Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ronja rövardotter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2013 г.)

Издание:

Астрид Линдгрен. Роня, дъщерята на разбойника

Роман за деца

Шведска, първо издание

Преведе от шведски: Светла Стоилова

Редактор: Анна Сталева

Художник: Киро Мавров

Художествен редактор: Елена Пъдарева

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Албена Любенова

Дадена за набор: април 1985 година

Подписана за печат: декември 1985 година

Излязла от печат: януари 1986 година

Поръчка №50

Формат: 60×90/16

Печатни коли: 10,50

Издателски коли: 10,50

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Държавна печатница „Георги Димитров“

София, 1986 г.

История

  1. — Добавяне

17.

Роня почувства гората, която обичаше, отново близка, както винаги досега — и есен, и зиме. През последните дни в Мечата пещера я беше усещала тъй заплашителна и враждебна. Сега двамата с Бирк яздеха из скованата от студ гора, която им даряваше единствено радост, и тя сподели с Бирк:

— Стига само да знаеш, че ще се сгрееш чак до пръстите на краката, като се прибереш, не е страшно да си в гората, каквото и да е времето. Но не и ако трябва да си легнеш в една студена пещера и да тракаш зъби от студ.

Бирк, който бе мислил да прекара зимата в Мечата пещера, сега се радваше истински, че може да се сгрее на огъня у дома в Бурковата крепост.

Той трябваше да живее там, и двамата с Роня разбираха, че така е по-добре. Инак в замъка върху Матисовата скала щеше да се породи още по-силна вражда.

— И знаеш ли, те толкова се зарадваха, когато се прибрах, Ундис и Бурка, просто да не повярваш! — разказа й Бирк. — Никога не съм вярвал, че толкова много ги е грижа за мен!

— Да, можеш да живееш при тях — отвърна Роня.

— Чак до пролетта!

За Матис също бе добре дошло, че Бирк си остана при своите.

— Разбира се, разбира се — казваше той на Ловис.

— Малкото крадливо псе може да идва и да си отива, когато поиска. Та аз го поканих да дойде с нас у дома. Но, слава богу, няма да съм принуден да гледам непрекъснато червенокосата му кратуна.

Животът в Матисовия замък продължаваше и там отново стана весело. Разбойниците пееха и танцуваха и Матис се смееше с гръмогласния си смях съвсем както преди.

Но разбойническият живот все пак не беше съвсем както преди. Борбата със стражниците на управника беше станала по-ожесточена. Матис знаеше, че те вече не на шега го преследват. И разказа на Роня защо.

— Само защото в една тъмна нощ измъкнахме Пелйе от проклетата тъмница, където стоеше затворен. Заедно с двама от Бурковите крадливи псета.

— Малък Клипен мислеше, че Пелйе ще го обесят — обади се Роня.

— Никой не може току-така да беси моите разбойници! — отсече Матис. — И проклетият управник получи добър урок, нека знае, че разбойниците не стоят там, където ги оставиш!

Но, умислен, Пер Черепа поклати голата си глава.

— Ето защо из цялата гора като конски мухи са плъзнали стражниците. Най-накрая управникът ще победи, Матис, колко пъти да ти го повтарям?

Ето пак досадните натяквания на Пер Черепа — неговите вечни щуротии, че Матис и Бурка трябвало да се помирят и обединят, преди да било станало късно. „Ако са единни, разбойниците може би ще се справят с управника и многобройните му стражници, но не и тези две банди, които пропиляват повечето си време да се дебнат и да се бият за плячка, като вълци за парче месо.“ Тъй казваше Пер Черепа.

Матис хич не обичаше да слуша подобни приказки. Стигаше му, че той самият се безпокоеше от време на време.

— Говориш така, защото толкова ти стига акълът, старче — възрази Матис. — Не ще и дума — донякъде имаш право. Ама кой ще застане начело на новата разбойническа банда според теб?

Той подигравателно се изсмя.

— Бурка, а? Никой не може да се мери с мен, аз, Матис, съм най-могъщият и най-силният разбойнически главатар по всички планини и гори и възнамерявам такъв да си остана! Но кой знае дали мъничкият Бурка ще го разбере.

— Накарай го да разбере тогава — отвърна Пер Черепа. — В едно преборване между двама ви ти сигурно ще победиш, теле с теле такова!

Ето какви мисли му идваха на Пер Черепа в самотни, отдадени на размисъл мигове. Един двубой, който да постави Бурка на мястото му и да го вразуми, след което в Матисовия замък щеше да има една-единствена разбойническа банда. Всички щяха да си помагат и с общи усилия да пратят стражниците по лъжливи следи, да им направят живота невъзможен, докато им омръзне да преследват разбойници. Нима не беше умно измислено?

