Астрид Линдгрен
Роня, дъщерята на разбойника (14)

14.

Малък Клипен седеше там, със сплеснатия си нос, с рошава коса и брада, такъв, какъвто Роня си го знаеше открай време. С вик тя се хвърли отгоре му, като че никога не бе виждала по-приятна гледка.

— Малък Клипен… о, нима това си ти… нима ти… ти си дошъл тук! — Просто заекваше от радост.

— Красив изглед има оттук! — рече Малък Клипен. — Как само се виждат и потокът, и гората!

Роня прихна.

— Да, виждат се и потокът, и гората! Затова ли дойде?

— Не, Ловис ме прати да донеса хляб — отвърна Малък Клипен. Разтвори кожената торба и извади пет големи пити хляб.

И Роня повторно изкрещя:

— Бирк, виж! Хляб! Имаме хляб!

Грабна един самун, вдигна го и вдъхна уханието му. Сълзи блеснаха в очите й.

— Хлябът на Ловис! Забравила бях, че съществува нещо тъй чудесно.

И тя чупеше големи къшеи и ги тъпчеше в устата си. Поиска да даде и на Бирк, но той стоеше мрачен, и без да каже дума, без да вземе дори едно парченце, се скри вътре в пещерата.

— Да, Ловис пресметна, че вече трябва да си останала без хляб — обясни Малък Клипен.

Роня дъвчеше — усещаше блажения вкус на хляба в устата си и той я накара да закопнее за Ловис. Но сега се налагаше да попита Малък Клипен:

— Как узна Ловис, че съм в Мечата пещера?

Малък Клипен изсумтя:

— Да не би да мислиш, че имаш глупава майка? Къде другаде би могла да бъдеш?

Той замислено я загледа. Роня, тяхната красива малка Роня, седеше и само се тъпчеше с хляб, като че нищо друго в тоя живот не я интересуваше. Дойде време да изпълни заръката на Ловис, а това бе тънка работа — тя го беше предупредила, и той се притесняваше. Защото Малък Клипен не се отличаваше с кой знае каква хитрост.

— Ами ти, Роня — внимателно започна той, — няма ли да си дойдеш скоро у дома?

Вътре в пещерата нещо изтрака. Този, който слушаше там, държеше Роня да знае това.

Но тъкмо сега нейното внимание изцяло бе погълнато от Малък Клипен. Имаше да го пита толкова много неща, толкова много неща копнееше да научи. Макар че седеше срещу Малък Клипен, когато му задаваше своите въпроси, тя като че ли избягваше да го гледа. Отправила поглед над потока и горите, тя питаше толкова тихичко, че Малък Клипен едва я чуваше.

— Как е сега в Матисовия замък?

И Малък Клипен отговори, както си беше:

— Тъжно е вече в Матисовия замък. Върни се у дома, Роня!

Роня гледаше над потока и горите.

— За да ми кажеш това ли те изпрати Ловис?

Малък Клипен кимна.

— Да! Прекалено тежко е без теб, Роня. Всички те чакат да се върнеш у дома.

С поглед, зареян над потока и горите, Роня тихичко попита:

— А Матис? И той ли ме очаква да се завърна вкъщи?

Малък Клипен изруга.

— Тоя дяволски шмекер! Кой го знае какво си мисли и какво очаква!

За миг настъпи мълчание, сетне Роня попита:

— Говори ли понякога за мен?

Малък Клипен започна да се върти, сега бе моментът да прояви хитрост и затова той млъкна.

— Искам да ми кажеш както си е — предупреди го Роня. — Никога ли не споменава името ми?

— Не — призна Малък Клипен с нежелание. — Нито пък някой друг има право да го споменава, когато той може да чуе.

По дяволите, ето на, че каза онова, за което Ловис му беше заръчала да си мълчи — няма що, голям умник е!

Той умолително погледна Роня.

— Но всичко ще се оправи, детето ми, само си ела!

Роня поклати глава.

— Няма да се върна вкъщи! Щом Матис продължава да не ме смята за свое дете — няма! Така му предай — и нека добре да се чуе в Матисовия замък.

— Благодаря — отвърна Малък Клипен, — с такъв поздрав дори и Пер Черепа няма да посмее да се вести пред него.

