Астрид Линдгрен
Роня, дъщерята на разбойника (7)

7.

И ето, утрото настъпи и сега тя щеше да върви при Бирк. Налагаше се да побърза. Щеше да се възползва от краткото време, през което оставаше сама в каменната зала, докато всички други бяха заети с разни сутрешни занимания. Всеки миг можеше да се появи Пер Черепа, а й се искаше да избегне въпросите му.

„Мога да закуся не по-зле и в подземието — помисли тя. — И без друго тук няма да ме оставят да се нахраня на спокойствие.“

Бърже мушна няколко комата хляб в кожената торбичка и си наля козе мляко в дървеното бърдуче. И без да я види някой, изчезна надолу към подземните сводове. Скоро застана пред каменния насип.

— Бирк — извика Роня, разтревожена, че може и да не го намери. Зад камарата камъни не отговори никой. Обзе я такова разочарование, че щеше да се разплаче — ами ако не дойде! Може би е забравил всичко или още по-лошо — може би се е разкаял. Нали тя беше Матисов разбойник и враг на Бурка, в края на краищата може той и да не иска да си има работа с нея.

В този миг някой я дръпна изотзад за косата. Тя извика уплашено. Нима Пер Черепа отново е тръгнал по дирите й и сега ще провали всичко!

Но не беше Пер Черепа, а Бирк. Стоеше там и се смееше, а зъбите му блестяха в мрачината. Друго от него не се виждаше на слабата светлина от роговия фенер.

— Дълго чаках — каза той.

Роня усети, че я облива лека вълна на радост, колко е хубаво — тя имаше брат, който дълго я беше чакал!

— Ами аз! — отвърна тя. — Аз те чакам още откакто се измъкнах от опашатите таласъмчета.

Сетне за известно време не знаеха какво друго да си кажат, просто стояха смълчани и извънредно доволни, че са заедно.

Бирк повдигна лоената си свещ и я приближи до лицето й.

— Черните ти очи са си същите — потвърди той.

— Не си се променила, само си малко по-бледа.

Едва тогава Роня забеляза, че Бирк не е същият, какъвто го помнеше: отслабнал, лицето му беше тъй изпито, а очите големи-големи.

— Какво е станало с теб? — зачуди се тя.

— Нищо — отвърна Бирк. — Само дето не съм ял много напоследък. Въпреки че получавам повече храна от всеки друг в Бурковата крепост.

Изминаха няколко минути, преди Роня да проумее думите му.

— Нима искаш да кажеш, че нямате храна? Че не можете да ядете, колкото си искате?

— Отдавна никой от нас не е бил наистина сит. Храната ни вече е на свършване. И ако пролетта не дойде скоро, отиваме по дяволите. Точно както искаше ти, спомняш ли си? — добави той и отново се засмя.

— Това беше едно време — възрази Роня. — Когато нямах брат. Но сега имам.

Разтвори кожената торбичка и му подаде хляба.

— Яж, ако си гладен — предложи му тя.

Странен звук, подобен на слаб вик, се откъсна от Бирк. Грабна дебелите къшеи хляб, по един във всяка ръка, и започна да яде. Сякаш Роня я нямаше. Беше сам със своя хляб и го излапа до последния залък. Тогава Роня му протегна бърдучето с мляко и той жадно го надигна към устата си и пи, докато вътре не остана и капчица.

След това засрамено погледна Роня.

— Нямаше ли ти да го изядеш?

— У дома има още — успокои го тя. — Аз не гладувам.

И видя пред себе си богатите запаси на Ловис в килера: чудесния хляб, козето сирене и маслото от суроватка, яйцата, качетата с осолена храна, пушените агнешки флейки, които висяха от тавана, купчините брашно, зърно и грах, гърнетата с мед, кошниците, пълни с лешници, и торбичките с треви и листа, събрани и изсушени от Ловис за подправка на пилешката супа, която поднасяше понякога. Ах, тая пилешка супа, като си припомни как й се услаждаше тя след солената и пушена храна, с която се хранеха през зимата, Роня усети как огладнява.

А Бирк, Бирк направо гладуваше и тя искаше да разбере защо. Трябваше да й обясни.

— Виж, сега ние сме бедни разбойници. Преди да дойдем тук, в Матисовия замък, ние също отглеждахме кози и овце. Но сега са ни останали само конете, подслонили сме ги да презимуват при един селянин, далеч отвъд гората на Бурка. И слава богу, защото иначе сигурно щяхме да сме ги изяли. Брашно, ряпа, грах и солена риба имахме що-годе, но и те вече са на свършване. Уф, каква ужасна зима изкарахме!

