Жорж Сименон
Истината за Беба Донж (4)

IV

Не една, а две чистачки излъскаха стаята. Помогна им санитарят, а сестра Адони — развълнувана, като че ли очакваше посещението на господ-бог — лично ги надзираваше.

— Сложете малката масичка до прозореца… Не, столът от другата страна, иначе няма да му е светло да пише…

И всичко това, за да се появи накрая един леко плешив, шкембест господин, който се промъкна смутено по коридорите, следван от млад, изваден като от кутия мъж, каквито често се срещат в неделя по улиците.

— Да, сестро… Благодаря, сестро… Но моля ви, сестро… Така е чудесно, сестро…

Това бе господин Жифр — съдия-следователят. Бяха го преместили от Шартр, което бе точно обратното на повишение. Политическите му възгледи бяха крайно десни и се носеше слух, че бил осъдил някакъв влиятелен член на масонската ложа. Всички му се подиграваха заради баската барета и велосипеда и най-вече заради шестте му деца, които разхождаше важно и гордо като някакво шествие.

Беше изминал месец от пристигането му, но той не бе съумял да си намери подходящо жилище в града и някакъв лекар от покрайнините му бе предоставил стара разнебитена постройка, без вода и електричество, обзаведена оскъдно със зле подбрани мебели.

Дали господин Жифр не бе срещал някъде из улиците Франсоа Донж? Във всеки случай той сигурно бе чувал за него, но и на двамата още не се бе предоставила възможност да ги запознаят.

Така че с влизането си той само кимна и направи четири бързи крачки към масичката до прозореца. Докато секретарят му се наместваше, той отвори чантата си и започна:

— Доктор Льовер ми каза, че ще мога да ви отнема около половин час, но въпреки това ще си тръгна при най-малкия признак на умора. Ще ми позволите ли да започна разпита? Как се казвате?

— Франсоа-Шарл-Емил Донж, син на Шарл-Юбер-Кретиен Донж, кожар, починал, и Емилия-Ортанс Филатр, без професия, починала…

— Осъждан ли сте?

Съдията измърмори това с покашляне и махна с ръка, сякаш пропъждаше муха. Все още не бе погледнал към леглото, където Франсоа лежеше, облегнат върху няколко възглавници. Навън (щорите на прозорците бяха спуснати и образуваха голям златист правоъгълник) се чуваха бавните стъпки на болните върху чакъла, тъй като бе часът за разходка.

— В неделя, двадесети август, сте станали жертва на опит за отравяне във вашето имение „Шатеньоре“ в общината Орне.

Мълчание. Съдията повдигна глава и видя, че Франсоа го наблюдаваше внимателно.

— Слушам ви…

— Не знам, господин съдия.

— Доктор Пино, който ви е лекувал, заяви, че няма съмнение и че на този ден, към два часа следобед, сте приели силна доза арсеник, вероятно с кафето си.

Отново мълчание.

— Отричате ли фактите?

— Признавам, че бях твърде зле…

— С други думи, отказвате да подадете жалба. Трябва да ви уведомя, че в дадения случай ние сме длъжни да продължим следствието независимо от това, че пострадалият не е подал жалба.

Франсоа продължаваше да мълчи. Гледаше съдията, както винаги гледаше хората. Нима този човек, изцяло зает с децата си, с временното си жилище, с осемте километра, които трябваше да изминава на велосипед всеки ден, за да обядва, с интригите, които вече се заплитаха около него, можеше така изведнъж да отвори едно досие и да прозре дори най-малка част от истината за Беба Донж, а собственият й мъж, живял с нея цели десет години…

— Макар и да не е съвсем редно, ще ви прочета протокола от първия разпит на госпожа Донж. Става дума по-скоро за едно признание, направено в неделя, двадесети август, в седемнадесет часа пред инспектор Жанвие.

Аз, Йожени-Бланш-Клементин, по мъж Донж, двадесет и седем годишна, заявявам следното: днес, в „Шатеньоре“, обща собственост на съпруга ми и неговия брат, посегнах посредством отрова на живота на Франсоа Донж, като сипах в кафето му известно количество арсеник.

Нямам какво да добавя.

Съдия-следователят вдигна очи тъкмо навреме, за да забележи как лека усмивка пробягва по устните на Франсоа.

— Виждате, че жена ви си призна.