Пер Черепа впрочем в последно време бил изнемощял, разказваше Малък Клипен. И как нямало да бъде, след като всичко било толкова печално! Матис ругаел и вдигал врява за щяло и нещяло, вече никой не можел да му угоди, пък и работите му не вървели добре. Цялата гора бъкала от стражници, Пелйе бил заловен и хвърлен в тъмницата на управника само на хляб и вода. Там били затворени и двама от Бурковите хора и се говорело, че управникът се зарекъл до една година да излови всички разбойници в Матисовата гора и да ги накаже според закона. Какво ли пък ще рече това, чудеше се Малък Клипен, може би смърт?

— В последно време никога ли не се смее? — попита Роня.

— Кой? Управникът ли?

— Говоря ти за Матис — поясни Роня.

И Малък Клипен я увери, че никой не е чул Матис да се смее от онова утро, когато пред очите му Роня беше прескочила Дяволското гърло.

Малък Клипен трябваше да си тръгне, преди да се е стъмнило съвсем. Вече се безпокоеше какво ще предаде на Ловис, като се прибере. Затова той направи още един опит:

— Роня, ела си! Върни се! Послушай ме и ела!

Роня поклати глава, после рече:

— Поздрави Ловис и й предай хиляди благодарности за хляба!

Малък Клипен мушна бързо ръка в кожената торба.

— Да му се не види, за малко да забравя — та аз ти нося и една кесийка сол! Какво щях да я правя, ако я бях върнал?

Роня взе кесийката.

— Имам майка, която мисли за всичко! Знае тя какво е необходимо, ако искаш да оцелееш. Но как пък разбра, че сме останали само с две зрънца сол?

— Може би една майка просто усеща тия неща — предположи Малък Клипен. — Когато нещо важно за детето й е на привършване.

— Само такава майка като Ловис — добави Роня. Дълго стоя и гледа след Малък Клипен, когато той си тръгна, гледаше как пъргаво се отдалечава по тясната издатина и крачи надолу по склона. Едва когато се скри от погледа й, тя влезе в пещерата.

— Аха, не си си отишла с него у дома при баща ти — рече Бирк. Вече бе легнал в постелята от елхови клонки. В тъмнината Роня не можеше да го види, но чу какво каза, и то й стигаше, за да я ядоса.

— Аз нямам баща! — отсече тя. — И ако не внимаваш, току-виж съм останала и без брат!

— Прости ми, сестро моя, ако съм несправедлив! — рече Бирк. — Но нали знам понякога, като вървиш, какво си мислиш.

— Да — отвърна Роня в тъмнината, — вървя си и си мисля, че съм живяла цели единайсет зими, ала дванадесетата ще бъде моята смърт. А толкова много ми се искаше да ме има още на тази земя! Ако изобщо си способен да го разбереш!

— Забрави твоите зими — рече Бирк. — Лято е сега!

И наистина — лято беше. С всеки изминат ден все повече и повече лято — толкова ясно и толкова топло, — друго такова не можеха да си спомнят. Всеки ден в жегата по пладне се къпеха в хладните води на потока. Плуваха и се гмуркаха като две видри, оставяха се течението да ги носи чак до мястото, където тътенът на Глупския водопад ставаше толкова силен, че те усещаха — вече са в опасност. При Глупския водопад потокът стоварваше водите си в една страхотна бездна и никой, комуто бе мил животът, не би се отправил по тоя път.

Роня и Бирк знаеха кога става наистина опасно.

— Зърна ли да се подава върхът на Глупската канара — казваше Роня, — вече знам — опасно е, много е опасно.

Глупската канара беше една голяма скала насред потока, малко преди самия водопад. За Роня и Бирк това беше предупредителният знак да се отправят вече към брега, а да се доберат дотам беше трудно и мъчително. Сетне се просваха задъхани и посинели от студ върху една крайбрежна пясъчна ивица и оставяха слънцето да ги грее, докато те с интерес наблюдаваха как малките видри плуват и се гмуркат неуморно покрай брега.

Когато надвечер захладнееше, двамата се отправяха навътре в гората, за да яздят. Щурак и Дивчо не се мяркаха често насам в последно време. Дивата витра ги беше уплашила и сега те се бояха и от ездачите, които носеха на гърба си по време на преследването. Наплашени, те доста дълго се криха. Но, разбира се, вече бяха забравили всичко и пак се втурваха стремглаво към тях — на драго сърце биха се надпрепусквали отново. Роня и Бирк ги оставяха да се натичат до насита и сетне яздеха бавно и дълго, кръстосваха гората нашир и надлъж.