Роня се почувствува така, сякаш тя и Матисовият замък бяха виновни, задето на Бирк му е било трудно и сега е тъй отслабнал и изнемощял от глад. Но да се смее все още можеше въпреки всичко.

— Бедни разбойници, да, точно така! Не усещаш ли, че от мен лъха на нечистотия и бедност? — попита той, като се подсмихваше. — Почти не сме имали и вода. Стапяхме сняг, защото беше направо невъзможно да се смъкнеш надолу до гората и да изровиш целия сняг над изворчето. А после да се покатериш по въжената стълба с ведро вода, докато снежната буря вилнее, опитвала ли си някога подобно нещо? Не, инак щеше да знаеш защо мириша като истински мръсен разбойник!

— И нашите разбойници миришат така — увери го Роня, за да го утеши малко. Самата тя ухаеше твърде приятно, защото Ловис я къпеше всяка събота вечер пред огнището в голямата дървена каца, а всяко неделно утро ги вчесваше и двамата с Матис със специален гребен за въшки. Колкото и да се оплакваше Матис, че му скубе косата, протестите не му помагаха.

— Достатъчно е, че има дванадесет чорлави, въшливи разбойници — обичаше да казва Ловис. — Смятам да сресвам главатаря, докато ми стигат силите да държа гребена, та каквото ще да става.

Роня хвърли изпитателен поглед на Бирк, застанал в светлината на фенера. Може и да не беше вчесан с гребен за въшки, но въпреки това косата обгръщаше като меден шлем главата му, която стоеше тъй красиво на тънкото вратле и изправените плешки. Красив брат е той, помисли Роня.

— Не е важно дали си беден, въшлив, или мръсен — каза тя. — Но не ми се иска да бъдеш гладен.

Бирк се засмя.

— Как разбра, че имам въшки! Макар че по-скоро предпочитам да съм въшлив, отколкото гладен, това поне е сигурно.

Сега той стана сериозен.

— Уф, колко е лошо да гладуваш! Можех все пак да запазя поне коричка хляб за Ундис!

— Ще ти донеса още — успокои го Роня замислено. Но Бирк поклати глава.

— Не, нали не мога да се прибера и да занеса хляб на Ундис, без да разкажа откъде съм го взел. А Бурка ще обезумее от ярост, ако узнае, че приемам хляб от теб и на всичко отгоре съм станал твой брат.

Роня въздъхна. Наистина, тя разбираше, че Бурка сигурно ненавижда разбойниците на Матис не по-малко, отколкото Матис ненавиждаше разбойниците на Бурка, но — о, как всичко това объркваше нещата й с Бирк.

— Никога няма да можем да се срещаме другояче, освен тайно — въздъхна тя тъжно и Бирк се съгласи с нея.

— Така е! А аз мразя да се крия, когато правя нещо.

— И аз — възкликна Роня. — Не знам нещо по-лошо от престояла осолена риба и прекалено дълги зими, но още по-лошо е да се криеш, просто е глупаво.

— Все пак нали ще го направиш? Заради мен? А напролет ще стане по-лесно — каза Бирк, — тогава можем да се срещаме в гората, а не в тоя леденостуден зимник.

И на двамата им беше толкова студено, че тракаха със зъби, и накрая Роня рече:

— Мисля, че трябва вече да вървя, преди да съм умряла от студ.

— Но утре ще дойдеш пак, нали? Тук, при твоя въшлясал брат?

— Ще дойда с гребен за въшки и ще донеса от всичко по малко — обеща Роня.

И удържа обещанието си. През всички ранни утрини до края на зимата тя се срещаше с Бирк долу в сводестото подземие и поддържаше живота му с храна от килера на Ловис.

Понякога Бирк се срамуваше да приема нейните дарове.

— Струва ми се, че крада от вас — обясни той.

Но Роня се смееше в отговор.

— Не съм ли аз разбойническа дъщеря? Защо тогава да не разбойнича?

Впрочем тя знаеше, че голям дял от припасите в килера на Ловис е заграбен от богати търговци, тръгнали на път през горите.

— Разбойникът взема, без да пита и без да иска разрешение, това поне най-сетне научих — отсече Роня. — И сега ще правя каквото са ме научили. Тъй че яж си спокойно!

Всеки ден му даваше и по една торбичка брашно и грах, та да ги изсипе скришом в запасите на Ундис.

Докъде стигнах, мислеше си тя, да искам да запазя живота на Бурковите разбойници, горко ми, ако Матис разбере!

Бирк й благодареше за щедростта.

— Ундис всеки ден се чуди, че все още има по малко брашно и грах в нейните купчинки. Мисли си, че витрите правят някакви чудеса — каза Бирк и се засмя с неговия си смях. Вече беше заприличал малко повече на себе си и сега очите му не бяха като на гладен човек — това толкова радваше Роня.

