Даяна Апълярд
От любов (7)

Шеста глава

Докато шофираше към къщи от Корнуол, Тес си мислеше, че ужасното чувство на безпомощност, изпълнило я, когато Хати се изгуби, беше точно като онова, което бе изпитала, когато за първи път й казаха за сърцето на Хати. Отначало не можеше да повярва — сякаш всичко около нея се беше заковало на място и дори познатите предмети бяха придобили сюрреалистичен вид.

Марк бе отишъл на работа, когато пристигнаха вкъщи. Уморена от чистия въздух и морето, Хати спа през повечето време на връщане, опряла глава в колана, и върху бузата й се бе образувала ярка червена следа. Стискаше здраво Целуни Лос в спящите си ръце. Беше останал еднорог след люта битка с едно от плюшените мечета на Джейк, нечестно въоръжено с малка пластмасова сабя. Наложи се Тес да се намеси в сражението, водещо се от момчетата над пищящата глава на Хати. „Да си по-малката сестра на Джейк, означава да си способен да издържиш много неща в живота — помисли си Тес. — Все едно си участник в гражданска война. Да е жив и здрав миротворецът Оли“.

Тя направи няколко маневри, за да вкара колата в тяхното място за паркиране. Контейнерът за строителни отпадъци още стоеше отвън — съседите правеха ремонт на къщата си и вече й се струваше, че е там от години. Съвсем рядко се мяркаше по някой майстор и според Марк те правеха всичко сами, въоръжени само с чаена лъжичка. Постепенно контейнерът се беше напълнил с отпадъците от живота на всички останали: стар матрак, детска количка без колела, а една отвратителна нощ — и мъртво куче. След това Хати сънуваше кошмари седмици наред.

Тес изключи двигателя и се наведе напред, опирайки лакти на волана. Хати продължаваше да спи, нехаеща за внезапната плътна тишина в колата. Докато двете приближаваха към вкъщи и минаваха покрай все по-познати места, Тес очакваше да изпита спокойствие, но се беше случило тъкмо обратното. Чувстваше се объркана по някакъв странен начин, сякаш шофираше през непознат район. Всичко беше толкова познато и едновременно с това различно. Тя погледна към къщата им. Изглеждаше точно както я бяха оставили — с излющената боя на входната врата, отчупеното каменно стъпало и миниатюрната градина с кутията от кока-кола, която Марк бе метнал от прозореца на колата си седмица преди почивката, ядосан на обичая на децата да оставят вътре празни кутии от безалкохолно и опаковки от вафли. Това бе тяхната къща, нямаше две мнения. Но не и техният дом.

Тес се насили да се отърси от странното си състояние. „Слез на земята“ — както обичаше да казва Джейк. Стига толкова психологически анализи — нямаше време да се занимава с неща, които не включваха зареждане и изпразване на съдомиялната машина, събуждане на децата, приготвяне на закуската и после половин ден работа в галерията. Това беше нейният живот. Не някаква съмнителна възможност за нещо ново и по-различно.

Хати се събуди — първо отвори едното си око, после — другото.

— Пристигнахме ли?

— Да.

За ужас на Тес лицето на Хати се сгърчи плачевно.

— Не искам вкъщи. Искам на морето.

— Знам — каза Тес, като се пресегна и откопча колана на дъщеря си. — И аз. Хайде, миличка, скачай от колата. Няма да усетиш кога ще дойде Коледа.

— След колко време?

— Около три месеца.

— Колко прави това в дни?

— Към сто — налучка Тес.

Хати се намръщи.

— Това е ужасно много.

— Да, но преди Коледа има и други хубави неща. — Тес напрегна мозъка си. — Нощта на огньовете^[1]. Вси светии. Също и пиеската за Рождество Христово — завърши тя неуверено.

Хати я изгледа разочаровано.

— Вси светии? Че в нашето училище дори не ни дават да говорим за вещици. Били много страшни.

— Кой го казва?

— Госпожица Уебстър. Казва, че не бива да мислим за такива страховити неща. Или за таласъми.

