Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Vérité sur Bébé Donge, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

VI

Присъствието на една малка, бяла, двуместна кола пред бариерата на „Шатеньоре“ бе достатъчно, за да прекъсне неговия полет. Защото още от града, от Кея на кожарите, той летеше като за първа любовна среща.

Кой ли бе дошъл на гости? Бариерата бе спусната. Той слезе намръщен от автомобила, вдигна я и погледна към градината. Под оранжевия чадър различи снаха си Жана, изтегната върху шезлонга. С лице към него, в едно от плетените кресла седеше друга жена, с шапка на главата, но отдалеч Франсоа я виждаше само като цветно петно.

За да прибере колата в гаража, той трябваше да мине покрай чадъра, по червената алея. Когато наближи, от тревата изскочи датски дог — бял на черни петна — и Франсоа разбра, че гостенката беше Мими Ламбер. Тя вече ставаше от креслото и сигурно казваше на Жана: „Предпочитам да не го срещам…“

Франсоа вкара колата в гаража, без да затваря вратата, и се върна при чадъра, но снаха му вече се бе облакътила на бариерата, а Мими Ламбер седеше зад волана на малката си открита кола. Кучето на съседната седалка стърчеше с цяла глава над нея.

Жените бяха пили аперитив и погледът на Франсоа машинално се спря върху кристалните чаши с необичайна, но изящна форма. Ледът леко ги бе запотил. Резенчетата лимон трептяха на дъното, покрито с красива червена течност.

Жана се приближи до него съвсем непринудено, подаде му ръка.

— Здравей, Франсоа. Как си?

— Здравей, Жана. Как са децата?

— Изпратих ги с Март до „Катр сапен“. Всеки момент ще се върнат.

Тя отново се изтегна в шезлонга. Права изглеждаше кипяща от енергия, но когато си почиваше, инстинктивно, като животните, приемаше лежаща поза.

— Госпожица Ламбер не пожела ли да ме види?

— Направо избяга, горката. Изглежда, си се отнесъл доста грубо с нея…

Той седна почти на същото място, както в онзи трагичен неделен ден, наля си аперитив, бавно отпи и погали с морен, дълбок, почти страстен поглед къщата, градината, масата с чадъра. Изглежда, че слабостта изостряше болезнено възприятията му. Преди малко, на път за имението, изгаряше от нетърпение да пристигне, да зърне бялата бариера, червения покрив на „Шатеньоре“ и ръцете му конвулсивно стискаха волана.

— С удоволствие бих поговорил с нея…

В града я наричаха „мъжкараната“. На колко ли години беше? Тридесет и пет? Всъщност тя нямаше възраст. Винаги си беше такава — върлинеста, яка, с почти мъжко лице, с дебел глас. Носеше само костюми, които подчертаваха мъжкия й вид, а у дома си, „О Мулен“, където бе оборудвала развъдник за датски догове, ходеше с брич и ботуши.

Когато някой непознат, прочел в списание „Ви а ла Кампань“ обявата за развъдника, питаше за пътя, хората отговаряха с известна ирония:

— Това е къщата, дето е построена насред моста… Няма начин да я сбъркате…

Всичко у Мими Ламбер бе чудато — обноските, къщата, построена върху моста, в ниската част на града, огромните кучета, които разхождаше в прекалено малки коли, мебелировката на къщата…

— Мога ли да попитам защо беше дошла?

— Разбира се! И тя е като другите… Боже, колко глупави могат да бъдат хората… Ето, например Ламбер си въобразява, че има пръст в това, което се случи…

Жана вдигна очи и погледна зет си, който мълчеше.

— Слушаш ли ме?

— Не ми обръщай внимание… Слушам те… Мисля си…

— Каза ми някои неща, които не разбрах, защото не съм в течение. Между другото спомена, че не е трябвало да се съобразява с теб, а да продължи да се вижда с Беба… Вярно ли е, че си я нагрубил?