— Приятно е да пояздиш в прохладна лятна вечер — рече Роня. И наум добави: „Защо не може в гората да е вечно лято? Та да съм винаги весела!“

Нали обичаше своята гора! Обичаше всички дървета, всички малки езерца и мочури, ручеите, покрай които яздеха, всички покрити с мъх каменни блокове, всички полянки, обсипани с диви ягоди, боровинковите шубраци, цветята, животните и птиците — защо ли понякога се чувстваше толкова тъжна и защо ли изобщо трябваше да идва зима?

— За какво мислиш, сестричето ми? — питаше я Бирк.

— Мисля си, че… ей там живеят среднощните тролове, под оня грамаден камък — отвърна Роня. — Видях ги да танцуват отгоре през пролетта. А както знаеш, среднощните тролове и опашатите таласъмчета ги обичам, но не и сивите джуджета, нито пък дивите витри!

— Не, разбира се, тях кой ги обича? — отвърна Бирк.

Сега вече се стъмваше по-рано. Отминало бе времето на светлите нощи. Вечерта те седяха край своя огън и гледаха как на небето изгряват бледи звезди. И колкото по-дълбок ставаше мракът, толкова повече нови и нови звезди засияваха — ярки и блестящи, те грееха над гората. Небето над тях бе все още лятно небе, но Роня разбираше какво показват звездите: скоро ще бъде есен!

— Да, мразя дивите витри — повтори тя. — И наистина е невероятно, че тъй дълго ни оставиха на мира. Изглежда, не знаят, че живеем в Мечата пещера.

— Просто техните пещери се намират из скалите, отвъд гората, а не по течението на потока — предположи Бирк. — А може би пък сивите джуджета поне веднъж са държали устата си затворена, иначе дивите витри отдавна да са ни нападнали.

Роня потрепера.

— По-добре да не говорим за тях — рече тя. — Защото току-виж сме ги привлекли тук.

Настъпи нощ. После дойде утрото и то се превърна в нов топъл ден; както обикновено, те се къпеха.

И ето че дивите витри се появиха. Не една или две, а цяло злобно ято. Изведнъж въздухът се изпълни с тях. Спускаха се с кръжене над потока, като крещяха и виеха.

— Хохо! Малки красиви хора там във водата, сега ще се лее кръв, хохо!

— Гмурни се, Роня! — изкрещя Бирк.

Гмурнаха се и заплуваха под водата, докато се наложи да се покажат и да поемат въздух, за да не се удавят. Тогава видяха небето, потъмняло от прииждащи все нови и нови витри, и разбраха, че сега вече е безнадеждно. Този път нямаше спасение.

„Витрите ще се погрижат да не се тревожа повече за зимата“ — горчиво си помисли Роня, като чуваше крясъците им, които нямаха край.

— Малки красиви хора там във водата, сега ще падне дране тук, кръв ще се лее сега, хохо!

Но преди да се впуснат в нападение, дивите витри обичаха да плашат и да измъчват. Щяха да имат време да дерат и убиват, но не по-малко удоволствие им доставяше да летят с вой наоколо и да всяват ужас, докато очакваха знака на витрата главатар, който значеше: „Време е вече!“ А витрата главатар, най-дивата и най-жестоката от всички, описваше широки кръгове над потока, хохо, нямаше защо да бърза! Но само почакайте — скоро тя щеше първа от всички да забие нокти в един от ония там, дето се мятаха във водата. Дали да грабне тоя с черната коса? Другият с червената коса не се виждаше, но и той скоро щеше да изплува отново, хохо, и тогава го очакваха безчет остри нокти, хохо!

Роня се гмурна и отново се показа, останала без дъх. Потърси с очи Бирк. Не го видя, никъде го нямаше, и тя отчаяно проплака. Къде е Бирк, нима беше потънал? Нима я беше оставил сама с витрите?

— Бирк! — изкрещя тя отчаяно. — Бирк, къде си?

Тогава витрата главатар с вой се спусна над нея и Роня затвори очи… „Бирк, братко мой, как можа да ме оставиш сама в най-трудния и страшен миг?“

— Хохо — виеше витрата, — кръв ще се лее сега!

— Но тя все още искаше да изчака малко, само още малко, и после… хохо! Тя се изви в нов кръг над потока.