И като направи презрителна гримаса, отнасяща се до всички, които се плашат от таласъми, тя се прехвърли през ръчната спирачка и се сгуши в скута на майка си.

Таласъмите бяха любимите герои на Хати. Беше накарала Тес да й купи костюм на таласъм за шестия рожден ден — трудна задача, защото повечето магазини за играчки рядко предлагаха подобни костюми, отдавайки предпочитание на по-малко страшни герои, като например Скуби Ду. Наложи се Тес да импровизира с черно наметало, чифт сиви гумени ръкавици, покрити с противна червеникава кожа, и комплект фалшиви остри зъби. Хати беше очарована и не ги свали през целия ден, за огромно удоволствие на Марк. Той и Хати харесваха странните неща и се обединяваха в усилията си да изкарват ума на Тес с ужасни номера, като например задействани от разстояние паяци, падащи внезапно пред лицето й, щом влезеше в кухнята.

Момчетата решиха, че ръцете на таласъма наистина си ги бива, и Тес свикна да гледа как Джейк свири на саксофон с тях или Оли чете книга с провесени върху облегалката на фотьойла крака, а един дълъг космат пръст внимателно обръща страниците.

Хати трябваше да тръгне на училище чак следващия понеделник. Тес също беше свободна дотогава, тъй че разполагаше с половин седмица да приготви униформата й и да й помогне с домашната работа.

Хати ходеше в основното училище на Англиканската църква зад ъгъла, където бяха учили Джейк и Оли. Това беше доста търсено училище и причина за чувствителното увеличаване на цените на къщите наоколо — много семейства се местеха тук именно заради него. Децата носеха униформа, дисциплината беше строга, а резултатите — дори по-добри от тези на близкото частно училище — факт, който караше много от родителите тайничко да злорадстват. Не само че можеха да задоволят социалните си изисквания, ами получаваха и безплатно образование на ниво частно училище в квартал на средната класа. Тес намираше това отношение за снобско, но се съгласяваше, че училището е отлично, а и не можеха да си позволят таксите в Колингуд Преп.

Най-силната страна на Джейк беше спортът и най-вече поради тази причина те бяха решили, въпреки ограничения семеен бюджет, да отделят пари за мъжко частно училище, когато той мина в прогимназията. Огромното стряскащо на вид общообразователно училище в техния квартал не наблягаше особено на отборните спортове и Тес реши, че ако Джейк няма възможност да се бие с момчетата на игрището за ръгби или футбол, съществува голяма вероятност да се бие с тях на паркинга за велосипеди. Пък и момичетата. Дори на единайсет Джейк вече имаше групичка горещи почитателки, които му звъняха по всяко време на деня. Той се отнасяше към всички с еднакво презрение, но Тес знаеше, че е само въпрос на време да открие възможностите им. Съдейки по външния му вид в момента, едва ли щеше да срещне сериозна съпротива. Училище само за момчета, с натоварена спортна програма, би могло да забави малко процеса. Поне така се надяваше.

Тес наведе глава, опирайки я в косата на Хати. Миришеше на шампоана на Л’ореал „Край на сълзите“ и съвсем слабо на сол и море. Друг, вече отминал живот.

— Хайде, трябва да слизаме — каза тя повече на себе си, отколкото на Хати.

— Не още — отвърна Хати твърдо.

Знаеше, че щом влязат вкъщи, ще загуби Тес, ще я загуби заради всички неща, които майка й има да прави в малкото време, с което разполага. Тес беше по-раздразнителна у дома, отколкото на почивка и дори на седем, Хати беше започнала да пита защо винаги мама върши всичко вкъщи, а татко прекарва повечето време в сън. Тес отбиваше въпросите й, отговаряйки, че татко се труди много, ама много, и заслужава да си почива на дивана.

Тя отвори вратата на колата и премести краката на Хати, за да я свали на тротоара. Детето протегна крака пред нея, за да й покаже, че няма обувки.

— О, господи! Къде са?

— Отзад.