— Според мен най-умно ще бъде да се сложи край на разбойническите грабежи — обади се Роня. — Винаги съм смятала тъй.

Пер Черепа й се усмихна приятелски с беззъбата си усмивка.

— Напълно си права, Роня! Умното ми дете! Но аз съм прекалено стар и безсилен и не смогвам да натъпча това в кратуната на Матис.

Матис гневно го изгледа.

— И това го казваш ти, който сам си бил храбър разбойник както по времето на баща ми, тъй и по мое време! Спрете да разбойничите! А помислил ли си от какво ще живеем после?

— Никога ли не си забелязал — попита Пер Черепа, — че има хора, които не са разбойници и все пак живеят?

— Да, но как? — натърти навъсено Матис.

Охо, имало много начини, заобяснява Пер Черепа.

— Ако не знаех, че ще си останеш разбойник, докато не увиснеш на въжето, щях да те науча на един. Обаче на Роня ще й разкажа една хубава малка тайна, когато му дойде времето.

— Каква тайна? — попита Матис.

— Както току-що споменах — повтори Пер Черепа, — ще я разкажа на Роня, та да не остане безпомощна в деня, когато ще те обесят.

— Само това знаеш — обесят, обесят и обесят! — изрева Матис. — Млъкни вече, дърти злокобни гарване!

И дните си минаваха, а Матис не се вслушваше в съветите на Пер Черепа. Но една ранна утрин, преди Матисовите разбойници да оседлаят конете си, пристигна Бурка. Появи се на кон при Вълчата прегръдка и пожела да говори с Матис. Лоша вест носеше той. И след като неотдавна смъртният му враг толкова великодушно беше освободил двама негови хора от тъмницата на управника, сега той искаше да върне услугата и да предупреди Матис. В този ден никой разбойник, който държи да запази живота си, не трябва да се мярка в гората, съобщи Бурка. Работата изглеждаше сериозна. Бурка току-що идеше от Разбойническата клисура, където стражниците бяха устроили засада. Бяха заловили двама от хората му, а трети беше тежко ранен от стрела, когато се опитал да избяга.

— Тия проклетници няма да оставят ни един беден разбойник да си изкарва прехраната — заключи Бурка горчиво.

Матис смръщи вежди.

— Не, ние трябва да им дадем добър урок, и то скоро! Така не може да продължава!

Едва сега забеляза, че беше казал „ние“ и тежко въздъхна. Помълча известно време, като измерваше с поглед Бурка от главата до петите.

— Може би трябва… да се обединим — изрече най-подир, макар сам да потрепера от думите си. Да говори така с един Буркасон! Неговите прадеди щяха да се обърнат в гробовете си от ужас, ако го чуеха!

Но Бурка сякаш се оживи.

— Веднъж и ти да кажеш нещо умно, Матис! Една силна разбойническа банда, това вече би било добре. Под водачеството на един силен главатар! Знам един, който е подходящ — рече той и се потупа в гърдите. — Какъвто съм силен и храбър!

Тогава Матис избухна в страхотен смях.

— Ела насам само и ще ти покажа кой ще е истинският главатар!

 

 

И ето че всичко стана тъй, както искаше Пер Черепа. Двубой щеше да има, най-сетне Матис и Бурка се съгласиха, че предложението е добро.

Забележителната новина предизвика голяма възбуда сред разбойниците. В уреченото утро Матисовите разбойници заприиждаха в каменната зала с такава врява, че Ловис ги изпъди.

— Вън! — изкрещя тя. — Не мога да издържам тоя шум!

Стигаше й, че слушаше ревовете на Матис. Той вървеше напред-назад из каменната зала, скърцаше със зъби и се перчеше как щял да смаже Бурка, че дори и Ундис да не го познае сетне.

Пер Черепа се подсмихна.

— Голям залък лапни, голяма дума не казвай! Това обичаше да казва моята майка!

Роня гледаше войнствения си баща с неодобрение.

— Не искам да гледам, когато го смазваш!

— Нито пък ще ти позволя — отвърна Матис.

— Според обичая жените и децата трябва да стоят настрана. Смятало се, че не им се отразява добре да присъстват на „срещите на дивите зверове“. Ето как се наричали подобни преборвания заради грубите хватки.

— Макар че ти — обърна се Матис към Пер Черепа — ще присъстваш на всяка цена. Вярно е, че си немощен, но една среща на диви зверове сигурно ще те посъживи. Хайде, старче, ще те кача на коня си. Защото вече е време!

Беше студено слънчево утро, земята беше покрита със скреж и на полянката под Вълчата прегръдка Матисовите и Бурковите разбойници изправиха копията си и образуваха кръг около Матис и Бурка. Сега щеше да си проличи кой е най-подходящ за главатар.

