Астрид Линдгрен
Роня, дъщерята на разбойника (3)

3.

Ето че и той я съгледа и също се засмя.

— Знам те коя си — провикна се той. — Ти си оная разбойническа дъщеря, която тича из гората. Видях те веднъж.

— Ами ти пък кой си? — попита Роня. — И откъде, да му се не види, се взе тук?

— Аз съм Бирк Буркасон и тук живея. Нанесохме се тази нощ.

Роня го загледа втренчено.

— Кои вие?

— Бурка, Ундис, аз и дванадесетте ни разбойници.

Изминаха няколко мига, преди тя да проумее какво нечувано нещо изрече момчето, но накрая продума:

— Да не би да искаш да кажеш, че северният замък е пълен с негодници?

Той се засмя.

— Не, тук живеят само достойните разбойници на Бурка. Но оттатък, където живееш ти, от негодници не можеш се размина, открай време се знае.

Тъй значи, открай време се знаело! Какво нечувано безсрамие! Роня кипна. Ала още по-лоши неща имаше да чуе.

— Впрочем — продължи Бирк — тук вече не е никакъв северен замък. От тази нощ нататък той се нарича крепост на Бурка, опитай се да го запомниш!

Роня се задъха, вбесена от гняв. Крепост на Бурка! Наистина вече беше прекалено. Какви мошеници бяха разбойниците на Бурка! И оня там негодник, дето седеше и се хилеше, беше един от тях!

— Ужас и смърт! — промълви тя. — Почакай само Матис да чуе всичко това, тогава всички вие ще се пръждосате по дяволите само като ви духнем под опашките!

— Да, надявай се — отвърна Бирк.

Роня си помисли за Матис и изтръпна. Беше го виждала обезумял от гняв и знаеше какъв става. Ала сега Матисовият замък щеше да се разцепи още веднъж, тя разбра и простена при тази мисъл.

— Какво ти става? — попита Бирк. — Зле ли ти е?

Роня не отговори. Вече се наслуша достатъчно, стига толкова измишльотини и дързости! Крайно време беше да се направи нещо. Матисовите разбойници скоро щяха да си дойдат и тогаз, ужас и смърт, всички тия жалки негодници — разбойниците на Бурка, щяха да си идат от Матисовия замък по-бързо, отколкото бяха дошли!

Тя стана да си върви. Но тогава видя какво се кани да направи Бирк. Нямаше съмнение, подлецът му с подлец се готвеше да прескочи Дяволското гърло! Застанал от другата страна, точно срещу нея, той вече се засилваше. Тогава тя изкрещя:

— Дойдеш ли тук, такъв ще ти фрасна по мутрата, че ще ти сплескам носа!

— Ха-ха! — засмя се Бирк и с един скок прехвърли пропастта. — Хайде и ти, ако можеш! — изкикоти се той.

Не биваше да й го казва, нямаше да го изтърпи. Предостатъчно беше, дето той и неговите негодници са се укрепили в Матисовия замък, но да позволи разбойник на Бурка да идва тук и да скача тъй, че един Матисов разбойник да не може като него — тая нямаше да я бъде!

И тя скочи. Сама не разбра как стана, но внезапно прелетя над Дяволското гърло и се приземи от другата страна.

— Не си толкова загубена! — възкликна Бирк и веднага скочи след нея. Но Роня не го дочака. С нов скок тя повторно прелетя над пропастта. Нека стои и зяпа подире й колкото си иска!

— Нали щеше да ме цапардосаш по мутрата, защо не го направиш? — подразни я Бирк. — Ето ме, ида!

— Виждам! — викна Роня.

И той наистина дойде. Но тя и сега не го дочака. Скочи пак и мислеше да скача, докато остане без дъх, ако трябва, за да се отърве от него. После и двамата не продумваха вече нищо. Само скачаха. С безумна ярост прелитаха напред-назад над Дяволското гърло. Не се чуваше нищо друго освен запъхтяното им дишане. Единствено враните, накацали върху крепостната стена, грачеха от време на време. Всичко останало тънеше в тягостна тишина. Сякаш целият Матисов замък бе застинал със затаен дъх върху своята скала в очакване на нещо страшно и ужасно, което, изглежда, скоро щеше да се случи.

„Да, скоро и двамата ще се търколим в Дяволското гърло — помисли Роня. — Но поне тогава ще се сложи край на това безспирно скачане!“

Сега Бирк летеше над пропастта право срещу нея и тя също се приготви за скок. Вече не знаеше за кой ли път, чувствуваше се тъй, сякаш никога не е правила друго, освен да скача над пропасти, за да се отърве от негодниците на Бурка.

Изведнъж Бирк се подхлъзна на едно камъче, търкулнало се на ръба на пропастта тъкмо където се приземяваше. Тя чу вика му, преди да изчезне в бездната.

После остана само граченето на враните. Роня стисна очи и пожела този ден никога да не го е имало. Да не го е имало Бирк. И те никога да не бяха скачали.