Тес се обърна и погледна към ужасната бъркотия в задната част на волвото. Половин час преди да заспи, Хати бе успяла да погълне почти два пакета чипс и кутийка ябълков сок. Голяма част от съдържанието на единия пакет сега лежеше като хрупкави конфети на седалката. Страници от тетрадката й с розови пластмасови корици бяха разхвърляни наоколо, пълни с рисунки на криви кучета, котки и сърца. Флумастерите се търкаляха по седалката и пода на колата. Всичките — без капачки. Тес, която прекарваше живота си в опити да внесе ред в хаоса, изпъшка. Беше отделила близо час да подреди багажа в колата: големите куфари — в багажника, мокрите неща като гумените ботуши и банските от тази сутрин — в найлонови торби, а всички дрехи, нуждаещи се от пране — в отделна чанта. Хати обаче само за половин час беше успяла да наложи своята разпиляна вселена върху добрите намерения на майка си.

Тес се пресегна и измъкна обувките на Хати от бъркотията. Но Хати вече я нямаше, беше поела с танцова стъпка към входната врата, прескачайки локвите и мокрите листа по пътя си. Тес се измъкна от колата. След ярката слънчева светлина и просторното небе на Корнуол улицата й се стори съвсем сива. Винаги бе мислела, че притежава особен чар — не точно богаташка, но приятна и в спокоен квартал. Широка улица, с дървета. Но като я гледаше сега, с променени от отсъствието очи, остана поразена от мърлявия й вид: неподдържаните градинки пред къщите, боклука, лющещата се боя върху съседната къща, забравения счупен велосипед, подпрян на стената до вратата.

Единствената къща на Брумфилд Роуд, която можеше да се нарече луксозна, беше тази на Ванеса — с двете чимширени дръвчета с идеална цилиндрична форма, застанали на пост до тъмносинята й входна врата, със саксиите по первазите на прозорците, преливащи от пълзящо мушкато през лятото. Тес и Марджи изпитаха тайно удоволствие, когато една нощ някой обезглави мистериозно това мушкато, защото им се навираше в очите като постоянен упрек, че не си мърдат пръста да освежат и своите къщи отвън. Ванеса ги беше успокоила, че не работи като тях и не й остава нищо друго, освен да се вихри с градинарските ръкавици и да бърника в пръстта, затова по-добре да не си го слагат на сърце.

Може би поради времето или факта, че дърветата започват да губят листата си, но се долавяше някаква немара, която Тес не бе забелязала досега. Една найлонова торба прелетя край нея, докато излизаше от колата, забеляза и купчинка шоколадовокафяви кучешки изпражнения до тяхната порта. Когато тръгнаха от вилата, времето бе започнало да се обръща — по синьото небе се бяха понесли сивкави облаци, вятърът се бе усилил, но тук, в Лондон, се оказа още по-студено.

Тес свали навитите ръкави на пуловера и усети как студеният ветрец повдига косата й, твърда от солената вода. Вилата вече изглеждаше отдалечена на милиони километри: друг живот. И все пак тя не се чувстваше у дома си. Сякаш я очакваше затвор, непознато място.

Хати заблъска халката на вратата и се провикна през пощенската кутия:

— Ехо!

— Няма никого, скъпа. Татко е отишъл на работа, а момчетата са на училище.

— Найджъл е тук — поправи я съвсем разумно Хати.

— Нали не очакваш да ти отвори вратата?

— Щеше, ако му бяхме купили ливрея на портиер.

— Може и да му купим една за Коледа — усмихна се Тес.

Завъртя ключа и натисна дръжката на вратата. Тя не се отвори напълно и като надзърна зад нея, видя защо. Пощата още стоеше на купчина зад вратата, както я беше оставила Марджи.