Съвсем наблизо, покачен върху една голяма скала, седеше Пер Черепа, загърнат в кожена наметка. Приличаше на стара рошава гарга, но очите му блестяха от нетърпение и погледът му не изпускаше нищо от онова, което ставаше долу на полянката.

Борците бяха свалили горните си дрехи и сега шареха само по ризи насам-натам по заскрежената земя. Те опипваха и стискаха мускулите на ръцете си и подскачаха нагоре-надолу, за да се поразкършат.

— Изглеждаш ми поизмръзнал, Бурка — рече Матис. — Но ти обещавам, че скоро ще ти стане горещо!

— Същото ти обещавам и аз — увери го Бурка.

На срещите между дивите зверове бяха позволени всякакви хитрости и груби хватки. Да блъскаш и да извиваш, да дереш и да късаш, да дращиш и да хапеш, а можеше и да риташ с боси крака, но не и в слабините. Това се смяташе за злодеяние и ако някой го направеше, веднага губеше борбата.

Но Фюсок вече даде очаквания знак, време беше да се почва и под бойните възгласи на разбойниците Матис и Бурка се втурнаха един срещу друг и започнаха.

— Толкова ми е мъчно — процеди Матис и стовари мечешките си лапи на кръста на Бурка, — че си такъв негодник — сега той го притисна, но Бурка само леко се изпоти. — Инак може би щях да те направя втори главатар още отдавна — той наново стисна здравата — и сега нямаше да е необходимо да ти мачкам тлъстините на кръста — и вече толкова силно натисна, че Бурка изхърка.

Но когато спря да хърка, Бурка стовари коравата си кратуна с все сила върху носа на Матис и от него бликна кръв.

— Много ми е мъчно — рече Бурка, — че трябва да ти спраскам мутрата — и той повтори удара си, — тъй като и бездруго си толкова грозен, че повече няма накъде — докопа едното ухо на Матис и го задърпа здравата. — Мислиш ли, че ти са необходими две уши? — попита той и наново го затегли, от което ухото някак се поразклати в основата си. Но изпусна хватката и Матис в същия миг го прекатури по гръб и с корав като желязо юмрук притисна така лицето му, че то стана далеч по-плоско отпреди.

— Извънредно ми е мъчно — рече Матис, — че се налага да те смачкам тъй, че Ундис да плаче всеки път, когато те погледне на дневна светлина!

ronja_35.png

Той натисна пак, но сега Бурка успя да захапе мъничко парченце от дланта му и го стисна със зъби. Матис нададе вой и се опита да изтръгне ръката си, но Бурка не я изпускаше, докато накрая трябваше да си поеме въздух. Тогава той изплю две малки парченца кожа в лицето на Матис. — Ето ти, да ги занесеш у дома на котката — изпръхтя той, но дишаше тежко, защото сега Матис се стовари с цялата си тежест върху него. И скоро се разбра, че макар Бурка да имаше здрави зъби, то опреше ли до друг вид сила, не можеше да се бори с Матис.

Когато борбата приключи, Матис се изпъчи като победител с окървавено лице, а онова, което беше останало от ризата му, се развяваше на тънки ивици около тялото му. Но той бе главатар, главатар от глава до пети, това трябваше да признаят всички разбойници, макар за някои да беше тежко, особено за Бурка.

Бурка изглеждаше съвсем посърнал, още малко и щеше да заплаче, и Матис на драго сърце го утеши с няколко думи.

— Братко Бурка, да, от днес ние сме братя — рече той. — Името и честта на главатар ще си запазиш, докато си жив, и с твоите хора можеш да се разпореждаш сам. Но не забравяй, че Матис е най-могъщият главатар из всички планини и гори и отсега нататък моята дума стои над твоята, знай това!

Бурка кимна мълчаливо, тъкмо сега не му се говореше особено.

Но вечерта Матис устрои голям пир в каменната зала за разбойниците от двете банди — неговата и на Бурка, — разкошно угощение с много ядене и пиене.

Докато траеше пиршеството, Матис и Бурка се побратимяваха все повече и повече. Ту избухваха в смях, ту просълзени седяха един до друг край дългата маса и си припомняха своето детство, когато двамата заедно бяха ловили мишки в стария свинарник. Те си спомняха и разказваха много други весели лудории, които бяха измисляли. Всички разбойници слушаха с удоволствие и гръмък смях огласяше каменната зала, дори Бирк и Роня, седнали на другия край на масата, слушаха развеселени. Звънкият им смях се чуваше ясно над грубите ревове на разбойниците, за Матис и Бурка беше истинска радост да ги слушат. Колко време в Матисовия замък не се бе чувал нито смехът на Роня, нито смехът на Бирк! Матис и Бурка все още не бяха успели да привикнат с щастието отново да ги виждат у дома. Затова този смях галеше като най-нежна музика слуха им и ги подтикваше надълго и нашироко да разказват за своите детски подвизи.

ronja_36.png

Но ето че Матис рече:

— Бурка, не тъгувай, задето не ти провървя днес! За Бурковия род ще настъпят по-добри времена. Когато нас двамата вече няма да ни има, тогава синът ти ще стане главатар, не се съмнявам. Защото моята дъщеря не иска, а щом тя веднъж каже не — край — на майка си се е метнала.

