Даяна Апълярд
От любов (4)

Трета глава

Марк с мъка завъртя ключа в бравата. Нямаше ги само две седмици, а ключът сякаш бе ръждясал. Той подпря вратата с рамо и натисна силно. Скоро откри какво й пречеше да се отвори — спретната, но висока купчинка поща, поставена внимателно зад вратата от Марджи, която беше идвала всеки ден, за да задоволява нуждите на една гладна, недружелюбна котка. Той изпъшка и пое обратно към колата. Вратите й бяха широко отворени, а Оли и Джейк лежаха на задната седалка. Русата глава на Оли бе наведена над книга, а тъмната на Джейк — над мобилния му телефон.

— Ей, момчета! — провикна се той. — Имам нужда от помощ.

Последва дълго мълчание и накрая Джейк извика:

— Идваме, тате.

Никой от двамата обаче не помръдна. Оли беше тежък случай на книжен плъх и при липса на друго за четене, се взираше съсредоточено в гърба на пакета с корнфлейкс. Веднъж Тес го бе заварила да седи в тоалетната и да чете рекламата върху опаковката от тоалетна хартия. Ако Тес или Марк се опитаха да прекъснат четенето му с някое разтревожено предупреждение от рода на „Оли, разливаш млякото върху панталона си“, той ги поглеждаше така, сякаш се опитва да си спомни кои са, замисляше се напрегнато за миг и казваше: „Много важно“, а после се връщаше отново към книгата си. Това вбесяваше Марк. Тес не се дразнеше толкова, защото беше съвсем същата като дете.

Оли беше кротък и непретенциозен, нямаше желанието на Хати да се налага или променливите настроения на Джейк. Тес подозираше, че той се потапя в удобния измислен свят на литературата, за да го използва като противоотрова срещу своя буен и заядлив по-голям брат Джейк. Щом страните му изгубят пухкавостта си, ще изглежда добре, успокояваше се тя — чертите му бяха по-закръглени от тези на Джейк, който имаше лице на филмова звезда. Оли и Хати бяха наследили бледата кожа на Тес, а Джейк — кожата на Марк, мургава, осеяна с лунички и лесно почервеняваща.

Джейк беше изнервил Марк по пътя, защото отказваше да отговаря веднага на въпросите му. Всеки опит за разговор трябваше да се повтаря поне два пъти, с повишаване на гласа. При което синът му или казваше нехайно „Да, добре“ и отново се вторачваше през прозореца, без да спира да върти връзката за обувки, която носеше на китката си, или просто го поглеждаше невиждащо. Когато не благоволи да отвърне навреме на прост въпрос за местонахождението на училищната си униформа, Марк се извърна рязко на седалката и изкрещя с цяло гърло: „Ще ми отговориш ли?“. След което зави рязко, за да не се блъсне в един внезапно намалил скоростта миниван, пълен с цяла дузина деца и каран от изтормозена на вид майка.

— Проклети жени! — изруга Марк.

Джейк изсумтя.

— Добре, че мама я няма. Щеше да те линчува.

Марк му се усмихна в страничното огледало, доволен и на тази незначителна форма на комуникация от планетата на тийнейджърите.

— Как беше почивката?

— Страхотна. — Джейк изостави маската на разсеяна досада и се ухили на баща си, после извади мобилния телефон от задния си джоб и се вторачи напрегнато в екранчето. Вече нямаше пари да изпраща съобщения, понеже Марк и Тес се бяха разбрали за строг бюджет всеки месец. Беше изразходвал парите си още в края на първата седмица от почивката, макар че трудно се свързваше и трябваше да се изкачва до пътя на половин километър от вилата, за да успее да се обади. Добре поне, че неговите родители — за разлика от тези на приятеля му Ник — никога не четяха съобщенията му.

Тес беше подхвърлила, че прибирайки се вкъщи без нея, Марк ще има възможност да прекара един от редките моменти насаме с момчетата. Той ги обичаше много, но напоследък обичта му бе изпълнена с напрежение, тъй като те просто бяха некомуникативни, всеки — по различен начин. Струваше му се, че има по-близки словесни отношения с котката, отколкото с тях.