Вътре все едно бе паднала бомба. Сякаш Марк просто бе обърнал колата и беше изсипал всичко, където свари. Гумени ботуши, стиковете за голф на Марк, саксофонът на Джейк и пълен асортимент от якета и куфари стояха струпани в антрето. На перилата на стълбите бе преметнат училищният блейзър на Джейк. Сакът за физическо на Оли лежеше до вратата и от него се подаваше анцугът му, сякаш е опитал да го напъха вътре, но после се е отказал. На масичката в коридора, близо до телефона, имаше оставена препечена филийка с отхапан край. Тес си помисли, че тазсутрешният опит на Марк да заведе момчетата на училище сигурно не е минал много гладко. Разбира се, чакаше го работа, но, дявол да го вземе, трябваше ли да оставя всичко на нея? Беше разполагал с цяла вечер поне да започне да разопакова.

Викайки котката, Хати прескочи струпания багаж и се втурна нагоре по стълбите, изгаряща от нетърпение да види дали рибките й са оцелели под грижите на Марджи. Марджи не разрешаваше на двете си момичета да държат домашни любимци, защото беше на работа по цял ден, и всяко лято спореше с Тес, че едва ли е най-подходящият човек, който да се грижи за домашните им любимци, докато ги няма. Ала Тес й отвръщаше, че не познава никого другиго толкова, че да му повери подобна сложна работа, с изключение на Ванеса, но Тес не искаше Ванеса в къщата си, защото тя можеше да я съжали и да извика специалисти по вътрешно обзавеждане.

Най-лошото преживяване на Марджи покрай грижите й за любимците бе, когато не беше затворила добре вратичката на клетката на хамстера Флъфи и Найджъл най-после бе отмъстил на малката космата плячка, която в продължение на година му беше правила физиономии, скрита на сигурно място зад пръчките на клетката. Сериозна грешка, но Марджи беше излязла великолепно от положението: хуквайки веднага навън, бе купила друг хамстер, на външен вид досущ като Флъфи. Хати така и не забеляза, макар да изтъкна, че Флъфи сигурно много е тъгувал за нея, щом не се опитва да я хапе, когато го вади от клетката, за да го гали. Единственото неоспоримо доказателство за гибелта на Флъфи беше една раздърпана опашка и миниатюрен бъбрек, открит седмица по-късно от Тес под гардероба на Марк.

Тес се наведе и прибра пощата. Трябваше да използва и двете си ръце, за да я отнесе долу в кухнята. По пътя забеляза, че телевизорът в хола работи и че по някаква причина всички възглавници от дивана са на пода. Захапала ключовете на колата в уста, тя затвори входната врата с пета и заслиза бавно по стръмните дървени стълби, по които се бяха появили паяжини. Беше оставила къщата в изряден вид, а колко мръсна изглеждаше сега.

В кухнята включи електрическия чайник и инстинктивно протегна ръце към печката, за да се стопли. Не беше много топла. Провери термометъра отпред. Работеше на по-малко от половината мощност. „Пак прави номера“ — помисли си Тес. Уж бяха много надеждни печки, но май нейната — наистина доста старичка — страдаше от предменструален синдром: температурата й постоянно играеше без видима причина. И подът се оказа лепкав. Подомиячката стоеше подпряна до мивката. Едва ли Марк или момчетата се бяха опитвали да чистят пода. Тя се почувства като Еркюл Поаро по дирите на някаква мистериозна домашна криза. Не че държеше да знае. Известно й беше за кутията за хляб и това й стигаше.

В средата на масата, на празна ваза, в която обикновено държеше рози, бе подпряна бележка. Тес обичаше пресни цветя — смяташе, че в някаква степен смекчават належащата нужда от ремонт. На бележката пишеше:

„Довечера ще закъснея. Може ли да ми приготвиш малко багаж, възможно е да замина. Ще ти звънна.

М“.

„А трябваше да напишеш: Съжалявам за кочината“ — помисли си Тес раздразнено. Но Марк едва ли бе забелязал, че в къщата сякаш са вилнели хуни. Нито Марк, нито момчетата, нито Хати забелязваха, че нещата на пода имат нужда от прибиране. Понякога Тес се чудеше защо продължава да разтребва след тях. Дали щяха да забележат, ако просто престанеше и всичко се натрупаше на огромна купчина, или просто щяха да катерят по купчината, обезопасени с въже, за да се доберат до входната врата? Може би го правеше повече за себе си, а не заради романтичното убеждение, че цялото семейство забелязва и оценява усилията й да поддържа удобна, чиста среда за живеене, с храна в хладилника, изпрано бельо и чорапи в чекмеджетата и приготвени сакове за физическо до стълбите.

