Даяна Апълярд
От любов (5)

Четвърта глава

Обезумяла, Тес провери с поглед цялата дължина на плажа. Нямаше и следа от дъщеря й. Заплува ужасено към брега и се провикна неистово:

— Хати!

Гласът й, уловен от вятъра, се понесе и отекна глухо по празната брегова ивица.

Под нея водата се надигаше и спадаше. Разпенена малка вълна я удари в лицето, напълни устата й с горчива солена вода и я заслепи. Но докато плуването навътре беше лесно, тъй като течението я повдигаше и отнасяше все по-далеч с всяко загребване, плуването обратно приличаше на борба с неподвижна сила. След всеки мах тя отново вдигаше глава и оглеждаше плажа и водата, търсейки да зърне подскачащата глава на Хати, русата й коса, вързана на опашка високо на тила. Това беше сън, от който тя всеки момент щеше да се събуди, и Хати щеше да е където я остави, смееща се в плиткото.

Намираше се само на двайсетина метра от брега, но дъщеря й не се виждаше. Докато плуваше, се провикваше с парещи дробове, а очите й не спираха да оглеждат едрия пясък и склона отвъд, чак до мястото, където пътеката завиваше зад голямата скала. Виждаше единствено разхвърляната купчина дрехи, които бе свалила набързо, преди да нагази във водата — сега само на метри от прилива. Как можеше да е толкова глупава, толкова безотговорна? Защо се отдалечи от Хати, като знаеше, че тя лесно може да се озове в дълбокото? Защо бе разчитала само на предишния опит: че досега не се е случвало никога, че Хати се страхува прекалено много, за да влезе по-навътре, че никога не стои повече от десетина минути в морето, защото й става студено?

Краката й опряха дъното и изпита болка, удряйки се в скалите. Водата се отдръпна назад от бедрата й и Тес се олюля. Щом приближи плитчините, започна да гази колкото може по-бързо — водата вече бе само малко над коленете й, но тя още не виждаше Хати.

Спря и отново извика името й. Хати не можеше просто да изчезне. Газейки през все по-плитката вода, се насили да погледне надолу. Обичаше всичките си деца, но Хати означаваше нещо повече — детето, което тя и Марк бяха мислели, че ще загубят, детето, чиято първа година от живота беше борба, и което можеше да им бъде отнето, ала не беше, но сега… Какво, господи? Какво се е случило?

Трябваше да спре и да помисли логично. Ако течението е завлякло Хати в морето, тогава то щеше да я приближи до нея, тя щеше да е тук — или може би е била отнесена и после върната обратно в малката пещера. В другия край на плажа имаше плитка пещера в малък полуостров от скали, същите, около които Марк и Хати бяха търсили раци с новата мрежа на Хати, купена за лира от местния магазин с парите й от касичката. Беше смешна жълта мрежичка и вече започваше да се измъква от бамбуковата си дръжка. Марк каза, че е загуба на пари, и Хати се разплака. Той веднага съжали, че я е разстроил, и прекара почти целия следващ ден с нея — прескачаха заедно локви, пълни с тиня, лигави водорасли и мъртва риба и се опитваха да събират миди от скалите. Почти успяваха да ги откъснат, но после бялото лепкаво нещо се връщаше обратно и победоносният вик на Хати отстъпваше място на отчаяние.

Тес приближи скалите, насилвайки се да погледне във водата — почти черна, разплискваща се в дъното на пещерата. Очите й постепенно свикнаха с бледата светлина. Вътре не се виждаше никакво тъмно очертание — нищо. Обърна се и отново закрачи през плитката вода, колкото се може по-бързо. Вече нямаше къде другаде да е, нямаше. Дали да не заплува навътре, да потърси в по-дълбокото? Да извика помощ?

Тя се поколеба, после се втурна по плажа към пътеката, а острите камъчета се забиваха болезнено в стъпалата й.

— Хати! Хати!

Вече беше станало по-студено: въпреки ранното слънце, нямаше да е чудесен, слънчев ден, както бе обещала зората. Щеше да е хладно, времето се беше обърнало.

