не я чувахме, значи се бе затворила в стаята си и пробваше пред огледалото рокли и шапки, взети от мама или от мен, които гласеше по свой начин… Като изключим това, не си я спомням да си е играла… Нямаше кукли… нито пък приятелки като мен… Вярно, че тя закачи само най-лошия период, когато скандалите между мама и татко избухваха толкова често, че се превърнаха в истинска напаст… Така че я оставяха почти изцяло на прислугата…

— Какво има? — попита Франсоа. Беше доловил леко запъване, някакво колебание в гласа на снаха си.

— Сега вече няма значение, мога да ти го разкажа… Едно се питам — как е могла тъй дълго да го крие у себе си… Питам се дори дали… Представи си, един ден преди четири или пет години… Не повече… Жак беше проходил… Тя дойде у нас с него, а аз подреждах стари снимки… Естествено започнах да й ги показвам една по една… „Спомняш ли си Юнтел?… Мислех го за по-висок…“ После попаднах на една нейна снимка, сигурно е била тринадесетгодишна. На същата снимка се виждаше й една от слугините — гъркиня, чието име вече не си спомням… „Като те гледам каква си била, момичето ми“, подхвърлих аз на Беба. Тогава тя се изчерви. Грабна снимката и нервно я разкъса. „Какво ти става?“ — „Не искам да си спомням за това момиче…“„Не се ли държеше добре с теб?“ — „Само ако знаеш…“ И тя взе да ходи напред-назад, стиснала горчиво устни. „Чуй… сега вече мога да ти разкажа…“ Горката Беба! Цялата трепереше… Дай ми още една цигара… Наистина ли не искаш да затворя прозореца? Мъглата се вдига…

От мократа трева се издигаше пара, образуваше нежна пелена на по-малко от метър над земята, цялата разпокъсана, надробена.

— Не знам как бих постъпила на нейно място, но във всеки случай нямаше да си мълча… Вярно, че тогава е нямала и дванадесет години… Оставили я пак сама с една от слугините, въпросната гъркиня… Дали си е играела, или кой знае какво, но по едно време Беба се скрила в гладачната… Малко по-късно гъркинята влязла в стаята с любовника си, полицай, доколкото разбрах… Представи си какво въздействие е имало това върху детето… Не смеела да извика, нито да помръдне… По едно време мъжът се обадил: „Струва ми се, че има някой…“ А слугинята отвърнала: „Ако е малката, така й се пада. Вече достатъчно е видяла, за да взема да се притеснявам от нея…“ Няколко дни Беба била като болна. Въпреки това нищо не казала на мама, нито на някой друг…

Защо Франсоа си спомни сцената в Кан, когато отиде до прозореца и запали цигара?

— Друго какво да ти кажа… — въздъхна Жана. — Най-добре да си лягаме…

— Остани още малко, моля те.

Гласът му прозвуча приветливо. Никога преди не се бе чувствал толкова близък със снаха си. Струваше му се, че я открива, че отсега нататък в нейно лице ще има приятелка.

— Никога ли не ти е говорила за мен?

— В какъв смисъл?

— Не знам… Да се е оплаквала… да се е…

— Случвало ли се е да се скарате?

— Никога.

Сега беше ред на Жана да се замисли.

— Интересно, до каква степен двама братя могат да бъдат различни… Разбира се, същото може да се каже и за разликата между две сестри… Вие с Беба правите впечатление на щастлива двойка, която не си усложнява живота… И за какво?… А виж ни нас двамата с Феликс… Той е постоянно в движение… Аз също… Доволни сме, когато сме заедно… Когато замине, пак сме доволни… Какво ли щеше да стане, ако търсехме…

— Какво? — попита той тихо, когато тя не довърши изречението.

— Ами… Откъде да знам?

Жана стана. Тя сякаш се отърсваше, сякаш се избавяше от влагата на нощта, проникнала в тях като загадъчна тревога.

— Какъв смисъл има постоянно да си задаваме въпроси?… Правим каквото можем, както родителите ни преди нас и децата ни след нас… Хайде! Ставай… Най-добре да те сложа да си легнеш…

— Беба беше много нещастна… — прошепна Франсоа, без да помръдне.

— Толкоз по-зле за нея!… Всеки сам гради щастието или нещастието си…

— Или другите вършат това вместо него…

— Какво искаш да кажеш? Че ти си я направил нещастна? Олга ли имаш предвид? Смяташ, че Беба е разбрала какво става и затова е постъпила по този начин?