Често, докато разтребваше, Тес си представяше как някой домакински експерт — майка й например — я наблюдава ужасно впечатлен и си казва: „В каква организирана личност се е превърнала само“. Сякаш, след като обереше с прахосмукачката, оправеше всички легла, подредеше купищата книги, изпразнеше коша за пране, сгънеше хавлиите и чаршафите и ги прибереше в шкафа, в кухнята щяха да я посрещнат с бурни аплодисменти, а жури от съдии щеше да вдигне картони с цифрата 10 на тях. Незнайно защо това никога не се случваше и тя се възнаграждаваше сама, като си сипваше чаша кафе и се зачиташе в списанието „Часът на жената“.

Започна да преглежда пощата и бързо я раздели: бизнес писма за Марк, каталози, сметки, банкови извлечения и безобидни пощенски картички. Поколеба се над банковите извлечения, после ги прибра в чекмеджето. Още не смееше да ги отвори. Но накрая пак тя щеше да го стори — Марк мразеше да има нещо общо с парите и оставяше всичко на нея. Имаше картичка от бащата на Марк от Сингапур, адресирана до цялото семейство. Той почиваше там с приятелката си — на възрастта на Тес — и им изпращаше цялата си любов. „Опасно нещо е любовта на свекъра ми“ — помисли си тя. Пишеше, че може би ще успее да се отбие за Коледа, понеже имал служебни срещи във Великобритания. Тес си отбеляза наум да каже на Марк, макар да знаеше, че той ще вдигне рамене и ще отвърне нехайно: „Разбира се, щом иска“. Неговото отношение към семейството му — по-малкия му брат, работещ като журналист в Австралия, баща му и бляскавата му майка, направила смайващото решение да вземе само по-малкия си син, напускайки съпруга си — още преди много години се бе превърнало в заучено равнодушие.

Когато двамата с Тес се бяха срещнали в началото, той научаваше спорадични неща от хаотичния живот на роднините си благодарение на среднощните телефонни обаждания на майка му, чиято кариера, изглежда, бе започнала да запада. Наближаваща петдесетте, тя все още беше красива, но вместо да води телевизионно шоу, сега оглавяваше регионална програма и живееше в ужас да не загуби както работата, така и външния си вид. Когато Тес и Марк се ожениха, живееше с някакъв мъж на трийсет и две — набеден скулптор. Не бяха дошли на сватбата им — за радост на Марк, защото майка му имаше обичая да се напива и да флиртува.

Родителите на Тес едва ли щяха да я приемат.

Той беше обичал майка си силно като дете, но бе изхвърлил тази любов от сърцето си в мига, когато тя си беше тръгнала с по-малкия му брат. Навремето бе обяснила решението си с това, че Марк има да взема важни изпити в училище и за него е по-добре да остане с баща си. Бяха й предложили интересна нова работа — водеща на новинарска емисия по телевизията в Сидни. Ала Марк знаеше истинската причина — той щеше да й е в тежест, за разлика от кроткия му по-малък брат. Майка му просто нямаше време за него. Бе останал с баща си Майк в Мелбърн, с разбито сърце, но без видими следи на повърхността. Родителите на баща му се бяха опитали да заместят празнината, ала на дванайсет вече бе твърде голям, за да сменя майка си. Двамата с Майк продължиха заедно — бяха по-скоро братя, отколкото баща и син, защото баща му започна да пие и направи серия от неуспешни сделки, от които задлъжняваше все повече. Марк свикна да сваля обувките на пияния си баща и да го завива с одеялото, докато накрая голямата мръсна, празна къща започна да го задушава и той също си тръгна. За баща му това изглеждаше върхът на предателството и само благодарение на намесата на Тес Марк отново установи контакт с него. Заминаването на Марк за Европа го беше шокирало, карайки го да осъзнае степента на провала си, и днес баща му отново бе богат предприемач, макар че Тес така и не разбра с какво точно се занимава. Когато го питаше по-настоятелно, той отвръщаше мъгляво: „Внос-износ. Знаеш как е, скъпа“. Много, много чаровен и все още красив, но не и човек, на когото можеш да разчиташ. При запознанството си с Тес бе нагласил вратовръзката си и беше измърморил на Марк: „Много хубаво момиче“.