Рядко се бе случвало на господин Жифр да се чувства тъй неприятно, както пред това болнично легло — като че ли се меси където не му е работата. Дори пред Беба Донж…

— Сега ще ви запозная с протокола от разпита, на който подложих вчера задържаната.

Той съжали за думата „задържана“, но вече бе твърде късно и Франсоа не пропусна да се намръщи. Рокля ли бе облякла за разпита или костюм? Преди да чуе думите, произнесени от нея, той имаше нужда да си я представи физически в определена обстановка. Притвори очи и без да иска, видя отново вълнолома в Роаян и вървящите пред тях Феликс и Жана.

— Ще ви спестя обичайните формалности. Ето само най-важните въпроси и отговори.

Въпрос: В кой момент назря у вас решението да посегнете на живота на вашия съпруг?

Отговор: Не знам.

Въпрос: Няколко дни преди опита? Или месеци?

Отговор: Вероятно няколко месеца.

Въпрос: Защо казвате „вероятно“?

Отговор: Защото планът ми беше доста неопределен.

Въпрос: Какво разбирате под „доста неопределен план“?

Отговор: Смътно предчувствах, че ще стигнем дотам, но не бях сигурна…

Франсоа въздъхна дълбоко. Съдията го погледна, но много късно: лицето му изразяваше вече само напрегнато внимание.

— Да продължа ли? Не ви ли изморявам?

— Моля ви, съвсем не.

— В такъв случай продължавам:

… но не бях сигурна…

Въпрос: Какво разбирате под думите „ще стигнем дотам“? Множественото число, което употребявате, е необяснимо.

Отговор: За мен също.

Въпрос: Отдавна ли имаше разногласия в семейството ви?

Отговор: Между мен и съпруга ми никога не е имало разногласия.

Въпрос: Какви оплаквания имате в такъв случай срещу него?

Отговор: Никакви…

Въпрос: Имали ли сте поводи за ревност?

Отговор: Не знам, никога не съм го ревнувала.

Въпрос: Щом като постъпката ви не се дължи на ревност, какви са били подбудите ви?

Отговор: Не знам.

Въпрос: Имали ли сте душевноболни в семейството? От какво е починал баща ви?

Отговор: От амебна дизентерия.

Въпрос: А майка ви здрава ли е душевно и физически? Доктор Боланже, който ви е прегледал от тази гледна точка, твърди, че сте отговорна за действията си. Какви бяха отношенията ви с вашия съпруг?

Отговор: Живеехме под един покрив и имаме син.

Въпрос: Често ли се карахте?

Отговор: Никога.

Въпрос: Имахте ли основание да мислите, че мъжът ви има връзка с други жени?

Отговор: Това никога не ме е вълнувало.

Въпрос: Но ако беше така, щяхте ли да си отмъстите по някакъв начин?

Отговор: Нямаше да ме засегне.

Въпрос: Значи вие твърдите, че преди няколко месеца сте решили да убиете съпруга си, но не са ви известни причините за това важно решение?

Отговор: Точно така.

Въпрос: Къде и кога сте се снабдили с отровата?

Отговор: Не бих могла да определя точно датата, но беше през май…

Въпрос: Следователно три месеца преди престъплението? Продължете…

Отговор: Бях отишла до града за покупки, между другото и за тоалетни принадлежности.

Въпрос: Извинете! Значи живеете предимно в „Шатеньоре“?

Отговор: Да, от три години живеем там почти целогодишно — поради здравето на сина ми. Не че е болен, но здравето му е крехко и чистият въздух му е необходим.

Въпрос: Вашият мъж живееше ли с вас в „Шатеньоре“?

Отговор: Не постоянно. Идваше през седмицата за по два-три дни. Понякога пристигаше вечер и си тръгваше на сутринта…

Въпрос: Благодаря ви. Продължавайте… Стигнахме до един ден през май…

Отговор: Спомням си, че беше към средата на месеца… Бях взела много малко пари. Минах през фабриката…

Въпрос: Фабриката на мъжа ви ли? Имахте ли навика да ходите там?

Отговор: Рядко. Работата му не ме интересува. Той не беше в кабинета си. Влязох в лабораторията, като се надявах да го намеря там. Мъжът ми е химик и се занимава с някакви опити… В една остъклена витринка видях шишенца с етикети…

Въпрос: До този момент не бяхте ли мислили за отрова?

Отговор: Мисля, че не… Думата „арсеник“ ме порази… На дъното на шишенцето беше останало съвсем малко от сивкавия прах. Взех го и го сложих в чантата си.