Вярно беше. Мими Ламбер бе полудяла по Беба. До такава степен, че злите езици започнаха да подмятат, че освен приятелство между двете жени имало и нещо друго.

Франсоа не ревнуваше. Дразнеше го това, че по което и време да влезеше при жена си, винаги заварваше там мъжкараната, разположила се като у дома си. Тя едва го поздравяваше. Караха го да се чувства излишен. Разговорът веднага се прекъсваше. Жените го чакаха да си тръгне. Ако пък беше склонен да остане, госпожица Ламбер ставаше и целуваше Беба по челото.

— Хайде! До утре, мила… Ще ти донеса онова, дето ти обещах…

Ако Франсоа попиташе после: „Какво ти е обещала?“ — Беба неизменно отвръщаше: „Нищо… Нищо интересно…“

И това продължи около четири години. Из стаята на жена му се носеше миризма на вносни цигари. Един ден — преди шест месеца — Франсоа се показа по-нетърпелив от друг път. Или по-скоро реагира както в повечето случаи. Месеци, дори години наред понасяше какво ли не от някой човек. Сетне изведнъж търпението му се изчерпваше и той яростно избухваше.

Този път — беше в „Шатеньоре“, когато след натоварена седмица му се искаше да се отпусне у дома си — изгледа хладно и сурово госпожица Ламбер, разположила се като че ли завинаги в стаята на Беба, и със спокойния си тон, който така плашеше неговите служители и работници, отрони:

— Мога ли да ви помоля, госпожице Ламбер, от време на време да ме оставяте насаме с жена ми?

Тя си тръгна, без да продума. Дори забрави чантата си. На другия ден изпрати човек да я прибере и повече не стъпи в имението.

* * *

— Да продължавам ли? Да не те отегчавам?

— Моля те…

— Та тъкмо ти разправях — ама ти не ме слушаше, — че Мими Ламбер всъщност не е лош човек. Само дето е непоправима романтичка като повечето стари моми… Каза, че дошла да ми изложи своето виждане по въпроса. Приятелството им било за Беба повече от подкрепа… Как точно се изрази?… Била успяла да осмисли живота й. А при това положение нямала право заради някакво си оскърбление, и то нанесено от мъж, да я изостави… Защо се усмихваш?

— Не се усмихвам. Продължавай…

— Много искала да види Беба и да я утеши. Щяла да моли за разрешение да я пуснат при нея… Посъветвах я засега да остави сестра ми на мира. Ще има да дрънка какви ли не глупости за Беба… Вчера например пристигнаха госпожите Лорти — уж случайно минавали оттук. Нали познаваш Лоранс Лорти, жената на фабриканта на бира?

Бегло. Той познаваше целия град, но някои хора бяха само силуети. Пълна дама с изпъкнала брадичка…

— Срещаме се от време на време в сладкарницата… Искала да се посъветва с мен относно някои благотворителни дела. Уж случайно докарала с колата си малката Виар, племенницата на господин Бонифас… Приех ги тук, в градината, и им поднесох чай, какво да се прави… Нямах сухи сладки… „Горката Беба“. И въздишки, недомлъвки… Моето мнение е, че господин Бонифас съвсем умишлено е изпратил племенницата си — за да разбере какво мислим… Нещо като малък заговор… „Говори се — знаете как се разпространяват клюките, — че в Турция била навикнала на наркотици и с една нейна приятелка…“ Намекваше за Мими Ламбер! Представяш ли си! На шестнадесет години — защото Беба беше едва шестнадесетгодишна, когато се върнахме във Франция — се била пристрастила към наркотиците!… Да не говорим, че ти си бил забелязал тези оргии и си им сложил край… Какво друго разправяха? А, да! Доминик, аптекарят, който издава малкия седмичен вестник… Разправял навсякъде, че подготвял голяма статия и цялото буржоазно общество в града щяло да си получи заслуженото. Слушаш ли ме?

