Даяна Апълярд
От любов (26)

Двадесет и пета глава

Тес се колебаеше. Бри с кресон или пушена сьомга с копър? Колко беше хубаво, че може да избира!

— Пушена сьомга — каза тя решително. — Без майонезата с копър. С ръжен хляб. И кафе „Лате“.

Като прибираше вдигащото пара кафе и сандвича и се опитваше да напъха рестото в портмонето, тя последва Ники към единствената свободна маса в пълния ресторант.

После въздъхна, отпивайки замечтано от кафето и шарейки с поглед из бръмчащото заведение:

— Господи, прекрасно е!

— Това е само кафе, Тес. — Ники изглеждаше объркана. — Не е манна небесна.

— За мен е. Виж какво си купих. — Тя вдигна бутилково зелена найлонова торба с позлатената емблема на „Хародс“.

— Найлонова торба от „Хародс“?

— Не ставай глупава. — Тес посегна и извади мека черна блуза. Тя се сгуши в дланите й като гальовно котенце. — Кашмирен пуловер „Джоузеф“ — обясни със страхопочитание. — Никога не съм си купувала нещо от „Хародс“ досега, но на това не можах да устоя. — Допря дрехата до бузата си. — Толкова съм щастлива!

— Не мислиш ли, че вземаш шопинг терапията прекалено сериозно? — попита нервно Ники. — Искам да кажа, не е ли много скъпо? Току-що ми каза, че здравата сте го закъсали.

— Знам — отвърна Тес, връщайки пуловера обратно в торбата. — Но ми писна да се стискам. Няма да се откажа от нещата, които обичам — например да пазарувам от време на време — само защото всички трябва да се съобразяваме с прищевките и странните нови хобита на Марк, сред които е и убиването на диви животни. Дори си е купил една шибана пушка втора ръка.

— Значи ще му кажеш точно колко струва?

— Кое, този стар парцал? Марджи ми го даде. — Тя облиза пяната от лъжичката. — Освен това имам повод да празнувам. Не всеки ден човек се дипломира. Господи, Ники, не можеш да си представиш колко съм щастлива. Иде ми да скачам и да крещя: „Дипломирах се! Дипломирах се!“. Какво ще кажеш да си поръчам тениска с такъв надпис?

— Разбира се, защо не? — усмихна се Ники. — А на гърба да пише „Умна кучка“. Толкова се гордея с теб — добави тя.

— И аз се гордея с теб — каза бързо Тес. — Представи се блестящо.

— Но не колкото теб.

— Знам — отвърна Тес с най-милата си усмивка. — Но не може всички да сме гении, нали?

— О, я се разкарай. И какво смяташ да правиш сега? Какво става със специализацията?

— Одобриха ме и би трябвало вече да съм попълнила формулярите, но първо ще изчакам да видя какво ще стане с финансирането. Нали се сещаш, от организацията, дето ми я намериха от университета, онази, европейската.

— Трудно ще се изкараш бедна. Това не е ли за тъжни самотни майки като мен?

— Нямаш вид на тъжна. Както и да е, това е специален фонд за изкуство. Всеки може да кандидатства, стига да е от женски пол. Не искам да се откажа точно сега — рече тя и лицето й помръкна. — Вече съм на една ръка разстояние. Само да не беше това мълчаливо противопоставяне на Марк. Вече дори не ми се прибира вкъщи. Не съм сигурна дали щях да го правя, ако не бяха децата.

Ники я изгледа остро.

— Не говориш сериозно.

— Наистина не съм сигурна — каза бавно Тес. — Не очаквах, че толкова ще държа на това — все едно ще загубя дете, ако се откажа. Обичам новия си живот. Докато седя във влака и пътувам насам, загърбвайки бъркотията у дома, се чувствам като пуснат на свобода затворник. Не мога да прекарам остатъка от живота си в чистене на кал от гумените ботуши. И какво ще правя през лятото? Марк иска да се заема с боядисването и мебелирането на къщата, но на мен не ми се занимава, скучно ми е. Копнея да натоваря багажа в колата и да замина за Корнуол, но нали се сещаш, че не можем да си го позволим.

— А децата — те какво искат? — попита Ники, отхапвайки голям залък от сандвича си.

— Мисля, че са доста щастливи на село — призна Тес. — Марк още смята да купи пони на Хати, а това проклето куче се е превърнало във всеобщ любимец. Джейк… хммм… не знам. Може би тази промяна ще му се отрази добре. Пак изглежда малко отнесен и това ме безпокои, мислех, че вече сме оставили тези настроения зад гърба си — кой знае, може би просто се притеснява за изпитите догодина. Надявах се, че сме минали най-лошия период, ала той пак се затваря. Но стига за мен — рече тя бодро. — Кажи ми за теб. Какво смяташ да правиш сега, госпожо Ники Холтън, магистър на изкуствата?