Най-накрая допълзя по корем до ръба и погледна надолу в пропастта. И тогава видя Бирк. Беше стъпил на нещо точно под нея — камък, греда или нещо друго, стърчащо от пропуканата стена. Тъкмо толкова, колкото да се задържат краката му, но не повече. Стоеше там, под него зееше бездънното Дяволско гърло, а ръцете му трескаво диреха някаква опора, нещо, за което да се залови, за да не се сгромоляса в бездната. Но и той, и Роня знаеха, че нямаше как да се измъкне оттам без чужда помощ. Щеше да стои, докато силите му се изчерпат докрай, и двамата знаеха това, и после нямаше вече да има Бирк Буркасон.

— Дръж се! — каза му Роня.

А той тихичко се засмя в отговор:

— Да, тук няма кой знае какво друго да правя!

Ала се виждаше, че е уплашен.

Роня смъкна плетения кожен ремък, който носеше винаги, навит на кълбо на колана си. Много пъти й беше помагал при всяко катерене и изкачване в горския й живот. Сега тя направи голяма примка в единия край на ремъка, а другия завърза около кръста си. После спусна примката към Бирк и видя как очите му светнаха, щом тя се заклати над главата му. Имаше късмет негодникът на Бурка, ремъкът бе дълъг тъкмо колкото трябваше, забеляза Роня.

— Опитай да го наденеш, ако можеш — каза тя. Почни да се катериш, щом извикам, но не по-рано!

Мълнията, паднала през нощта, в която се роди Роня, беше откъртила от стената един каменен блок. За щастие той се намираше съвсем близо до ръба на пропастта. Роня легна по корем зад камъка и извика:

— Хайде!

Ремъкът се впи в тялото й. Болеше я и тя простенваше при всяко дръпване на ремъка, докато Бирк се катереше.

„Скоро и аз ще се разкъсам на две половини също като Матисовия замък“ — мислеше си тя, стиснала зъби, за да не закрещи от болка.

Изведнъж усети, че й олеква, над нея стоеше Бирк и я гледаше, а тя лежеше и опитваше дали все още може да диша.

— Аха, тука значи си легнала — рече той.

— Да, тук — отвърна Роня. — Насити ли се вече да скачаш?

— Не, трябва да скоча още веднъж. За да ида където трябва. Нали трябва да се прибера у дома в крепостта на Бурка!

— Свали най-напред кожения ми ремък — каза Роня и стана. — Не искам да съм свързана с теб по-дълго, отколкото трябва.

Бирк смъкна ремъка.

— Не, разбира се — съгласи се той, — но след всичко може би все пак ще съм свързан с теб. Без ремък.

— Притрябвал си ми — избухна Роня. — Ти и крепостта ти! Пръждосвайте се по дяволите!

Сви юмрук и го фрасна право по носа.

Той се усмихна.

— Съветвам те да не го повтаряш! Но задето бе така добра да ми спасиш живота, ти благодаря!

— Пръждосвай се по дяволите, ти казах! — повтори Роня и си тръгна тичешком, без да се обръща. Но тъкмо когато стигна до каменната стълба, която водеше надолу към Матисовия замък, чу гласа на Бирк:

— Ей ти, разбойническа щерко, все ще се видим някой път!

Обърна глава и видя, че се засилва за последен скок. Тогава изкрещя:

— Дано се изтърколиш отново, негоднико!

 

 

Всичко тръгна много по-зле, отколкото бе очаквала. Матис изпадна в такъв бяс, че дори разбойниците му се уплашиха.

Но най-напред никой не искаше да й повярва, а Матис за пръв път й се разсърди.

— От време на време можеш да ни забавляваш с някоя и друга измишльотина. Но ще престанеш да съчиняваш подобни смахнати истории. Разбойниците на Бурка в Матисовия замък — няма що, бива те да измисляш! Кръвта ми почва да кипи, макар да знам, че е лъжа.

— Не е лъжа — повтори Роня. За кой ли път тя се опита да му разкаже, каквото бе чула от Бирк.

— Лъжеш! — извика Матис. — Първо на първо, Бурка няма син. Той изобщо не може да има деца, това винаги се е знаело.

Всички разбойници седяха смълчани, без да смеят да се обадят. Но най-подир Фюсок отвори уста:

— Ами той май има все пак едно хлапе, което Ундис родила през оная ужасна нощ, когато бурята вилня той страшно. Когато се роди Роня, нали помниш?

Матис впи поглед в него.

— И никой да не ми го каже! И какви други дяволщини са станали, за които аз не съм разбрал?

Той се огледа побеснял, грабна с рев две халби бира, във всеки пестник по една, запрати ги в стената и бирата се разплиска.

— И сега Бурковото змийче се разхожда по покрива на Матисовия замък? И ти, Роня, си разговаряла с него?

— Той разговаря с мен — отвърна Роня.