Не, Франсоа вече не я слушаше. Беше му тъжно. Бе вдъхнал сладостна кротка глътка от болничната атмосфера, спомни си бялото легло, сестра Адони, скръстила ръце върху корема си, потракването на броеницата, синкавите силуети на старците, които с бавна стъпка се разхождаха из сенчестия двор. Едва излязъл, и вече му бе домъчняло за болницата.

— Децата нещо не се прибират — отбеляза той и погледна машинално към оградата.

— Още е рано…

Беше пладне. Ако Беба си беше тук, децата щяха вече да са на масата. Но Жана неизбежно внасяше отпечатъка на своята небрежност.

— Къде отиваш, Франсоа?

— Ще се кача за малко…

Едва се сдържа да не каже: „Отивам при Беба.“

Всъщност така си беше. Изпитваше необходимост да възстанови връзката си с нея по друг начин, не чрез тези заплатени клюки. Още от вечно потъналата в полумрак трапезария, с дъх на паркетин и зреещи плодове, той сякаш наново откриваше реда и спокойствието на Беба.

Именно тя бе подредила, бе създала този дом. Светлите стаи в пастелни тонове… Копринените пердета, които пропускаха само най-галещите, най-опияняващите слънчеви лъчи…

Чак до крехката ефирност, присъща на всичко, създадено от Беба, и която сякаш се излъчваше от самата нея.

Между обновяването на семейната къща на Кея на кожарите и — ако може така да се каже — епохата на Мими Ламбер бяха изминали най-малко три години. От тях Франсоа почти не пазеше живи спомени.

Той бе в пълния разцвет на силите си. От този период датираше и големият напредък в работата му. Много бе пътувал — кога сам, кога с Феликс. Налагаше се да урежда деликатни финансови въпроси. Вървеше напред стремглаво, без колебание, чувстваше, че всичко му се удава, и действително беше така.

Не трябваше ли Беба да е доволна? Когато се прибираше, намираше я в компанията на майка й или сестра й. Целуваше я. Толкова добре си беше. Нали тя самата твърдеше, че искала да му бъде другарка! Той нямаше възможност да й отделя много време и когато му се виждаше тъжна, отдаваше това на здравето й.

— Може ли да те помоля за нещо, Франсоа?

Тъкмо бяха купили „Шатеньоре“ и започваха ремонта на къщата.

— Ще ти бъде ли неприятно, ако сега веднага имаме дете?

Той леко сбърчи вежди. Не очакваше да чуе такава молба, още повече — поднесена по такъв хладнокръвен начин, почти като търговска сделка.

— Иска ти се да имаш дете?

— Много ще ми е приятно…

— В такъв случай…

След като поразмисли, дори остана доволен. Беба щеше да си има занимавка. Нямаше да се чувства така самотна, когато той отсъства за по-дълго.

Спомни си я бременна, по-бледа от всякога, как от сутрин до вечер ръководеше ремонта. Чувстваше се задължен да й носи цветя и бонбони. И тъй като до есента три от стаите бяха готови, тя настоя да прекарат зимата в имението.

* * *

— Масата е сложена.

Той се стресна. Беше Март, която при отварянето на вратата го завари седнал върху леглото на жена си.

— Жак прибра ли се?

— Всички са вече на масата…

Влезе в трапезарията. Синът му не стана, но го изгледа с известно любопитство, подаде бузка и целуна наслуки баща си, като едва докосна ухото му. Децата на Жана също бяха там, със завързани около вратлетата салфетки.

— Кажете „добър ден“ на чичо…

— Добър ден, чичо.

Той извърна глава, за да прикрие лекото си смущение. После седна срещу сина си. Изпита странно чувство. Докато се навеждаше към лицето на Жак, за миг само му се стори, че се надвесва над Беба, припомни си нейната бледност, прозрачната й кожа и присъщата й занесеност — живот извън живота.

Защо години наред, като говореше за детето, той, без да ще, казваше „твоят син“?

Макар че Жак си беше и негов — благодарение на типичния донжовски нос — дълъг, леко крив, тъй несъразмерен за детското личице.

