Софокъл
Едип цар (2)

Пролог

ЕДИП

Деца, на древний Кадъм нови кълнове,

защо сте ми се сбрали и насядали,

със клончета молитвени обкитени^[1]?

Градът е цял изпълнен със тамянов дъх,

ехтят свещени песни и стенания.

За всичко туй не исках от вестители

да чуя вест, деца, и ето аз дойдох —

Едип, когото вред наричат „Славният“.

 

Но, старче, говори сега (прилично е

за тия да говориш ти), защо сте тук,

от страх ли, или пък с молба? Готов съм аз

да ви помогна всякак. Без сърце ще съм,

ако не трепна пред това събрание.

 

ЖРЕЦЪТ

Едипе, властелине на земята ми,

пред твоите олтари сме насядали —

деца с крила безсилни още, грохнали

жреци (на Зевса аз съм жрец) и тия тук

отбор момци. Народът пък със клончета

в ръце е пред Паладините храмове^[2],

сред стъгдите, при пепелта пророческа

на Аполон^[3]. Ти виждаш сам как бурята

тресе града ни и глава не може той

да вдигне днес от тази бездна кървава.

Загива — плодовете съхнат в нивите,

загива — мре добитъкът, безплодни са

родилните страдания на майките.

Градът ни е сразен от огненосния

страхотен Мор. Гнети ни той, а къщата

на Кадъм запустява, и стенания

и вопли пълнят мрака в преизподнята.

Ни аз, нито момците сме насядали

пред теб като пред равен на безсмъртните,

но пръв си ти сред хората в нещастия

и в напасти, от боговете пращани.

Дойде и ни избави ти от тежка дан,

която на певеца стръвен^[4] давахме.

Освободи ни, без да кажем думица

и без да те научим — само с божия

подкрепа, — тъй си мислим и приказваме.

И днес, Едипе, мъдри повелителю,

към тебе се обръщаме с молбите си

да ни помогнеш, вслушвайки се в божи глас

или в съвет на някого сред смъртните.

Че опитните, знам, и през нещастия

до хубав край довеждат своите планове.

Ти, най-велик сред смъртните, вдигни града!

Мисли, спасител те нарича нашата

земя заради прежната ти преданост.

Но за властта ти да не кажем никога:

„Издигнахме се и — отново паднахме!“

И тъй, вдигни и закрепи държавата!

С добри поличби ти ни даде щастие —

такъв, какъвто бе преди, и днес бъди!

И ако пак ще имаш власт над нашата

земя, да бъде с хора тя е по-добре.

Защото знай: не струва нито корабът,

ни крепостта, когато няма хора в тях.

 

ЕДИП

Чеда злочести, знайна, не незнайна е

за мене вашта скръб. Аз знам, че страдате.

Но никой между вас не страда с моите

страдания — вий своите болки знаете,

не мислите за чуждите. А моята

душа оплаква и града, и моята,

и твоята съдба в едно. И не заспал

от сън сега ме будите. Но чуйте ме:

аз дълго плаках, в много тъмни пътища

на мисълта блуждах. След дълъг размисъл

направих туй, което бе единствено:

Креона Менойкеев, брат на моята

съпруга, аз изпратих във питийското

светилище^[5] да пита със какви дела

и думи бих помогнал на държавата.

Пресмятам вече безпокоен времето —

какво ли прави? Той се бави повече,

отколкото изглеждаше и трябваше.

А дойде ли, ще бъде престъпление,

ако не спазя божията заповед.

 

ЖРЕЦЪТ

Навреме казваш — ето известяват ми

хей тия за Креоновото връщане.

 

ЕДИП

Цар Аполоне, чуй! Дано спасение

ни дойде с него! Светли са очите му!

 

ЖРЕЦЪТ

Изглежда весел — иначе не би венчал

глава със многоплодни вейки лаврови.

 

ЕДИП

Ще видим скоро. Той ни чува — близо е.

О царю, Менойкеев сине, сроднико,

какъв е Аполоновият отговор?

 

КРЕОН

Добър, защото според мен и тежкото,

ако завърши със добро, е хубаво.

 

ЕДИП

Какви са тези думи? Аз не чувствувам

от тях ни смелост, нито страх в гърдите

 

КРЕОН

Ще кажа, ако искаш, тук пред всичките.

Ако ли не — да влезем вътре двамата.

 

ЕДИП

Пред всички говори! Аз страдам повече

за тези тук, отколкото за себе си.

 

КРЕОН

Това, което чух от бога — казвам го:

цар Феб ни заповядва недвусмислено

да махнем, да отмием от земята си

едно неизличено престъпление.

 

ЕДИП

С какво да се изкупи? И какво е то?

 

КРЕОН

С изгнание, с убийство за убийството,

че тази кръв разтърсвала страната ни.

 

ЕДИП

Но за чие убийство му е думата?

 

КРЕОН

Цар Лай бе, царю, наш владетел някога —

преди да управляваш ти страната ни.

 

ЕДИП

Да, чувах, но не съм го виждал никога.

 

КРЕОН

Днес богът иска за смъртта му — явно е —

да бъде отмъстено на убийците.

 

ЕДИП

Но де са те? Къде ще дирим бледите

следи на туй далечно престъпление?

 

КРЕОН

Той каза — тук, в града. А нещо дириш ли,

намираш го, нехаеш ли — убягва ти.

 

ЕДИП

Къде е паднал мъртъв Лай — дома си ли,

в полето ли, или във чужди краища?

 

КРЕОН

При бога за съвет отивал, казваше,

и оттогава — никакво завръщане.

 

ЕДИП

И ни вестител, нито спътник някакъв

го е видял — да каже, да разследвате?

 

КРЕОН

Загинали. Един се само с бяг спасил,

но каза той едно, и нищо повече.

 

ЕДИП

Какво? Едното много би ни казало,

ако надежда вдъхне ни началото.

 

КРЕОН

Нападнали ги, казваше, разбойници

и вкупом те извършили убийството.

 

ЕДИП

Но как ще дръзнат на това разбойници,

ако не са били оттук подкупени^[6]?

 

КРЕОН

Тъй мислехме и ние, но в бедите ни

не се застъпи никой за убития.

 

ЕДИП

Каква беда попречи да разследвате

смъртта, когато тъй загина царят ви?

 

КРЕОН

Загадките на сфинкса. Ние гледахме

пред себе си, а скритото забравихме.

 

ЕДИП

Но аз ще го разкрия сам от край до край.

Достойно Феб, достойно и самият ти

отново се застъпихте за мъртвия.

И с право свой съюзник ще ме видите

за бога да мъстя и за земята ни.

Че не заради нявгашни приятели

греха ще смия, а заради себе си.

Че който него е убил, със същата

ръка би поразил и мен. Застъпвам се

за Лай, ала помагам и на себе си.

Сега, деца, вдигнете се от стълбите!

Вземете си молитвените клончета!

Народът Кадмов да се свика! Слушайте!

Ще сторя всичко! Ще живеем в щастие

или ще паднем — все по воля божия!

 

ЖРЕЦЪТ

Деца, да станем! Ние се събрахме тук

за туй, което той вести. И нека Феб —

той, който ни изпрати този отговор, —

спре болестта и ни дари спасение!