— Кой знае — продължи Бирк, — може би майка ми има право за чудесата на витрите. Защото ти наистина приличаш на една малка витра, Роня.

— Само че добра и без хищнически нокти — добави Роня.

— Да, по-добра никога не съм виждал! Колко пъти смяташ да ми спасяваш живота, сестричке моя?

— Толкова пъти, колкото ти моя — отвърна Роня.

— Ние просто не можем един без друг. Вече го разбрах.

— Да, така е — съгласи се Бирк. — А пък Матис и Бурка да си мислят каквото си щат отсега нататък.

Но Матис и Бурка не мислеха нищо, тъй като те и не подозираха за срещите на брата и сестрата под сводовете на подземието.

— Сит ли си вече? — питаше Роня. — Защото сега пристига гребенът за въшки!

Тя вдигаше гребена като оръжие и тръгваше срещу Бирк. Горкичките Буркови разбойници, да си нямат дори един гребен за въшки! Каква беднотия! Но толкова по-добре! Обичаше да усеща меката коса на Бирк под ръцете си и го решеше по-често, отколкото, строго погледнато, се налагаше, за да го изчисти от въшките.

— Вече не остана никаква въшка по мен — казваше Бирк, — така че смятам, че ме вчесваш напразно.

— Хайде да проверим дали е така — отвръщаше Роня и със сила прокарваше гребена през косата му.

 

 

Суровата зима започна полека-лека да омеква. Снегът взе да се топи по малко и един ден, когато времето доста се затопли, Ловис изкара разбойниците вън на снега, за да се умият и да свалят най-голямата мръсотия. Те се съпротивляваха и не искаха. Фюсок уверяваше, че такива неща са вредни за здравето. Обаче Ловис държеше на своето. Миризмата на зима трябва да се пропъди, отсече тя, та ако ще с риск всеки един разбойник да загине. Най-безпощадно ги изгони на снега и скоро по всички заснежени хълмове надолу към Вълчата прегръдка се търкаляха с див вой голи-голенички разбойници. Те ругаеха нечовешкото коравосърдечие на Ловис, та пушек се вдигаше, но се натриха със сняг, както им беше заръчала. Не смееха да не я послушат.

Единствен Пер Черепа упорито отказа да се отъркаля в снега.

— Мога да си умра и така — каза той. — И предпочитам да ида в гроба както съм си мръсен.

— Нямам нищо против — разреши му Ловис, — но преди това поне се погрижи за косите и брадите на другите диви овни.

Пер Черепа прие с радост. Биваше го да върти ножицата за вълна, когато стрижеха овцете и агнетата, тъй че наистина можеше да придаде фасон на който и да е див овен.

— Но моите две тънки кичурчета коса не си ги давам. Няма защо да съм толкова суетен, и бездруго нали скоро ще бъда в земята — заключи той и доволно поглади голото си теме.

Тогава Матис го прегърна с огромните си ръчища и го вдигна високо във въздуха.

— Да умреш ли, откажи се от тая работа! Досега не съм живял на земята нито ден без теб, стари глупако, а щом е така, не можеш тъй коварно да легнеш да умреш и да ме изоставиш, нали разбираш!

— Ще видим как ще бъде, момчето ми — отвърна Пер Черепа и изглеждаше твърде доволен.

До вечерта Ловис попарваше мръсните разбойнически дрехи в двора на замъка. А разбойниците измъкваха от дрешника сухи дрехи, за да се облекат, докато техните изсъхнат. Повечето дрехи бяха заграбени и домъкнати навремето от дядото на Матис. Как ли някой, който е бил с всичкия си, е можел да ходи издокаран по такъв начин, чудеше се Фюсок, и като се двоумеше, нахлузи през главата си една червена риза. И все пак на него му провървя. Виж, Кнотас и Малък Клипен нямаха късмет и трябваше да се задоволят с пола и женски корсет, тъй като мъжките дрехи вече бяха свършили, когато отидоха да си вземат. От това настроението им не се повиши особено. Но Матис и Роня здравата се повеселиха.

За да се помири със своите разбойници, вечерта Ловис поднесе пилешка чорба. Те седяха нацупени край дългата маса, чистички-умитички и току-що подстригани — просто да не ги познаеш. Дори миризмата им бе по-друга.

Но щом силното ухание от пилешката чорба на Ловис се разнесе над дългата маса, разбойниците спряха да се цупят. А като свършиха с яденето, веднага запяха и затанцуваха, както те си знаеха, макар и малко по-кротко от друг път. Особено Кнотас и Малък Клипен се въздържаха от по-буйни скокове.