— Не…

— Тогава? Да не би да питам Феликс какво е правил, когато се прибира от командировка? Просто не желая да знам! Веднъж му го казах: „Стига нищо да не виждам, да не става под моя покрив и да не…“

— Лъжеш…

— Не, не лъжа!

Тя почти изкрещя последните думи и тупна с крак по пода.

— Много добре знаеш, че лъжеш…

— А после? Какъв е смисълът… Я ми кажи, Франсоа… Така ли си прекарвахте съвместния живот? С часове ли се разпитвахте взаимно кой какво е правил и дали… дали…

— Не, там е работата.

— Защо „там е работата“?

— Защото Беба винаги е живяла съвсем самичка…

— Че кой не живее съвсем сам? Хайде! Ела… Току-виж, пак си получил припадък…

И тя властно затвори прозореца, запали лампата. Обля ги ярка светлина и те започнаха да избягват да се гледат в очите.

— Не трябва ли да вземеш хапче преди лягане? Сигурен ли си, че чаша топъл чай няма да ти дойде добре? Както желаеш. Ето, и момичетата вече се качиха да си лягат…

Тя крачеше напред-назад и се мъчеше да възвърне добродушното си настроение.

— Ставай, Франсоа, че утре…

Какво утре?

Защо всъщност се беше наежил така, когато Беба прошепна почти смирено, във всеки случай срамежливо, още едва стъпила в дома на Кея на кожарите, загледана в портрета на татко Донж с големите мустаци: „Бих искала да познавам баща ти…“

Това не бяха случайни думи. Беба никога не говореше на вятъра като сестра си, която сякаш винаги се отърсваше от нещо. Не беше казано и само от учтивост.

Тя идваше със съзнанието, че пристига отдалеч, че носи със себе си и у себе си част от своя баща, просещ съучастие от дъщерите си, част от майка си, с нейното пищно безразсъдство, от Пера, разтърсван от празненства и отмала.

Цели осемнадесет години малкият й мозък бе работил съвсем самостоятелно и също тъй без никаква чужда помощ тя се бе опитвала да изтрие от съзнанието си спомена за гъркинята и полицая, прегръщащи се гнусно върху масата за гладене.

А после в Роаян го бе предразположила. Веднага бе проумяла ролята на малката танцьорка — Бети, или Дейзи… И му го каза…

Не, тя съвсем не търсеше женитбата, както той си беше въобразявал самонадеяно. Тя бе имала пред очите си пример за съпружески живот. Нито пък се домогваше до съвкуплението, споменът за което още я караше да пребледнява.

Тя бе влязла скована, смразена от страх, в къщата на Кея на кожарите. Бе влязла в нея с мъжа, който щеше завинаги да бъде неин спътник в живота. Бе огледала стените, вкусила гъстотата на въздуха, бе попила семейните миризми и — застанала пред портретите — бе промълвила: „Бих искала да познавам баща ги…“ Защото тогава може би щяха по-лесно да се разберат един друг.

Беше слязла в кабинета му и бе погалила с поглед мястото, където той сядаше всеки ден, късчето от кея, което бе постоянно пред очите му.

— Не искаш ли да?…

А той нищо не бе разбрал! Та нали мястото на жената е горе, в апартамента! Да си подрежда дома по свой вкус, да си изпълнява ролята на съпруга, да преговаря с доставчици, бояджии, архитекти и дърводелци, да дава наставления в кухнята и да си създава връзки в града.

И той точно така я бе посъветвал.

— Като завържеш няколко приятелства, а това скоро ще стане, няма вече да скучаеш…

Жана запали с майчинска загриженост нощната лампа, провери дали гарафата е пълна с вода и дали е оправено леглото.

— Обещаваш ли веднага да си легнеш? Нали може вече да те оставя?…

Прииска му се да я целуне по двете бузи. Цели десет години я беше имал за скучна дебеланка! Ето значи защо тя се занимаваше с толкова благотворителни дела и минаваше за пробивна.

— Хайде, не се замисляй много, така ще е по-добре!… Лека нощ, Франсоа…

Жана се отби в стаята на Жак, за да се увери, че е заспал и не се е отвил, сетне в спалнята на децата си, а накрая я чу да се съблича в своята стая, да се отпуска тежко върху леглото си, където — преди да се отдаде на съня — щеше да изпуши още една цигара.