Бурка цял грейна, като чу това. Но Роня се провикна през масата:

— И ти си мислиш, че Бирк ще иска да стане разбойнически главатар?

— Да! — отсече Бурка без колебание.

Тогава Бирк стана от масата и се изправи, тъй че всички да го виждат. Вдигна дясната си ръка и се закле във всичко най-свято никога да не става разбойник за нищо на света.

Тягостна тишина легна върху каменната зала. Бурка седеше там със сълзи в очите заради своя син, който изменяше тъй неочаквано на рода си. Но Матис се опита да го утеши:

— Свиква се — каза той, — и ти ще свикнеш! В днешно време не се излиза на глава с децата. Правят си каквото си знаят и не ти остава друго, освен да свикнеш. Но не е лесно!

Двамата главатари дълго седяха мрачни и мислеха за бъдещето, когато гордият разбойнически живот на двата рода ще замре, ще се превърне в легенда и споменът за нея бързо ще потъне в забрава.

Но полека-лека те отново се върнаха към лова на мишки в свинарника и решиха да се веселят въпреки твърдоглавите си деца. И техните разбойници се надпреварваха да прогонват мрачното им настроение с весели разбойнически песни и буйни танци. Те тъй подрипваха наоколо, че дъските на пода пращяха, Бирк и Роня също подскачаха в танц и Роня научи Бирк на много весели разбойнически скокове.

През цялото време Ловис и Ундис седяха в отделна стая на спокойствие. Ядяха, пиеха и разговаряха. За повечето неща възгледите им не съвпадаха, но за едно бяха единодушни: нищо не може да се сравни с почивката, която от време на време можеш да дадеш на ушите си и да не чуваш тая непрекъсната мъжка врява.

А в каменната зала празникът беше в разгара си. Чак докато Пер Черепа внезапно се строполи на пода от умора. Той бе прекарал весел и радостен ден въпреки старостта си, но сега силите му се изчерпаха и Роня го съпроводи до спалнята му. Старецът се отпусна доволен и изтощен в постелята си и Роня го зави с кожената завивка.

— Сега старото ми сърце е спокойно — продума Пер Черепа, — че нито ти, нито Бирк не искате да станете разбойници. Навремето човек с радост можеше да бъде разбойник, не го отричам. Но сега времената са по-сурови, ще те обесят, преди да гъкнеш.

— Да, и освен това хората пищят и плачат, когато им вземаш нещата — добави Роня. — Никога не бих го понесла.

— Не, детето ми, никога не би го понесла — съгласи се Пер Черепа. — Но ще ти разкрия една хубава малка тайна, ако ми обещаеш да не я казваш никому.

И Роня обеща да мълчи.

Тогава Пер Черепа улови малките й топли ръчички, за да посгрее своите, които бяха тъй студени, и ето какво й разказа:

— Слушай, радост моя — започна той. — Когато бях млад и повечето време скитах из гората — точно като тебе, веднъж ми се случи да спася живота на едно малко сиво джудже, което дивите витри на всяка цена искаха да хванат и убият. Вярно е, че сивите джуджета са голяма паплач, но това беше някак по-различно и беше толкова благодарно, че аз едвам успях да се отърва от него. То се инатеше и искаше да ми даде… аха, ето го и Матис — рече Пер Черепа, защото в тоя момент на вратата застана Матис, дошъл да разбере къде се губи Роня толкова време. Празникът бе свършил й беше време за Вълчата песен.

— Искам първо да чуя докрай приказката — каза Роня.

И докато Матис упорито стоеше и чакаше, Пер Черепа й прошепна в ухото продължението.

— Колко хубаво! — възкликна Роня, когато чу всичко.

И ето че дойде нощта. Скоро спеше целият Матисов замък. И всичките му сурови разбойници. От постелята на Матис се разнасяха тежки стенания. Ловис беше намазала добре многобройните му рани и синини, но това не помагаше. Сега му остана време да се поопипа и нараняванията го боляха ужасно дори само като си мръднеше малкия пръст на крака. Не можеше да мигне, и мисълта, че Ловис си лежи и спи тъй спокойно, го дразнеше. Накрая я събуди.

— Боли ме — оплака се той — и единствената ми утеха е, че проклетият Бурка лежи оттатък и се мъчи още по-жестоко!

Ловис се обърна към стената.

— Мъже! — промълви тя и тозчас заспа.