— Заминавам — усмихна се доволно Ники. — Ще поживея известно време в кибуц^[1].

— Сериозно?

— Няма майтап. Мик ме покани, каза, че има предостатъчно място, както и други зрели хора като неговата стара майчица. Ще лежа на слънце, ще се сбръчкам като слива, ще бера портокали и ще мисля какво да предприема след това — досущ като някое старо хипи. Може да замина за Египет с Мик, това е следващата му планирана спирка. Сигурно и там ще берем плодове. Никога не съм виждала пирамидите.

— Голяма късметлийка си — възкликна Тес. — Толкова си свободна!

— Защото децата ми са големи — изтъкна Ники. — И на теб ще се случи. Един ден.

— Съмнявам се. Желая само да специализирам, а Марк се държи тъй, сякаш искам да си разкъсам дрехите и да се присъединя към сектата на Муун. Ако му кажа, че смятам да ида в кибуц, ще поиска да ме освидетелстват.

— Знаеш какво трябва да направиш това лято — каза Ники, дъвчейки апетитно сандвича от пълнозърнест хляб със сушени домати и сос песто^[2]. — Трябва да се опиташ да организираш изложбата.

— Да, но как? — въздъхна Тес. — Да позвъня в музей „Д’Орсе“ и да кажа: „Нямате представа коя съм, но аз организирам изложба от творбите на Берта Моризо. Първата й изложба след края на деветнайсети век. С какво се занимавам? Студентка съм. Да, не работя в галерия. Как смятам да финансирам изложбата и да осигуря безопасното транспортиране на безценните й творби? Знаете ли, малко ме затруднихте с този въпрос. Може ли да ви се обадя по-късно?“. — Тя имитира как оставя слушалката. — Блестяща идея. Никога няма да се получи.

— Защооо? — Очите на Ники заблестяха. — Може да се получи. Трябва само да имаш някоя от големите галерии зад гърба си — „Тейт Модърн“^[3] е идеална. Все пак Берта Моризо не е случайна, нали? Много хора са чували за нея и мисля, че някоя нова галерия ще сметне идеята ти — да събереш всичките й творби на едно място и да направиш ретроспекция — за блестяща.

— Чакай, чакай. — Тес вдигна ръце във възпиращ жест. — Първо, никога няма да се получи. Второ, нямам време. Трето, Марк ще ме убие.

Ники я изгледа с укор.

— Мислех, че вече сме минали този етап, госпожо Джеймс. Как би могъл да се противопостави един съпруг, ако жена му поиска да направи нещо сама?

— Добре. Ще си помисля — отвърна Тес. Вдигна кафето към устните си и отпи с наслада. — Ще си помисля. Но не обещавам нищо.

 

 

— Сигурно се шегуваш — каза Марк невярващо. — Разбирам, че е страхотна идея, но ти нямаш време, не и с този ремонт. Сега, след като вече завърши, се надявах, че ще ни обърнеш малко повече внимание. Ела тук, малък негоднико. — Той улови Арчи тъкмо когато се канеше да се изпикае и го понесе бързо към задната врата. — Пак ще трябва да сновеш до Лондон и обратно, което няма да е приятно на децата. Напоследък почти не те виждат заради изпитите. Да не говорим, че детегледачката ни струва цяло състояние.

— И теб не те виждат много напоследък — отбеляза Тес.

— Но аз работя — отвърна бързо той.

— Разбира се.

— Виж, не казвам не. — Тес го изгледа невярващо. — Но не казвам и да.

— Всъщност време е да разбереш — произнесе Тес ледено, — че аз съм тази, която трябва да реши. Щом мога да осигуря детегледачка, не виждам защо да не се захвана с подобен проект.

— Но това ще струва пари. Моля те, Тес, бъди разумна. И сега едва се държим на повърхността. Ако някоя галерия иска да направи изложба на Берта Моризо, едва ли ще има нужда от човек като теб да я навива, не е ли така?

— Благодаря ти за вярата в способностите ми да убеждавам.

— Просто ми се струва, че ще си загубиш времето, това е всичко. Справи се блестящо, наистина, и всички много се гордеем с теб, но мисля, че е крайно време да се прибереш при семейството си. Децата чакаха с нетърпение да свършиш. А и в къщата има много работа. Толкова неща можем да направим заедно.

— Не умирам от желание да прекарам лятото в цепене на дърва или избиване на животни — усмихна се едва-едва Тес.

— Много смешно. Просто исках да кажа, че мога да си взема малко отпуск и да боядисаме заедно. Но няма да можем, ако ти хукнеш да организираш тази изложба. Не постигна ли достатъчно засега?