Въпрос: Още тогава ли решихте да си послужите с него?

Отговор: Може би… Не мога да твърдя със сигурност… Мъжът ми влезе и ми даде пари…

Въпрос: Искаше ли ви сметка за това, което харчите?

Отговор: Винаги съм получавала толкова пари, колкото съм му искала.

Въпрос: И така, цели три месеца сте крили отровата и сте чакали сгодния момент да я употребите. Какво ви накара да изберете именно тази неделя, а не някой друг ден?

Отговор: Не знам. Чувствам се малко изморена, господин съдия, и ако ми позволите…

 

 

Господин Жифр вдигна глава. Беше сериозен, озадачен. За малко да прекара пръсти през рядката си коса.

— Това е всичко, което можах да науча от нея — призна той. — Надявам се, че ще ми дадете някои пояснения.

Той се обърна към Франсоа Донж не като съдия, а като мъж към мъж. Стана, закрачи из малката чисто измазана стаичка, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на широките си панталони.

— Няма защо да ви обяснявам, господин Донж, целият град говори, че е правен опит за убийство от ревност, споменават се имена… Знам също, че тези слухове не бива да оказват влияние върху правосъдието. Имате ли основания да смятате, че жена ви е била в течение на някаква ваша връзка, ако сте имали такава?…

Колко устремно се носеше напред! И как внезапно спря да крачи, смаян от отговора на Франсоа:

— Жена ми беше в течение на всичките ми връзки…

— Искате да кажете, че й разказвахте приключенията си?

— Когато ме питаше…

— Извинете, че настоявам, но това е тъй поразително… имам нужда от някои разяснения… Значи сте имали не едно, а много приключения…

— Доста, но повечето от тях без значение, често дори за един ден.

— И като се прибирахте у дома, й разказвахте…

— За мен тя беше приятелка… И сама ме предразполагаше…

Машинално произнесените думи поразиха Франсоа и той се замисли за момент.

— Отдавна ли започнаха тези признания?

— Преди много години… Не бих могъл да кажа с точност…

— И си оставахте съпрузи? Искам да кажа, имахте нормални съпружески отношения?

— Доста рядко… Здравето на жена ми, особено след раждането, не позволяваше…

— Разбирам. Тя ви е позволила да потърсите другаде онова, което не е могла да ви даде…

— Горе-долу, без да е точно това.

— И никога не сте почувствали у нея и най-слабата ревност?

— Никога.

— И до края, тоест до неделя, си останахте приятели?

Франсоа бавно изгледа следователя от главата до петите. Представи си го в семейството му, в съборетината на лекаря, когото той познаваше. Представи си го как върти педалите със защипани крачоли на панталоните. Представи си го в неделя на литургия, следван от шестте деца и отрудената си жена.

И произнесе „да“ само с устни. Секретарят старателно записваше всичко, а процеждащото се през щорите слънце се отразяваше в лъскавите му коси.

— Разрешете ми да наблегна върху това, господин Донж…

И следователят го погледна жално, като човек, който знае, че не бива да упорства, но изпълнява дълга си.

— Уверявам ви, че нямам какво да добавя, господин Жифр…

Това „господин Жифр“ бе така неочаквано, че двамата се спогледаха, сякаш за миг не бяха свидетел и съдия, а само мъже, поставени от съдбата в неудобно положение. Следователят се изкашля, обърна се към секретаря си, сякаш искаше да му каже да не вписва това „господин Жифр“, но секретарят вече беше разбрал.

— Бих искал в най-кратък срок да предам делото на прокурора, за да сложа край на вълнението, което такава постъпка предизвиква в едно малко градче.

— Жена ми избра ли си адвокат?

— Отначало не искаше адвокат. Но аз настоях и тя се спря на господин Бонифас…

Най-добрият адвокат на колегията, шестдесетгодишен, с брада, влиятелен, славата му бе не само местна — носеше се из няколко окръга.

— Срещнал се е с клиентката си вчера следобед. Доколкото разбрах от това, което ми каза след посещението си при нея, не е напреднал повече от мен.

Толкоз по-добре! Къде се бъркат тези хора в края на краищата! Какво се мъчат да открият? Да, какво? Защо? Какво ли щяха да правят с истината, ако по едно чудо я откриеха? Истината!…

— Чуйте ме, господин съдия…

Не! Беше прекалено рано. Моментът не бе назрял.