Щом стигна в началото на пътеката, която завиваше около скалата и после се изкачваше към стълбите за брега, тя спря. Сред камъните проблясваше нещо. Тес се наведе и го вдигна. Беше ластикът за коса на Хати — бледожълт пръстен от еластична материя. Тази сутрин с него бе опънала и прибрала косата на дъщеря си в опашка, докато тя се дърпаше и хленчеше, но Тес бе казала, че иначе косата ще пада в очите й.

Тес се пресегна и докосна студената повърхност на скалата. Щом завиеше, щеше да види най-малко петдесет метра от пътеката, водеща нагоре към моста. Беше останала във водата някакви си жалки минути, най-много пет, и Хати, дори тичешком, не би могла да стигне по-далеч, ако бе решила да се върне в къщата. Тес спря, сърцето й биеше бясно, струваше й се, че всеки момент ще се качи в гърлото й и ще я задави. Насили се да погледне. Хати седеше на стълбите и клатеше голите си крака. Стискаше здраво нещо в едната си ръка, а другата беше облегнала на перилото на оградата.

— Имам подарък за теб! Страхотен е! Но не може да го видиш още — извика тя.

— Защо? — попита Тес, опитвайки се да звучи спокойно.

— Защото е тайна.

— И кога ще го видя?

— Като го измия по-добре. Не си виждала толкова красиво нещо досега.

Тес тръгна бавно към нея, мокрите й крака бяха започнали да изсъхват и да се покриват с прах.

— Хати…

— Да?

— Обичам те.

— Знам. Все това казваш.

Детето се обърна пъргаво и скочи от другата страна на стълбите.

— Чакай малко. Трябва да си взема дрехите.

— Няма да се изгубя — извика Хати и се отдалечи тичешком по пътеката.

Тес събра дрехите си и ги навлече върху мокрия банки костюм. Морската вода се беше събрала в чатала й и тя усещаше неприятна мокрота. Пуловерът на Марк беше залепнал плътно към гърдите й. Останалата под пуловера коса капеше по гърба й. Тя пое обратно към вилата. Бясно биещото й сърце започваше да се връща към нормалния си ритъм.

Отвътре чу шум от течаща вода. Хати беше довлякла един стол до мивката в кухнята и изправена върху него на пръсти, се беше навела и миеше старателно някакъв синьо-зелен предмет.

— Какво е това? — Тес застана зад нея.

— Не още! — спря я Хати. — Трябва да почакаш малко. Иди да свършиш нещо.

Тес се обърна послушно, качи се по стълбите и се зае да оправя леглото. В движенията й имаше спокойна последователност, а в главата й като субтитри преминаваха предстоящите задачи — да преоблече Хати, да намери найлонова торба за мокрите им банки костюми, да натовари куфарите в колата, да провери дали всички прозорци са затворени, да запише показанията на електромера, да провери дали в шкафа няма забравени хавлии… Двете с Хати непременно трябваше да си вземат душ, иначе щяха да се чувстват солени и лепкави в колата. Тя заопъва чаршафите и одеялата върху леглото.

В средата на леглото, на мястото, където бе лежала Хати, имаше малка вдлъбнатина като отпечатък. Тес се пресегна и я докосна, изглаждайки повърхността с ръка. Може би се дължеше на полегатите слънчеви лъчи, но беше топла. Наведе се бавно напред и опря лице в топлото островче. Миришеше на Хати, на праха за пране, който Тес използваше за пижамата й, и на шампоана, подарен за рождения й ден и донесен от нея на морето в специалната й чанта за почивката.

Тя чу стъпките на дъщеря си по стълбите.

— Какво правиш, мамо?

— Оправям леглото. — Тес се изправи, извърна лице от Хати и избърса очите си.

Хати не пропускаше нищо.

— Защо плачеш? — попита тя. — Намерих най-хубавата мидичка на света. Може да я дам на теб или на госпожица Уебстър от училище. Още не съм решила, затова трябва да се държиш много мило с мен. Ще може ли да ям бонбони по пътя?

— Ти си чудовище. Ще видим.

— Мразя, когато ме наричаш така. Това да ли означава, или не?

— Казах, че ще видим — отвърна Тес. — Хайде, остави ме да свърша, че трябва да тръгваме. Вече закъсняхме.

— Добре.

Време беше да се прибират у дома. Хати бе жива и здрава, всичко беше наред. Тя последва дъщеря си надолу по стълбите, с все още свито сърце.