Като го гледаше обаче, човек не усещаше, че пред него стои син на мъж. Това бе син на жена, наследил от нея изяществото, слабостта и самовглъбяването…

Жак се държеше сериозно с баща си, както би се държал със съвсем непознат човек. Понякога той отиваше при него в градината или в гаража, но само за да помоли да му нагласи въдицата или да му поправи някоя играчка. Никакви излияния. Липсваше онази топла, доверчива, любвеобилна близост, която свързваше сина и майката.

Дали затова Франсоа не се интересуваше от него? Той поначало не обичаше слабите натури, по-скоро те не съществуваха за него, минаваше покрай тях, без да ги забелязва, и си играеше повече с палавите деца на снаха си, отколкото със своя син.

— Яж, Жак — мърмореше Жана, но не особено убедително. — Знаеш, че мама няма да е доволна, ако те види как бавно се храниш.

Детето я погледна мрачно, обърна се за миг към баща си и започна да се храни почти с презрение.

— Къде отиваш, Франсоа?

Той стана от масата много преди края на обеда и се запъти към стълбите. В гърдите му затрептя почти болезнено нетърпение, от което се разтрепераха и пръстите му. Усети необходимост да остане сам, отново като луд да търси Беба.

Как не беше разбрал! Той крачеше горе из стаята и също като вдовец за малко да отвори гардероба, за да докосне роклите и да целуне крайчеца на някое шалче.

Изобщо нищо не бе разбрал! Още от първия ден! Още от Роаян! От Кан! Дори от детството си, от времето на майка си, която ситнеше като работлива мравка из къщата и казваше със страхопочитание:

— Внимавайте!… Баща ви ще се върне…

Трябваше ли да се отнасят към едно младо момиче не като към жената на кожаря Донж само защото се казваше Д’Онвил (при това апострофът бе добавен изкуствено!) и защото бе израснало в най-елегантния и космополитен квартал на Истанбул?

Кой бе споменал преди малко думата „романтичка“? Да, но животът никак не е романтичен. Той не се състои от момински блянове, а е сурова действителност. Беба трябва да се приспособи като всички, не да го гледа като изплашена газела, когато се приближава до нея.

Той бе в разцвета на силите си, в пълен възход. Нима му оставаше време да се тревожи за настроенията на някакво си момиче? А тъй като тя бе лишена от темперамент, нима той трябваше цял живот да кара без любов?

Значи най-сетне бе разбрала това? Толкоз по-добре! В края на краищата тя не беше излязла от книгите, както изглеждаше.

Даваше й всичко, което тя пожелаеше. Не й харесвала спалнята на старите в къщата на Кея на кожарите? Промени я, момичето ми! Само кабинета ми не закачай…

Портретите на майката и бащата Донж, окачени над леглото, я дразнели? Е, в края на краищата тя не ги познаваше. Добре! Той ще ги свали долу, в своя кът.

Само да не му се бърка и да не му усложнява живота… Както в случая с госпожа Фламан!… Не й ли беше все едно, след като бездруго си нямаше представа от физическо удоволствие?…

Хайде де! Да свикне! Да стане като другите! От това дори ще се почувства по-добре…

А що се отнася до желанието й да му помага в работата… Не и не! Не е за жена, която всяка сутрин отделя два или три часа за тоалета си, маже с жълтък лицето си, за да запази своя тен, цапоти се с разни кремове и увива ръцете си с влажни кърпи, за да бъдат бели!

— Добре ли си, малката ми?

— Да…

— Как мина денят?

— Горе-долу…

Защо да не каже „добре“, след като това ще му достави удоволствие? И всички тези префърцунени изрази: „Ще имаш ли нещо против да нямаме дете през първите две-три години?…“, „Сърдиш ли ми се за това, което ти казах онзи ден?“…

За да се стигне дотам, една хубава сутрин да му съобщи, сякаш се отнасяше за търговска сделка: „Бих искала веднага да имам дете…“

Жана бе родила своите, без много да му мисли… А Феликс ни най-малко не бе притесняван от многозначителни погледи, каквито Беба хвърляше на мъжа си всеки път, когато той се прибираше.