Матис грабна с рев печеното овнешко от наредената върху дългата маса трапеза и го запрати в стената тъй силно, че навсякъде се разхвърчаха мазни пръски.

— И това змийче твърди според теб, че онуй невярно псе — баща му, се е наместил в северния замък с цялата си разбойническа шайка?

Не ще и дума, Роня се опасяваше, че не е по силите на Матис да чуе толкова много наведнъж, без да обезумее от гняв. Но за да бъдат пропъдени ония негодници, беше нужен гняв, и затова тя рече:

— Да, и го наричат крепост на Бурка, опитай се да го запомниш!

Матис хвана с рев висящото над огнището котле с чорба, запрати го в стената с все сила и чорбата се разля наоколо. Досега Ловис беше седяла мълчаливо — само слушаше и гледаше. Сега тя се разгневи и това не остана скрито. Приближи се до Матис с една купа пресни яйца, току-що събрани от полозите в кокошарника.

— Ето ти — каза му тя. — Но после сам ще разчистваш, да си го знаеш!

Матис грабна яйцата и едно по едно с неистови крясъци запрати всички към стената и я омаца цялата. А накрая взе, че се разплака.

— Сигурен като лисица в дупката си и орел на върха на планината, тъй бях рекъл. А то…

Той се простря на пода с цялата си дължина и там лежа и плака, крещя и проклина, докато на Ловис и омръзна да го слуша.

— Не, на това най-сетне трябва да се сложи край! — рече тя. — Ако са ти полазили въшки кожуха, няма да ти стане по-добре да лежиш тук и да хленчиш. По-добре се вдигни и направи нещо.

Вече огладнели, разбойниците седяха около масата. Ловис вдигна от пода овнешкото и го поизтри.

— Само е поомекнало малко — успокои ги тя и започна да реже дебели късове за всичките си разбойници.

Матис, настръхнал, се изправи на крака и се настани и той на масата. Но нищичко не хапна. Седеше, обхванал с ръце черната си чорлава глава, и тихичко ръмжеше. От време на време така въздишаше, че се чуваше в цялата каменна зала.

Тогава Роня се приближи до него. Обгърна шията му с ръка и допря бузката си до неговата.

— Не тъгувай! — утеши го тя. — Чисто и просто ще ги изхвърлим!

— Май няма да е лесно — тежко въздъхна Матис.

Цялата вечер те седяха край огнището и се опитваха да измислят как да действат. Как да прогонят въшките от кожуха, как да пропъдят разбойниците на Бурка от Матисовия замък, след като тъй добре се бяха загнездили в него — ето какво искаше да разбере Матис. Но преди всичко искаше да узнае как тия дърти лисици, тия крадливи псета се бяха вмъкнали в северния замък, без нито един Матисов разбойник да усети. Всички, които на кон или пешком пристигаха в Матисовия замък, трябваше да преминат Вълчата прегръдка, а там ден и нощ вардеха стражи. Въпреки това никой не бе зървал и сянката на някой Бурков разбойник.

Пер Черепа се изсмя подигравателно.

— Е, Матис, как си я представяш тая? Че ще се появят, разхождайки се през Вълчата прегръдка, и ще помолят най-любезно: „Посместете се, скъпи приятели, щото имаме намерение да се нанесем в северния замък още тая нощ!“

— Откъде са минали тогаз, щом знаеш всичко тъй добре?

— Не и през Вълчата прегръдка, във всеки случай, нито през голямата порта на замъка — заяви Пер Черепа. — Откъм северната страна, разбира се, където не държим никаква стража.

— Че защо да държим там стража? Та там не само няма вход към замъка, но и склонът е съвсем стръмен. Макар че те са може би същински мухи и се катерят направо по въздуха? А после — хоп! — вътре през две малки бойници, а?

Изведнъж нещо му дойде наум и той вторачи поглед в Роня.

— Впрочем какво си правила горе на покрива?

— Внимавах да не падна в Дяволското гърло — отвърна Роня. Тя съжаляваше, че не поразпита малко повечко Бирк. Тогава може би той щеше да й разкаже как разбойниците на Бурка са успели да се вмъкнат в северния замък. Обаче сега бе късно да мисли за това.

Матис постави стражи за през нощта — не само при Вълчата прегръдка, но и горе, на покрива.

— Нахалството на Бурка е безгранично! — каза той. — Току-виж, тръгне да прескача Дяволското гърло като побеснял бик и му се прище съвсем да ни изтика от Матисовия замък.

Той грабна халбата си и тъй я хласна в стената, че дъжд от бира заля цялата каменна зала.

— Отивам да си легна, Ловис! Не за да спя. А за да размислям и проклинам, и тежко на оногова, който ме обезпокои!

Роня също лежа будна тази нощ. Колко тъжно и непоправимо изведнъж стана всичко! Защо трябваше да бъде така? Тоя Бирк, та нали тя се зарадва, когато отначало го видя! И защо, когато най-сетне срещна свой връстник, той трябваше да се окаже един малък противен Бурков разбойник?