— Достатъчно, за да съм доволна, че съм изпълнила малката си прищявка да направя нещо с живота си? — каза тя саркастично.

— Струва ми се излишно да говорим повече — рече бавно Марк. — Ти сякаш си неспособна да чуеш друга гледна точка, освен твоята и не искаш да вземеш предвид съществени неща. Първо, плащаме на детегледачка и на занималня след училище цяло състояние. Второ, децата свършват училище след три седмици и кой ще се грижи за тях? Трето, правех всевъзможни рокади в работата, за да се прибирам у дома по-рано, когато ме помолиш, но сега наистина имам нужда да се върна към нормалния си ритъм. В момента ми е много напрегнато и се нуждая от подкрепа. Все едно говоря на каменна стена. — Той замълча, леко смутен. — Впрочем няма да можеш да разчиташ на мен през август така или иначе. Вероятно три седмици. Конференция на търговците на вино в Калифорния. Рупърт каза, че няма измъкване.

— Това те устройва чудесно, нали! — сърдито рече Тес. — Устройва те прекрасно да заминеш за три седмици и да се наслаждаваш на вкусна храна и вино в слънчева Калифорния, а аз нямам право на време, за да организирам изложба, за която копнея от цялото си сърце.

— Моята работа е важна — заяви Марк. — С нея печеля пари за семейството. А твоето е летене из облаците.

 

 

— Искам да говоря с някого за организирането на изложба. Малка. Службата за връзки с обществеността? Не, не мисля, че тя ми трябва. Всъщност… Бихте ли ме свързали, ако обичате?

 

 

— Получи се! Ще се срещна с тях другата сряда. Казаха ми, че са смятали да организират изложба на водещи жени-художнички и че с удоволствие ще работят с мен, защото съм направила подробно проучване по темата. Само че не могат да ми платят. Но аз и бездруго го правя, за да проверя себе си. Ще работя с техен експерт и ще отделят за Берта зала, непосредствено до голямата. Господи, не е ли страхотно?

— Впечатлена съм, наистина — засмя се Ники. — А какво казва Марк?

Тес се намръщи на телефона.

— Всъщност той още не знае. Датата на изложбата през август ще съвпадне с неговата командировка. Но ще се наложи да се прибере у дома малко по-рано, нали така? Сега трябва да направя списък на всички места, с които е необходимо да се свържем. Божичко, това включва не само всички музеи във Франция и частните колекции, ами и Копенхаген, Брюксел, Ирландия, Холандия, Норвегия, Швеция, Америка, Канада и дори Буенос Айрес.

— Надявам се да поемат част от телефонната сметка — каза Ники. — Все пак ще работиш като безплатен сътрудник.

— О, на кого му пука? Не съм се занимавала с по-вълнуващо нещо в живота си! — увери я Тес.

 

 

Марк вдигна телефона.

— Искате да говорите с жена ми? Съжалявам, но тя говори само с хора, които имат отношение към жена художничка на име Берта. Да не би случайно да сте от Националната галерия? Или може би от колекцията Ордрупгаар-дсамлинген? Не сте? Тогава почти нямате шанс. Почакайте малко. Тес! Марджи е.

— Какви ги бръщолеви той, по дяволите?

— Не питай — отвърна Тес. После сниши глас: — Положението е малко напечено в момента. Ти как си?

— Добре, като изключим факта, че не съм те виждала от седмици и мобилният ти постоянно дава заето. Какво правиш?

— Няма да повярваш, но помагам за организирането на голяма изложба, на която ще присъстват почти всички критици от най-големите вестници в страната. По това време другата седмица ще говоря в „Часът на жената“. Ще приказваме за Берта Моризо със страхотния Томас от „Тейт“, който работи с мен и е абсолютен експерт, а аз дори не съм изплашена. Чувствам се толкова спокойна и уверена, сякаш за това съм се родила.

— Божичко, Тес, не си си губила времето! А Марк какво мисли?

— Много ми се иска — произнесе Тес бавно — всичките ми приятелки да спрат да ме питат какво мисли съпругът ми за нещо, което прави живота ми страшно интересен. Едва ли колегите на Марк го питат: „Какво мисли Тес?“, когато сключва някоя важна сделка. Просто повярвайте в мен, за бога!

— Охо! — възкликна Марджи. — Доста ти е пораснала работата.

— Пораснала е, да. Освен това ще ме интервюират от няколко вестника. Да ти кажа честно, чудя им се на акъла. Че коя съм аз? Най-обикновена дипломантка, но на тях, изглежда, точно това им харесва. Умирам от ужас, че може да ме питат за неща, които не знам.

 

 

— Не беше ли доста самонадеяно да се обърнете към „Тейт Модърн“? — Джени Мъри гледаше благосклонно Тес над очилата.