Винаги когато двамата с Тес се осмеляваха да помолят Джейк да направи нещо, например да отнесе купчина пуловери на втория етаж, той обикновено реагираше така, сякаш го молят да поправи душа. Отпускаше се с пъшкане на близкия стол с думите: „Ще го направя след малко, става ли?“, изричайки „става ли“ с тон на засилваща се истерия. Възрастта на бързите отговори беше отминала безвъзвратно. Оли бе далеч по-дружелюбен, но той живееше в толкова измислен свят, че трудно осъществяваше контакт. Освен това се разсейваше много лесно — най-обикновено настояване да си оправи леглото водеше до откриването на забравен комикс и половин час по-късно Тес го намираше унесен в книжката, отпуснат тежко върху леглото, с увиснал от единия край юрган. Добре че и двете момчета спортуваха волю-неволю в училище, иначе според Марк имаше опасност да забравят да се движат. Той често се улавяше да се държи с тях така, както се бе клел да не се държи никога с децата си, но, разбира се, кръгът неизменно се затваряше.

Докато преместваше пощата в единия край и отваряше широко вратата, Марк се стресна от внезапната поява на Найджъл. „По дяволите!“ — измърмори той, отскачайки назад. Съвсем бе забравил за котката. Защо не използва електронната вратичка за котки, както се очакваше, вместо да се спотайва зад затворените врати? Бяха похарчили цяло малко състояние да му купят нашийник, който отваря вратичката автоматично. Според рекламата това намалявало чувствително риска от кражби, макар че Марк трудно можеше да си представи как един крадец ще се промуши през котешка вратичка, пък била тя и обикновена. Разбира се, какъвто си беше, Найджъл напълно се провали в опита да схване техническите преимущества на новото съоръжение. През първите няколко дни седеше в обсега на електронния лъч, очарован от постоянното отваряне и затваряне на вратичката. „Изключено е да мина оттам, благодаря ви много“. Котарак с огромен задник като неговия можеше да пострада тежко. Знаеше, че е много по-безопасно да стои до входната врата и да мяука силно да го пуснат или да рискува да се пребие, прехвърляйки застаряващото си тяло през прозорчето в банята.

— Здрасти, коте.

Забелязвайки Джейк и Оли в колата, Найджъл скочи вътре доста чевръсто, предвид размерите му, и мъркайки, потърка тяло в пуловера на Джейк. Джейк затвори очи и вдиша познатата миризма на топъл радиатор и котешка храна. Приятелката на майка му, Марджи, го беше хранила, докато ги нямаше, и съдейки по натежалото му тяло, май се бе тъпкал повече от обичайното.

— Дебело коте — прошепна Джейк с любов.

Найджъл му хвърли унищожителен поглед. Той проявяваше търпимост към Марк и Джейк, харесваше Оли, колкото да благоволи от време на време да спи в краката му, но истинската му страст бяха Тес и Хати. Марк — крайно неразумно, предвид мястото на Найджъл в еволюционната стълбица — ревнуваше и си го изкарваше на котарака, правейки всичко възможно да го държи далеч от къщата. Ала Найджъл винаги се справяше с положението, промъквайки се хитро и незабелязано.

— Веднага излизайте от колата!

Джейк и Оли се спогледаха.

— Не се впрягай, тате. Ще ми хвърлиш ли ключовете?

— Защо?

— Искам да извадя CD-то.

Марк изпъшка. Беше позволил на Джейк да избира музиката по пътя за вкъщи, за да има мир, което означаваше, че бяха прекарали цялото пътуване в слушане на монотонно, пискливо виене, прекъсвано периодично от стържещи звуци и постепенно извисяване на звука, сякаш някой се опитва да настрои старо радио. Музиката, ако изобщо можеше да се нарече такава, постоянно спираше и започваше без видима причина. Поклащайки доволно глава, Джейк с нищо не показваше, че е разбрал какво мъчение е това за Марк.

— Дръж! — Марк излезе от входната врата и хвърли ключовете към Джейк, който ги хвана ловко.

Марк започна да вади планината от куфари и чанти от багажника. Оли остави книгата и се огледа разсеяно, а Джейк се запъти със CD-то към къщата.