До такава степен, че понякога Франсоа се чувстваше едва ли не неприятел или поне — натрапник. Ако тя пишеше нещо, успяваше да направи така, че той да не може да го прочете.

— Какво прави днес?

— Нищо…

— Скуча ли?

— Не… А ти?… Много работа ли имаше?

— Много…

— С много хора ли се видя?

— С всички, с които имах делови срещи…

Следваше ехидна усмивчица. Понякога в такива моменти му идваше да я зашлеви. Или пък да си тръгне с думите:

— Ще се върна, когато ме посрещнеш както трябва…

Имаше и по-лоши моменти. Изчерви се, като си припомни. Денят, в който тя пожела да има дете… Начинът, по който Беба го направи, така го подразни, че той незабавно се зае с това. Тя не протестира. Само попита с най-естествен глас:

— Сигурен ли си, че си здрав?

Защото, виждаш ли, той имаше любовници! Защото понякога спеше с госпожа Фламан! Защото по време на командировките не се отказваше от случаите, които му се предоставяха…

— Не бой се, съвършено здрав съм…

Какво отговори тя с монотонния си глас, който така го впечатляваше?

Тогава добре.

Ето от какво се роди синът им!

Онзи ден Франсоа изпита желание да й заяви:

— Ето го детето ти! Сега може би ще станеш нормална жена… Нали искаше да бъдеш госпожа Донж…

Изведнъж, както седеше в резедавата стая, той удари с юмрук по стената с всичка сила, до счупване, изръмжа, а гневът му граничеше с лудост:

— Колко глупаво!… Глупаво!… Глупаво!…

И той! И тя! И животът им!

Така глупашки да се нараняват един друг цели… колко години?… Десет! Най-хубавите години от живота! Така глупаво да се измъчват от сутрин до вечер…

Да живеят заедно, да спят в една и съща стая, да създадат дете от своята плът и кръв и да бъдат неспособни да се разбират…

Той бе дошъл в „Шатеньоре“, за да се успокои, да намери отново Беба, а образът, който навсякъде изникваше пред него, събуждаше в гърдите му безкрайно възмущение срещу самия него.

Защо, защо, поради каква заблуда не бе разбрал? Звяр ли бе, както сигурно си е мислила жена му? Нима е бил по-себичен, по-сляп от всеки друг?

Не беше ли просто мъж?

Понякога я мразеше — сега си даваше сметка за това. Колко вечери можеше да се прибере в „Шатеньоре“, ала в последната минута се разколебаваше — не заради някоя любовница, а за да не вижда Беба, студения й поглед, който го осъждаше, заклеймяваше. В такива вечери си лягаше сам в къщата на Кея на кожарите и четеше в леглото, докато го унесеше сънят.

— Много работа ли имаше вчера?

— Много…

Тя не му вярваше. Беше убедена, че се е впуснал в нова любовна авантюра. Дори сега беше сигурен, че тя го душеше, че миришеше дрехите му, дъха му, сякаш търсеше да долови нечия чужда миризма.

Той идеше отвън, внасяше въздуха и живота в тази тиха и спокойна като манастир къща, където Беба живееше, надвесена над едно болнаво дете…

„Сърди ми се заради моята жизненост — често си мислеше Франсоа. — Яд я е, защото е вързана на село поради здравето на детето… Но нали това е съдбата на толкова други жени! Нима майка ми… Или понеже е Д’Онвил?…“

Никога никакъв упрек. Тя бе твърде високомерна, за да му отправи упреци. Дори напротив — колкото повече го намразваше, колкото повече съмнения и недоволства къташе в душата си, толкова повече внимание обръщаше и на най-дребните подробности в собственото си поведение. Несъмнено е искала да казват за нея в града: „Беба Донж е наистина безупречна съпруга и майка…“

Ако се връщаше с колата, тя го посрещаше още при гаража, хванала Жак за ръка…

— Кажи „добър вечер“ на баща си…

Усмихваше се, но в усмивката й нямаше радост.