Джейк го обожаваше и двамата постоянно си разменяха имейли. На няколко пъти дядо му предлагаше да го вземе със себе си на скъпи и неподходящи пътувания. Така и не можаха да си позволят да посетят семейно нито него, нито майката на Марк в Австралия, макар че Джейк не спираше да пита кога ще отидат и след кавга често заплашваше, че ще ги остави и ще заживее с дядо си. Добре че ги деляха хиляди километри разстояние.

Когато родителите на Тес и бащата на Марк се запознаха на сватбата им, беше като среща между два различни биологични вида. Бащата на Марк — със стегнато тяло, загорял и скъпо облечен — приличаше на филмова звезда и майка й бе изгубила дар слово. Съпругът й Дерек, счетоводител, веднага го беше преценил като мошеник. Вечерта преди сватбата им, в удобния непретенциозен хотел, където щеше да се проведе приемът, Майк поръчваше бутилка след бутилка шампанско, докато Дерек смяташе наум с пребледняло лице. Родителите на Тес не бяха свикнали на щедри жестове. Пиенето на чаша вино на вечеря през седмицата се смяташе за финансово безразсъдство.

Запознанството с бащата на Марк по никакъв начин не намали страховете им относно брака на Тес с Марк — той беше очарователно момче, много умен и очевидно далеч по-отговорен от баща си, но им бе толкова непознат, толкова извън сферата на тяхното съществуване, че трудно можеха да се отърсят от съмненията си. И все пак Тес си даваше сметка, че приеха чужденеца Марк много по-лесно, отколкото биха приели момче от работническата класа от тяхната част на света. Разбира се, баща й го беше разпитал внимателно за плановете му за бъдещето.

Разликата между нейното възпитание и това на Марк бе едно от многото неща, които го правеха изключително привлекателен. Собственият й дом беше толкова сигурен, толкова обикновен и скучен, че тя намираше хаоса в неговия живот за вълнуващ. Той изглеждаше така широко скроен, така смел. Докато Тес се притесняваше какво ще си помислят хората за нея, на Марк не му пукаше и намираше класовото разделение в Англия за смешно и неразбираемо. Да бъдеш с него беше като да си затвориш очите и да скочиш във водопад.

Само едно нещо бе помрачило вечерта преди сватбата им: след две изпити бутилки Майк се опита да убеди баща й да инвестира старателно събираните си и добре управлявани спестявания в едно от неговите бизнес начинания. Тя усети как Марк моментално се напрегна. На лицето му легна сянка, а изражението му говореше: „Господи, ами сега?“. Ала баща й се измъкна с обичайния си такт и дипломация, и кризата отмина.

Марк, от своя страна, беше очарован от нормалното й семейство. Когато за първи път я бе посетил у дома, остана впечатлен от съществуващия ред, от това, че се хранят в точно определени часове, от прибраната къща и липсата на напрежение. След като Джейн буквално го сложи да си легне (не с Тес, тя беше в своята стая, родителите й не биха одобрили двамата да спят в едно легло, макар, разбира се, да знаеха, че живеят заедно в Лондон), изпровождайки го с чаша чай и грейка, която да постави между чаршафите, той лежа буден, залят от толкова силно чувство на загуба, че му идеше да се разплаче. Именно в онзи момент взе твърдото решение да се ожени за Тес. Не само че беше красива, умна и секси, ами щеше да знае и как да му създаде семейство. Истинско семейство, което нямаше да му отнемат.