— Слушам ви…

— Извинете, забравих какво исках да ви кажа. Пожелахте да ви предупредя, щом се почувствам уморен…

Не беше вярно. Никога мозъкът му не е бил така бистър. Този разговор му бе от полза — като гимнастика, която го бе пречистила.

— Разбирам… В такъв случай ние си тръгваме… Ще ви помоля да размислите и сигурно ще се съгласите, че ваш дълг е, в интерес на жена ви и на правосъдието…

— Да, разбира се, господин съдия! Вие сте прекрасен човек, образцов гражданин, възхитителен баща и глава на семейство, честен, дори умен съдия. Когато изляза от болницата, ще ви помогна да си намерите чудесна къщичка, защото познавам града както никой друг, пък имам и връзки… Сам виждате, че не ви се сърдя, влизам в положението ви. Само имайте милост, не закачайте Беба Донж. Не се опитвайте да разберете Беба Донж.

— Извинявам се още веднъж, че ви изморих…

— Но моля ви… моля ви…

— Довиждане…

Той се сбогува, а в коридора го чакаше сестра Адони, която го изпрати до остъклената врата. Секретарят му го следваше, заслепен от слънцето.

А Франсоа, седнал на леглото си, гледаше втренчено масичката, която вече за нищо не служеше, и си мислеше, че Беба се бе държала точно както е трябвало.

Никога преди не се бе чувствал тъй близо до нея. Някои от отговорите сякаш й бяха подсказани от него. На моменти, докато следователят четеше, му се искаше да се усмихне в знак на одобрение.

Доволен ли бе? Не си задаваше този въпрос, но чувстваше мозъка си бистър, беше му олекнало на душата.

— Много сте любезна, сестро… Да, отворете прозореца… Този сенчест двор и болните, които бавно се разхождат, започват да ми харесват… Вчера видях един старец скришом да пуши зад едно дърво…

— Мълчете, моля ви! Ако ми кажете кой е, ще се наложи да стана строга…

— Какво ще му сторите?

— Ще го лиша от „неделята“… Защото на старците, които нямат особени изгледи да излязат вече от болницата, им даваме в неделя малко джобни пари…

— За да си купят тютюн, нали?

Очите му се смееха.

— Портфейлът трябва да е в сакото ми. Вземете каквото има… Ще ви потрябва за „неделята“ на старците…

— Забравих да ви кажа, че имате още един посетител. Чудя се дали…

— Кълна ви се, сестро, не съм изморен. Кой е?

— Доктор Жалибер…

Хайде де! Милосърдната сестра също бе в течение, това личеше по целомъдрения й израз.

— Нека влезе, сестро… Трябва да е ужасно разтревожен…

— Вече половин час кръстосва коридора и пуши цигари… Не посмях да му направя забележка, лекар е, но…

Жалибер се втурна в стаята като виелица, с изопнати в напрегната усмивка устни.

— Как е скъпият ми приятел?… Много ли преживя? Льовер ми каза, че добре сте понесли всичко…

Сестра Адони излезе намръщена.

— Току-що видях съдия-следователя. Случайно бях в болницата, имам тук един пациент… Нямаше да ви безпокоя, ако не ме бяха уверили, че тази сутрин сте много добре… Ще позволите ли?

Запали цигара, започна да крачи напред-назад, слаб, зле сложен, грозен както физически, така и душевно.

— Предполагам, че горкият съдия, който, между нас казано, не ми се вижда компетентен, а и какво ли не се говори за него в областта, се е опитал да ви извади душата?…

— Държа се много прилично…

— Дискретно? — запита Жалибер с несигурна усмивка.

— Прави всичко възможно, за да открие една истина, която аз самият още не съм разбрал…

На което Жалибер просташки отвърна:

— Без майтап?

Само като си помислеше човек, че заради Олга Жалибер, чиято плът бе стегната и сладка като слива и която се хвърляше пламенно, с дръзка страст както в живота, така и в любовта, Франсоа е трябвало десетки пъти да стиска ръката на доктора, да се храни на неговата маса и да играе с него бридж.

— Но… всъщност ще трябва да разберете как е решила да се защитава жена ви… Май че е избрала Бонифас за адвокат… Не виждам как този строг и отегчителен човек ще води защитата на дело от този род…

Изглежда, безпокойство глождеше сърцето му. Той очакваше една дума, но Франсоа нарочно не бързаше да я произнесе.