— Имаше ли много работа?

— Много…

Той стигаше дотам, че думите, които тя произнасяше, му се струваха двусмислени. „Имаше ли много работа?“ не означаваше ли „Добре се забавлява, нали, докато аз тук…“.

Той ли беше виновен за нейната крехкост и болнавост, за това, че детето им растеше бледо и източено като аспержа? Трябваше ли да се откаже да живее, да работи, да строи, да води съществуването, за което се чувстваше предопределен?

Той ясно виждаше нещата. За него още от дете казваха: „Какви ужасни очи има, всичко вижда.“

Да, тя му завиждаше, завиждаше му за всичко: за жените, за работата му, за сделките, за кафенетата, в които се отбиваше, за колата, която караше, за свободата, която имаше, за това, че ходеше, където му хрумне, когато му хрумне, за здравето му, за…

Един ден той се връщаше ядосан в града, седнал зад волана, и докато си мърмореше полугласно, откри нещо ново: Беба се бе омъжила за него, защото завиждаше на сестра си, завиждаше на двойката в Роаян — Жана и Феликс, които вървяха пред тях с безгрижната походка на хора, видели пред себе си бъдещето.

Защо и тя да няма мъж, да не бъде и тя част от двойка? Сама с майка си ли да остане? За да я разкарват още дълго от плаж на плаж, от бал на бал, преди да…

Толкоз по-зле! И той ще прави като нея! Тя си бе подредила живота по свой начин. Играеше си в стаята с пудрите и мазилата, както момиченцата си играят с куклите, играеше си с детето, с къщата, която постоянно променяше…

С него се държеше безупречно, но никога не му говореше за себе си, за тях двамата…

И той ще прави така. Започна да се прибира в „Шатеньоре“, да се преоблича, да се разхожда из градината, да подравнява тенискорта, да чака Феликс, за да изиграят един сет… Да не би да го е ревнувала и от Феликс? Да не би Донж да бяха застанали срещу Д’Онвил?

Човекът, който го разбра, бе Олга Жалибер. При това не беше умна, а просто интуитивна.

— Ако искаш да знаеш, твоето нещастие се състои в това, че жена ти не е жена, а младо момиче… За жалост такава и ще си остане… Не е в състояние да те следва. Мечтата й е цял живот да се носи в лодка по течението на реката, на фона на поетична гледка, и да нашепва любовни думи на мъжа, който гребе срещу нея…

Да, Олга разбираше кое как е. Разбираше и любовта, а най-вече — мъжа.

— Ако продължаваш така — а аз знам, че ще продължиш, — след време ще станеш най-влиятелният човек в града… А след това, стига да пожелаеш, ще стигнеш още по-далеч… Помни ми думите.

Говореше това гола върху леглото, пушеше цигара и поглаждаше малките си мургави гърди, които той бе халал малко преди това.

— Трябвало е по-рано да се срещнем… Гастон нищо не е в състояние да направи, ако не го тикам постоянно. А ние двамата с теб…

Дали Беба бе доловила миризмата на Олга Жалибер? Вероятно. Защото, когато той си лягаше, тя душеше кожата му.

— Бих искала да ти дам един съвет, Франсоа… Не мисли, че те ревнувам… Внимавай с госпожа Жалибер. Може и да греша, но имам чувството, че целта им е да затънеш надълбоко…

Виж ти! Дали пък освен това не притежаваше и делови усет, дали не се страхуваше за богатството му? Точно предния ден Олга му бе споменала за проекта за частна клиника… на която той щеше да стане един от основните акционери и която…

— Не се бой… Знам какво върша…

И той вложи капитали в клиниката. Почти напук!