И изведнъж Роня чу гласа на Бирк.

— Роня, идвай бързо!

Една прекатурена от бурята бреза, с все още зеленеещи се листа в короната, приближаваше, носена от течението, а Бирк висеше, здраво вкопчен в нея. Главата му едвам се виждаше над водата, но той бе там, не беше я изоставил сама, слава богу!

Ала не побързаше ли сега, течението скоро щеше да го отнесе на недостижимо разстояние. Тя се гмурна и заплува с всички сили и се озова при него. Той протегна ръка и я издърпа при себе си, сега и двамата висяха, вкопчени в един клон, скрити, доколкото беше възможно, под листака на брезата.

— Ах, Бирк! — изхлипа Роня. — Мислех, че си се удавил.

— Още не съм — отвърна Бирк. — Обаче скоро…! Чуваш ли Глупския водопад?

И Роня чу грохота на водните грамади, чу гласа на Глупския водопад. Течението вече ги отнасяше към бездната! Бяха съвсем близо, Роня знаеше това, виждаше го. Скоростта се увеличи, тътенът стана по-силен. Вече се чувстваше неумолимото притегляне на водопада. Скоро, съвсем скоро щяха да бъдат запратени по оня път, който човек изминава само веднъж.

И в този час тя искаше да бъде близо до Бирк. Притисна се плътно до него и знаеше, че и той изпитва същото чувство: по-добре Глупският водопад, отколкото витрите.

Бирк обгърна с ръка раменете й. Каквото и да се случеше, така щяха да са заедно — брат и сестра, — вече нищо нямаше да ги раздели.

А витрите, побеснели, ги търсеха. Къде отидоха малките хора? Нали беше време да започне дрането? Как така малките хора изчезнаха?

Там нямаше нищо друго освен едно дърво с кичеста корона, което водите бързо отнасяха надолу по течението. Какво се криеше под раззеленените клони, витрите не виждаха, и виейки от злоба, летяха наоколо и търсеха ли, търсеха.

Обаче Роня и Бирк бяха вече далеч и не чуваха техния вой. Чуваха единствено тътена, все по-силен и по-силен, и разбираха, че краят наближава.

— Сестричето ми! — промълви Бирк.

Роня не чуваше гласа му, но разбра думите по движението на устните му. И макар никой от тях да не чуваше и думичка, те си говореха един с друг. За онези неща, които трябва да се кажат, преди да е станало прекалено късно. За това, колко хубаво е да обичаш някого толкова силно, че да не се боиш дори и от най-страшното — ето какви неща си говореха, макар никой от тях да не чуваше другия.

Ала сетне те не говореха повече. Само се прегърнаха и затвориха очи. Изведнъж усетиха силен тласък, който ги разтърси. Брезата беше се натъкнала право на Глупската канара. Ударът я завъртя в кръг. Тя смени посоката си и преди въртопите да са я подели отново, измина доста голямо разстояние в посока към брега.

— Роня, да опитаме! — изкрещя Бирк.

Той я изтръгна от клона, в който тя здраво се беше вкопчила. И скоро и двамата попаднаха в разпенените води. Сега трябваше всеки да се бори сам, да се бори на живот и смърт с безмилостните въртопи, които с цялата си мощ ги теглеха към Глупския водопад. Спокойните води покрай брега се виждаха тъй близо. Близо и все пак недостижимо далеч.

„Глупският водопад накрая ще победи“ — помисли Роня. Нямаше повече сили. Искаше й се вече да се откаже, просто да потъне, да се остави течението да я отведе натам, накъдето я мъкнеше, и да изчезне във водите на водопада.

Обаче Бирк беше пред нея. Той обърна глава и я погледна. Обръщаше се пак и пак и я търсеше с поглед. И тогава тя направи още един опит. Опитваше наново и наново. Докато съвсем отмаля.

Ала вече беше навлязла в спокойните води и Бирк я изтегли със себе си към брега. Тогава и той се почувствува омаломощен.

— Ние трябва… ти трябва — промълви Бирк. Съвсем изтощени, те се измъкнаха, довлякоха се на брега. Там, стоплени от слънцето, заспаха още на мига, без дори да разберат, че са спасени.

Чак когато слънцето преваляше към залез, те се прибраха у дома в Мечата пещера. А там, на площадката пред пещерата, седеше Ловис и чакаше.