Какво ли още щеше да измисли Жалибер, за да го накара да проговори?

— Бонифас, с квадратната си брада и коси като четка, с гъстите си вежди и протритата си тога, се има за светец… Това е човек, който заради една гръмка реч не би се поколебал в името на морала да опозори целия град… Да се повери на такъв адвокат едно дело, в основата на което стои опит за убийство от ревност, е…

Тогава Франсоа произнесе с много благ глас:

— Не е от ревност…

Другият трябваше да се обуздае, за да не подскочи от радост, за да се престори на учуден.

— Как ще се защитава жена ви?

— Никак.

— Нима отрича? В сутрешния вестник пише, че…

— Какво пише?

— Че всичко е признала и дори, че е предумишлено…

— Точно така.

— Тогава?

— Нищо!

Жалибер, който би уморил десет болни, за да разшири клиниката си или за да си купи по-голяма кола, не можеше да се успокои, гледаше неспокойно Донж и се питаше дали той не му се подиграва.

— Все пак ще трябва да се брани… А бранейки се, може да замеси и трети лица…

— Тя няма да се брани…

— Никога не съм я разбирал — заяви Жалибер с крива усмивка. — Вчера стана дума за нея, не помня вече с кого, и рекох: „Никой никога не е разбрал за какво мисли Беба Донж…“ Не знам дали това не се дължи на възпитанието, което е получила в Истанбул… Не може да се отрече, че и майка й е доста своенравна… А тя самата… В края на краищата какъв мотив изтъква за постъпката си?

— Никакъв.

— Невменяемост ли ще пледира? Имайте предвид, че от медицинска гледна точка това има смисъл, и що се отнася до мен, ако поискат да им свидетелствам… Говорих за това с Льовер… той би потвърдил, ако се наложи… Кажете, старче…

Франсоа го гледаше и се мъчеше да не се усмихне.

— Ако успеете да убедите Бонифас или по-скоро чрез някой друг, сигурен човек, тъй като не е много редно… Като пледира невменяемост, той ще си осигури успех, а пък аз от своя страна се наемам с лекарите, които ще бъдат назначени за експерти…

— Беба не е луда… Не се притеснявайте, Жалибер… Ще видите, всичко ще се оправи… Строежът върви ли? Расте ли, сградата? Не ми се сърдете, но е време за процедурите…

Той се пресегна и натисна звънеца. Сестра Адони почука леко на вратата и влезе, без да чака отговор.

— Викахте ли ме?

— Ако старшата сестра е свободна, можете да започнете.

Искаше процедурите да приключат по-скоро и да остане сам в чистата стая, с отворения към двора прозорец, в колосаните чаршафи, облекчен и замаян от инжекциите, които му слагаха два пъти дневно.

Толкова бързаше да остане насаме с Беба, че дори не изчака Жалибер да си тръгне. Едва чу сбогуването му. Очите му бяха затворени. Усети, че го събличат, че го обръщат, че го потупват…

— Кажете, ако ви боли…

Но той не отговори. Вече беше далеч. Може би го болеше, но това нямаше значение.

… Стая в хотел, или по-скоро в луксозен хотел с огромни прозорци и ослепително бели балкони, откъдето, отвъд Кроазет, се откриваше цялото пристанище на Кан с преплетените мачти, стройните и дълги яхти, които се докосваха, и лилавосинята шир, по която сновяха моторници…

Феликс и Жана бяха избрали Неапол. От нещо като благоприличие, или по-скоро от уважение към другия, двамата братя бяха прекарали сватбените си пътешествия поотделно. Дали в края на краищата не бяха сгрешили?

Една нощ пътуване в спален вагон. Мимози на гарата. Момчето от хотела ги чакаше.

— Господин и госпожа Донж?… Следвайте ме, ако обичате…

Един Франсоа с най-ироничната си усмивка, която се появяваше, когато не беше особено горд със себе си. Всъщност малко се страхуваше, а освен това се чувстваше смешен. Не е ли смешна ролята на младоженеца, в пълно с цветя купе, подаръци, връчени в последния момент, и това младо момиче, очакващо да стане жена, което знае, че моментът наближава, и несъмнено те дебне със смесица от нетърпение и страх?

— Знаете ли, Франсоа, какво най-много ми се иска?

Тогава още си говореха на „ви“. Впрочем след десет години брачен живот това все още често им се случваше.

— Ще ми се смеете естествено… Иска ми се да се разходим с лодка… Това ще ми напомни за Босфора. Сърдите ли се?