 

 

Сред пощата имаше и някаква рекламна брошура в спретнат пластмасов плик. Писмото бе адресирано до жителя. Тес хвърляше такива брошури директно в кофата — обикновено правеха опит да те убедят да си смениш кредитната карта или рекламираха изтривалки за задната врата, автоматично освобождаващи домашните ти любимци от калта. Тес я прелисти разсеяно и видя, че е от института по изкуствата „Кортоулд“. Зад нея чайникът се изключи. Тя остави брошурата на масата и си приготви чаша чай. Една от плочките на стената зад печката беше започнала да се отлепва. Можеше да помоли Марк да я оправи, но знаеше, че и тази задача ще се окаже в предългия списък от битови задължения, очакващи напразно вниманието му. Оправданието му беше — и в него имаше известна логика — че не иска да прекарва целия уикенд с бормашина в ръка и да се катери по стълбата, но в същото време не желаеше да извика някой друг да свърши работата. Навсякъде из къщата имаше свидетелства за тази политика на отрицание. Тес все по-рядко забелязваше дупката в стената на Хати, където се блъскаше топката на вратата, или висящия от тавана тапет в тяхната спалня.

— Искаш ли портокалов сок? — провикна се тя през стълбите към стаята на Хати, преди да забележи през все още открехнатата врата на хладилника, че е празен. Значи Марк не беше посетил близкия магазин снощи.

— Да, моля — извика Хати в отговор.

— Съжалявам! Мляко или вода.

Не последва отговор.

— Кола? — изпищя след малко Хати от стаята си.

— Няма. Ще трябва да идем до супермаркета.

Тес вдигна чашата си и отпи от топлия чай с наслада. Мозъкът й се беше сковал от часовете шофиране, гърбът я болеше, а десният й крак все още натискаше мислено съединителя. Сядайки отново до масата, отвори пластмасовия плик. „Мислили ли сте някога да продължите образованието си?“ — гласеше заглавието. „Малко вероятно“ — усмихна се кисело Тес. Как, по дяволите, ще имаш време да въртиш къща, да ходиш на работа, че и да учиш на всичкото отгоре? Марджи и Тес дразнеха Ванеса за вечните й курсове, с които напразно се надяваше да внесе истински смисъл в живота си. Досега беше опитала рисуване, филмово изкуство, а последният курс беше за писателско майсторство. На никой от тях не бе издържала повече от месец, защото намираше лекциите два пъти в седмицата за прекалено уморителни.

Тес хвърли брошурата на масата и се заслуша в тътрещия шум, идващ от стаята на Хати — явно дъщеря й влачеше чантата си с багажа от почивката. Тази чанта не беше пълна с дрехи, а с наметало на вещица, четири плюшени мечета, пастели, голяма топка и тежка метална касичка във формата на конче-люлка, пълна с чуждестранни монети от честите задгранични пътувания на Марк.

Телефонът иззвъня. Тес се стресна, остави чая и вдигна подвижната слушалка, която лежеше на масата.

— Здравей, аз съм.

— Здравей, Марк. — Тес закрепи слушалката на бузата си.

— Как мина пътуването?

— Чудесно.

— Видя ли бележката?

— Аха. Кога ще заминаваш?

— Утре. Съжалявам, че е толкова скоро, но сме в нещо като криза. Унгарското бяло вино има вкус на пикня.

— Не е идеално, а?

— Не, освен ако не искаш да пиеш скъпа урина.

— Как бяха момчетата тази сутрин?

— Ужасно. Идеше ми да ги убия. Не можахме да намерим нищо и Джейк още беше в шибаното легло десет минути преди времето за тръгване. Оставих го и му казах да вземе метрото.

Тес направи гримаса. Не биваше да съжалява Джейк, той си го просеше. Ала все пак бе първият му училищен ден след почивката и сигурно беше закъснял.

— Какво ти трябва за утре?

— Дрехи за една седмица. Мисля, че може да е доста хладно, затова ми сложи и няколко пуловера.

— Ще се опитам. Но първо трябва да разопаковам багажа от почивката, както ти е известно. И да напазарувам. Няма храна.

— Хайде да хапнем навън.

— Имам предвид за децата.