В какво можеше да бъде упрекнат? Даваше на жена си пари колкото тя пожелаеше. Предприятието му процъфтяваше. Прибираше се колкото се може по-често в „Шатеньоре“. Нямаше претенции. Почти не харчеше за лични нужди. Любовните му истории никога не бяха предизвиквали и най-малкия скандал.

На когото и да го кажеше в града, всеки щеше да й отговори: „Донжови знаят какво искат… Ще отидат надалеч…“

Напук на една хлапачка с развинтено въображение, която си поръчваше от Париж рокли за хиляди франкове, за да се разхожда в тях из затънтена провинциална градина, и която се опитваше да превежда английска поезия с някоя си Мими Ламбер.

Защото те двете се занимаваха именно с това! И то с такова настървение, сякаш от превода им зависеше съдбата на човечеството. А когато Франсоа се прибереше, за да си отдъхне за няколко часа на чист въздух, готвачката Кло се паникьосваше:

— Забравили сте гъбите!

Или безсолното масло, или нещо друго, което не можеше да се набави в Орне.

— Бихте ли погледнали чешмата в пералнята?

И той тръгваше по пижама да оправя крана, да подравнява тенискорта. А в това време пердетата в спалнята си оставаха спуснати до десет-единадесет часа сутринта. Най-сетне Беба слизаше, издокарана като за празник, с фино бельо като на най-големите кокетки, гъвкава, с плавни движения, със замръзнала на устните усмивка.

— Още ли не си облечен, Франсоа? Скоро ще сядаме на масата…

* * *

— Какво правиш?

Той спря, изненадан, и си даде сметка, че стои прав насред стаята, ала не си спомняше, че миг преди това беше крачил гневно напред-назад.

— Какво ти е?

Беше Жана, малко изплашена, а той се погледна в тройното огледало и съзря бледото си лице, трескавите очи, разчорлената коса. Беше си издърпал връзката и тя висеше от двете страни на яката му.

— Започвам да се питам дали е било уместно да дойдеш тук, за да си починеш… Според мен трябваше да се прибереш у дома, с Феликс… Прекалено много мислиш…

Той я изгледа с горчива усмивка — изплашена, загрижена както винаги да възстанови около себе си реда и спокойствието.

— Защо не предприемеш някакво пътуване? Никога не сме могли да разберем Беба — нито ние, нито вие… Мисля, че се е метнала на баща си, който… но за това ще ти разкажа друг път. Мама много ще се сърди…

— Кажи ми, Жана…

Тя се изненада от внезапността, с която я прекъсна.

— Искам да ми кажеш искрено… Мислиш ли, че съм съпруг като всички останали? Че съм добър съпруг?

— Ама…

— Отговори!

— Да, разбира се…

— Убедена ли си, че съм добър съпруг?

— Като изключим малките истории, за които се говори… Но това е почти без значение!… Убедена съм, че и Феликс… Обаче щом като нищо не знам и не става под моя покрив…

— Знай тогава, скъпа Жана, че аз съм едно чудовище… Глупак… Кръгъл глупак! Чуваш ли? Аз съм виновен за всичко!

— Успокой се, Франсоа, моля те… Децата закусват долу… Жак е много нервен напоследък… Вчера например ме попита…

— Какво?

— Попита ме… Ама ти малко ме плашиш… Какво пък, толкоз по-зле! Попита ме какво престъпление е извършила майка му… Не знаех какво да му отговоря…

— Какво да му отговориш ли? Че престъплението на майка му се състои в това, че прекалено много е обичала баща му. Разбра ли?

— Франсоа!

— Не се бой… Не съм полудял… Много добре знам какво говоря. Сега си върви. Остави ме още малко… Ей сега ще сляза и ще съм по-спокоен… Всъщност нищо не казвай на Жак… Аз ще поговоря някой път с него… Ако знаеш само, мила Жана, какви глупаци могат да бъдат мъжете!

И той повтори, като удържаше юмрука си, защото му се искаше отново да заудря с него по стената:

— Глупаци!… Глупаци!… Глупаци!…