Не! Да!… Та това бе направо нелепо. Още по-неприятно беше, защото никъде не видяха лодка с гребла. Покрай целия кей имаше спрели моторници и собствениците им буквално ги обсаждаха.

— Разходка из морето?… Остров Света Маргарита…

Но Беба не усещаше смешното положение, стискаше му ръката и шепнеше на ухото му:

— Малка лодчица и само ние двамата…

Най-сетне я намериха тази малка лодка. Беше тежка. Греблата бяха прикачени някак си особено и постоянно се измъкваха. Беше горещо. Беба седеше зад него и потапяше ръцете си във водата също като на пощенска картичка. Ловци на морски таралежи ги гледаха учудено и една яхта, която се прибираше, за малко не ги обърна.

— Сърдите ли ми се?… Случвало ми се е на Босфора, вечер, да наема сама малка лодка и да я оставя да ме носи по течението, докато падне нощта…

Е, разбира се! На Босфора…

— Ако сте изморен, да се върнем…

Искаше му се да пийне нещо на бара, но тя вече беше в асансьора. Дори момчето, което караше асансьора, ги гледаше с подигравателна усмивчица. Беше десет часът сутринта.

— Тази ярка светлина не ви ли плаши, Франсоа? Струва ми се, че морето ни гледа.

Морето ги гледало! Добре! Спусна щорите. А те нарязаха всичко на тънки ивици, включително и тялото на Беба. Тя не умееше да целува, устните й оставаха безжизнени. По всяка вероятност допирът на устните й се е струвал необходим, но варварски ритуал.

През цялото време остана с отворени очи, с поглед, забит в тавана, а от време на време пребледнялото й лице болезнено потръпваше.

Какво точно бе казал? Нещо като:

— Ще видите, че по-скоро, след няколко дни…

Тя му стисна ръката с влажните си пръсти и прошепна:

— Разбира се, Франсоа…

Така се казва, когато искаш да направиш удоволствие на някого, за да не се почувства съвсем нещастен. Малките й гърди, които не бяха нито меки, нито стегнати, изхвръкналите й ключици…

Тъй като не знаеше какво да направи, той стана и отиде по пижама до големия прозорец. Вдигна щорите, запали цигара. Ако можеше, ако в този момент бе посмял да постъпи както желаеше, щеше да позвъни и да си поръча портвайн или уиски. Слънцето осветяваше леглото. Беба се беше завила. Лицето й бе заровено във възглавницата и се виждаха само русите й коси. Стори му се, че забеляза леко потреперване…

— Да не плачеш?

За първи път се бе обърнал към нея на „ти“ — едновременно покровителствено и сърдито. Изпитваше ужас от сълзи, от всичко, което усложнява простите и чисти неща, от тази глупава разходка с лодка, от тези вперени в тавана очи, а сега и от сълзите й.

— Слушай, миличко… Ще те оставя да си починеш… След час или два ще обядваме заедно на терасата…

Когато слезе долу, облечена в кремава рокля с малки воланчета, която я правеше едновременно жена и момиче, тя изглеждаше по-слаба от всякога, по-сериозна както в изражението, така и в движенията си. Мъчеше се да се усмихне. Намери го в бара, където току-що си бе поръчал коктейл.

— Тук ли сте?

Защо ли прочете упрек в тези три думи? Защо тя хвърли поглед към цигарата му?

— Чаках ви… Поспахте ли?

— Не знам…

Оберкелнерът чакаше почтително на няколко крачки разстояние.

— Госпожата къде предпочита да обядва, на слънце или на сянка?

— На слънце… — рече Беба и побърза да добави: — Ако предпочитате, Франсоа…

Той предпочиташе на сянка, но нищо не каза.

— Разочаровах ви…

— Не, разбира се…

— Моля ви за извинение…

— Защо настоявате да говорим за това? — вдигна той глава. С удоволствие вкусваше разнообразните предястия.

— Не съм гладна… Вие си обядвайте, но не ме насилвайте… Сърдите ли ми се?

И какво още?

— Не, не се сърдя!

Въпреки волята си отговаряше сърдито.

* * *

— Готово, господин Донж. Много ли ви измъчихме? Сега ще можете да си починете два-три часа… Още малко само, да ви направят инжекцията…

През премрежените си клепачи, които се слепваха, той смътно видя бялата касинка и пълното, добродушно лице на сестра Адони.