— Да, така е — каза Тес нервно и прочисти гърлото си. Искаше й се тази ужасна червена светлина над вратата на студиото да спре да блести в очите й. Напомняше й, че говори на живо по национално радио. — Но ме болеше от факта, че Берта Моризо е пренебрегната от света на изкуството и реших да се опитам да възстановя баланса. Освен това — продължи тя по-уверено — Берта е пренебрегвана за сметка на други художници мъже, които не са били талантливи колкото нея.

— Например?

Тес почувства как главата й се изпразва.

— Ъъъ… Сиеле — промълви тя. „Господи, сега трябваше да защити това си твърдение. Добре че не каза Реноар. Щеше да е още по-зле.“

— И с какво го превъзхожда? — попита Джени.

— Ами мисля, като жена, каквато съм, разбира се…

— Несъмнено — усмихна се Джени.

— … че тя, като жена художничка…

— Това вече го установихме категорично.

Тес си пое дълбоко дъх и продължи:

— … тя говори на жените по начин, който е недостъпен за много мъже художници. Искам да кажа, повечето от портретите й са определени простичко като домашни, но това са нещата от живота ни, да слагаме децата да си легнат, да си играем с тях на тревата, да берем череши (какво?). А и начинът, по който изобразява жените в картините си, толкова откровено, без тази рибешка чувственост, срещана често при мъжете художници от същия период… „Рибешка? Наистина ли каза рибешка? Какво общо има рибата с това, за бога?“

— Струва ми се, че за първи път чувам някой да използва думата рибешка при описване на чувствеността — засмя се Джени. — Ще ни разкажете ли как върви работата по събирането на творбите й?

— Много трудно. — Тес кимна с глава, после осъзна, че е безсмислено, понеже никой не я виждаше. — Най-напред се опитах да разбера къде се намират по-известните й творби, в кои галерии и частни колекции по света, а после им позвъних — с помощта на Томас, разбира се. А когато не стигах доникъде, им пишех. Друг проблем е, че никъде няма пълен каталог на творбите й, представяте ли си, макар че трима френски изкуствоведи работят по въпроса в момента. Все пак постигнахме забележителен резултат — мислим, че ще успеем да съберем около седемдесет и пет процента от картините й, в това число някои, които не са били показвани пред публика досега.

— Господин Томас Старки, вие сте директорът, отговарящ за новите проекти. Защо ви отне толкова време да извадите тези творби на бял свят? Искам да кажа…

Тес погледна надолу и видя, че ръцете й треперят. Освен това бяха много потни. Господи, дано поне гласът й е звучал по-спокойно. Но беше минало много бързо. Твърде бързо. Нали не беше казала нищо глупаво? Само това за рибешката чувственост. Но беше изчерпателна, наистина. И беше кимала. Както и да е, всичко свърши.

— За жалост — чу тя да казва Джени, — не можем да отделим повече време на тази тема. Говори се, че любовта на мъжа минава през стомаха. Съдейки по наблюденията на Катерин де Суза, става ясно, че дори днес…

„Благодаря ти, господи“ — помисли си Тес, докато Джени им правеше знак да свалят слушалките си.

Водещата протегна ръка като знак да не говорят, докато са в ефир. После каза:

— Добре се справихте. Мина чудесно.

— Нали не звучах много нервно? — попита Тес.

— Никак. Наистина бяхте страхотна. Може ли да дойда на откриването?

— О, господи, разбира се! — възкликна Тес. — Непременно ще ви изпратя покани за вечерта на пресконференцията.

 

 

— Тя каза — заговори Тес задъхано на мобилния, — че наистина ми се възхищава за това, което правя. Това е най-щастливият ден в живота ми след дипломирането! Ти слуша ли ме? Ужасна ли бях? Нали не дрънках глупости? Не мога да ти опиша колко е изнервящо. Тази червена светлина блясва и направо те парализира, мозъкът ти се изпразва и когато си отвориш устата, от нея излиза някакъв странен гласец, като на Мини Маус на бързи обороти… и…

— Тес, успокой се. Говориш много високо. Схванах картинката. Да, слушах те. И не звучеше като Мини Маус. Каза много смислени неща. Е, като изключим онова за рибите, беше малко объркващо. Но пък прозвуча оригинално — добави Марджи бързо. — Непременно ще дойда. Няма да го пропусна за нищо на света. Което означава, че ще трябва да изляза и да си купя чисто нов тоалет. Съжалявам, но няма да се появя на твоя страхотен дебют в света на изкуството като самотна майка без пукната пара в джоба. Ще блестя, скъпа, в някое евтино скромно костюмче. Искаш ли да се престоря на някоя известна личност? Мога да опитам Уинона Райдър. Много е стара? Благодаря, и аз те обичам. Разбира се, чао. Ти си моята героиня.