Нима всичко започна с госпожа Фламан? При тази мисъл челото на Франсоа се покри с капчици пот. Стори му се невъзможно, чудовищно. Ако наистина е било така, значи цялата работа е безнадеждна. Като си помисли човек, че само защото в някакъв момент у него се заражда плътска необходимост, която ръководи действията му…

В Кан, когато гребеше непохватно, смутен от ироничните погледи на моряците от яхтите…

Та това бе тъй човешко! Умората от една нощ, прекарана във влака, след сватбената церемония и неизбежния банкет… Законното желание да притежава най-сетне жена си… Старият традиционен фон…

Беше ли уместно да се иска тази разходка с лодка? Пък и силуетът на Беба в онзи момент, малко излишно романтичен…

Но какво пък, щом това бе достатъчно…

Той не можеше да заспи. Въртеше се и се обръщаше в леглото, мислеше си, че Жана сигурно се ослушва за всеки шум от страх да не би да получи нов припадък. Ала що се отнасяше до следобедния му припадък, той бе предизвикан от ярост, защото…

Обаче сега не бе ядосан. Мъчеше се да проумее истината — сериозно, почти научно. Изпитваше ужас от всичко мъгляво, от половинчатите решения. Винаги бе минавал за решителен мъж.

Не за Беба мислеше сега. Проблемът не беше в нея. Проблемът беше той самият.

Защо, поради каква заблуда бе живял тъй дълго редом с нея, без да я разбере? Как можа до такава степен да се заблуди по отношение на нея, че едва ли не да я намрази?

„Бих искала да познавам баща ти…“

Нима това не означаваше, че тя от своя страна бе направила усилие? Сега той откриваше безброй доказателства, които тогава не бе проумял.

Когато например седеше до спящия Франсоа, със затруднено дишане…

Той беше мъжът. Той щеше да бъде занапред нейният спътник. Тя не знаеше за него нищо или почти нищо. А ето, той спеше, докосваше кожата й, тялото й. Той дишаше. Очите му бяха затворени и сигурно сънуваше, а тя нямаше представа за сънищата му. Но дори и когато очите му бяха отворени, нима можеше да проникне в мислите му?

— Мисля, че ще изживеем живота си заедно…

Беше видяла как две същества — баща й и майка й — живеят заедно. Бе им служила за свидетел, почти за съучастник.

— Обещай ми, че каквото и да се случи, винаги ще ми казваш истината…

Той отново взе да се мята във влажните чаршафи, обзет от нов пристъп на възмущение.

— Какъв смисъл има да се ровим в това? — философски въздишаше Жана в полумрака. — Всеки върши каквото е по силите му… Когато Феликс се връща от служебно пътуване…

Защо пък Жана да не бе права? Дали беше нещастна? А Феликс беше ли нещастен? Децата им не растяха ли безгрижни като цветя?

Не беше ли Беба тази, която напразно се стремеше към невъзможното, напразно…

Той протегна машинално ръка и в този миг би дал всичко, за да докосне крехкото тяло на жена си, чиято мекота така дълбоко го бе разочаровала. Стори му се, че ако тя бе тук, ако можеше да я притисне към себе си, двамата биха познали прегръдка, каквато има само в сънищата, духовна близост, откъсната от всичко материално…

Той се потеше. След инцидента се потеше по-обилно, а потта му миришеше остро. И около Кея на кожарите винаги се носеха силни миризми, включително на танин, към които открай време бе привикнал. До такава степен, че след всяко пътуване вдишваше с наслада познатите миризми, както човек се радва на село на миризмата на тор и горящи дърва.

Или може би щеше да е достатъчно, ако само я хванеше за ръката?… А Феликс дали изпитва необходимост да държи Жана за ръката?… Баща му хващал ли е майка му за ръката?… И дали са били нещастни поради това?… Може ли едновременно да вършиш мъжки дела, да основаваш фабрики, мандра, да отглеждаш свине…

Не! Той не беше прав! Намираше си добри оправдания, но грешеше! Нямаш право да вземеш от плажа на Роаян едно човешко същество, едно безгрижно момиче, да го заведеш в непозната къща и там да го обречеш на самота.

Дори не на собствената му самота, а на самотата в една чужда обстановка, която може да ти се стори и враждебна.

Как е могъл да допусне, че да бъде негова съпруга, е напълно достатъчно за Беба!

И още един спомен. Още нещо, което му бе убягнало, показателно не за Бебиния характер, а за неговия. Когато тя беше в родилния дом. Всеки момент очакваше да роди. Той си бе наложил да присъства поне на първите часове на раждането. Държеше й ръката. Не беше седнал удобно. Не можеше изцяло да се освободи от външни усещания. Между две контракции тя го попита, почти умоляващо:

— Все пак обичаш ли ме поне малко, Франсоа?

