Даяна Апълярд
От любов (23)

Двадесет и втора глава

Джейк лежеше с Франческа на тясното й легло. Мечетата и другите плюшени играчки, които бе настояла да запази, въпреки скорошния ремонт на стаята й в стил шейсетте години (с големи абажури и лилави тапети), бяха паднали на пода. Дайдо пееше протяжно от CD плейъра. Бяха заключили вратата, макар Франческа да знаеше, че майка й няма да се прибере поне още един час.

— Къде мислят, че си?

Джейк стисна ръката й силно и промърмори:

— В библиотеката.

Франческа се засмя и като се облегна на лакът, се втренчи в него. Джейк лежеше по гръб, забил поглед в тавана. Тя колебливо прокара пръсти по устните му. Той я придърпа доста грубо и телата им почти се сляха. Уви единия си крак около нея, за да я задържи плътно до себе си, и прошепна:

— Виж. Пасваме си идеално.

Франческа се дръпна лекичко и го погледна. Сърцето й биеше учестено и все пак се чувстваше учудващо спокойна, сякаш този момент би могъл да продължи безкрай. „Ако умра сега — рече си тя, — ще умра щастлива“.

— За какво си мислиш? — попита Джейк.

Тя му се усмихна, върху бледото й лице очите й изглеждаха огромни.

— Няма да понеса да се разделим.

— Не го казвай сега. Имаме още цял час. — Той я улови за брадичката и наведе лицето й към своето. Започна да я целува бавно и много нежно: по клепачите, по бузите, накрая устните му спряха върху нейните.

— Нали не възразяваш? — каза тя тихо.

— Не — отвърна той. — И без това е рисковано. Баща ми направо ще ме убие.

— А мама ще убие мен.

— Ти искаш ли? — попита Джейк.

— А ти как мислиш?

— Правила ли си го? Изобщо?

— Не.

— Ти си първият човек — прошепна той, — когото наистина обичам. Освен майка ми.

— Ами баща ти?

— Не мисля. — Джейк премести ръка върху избледнелия, ала все още забелязващ се червен белег на лицето и го потърка.

— Разбирам те — отвърна тя. — И аз не обичам баща си. Той е негодник. Мисли си, че може да купи любовта ни.

— Колко често го виждате?

— Веднъж на две седмици. Затрупва ни с подаръци, сякаш така ще оправи нещата.

— А майка ти какво мисли?

— О, тя го мрази. Винаги го е мразила.

— За нищо не стават, нали? Нашите родители?

— Не бяха голям пример — съгласи се Франческа. — Не съм сигурна дали изобщо ще се омъжа някога. Не искам детето ми да се чувства както аз, когато мама и татко се разделяха. Сега вече съм добре, но разводът им беше ужасен. Ти си щастлив, че майка ти и баща ти още са заедно.

— Не знам. Много се карат. Най-вече заради мен — добави той с мрачно удовлетворение.

— Защото си лош — усмихна му се тя.

— Колко лош?

— О, много лош.

Франческа облегна глава на рамото му. Джейк опря устни в косата й. Миришеше на чисто и беше пухкава от шампоана.

— Искам да заспя така.

— По-добре недей. Мама скоро ще си дойде.

— Можем поне да си представим. Нали? — И я зацелува бавно, докато тя вече не беше сигурна къде свърши той и започна тя.