— О, стига с тези деца. Заведи ги на „Макдоналдс“. Какво ще кажеш за нас двамата? Ще отсъствам доста време. Хайде да се поглезим, а?

— Не можем да си го позволим. Не и след почивката.

Последва мълчание. Гласът на Марк се промени.

— Добре — рече хладно той. — Зарежи.

— Не — отвърна бързо Тес. — Идеята ти е добра. Ще уредя детегледачка. Ще извикам Франческа.

— В италианския?

— Страхотно. Трябва вече да затварям, чака ме работа.

— Недей още.

Тес си го представи с крака на бюрото и химикалка в устата зад отрупаното с фактури и каталози бюро, с разкопчана яка на ризата, пълен контраст на тъмната дъбова ламперия на кабинета му.

— Трябва. — Тя се усмихна на телефона.

— Липсвах ли ти?

— За една нощ?

— Ти ми липсваше. Беше адски студено в леглото. Не можах да спя.

— И аз — излъга тя.

— Какво правиш в момента?

— Седя на кухненската маса, заобиколена от сметки, и се чудя откъде да започна. Какво ядохте снощи?

— Китайска храна. Пълен боклук. Стомахът ми се поду като плондер.

— Все пак си по-добре от Найджъл. Той има кошмарна диария. Защо не сте прибрали кутиите с храната?

— О, я стига, Тес. Знаеш, че мястото му не е на масата. Трябва да прекарва нощта навън като всеки нормален котарак. От сега нататък ще излиза всяка нощ.

Тес се запита за пореден път защо всички мъже имат две дълбоко вкоренени представи — че всички домашни любимци са недостатъчно дисциплинирани и че никога няма достатъчно остри ножове в кухнята.

— Да запазя ли места в ресторанта?

— Ако обичаш.

— По кое време ще се прибереш?

— Около седем.

„Тъкмо когато децата ще са нахранени, а къщата — разтребена“ — помисли си Тес. Беше го правил, докато бяха малки, внимателно изчислявайки връщането си от работа така, че да се отдаде само на приятните задължения, например къпането и четенето на приказки на доволни, затоплени, сънливи деца. Не си идваше по време на вечерята, когато тя копнееше да излезе и да ги остави да се оправят сами. От трите деца Хати бе най-злояда и времето за хранене се превръщаше в безкраен кошмар.

— Чудесно.

— О, и алармата на колата се е повредила. Можеш ли да я закараш на сервиз, докато съм в командировка?

— Ще се опитам. Сигурно ще искаш да те откарам на летището?

— Аха.

— Значи към седем.

— Обичам те.

— И аз те обичам — каза тя разсеяно.

Изпи остатъка от чая си и след като изплакна чашата, се качи горе да разопакова куфарите. В коридора забеляза, че светлината на телефонния секретар проблясва. Натисна бутона, после изпразни куфарите и се зае да разпределя планините от пране в три купчини: цветно, бяло и за изпиране на ръка.

Бодрият глас на Марджи изпълни коридора:

„Добре дошла у дома. Дано рибките още са живи. Бяха ужасно гладни, горките лакомници. И котарака си не храниш достатъчно. Все виеше за още. — Докато Тес слушаше, Найджъл се потърка в крака й, промъквайки се край нея като космат цепелин. — Трябва скоро да те видя. Тонове новини, докато ти си играеше на щастливо семейство. Ванеса си е направила пилинг и са си купили къща във Франция, страхотно, нали, ще я накараме да покани и нас на морето, нали сме бедните й приятелки. А сега внимавай да не паднеш… вече си имам приятел. Нали ти казах, че новините са страхотни. Позвъни ми веднага“.

Тес се усмихна. Животът й, също както храната за рибки, носеща се в аквариума на Хати, беше започнал да се утаява и да се връща към нормалното си състояние.

Хати заслиза по стълбите — беше обула ботушите с високи платформи на Тес.

— Мисля, че рибките ми си имат бебе — обяви тя щастливо. — А пък Найджъл се е изакал в леглото ми. Много е течно. Може ли да идем да плуваме? Искам да се позабавлявам още малко преди това ужасно училище.