А той отговори без колебание, уверен в правотата си:

— Ако никак не те обичах, нямаше да се оженя за теб…

Тя извърна глава, а миг след това нова болка сбърчи лицето й.

Няколко часа по-късно, все още под въздействието на упойката, когато отвори почти невиждащите си очи пое детето, първите й думи бяха:

— Прилича ли на теб?

Франсоа се бе просълзил. Когато след десет минути излезе от клиниката, усещаше празнота в гърдите си. Тогава извади от джоба си ключа на колата. Запали мотора. И се потопи в светлината, заляла улицата.

След сто метра — край, всичко бе забравено. Той отново беше Франсоа Донж. Отново бе стъпил здраво в онова, което за него бе действителност.

Колко ли време се бе борила тя с празнотата?

Сега му напомняше за мушицата, която една вечер падна пред очите му в поточето на „Шатеньоре“. Отначало насекомото не повярва в неизбежното. Замаха с крака, заудря с крилца, сякаш още едно усилие бе в състояние да му върне свободата. Движенията завъртяха мушицата в кръг (наблизо плаваше дъбов лист, образуваше малко островче и Франсоа си помисли, че тя ще успее да се добере до него).

Миг остана неподвижна. Може би от умора? Или от предпазливост? За да пести силите си? Сетне отново отчаяна борба, едно свръхусилие, а кръговете върху блещукащата вода ставаха все по-широки.

Ала крилцата вече се бяха измокрили. Движенията на мушицата по-скоро я носеха към дълбочината, отколкото я държаха на повърхността. Каква ли бездънна пропаст бе за нея тази тъмна ледена вода, която всъщност бе само като черна дупка?

Франсоа се бе облегнал на извития ствол на една върба. Пушеше цигара.

— Ако някоя рибка…

 

Допускаше ли тя, че дъбовият лист бе нейното спасение? Мърдаше отчаяно крачета, ала те, вече измокрени, все повече губеха в битката с водата. Франсоа би могъл да отреже едно клонче и да побутне листа към мушицата.

А той предпочете докрай да си остане наблюдател… Впрочем не присъства на самия край. Изтощена, след минути пълна неподвижност, твърде близка до смъртта, мухата отново се размърда.

— Франсоа!… Франсоа!… — извика Жана, която този ден беше в „Шатеньоре“. — Ще обядваме…

И Беба не беше ли опитвала стотици, хиляди пъти…

Онова, което той бе изтълкувал като безразличие или сдържаност…

Беше се примирила с госпожа Фламан… Всяка вечер — той бе сигурен сега, — когато я целуваше машинално по челото или бузата, тя е вдишвала дълбоко въздуха около него и се е питала дали и днес…

А той си беше весел, бодър, в чудесно настроение. Добре се беше потрудил. Работите вървяха превъзходно. Дейността на братя Донж преобразяваше града. Сто, двеста, петстотин души живееха вече от Донж, от усилията на Донж, от усилията на Франсоа и на брат му.

— От днес сме официалните доставчици на Интендантството…

— Ами!

Тя се усмихваше вежливо и той се дразнеше, че не споделя неговия възторг. А тя бе прекарала целия ден в леденото блато на самотата.

— Не се ли радваш?

— Да, разбира се… Ще излизаш ли тази вечер?

— Трябва да отскоча до адвоката, във връзка с договора…

— Исках да ти покажа пердетата, които избрах за малката дневна…

Неопределено махване с ръка. Този въпрос засягаше нея, единствено нея. Само това липсваше, да се занимава и с пердетата на малката дневна! Сегашните, от времето на неговите родители, му се струваха достатъчно добри.

— Ще закъснея… Не ме чакай…

И всеки път той носеше със себе си, в гънките на дрехите си, в излъчването на кожата си, живителния външен въздух, от който тя вдишваше само неприятния мирис.

— Спиш ли?

Беба не отвръщаше. Той знаеше, че тя не спи. Това го дразнеше, но всъщност тя се е преструвала, че спи, за да не се издаде пред него, че е будувала в очакване на завръщането му, че е дебнела и най-малкия шум…

А той нищо не бе разбрал!

— Ако никак не те обичах, нямаше да се оженя за теб…

С други думи, щом като се е оженил за нея…

Светъл процеп, който нарасна. Мек силует, коси, вдигнати с фиби.

— Слушай, Франсоа — промърмори Жана. — Защо не вземеш приспивателно? Вече цял час те слушам как пъшкаш, въртиш се в леглото… Ще ти отмеря двадесет капки… Пий!… Ако продължаваш така, цялата къща ще свърши с разбити нерви, като бедната ми сестра…