— Гледай да не се пресилиш, приятел — каза Майк, щом Джейк мина край него със CD-то под мишница.

— Няма. Благодаря.

— Мамка му! Няма никаква кльопачка — извика Джейк от коридора, след като Марк бе успял да прехвърли всичко преносимо от колата в антрето.

Знаеше, че е невъзможно, но му се стори, че сега има повече багаж, отколкото когато бяха тръгнали за морето, съдейки по количеството, струпано на пода. Огледа се безпомощно. Къде трябваше да иде всичко това?

— Тате, не знам как да ти го кажа, но цялата кухня е във вода.

— По дяволите!

Изведнъж Марк си спомни, че докато Тес беше проверявала дали всички прозорци са затворени и дали кофата за смет е празна, той беше обикалял да вади щепселите от контактите, чувствайки се много полезен помощник. Сигурно бе извадил някой и друг щепсел в повече. Тъкмо се чудеше как да стовари вината за това върху някое от момчетата, на стълбите се появи Джейк — върху крачолите на ужасно дългите му торбести джинси се бе отбелязала петсантиметрова мокра ивица.

— Долу е много мокро — каза той.

— Избърши го тогава — отвърна Марк.

Джейк го изгледа, сякаш баща му е извънземно.

— Няма начин. Като плувен басейн е.

— Не ми се прави на умник, Джейк.

— Не се майтапя, тате. Ела да видиш.

Марк неохотно го последва надолу по стълбите, като наведе глава, за да се предпази от подпорната греда, минаваща през средата на стълбището. В началото, когато се нанесоха, със своите сто и осемдесет и няколко сантиметра височина той постоянно имаше червен белег на челото, понеже все забравяше да се наведе.

Източник на бедствието наистина се оказа хладилникът. Наскоро бяха купили едно чудо с двойна врата, в американски стил, и Марк, и момчетата го обожаваха, понеже беше снабден с най-различни джаджи, например устройство за правене на лед и кранче за охладена вода. Тес се бе съгласила да похарчат толкова пари за домашен уред само защото Марк успя да убеди шефовете си да го минат за сметка на фирмата, обяснявайки им, че трябва да държи бялото вино охладено. В момента Марк беше тяхното златно момче и те се бяха съгласили. През двете седмици отсъствие хладилникът бе капал безпомощно, съвсем наясно, че това ще им струва дяволски скъпо, когато се приберат у дома.

— Къде е подомиячката?

— Не питай мен — отвърна Джейк. — Не съм момиче.

— Сигурно е в шкафа под мивката. Иди да видиш.

Джейк го изгледа недоволно, но бързо смени изражението си, забелязвайки признаци на ярост върху лицето на баща си. Лошо му се пишеше, ако Марк побеснееше.

— Добре де, добре. Само не се впрягай.

Докато бършеше пода, Марк все повече се ядосваше на Тес. Защо беше настояла да остане? Вярно, трябваше да вземат и двете коли, защото той се присъедини към тях един ден по-късно заради важно заседание, но вината не беше негова. Щеше да е много по-лесно да се приберат заедно, а после тя можеше да се заеме с подреждането на багажа, докато той проверява в кабинета си милионите служебни имейли, очакващи вниманието му.

Внезапно си представи как компютърът му прелива от електронни съобщения, способни да го залеят и задушат с думите си. Беше поискал да вземе лаптопа със себе си в Корнуол, за да е в течение на разходите за новата винарска изба в Унгария, но Тес му забрани. „Това е почивка — каза тя, — а не алтернативен служебен ангажимент.“ Марк знаеше, че е права, само че жена му не разбираше колко много неща има за вършене, особено сега, когато бе станал един от шефовете. Първият директор — австралиец. Доста смело решение за такъв традиционен стар вносител на качествени вина със седалище в сърцето на Пикадили.

Бяха го взели на работа в „Мерис“, за да движи нещата с Австралия, а и защото останалите директори осъзнаваха, че имат нужда от млада кръв, ако искат да оцелеят на един силно конкурентен пазар. Супермаркетите сега контролираха по-голяма част от търговията и фирмата работеше предимно с тях, оставяйки на заден план дребните вериги и фамилните магазини за алкохол. