Астрид Линдгрен
Роня, дъщерята на разбойника (12)

12.

Рано на другата сутрин те се отправиха към потока, за да видят дали в мрежата се е хванала някаква риба.

— Рибата трябва да се вади, преди кукувицата да изкука — рече Роня.

Тя весело подскачаше по пътечката пред Бирк. Малката тясна пътека се спускаше надолу по стръмния планински склон, като криволичеше през горичка от млади брези. Роня вдъхна мириса на нежните брезови листенца — ухаеше свежо, ухаеше на пролет. Всичко това я изпълваше с радост и я караше да подскача.

Бирк, все още сънен, се обади зад нея:

— Да, ако има някаква риба за вадене! Може би си мислиш, че ще намерим мрежата пълна?

— В този поток има сьомга — отвърна Роня. — Странно ще е, ако поне една не е попаднала в мрежата ни.

— Странно ще бъде, ако ти, сестричето ми, след малко не си паднала надолу с главата в потока.

— Това са моите пролетни скокове — извика Роня.

Бирк се засмя.

— Да, пътечката сякаш е направена само за пролетни скокове. Как мислиш, кой ли пръв я е прокарал?

— Може би Матис — предположи Роня. — Когато е живял в Мечата пещера. Открай време той обича сьомга.

Тя замълча. Не искаше да мисли какво обича или не обича Матис. Помнеше съня, който сънува през нощта, а й се искаше да го забрави. Но мисълта се връщаше, досадна като конска муха, и не я оставяше на мира. Докато не видя блестящата сьомга, която се мяташе в мрежата им. Сьомгата беше голяма, щяха да си хапват от нея в продължение на много дни, и Бирк доволно забеляза, когато я измъкна от мрежата:

— Няма да умреш от глад, сестричето ми, обещавам ти.

— Поне до зимата — отвърна Роня.

Но зимата беше далеч, защо трябваше отсега да мисли за нея? Не искаше да обръща повече внимание на такива мисли, досадни като конски мухи.

Тръгнаха обратно към пещерата със сьомгата, извадена от мрежата и закачена на един чаталест прът, като теглеха след себе си и една повалена от бурята бреза. Тя беше вързана за коланите им с кожените ремъци и подобно на двойка товарни коне, мъкнещи трупи, я завлачиха с мъка нагоре по пътеката. Дървото щеше да им свърши добра работа. Намислили бяха да направят от него дървени гаванки и други полезни неща.

Бирк беше обрулил клонките на брезичката. Но когато работеше с брадвата, тя му се изплъзна от ръката и сега на крака му кървеше една раничка. По пътеката след него оставаха кървави следи, но това не го тревожеше.

— Не си струва да се притесняваш за такова нещо. Раната ще покърви, ще покърви, докато й омръзне.

— Не бъди толкова самоуверен — рече му Роня.

— Току-виж, оттук мине мечка стръвница, подуши ти следите и се запита къде ли може да се намери повечко от тази чудесна кръв.

Бирк се разсмя:

— Тогава ще й дам да се разбере, като грабна копието.

— Ловис обикновено налага рани с изсушен торфен мъх, ако кървят — замислено продума Роня. — Мисля, че трябва да набавя малко за нас, защото не се знае кога ще ти хрумне пак да си клъцнеш крака.

И тя набра и домъкна от гората цял наръч торфен мъх и го остави да съхне на слънце. Когато се прибра, Бирк й предложи печена на жар сьомга. И не за последен път. Дълго време те не правеха друго — ядяха сьомга и се занимаваха с дървените си гаванки.

Дървото не беше трудно за дялкане, те се редуваха и никой не се нарани. Скоро имаха пет чудесни дървени къса, които само чакаха да бъдат издълбани. Гаванките щяха да бъдат пет. Но още на третия ден Роня попита:

— Бирк, кое е по-лошо според теб? Печена сьомга или мехури по ръцете?

Бирк каза, че не може да й отговори, тъй като и едното, и другото са еднакво неприятни.

— Но едно знам. Трябваше да имаме някакво длето. Да дълбаеш само с ножа е робски труд.

Обаче нямаха други сечива и затова продължиха да стържат и дълбаят, докато най-сетне се получи нещо, подобно на купа.

— Повече такива купи няма да правя, докато съм жив — отсече Бирк. — Сега само ще наточа ножа за последен път. Подай ми го!

— Ножа ли? Ами той е при теб!

Бирк поклати глава.

— Не, ти го държа последна. Дай го де!

— Никакъв нож няма при мене — повтори Роня. — Не чуваш ли какво ти казвам?

— Къде си го дянала тогава?

Роня се разсърди.

— Ти къде си го дянал? Ти го държа последен!

— Лъжеш! — избухна Бирк.

С мълчаливо ожесточение те затърсиха ножа. Претърсиха навсякъде, вътре в пещерата и отвън на площадката. И отново в пещерата, и сетне отново навън. Ала ножа го нямаше.

Бирк студено погледна Роня.

— Струва ми се, бях ти казал, че без нож в тази гора няма да се оправим.

— Да беше го пазил по-добре тогава! — отвърна Роня. — Впрочем ти се държиш като истински негодник, щом се нахвърляш на другите, когато сам си направил белята.

Бирк побледня от гняв.

— Аха, ето че отново си показа рогата, разбойническа щерко! Не си се изменила, виждам. И заедно с теб трябва да живея!

— Ще ти спестя това, Бурков разбойник такъв! — извика Роня. — Живей си заедно с твоя нож! Ако си го намериш! И върви по дяволите!

Тя си тръгна и от очите й бликнаха гневни сълзи. Сега щеше да отиде в гората, за да се отърве от него. Не искаше да го вижда никога вече, никога вече нямаше да му проговори и думичка!

Бирк я проследи, докато се скри от очите му. Ядоса се още повече и изкрещя след нея:

— Да те вземат витрите дано! При тях ти е мястото!

Погледът му падна върху торфения мъх, пръснат наоколо. Само боклук правеше. Беше една глупава измислица на Роня и разгневен, Бирк го изрита.

Отдолу лежеше ножът. Бирк дълго се взира в него, преди да го вземе. Бяха претърсили мъха толкова внимателно. Как се беше скрил там ножът? И кой беше виновен?

За торфа във всеки случай си беше виновна Роня, в това поне беше сигурен. Изобщо тя беше вироглава, глупава и непоносима. Инак би се втурнал след нея да й каже, че ножът се е намерил. Но сега нека си стои в гората, докато се умори и отново почне да се държи както трябва.

Наточи ножа и добре го изостри. Дълго седя, като го държеше в ръка и мислеше колко е удобен за хващане. Беше чудесен нож и при това се беше намерил.

Изчезнала беше единствено неговата злоба. Беше се изпарила, докато се занимаваше с ножа. Сега наистина би трябвало да е доволен, след като откри загубения нож. Ала Роня я нямаше. Дали заради това той усещаше, че нещо го гризе отвътре.

„Живей си заедно с твоя нож!“ Ето какво беше казала. И сега той отново се разгневи. Къде щеше да живее тя самата тогава? Не че му влизаше в работата, нека се маха където си иска. Ама не се ли върнеше, й то съвсем скоро, да се сърди само на себе си. Тогава Мечата пещера щеше да бъде безмилостно затворена за нея. С голямо удоволствие би й дал да го разбере. Но не смяташе да се втурне в гората и да я търси, за да й го каже. Сигурно скоро щеше да дойде и да го моли да я прибере обратно, тогава щеше да й отвърне:

— Да беше си дошла по-рано! Прекалено късно е!

Изрече го на висок глас, за да чуе как звучи, и потръпна — как да каже такива думи на Роня, която му беше сестра. Ама тя сама си го търсеше. Той не я беше пъдил.

Хапна малко сьомга, докато чакаше. Страхотно вкусно беше да ядеш сьомга първите три-четири пъти, но сега, след десетия път, залците му присядаха и той едва ги преглъщаше.

Все пак храна беше! Ами какво ли яде бродещият из гората, какво ли яде Роня? Навярно корени и зелени листа, ако изобщо намереше някакви. Но и това не му влизаше в работата. Да си върви из гората, докато остане съвсем без сили.

Сигурно така искаше, щом още не се връщаше!

Часовете се точеха, странно пусти без Роня. Не знаеше какво да прави, когато нея я нямаше. И все по-силно нещо го гризеше в гърдите.

Видя, че над потока плъзва мъгла. Тогава си припомни как преди много време води борба за Роня с подземните същества. Никога по-късно не беше говорил с нея за това и тя сигурно не знаеше, че е от ония, които могат да бъдат примамени от подземните същества. Колко упорито се съпротивляваше тогава срещу него! Дори го ухапа по бузата, тъй че още носеше малък белег. И въпреки всичко тя му харесваше, да, хареса му още първия път, когато я видя. Но тя не знаеше. Нито пък той й го бе казал. А вече беше прекалено късно. Отсега нататък щеше да живее сам-самичък в пещерата. Със своя нож… Как можа Роня да каже нещо толкова жестоко? С удоволствие би запратил ножа в потока, стига да можеше да върне Роня, сега вече знаеше.

Вечер над потока често падаше мъгла, това не беше нещо, за което да се притесняваш. Но кой може да бъде сигурен, помисли си той, че тъкмо тази вечер мъглата няма да плъзне и да се разпростре над гората? Тогава може би из мрачните дълбини на своя свят отново ще плъпнат подземните същества. И кой щеше да спаси Роня от примамливите им песни? Наистина какво му влизаше в работата. Но да става каквото ще — повече не можеше да продължава така. Той трябваше да иде в гората, трябваше да намери Роня.

Бирк тича, докато се задъха. Търси я навсякъде — по всички ония пътеки и места, където мислеше, че ще я намери. Викаше името й, докато изпита страх от собствения си глас, и се уплаши да не привлече любопитни зли диви витри.

Да те вземат витрите дано, така бе извикал след нея, сега със срам си го спомняше. Може би и тъкмо това бе станало, след като я нямаше никъде. Ами ако се е прибрала в Матисовия замък? Може би сега стоеше на колене пред Матис и се молеше да й позволи да се върне у дома и да стане отново негово дете. Тя никога нямаше да моли да я приемат обратно в Мечата пещера, не, за Матис копнееше тя, ясно беше. Макар да не искаше да го показва пред Бирк. Сега тя сигурно се радваше, след като вече имаше оправдание да напусне Мечата пещера и него, който уж й беше брат!

Нямаше смисъл да търси повече. Отказа се и тръгна да се прибира в пещерата, колкото и да му горчеше самотата.

Пролетната вечер бе прелестна — истинско небесно чудо, но Бирк не забелязваше нищо. Не усещаше уханията на вечерта и не чуваше птичите песни, не виждаше тревичките и цветята по земята, само сърцето му се свиваше от мъка.

Изведнъж чу някъде далеч един кон да цвили в смъртен ужас. Втурна се натам и колкото по̀ наближаваше, толкова по-отчаян ставаше ревът. И ето че съзря коня на малка полянка сред елите. Беше една кобилка, на гърдите й зееше огромна кървяща рана. Тя явно се уплаши от Бирк, но не избяга, само изцвили още по-мъчително, като че молеше за помощ и закрила в постигналата я беда.

 

 

— Горкичката — промълви Бирк, — кой се е отнесъл с теб толкова жестоко?

В същия миг видя Роня. Тя изскочи стремително между елите и се втурна към него с мокро от сълзи лице.

— Видя ли мечката? — извика тя. — О, Бирк, мечката и отвлече жребчето и го уби!

Роня плачеше отчаяно, но Бирк бе обзет от най-дива радост. Роня беше жива, мечката не я беше наранила и за щастие нито Матис, нито дивите витри му я бяха отнели.

Роня стоеше до кобилката и гледаше как кръвта й шурти, тогава в нея заговори гласът на Ловис и тя разбра какво трябва да направи.

Извика на Бирк:

— Побързай! Донеси от торфения мъх, иначе ще й изтече цялата кръв!

— Ами ти? Не можеш да останеш тук, щом мечка стръвница се навърта наоколо.

— Тичай! — изкрещя Роня. — Трябва да остана при кобилата, тя има нужда от утеха. И от торфен мъх! Само че бързо!

И Бирк хукна. Докато го нямаше, Роня стоеше, обгърнала с ръце главата на кобилката. Мълвеше утешителни думи с цялото си сърце и кобилката кротуваше, сякаш я разбираше. Вече не цвилеше, може би нямаше сили. От време на време ужасни тръпки разтърсваха тялото й. Раната, която мечката беше й нанесла, зееше грозно.

Горката кобилка, опитала се бе да защити своето жребче, но то беше вече мъртво. И може би животът бавно и невъзвратимо изтичаше и от нея самата. Вече се беше смрачило, скоро щеше да падне нощ й кобилката нямаше да дочака утрото, ако Бирк не успееше да се върне, преди да е станало прекалено късно.

Но той дойде, нарамил цял наръч торфен мъх. И никога Роня не бе виждала по-мила гледка. Бирк щеше да научи това един ден, но не сега. Сега трябваше да се бърза.

Помагаха си един друг да наложат с торфен мъх раната и той много бързо се напои с кръв: Сложиха още мъх и го привързаха здраво с кожените ремъци накръст през гърдите на кобилата. Тя стоеше спокойно и не се противеше, като че ли наистина разбираше какво правят. Но иззад близката ела неочаквано подаде глава едно опашато таласъмче, не можа да разбере и промърмори мрачно:

— Зощо те правят тъй?

Ала Роня и Бирк му се зарадваха — веднага разбраха, че мечката си е отишла. Защото мечките и вълците се бояха от всички вълшебни същества, които обитаваха гората. Никое опашато таласъмче, нито среднощният трол, нито пък витрите или сивите джуджета се страхуваха от хищните животни. Само миризмата на вълшебните същества беше достатъчна, за да накара всяка мечка тихомълком да се скрие дълбоко в гората.

— Ами жрибчету? — рече опашатото таласъмче.

— Няма гу вечи! Край! Никак не тича!

— Знаем — тъжно отвърна Роня.

Тази нощ останаха при кобилката. Будуваха и мръзнаха до сутринта, но за тях това нямаше значение. Седяха един до друг под една гъста ела и си говореха за толкова неща, но не споменаха за скарването си. Като че го бяха забравили. Роня се опита да разкаже как мечката е убила жребчето, но млъкна. Прекалено мъчително беше.

— Стават такива неща както в Матисовата, така и във всички гори — успокои я Бирк.

Посред нощ те смениха торфа върху раната, после малко поспаха и се събудиха на развиделяване.

— Виж, спряло е да кърви — извика Роня. — Торфеният мъх е сух!

Тръгнаха да се прибират към пещерата. Водеха кобилката със себе си, не искаха да я оставят сама. Болеше я и пристъпяше трудно, но ги следваше драговолно.

— Не може да се катери по скалите дори когато е здрава — рече Бирк. — Къде ще я държим?

Близо до пещерата, скрито сред ели и брезички, извираше изворче, откъдето вземаха вода. Заведоха кобилката там.

— Пий, така ще получиш нова кръв — рече й Роня.

Кобилката пи дълго и жадно. После Бирк я завърза до една бреза.

— Ще остане тук, докато й зарасне раната. Тук мечка няма да дойде, обещавам.

Роня погали кобилката.

— Не тъгувай толкова — утешаваше я тя. — Догодина ще си имаш ново жребче.

Тогава забеляза, че от вимето на кобилката капе мляко.

— Това мляко беше за малкото ти жребче — въздъхна Роня. — Но вместо на него, ще ни го дадеш на нас.

Тя донесе дървената гаванка от пещерата, сега щеше да им свърши работа. Издои кобилата и гаванката се напълни. За кобилката беше истинско облекчение да изпразни напрегнатото си виме. А Бирк се зарадва на млякото.

— Сдобихме се с домашно животно — рече той.

— И трябва да я кръстим някак. Как мислиш да я наречем?

Роня не размишлява дълго.

— Мисля, че ще се казва Лиа. Като бил малък, Матис имал кобилка на име Лиа.

И двамата се съгласиха, че това е хубаво име за кобилка. Кобилка, която нямаше да умре. Лиа щеше да живее, сега вече нямаше съмнение. Наскубаха трева и й занесоха, и тя лакомо захрупа.

Тогава и те усетиха колко са гладни — трябваше вече да се приберат в пещерата и да хапнат нещо, за да заситят глада си. Но щом си тръгнаха, Лиа изви глава и загледа неспокойно след тях.

— Не се бой — каза й Роня. — Скоро ще се върнем. И благодаря за млякото, което ни даде!

Беше райско щастие да имат отново мляко, прясно и охладено в студената изворна вода. Настаниха се на каменната площадка пред пещерата, хапваха си хлебец, пийваха си мляко и гледаха изгрева на новия ден.

— Колко жалко, че ножът се загуби — обади се Роня.

Едва тогава Бирк извади ножа и го сложи в ръката й.

— И колко хубаво, че отново се намери. Просто си стоеше под мъха и чакаше, докато ние с тебе се карахме и препирахме.

Роня дълго мълча, после рече:

— Знаеш ли какво, седя и си мисля. Мисля си колко лесно може всичко да се развали за едното нищо.

— От днес нататък няма да се караме за нищо и никакво — реши Бирк. — Но знаеш ли аз какво си мисля? Мисля си, че ти струваш повече от хиляда ножове!

Роня го погледна и се усмихна.

— Във всеки случай, сега вече си по-луд, отколкото е позволено!

Ловис обичаше да казва понякога това на Матис.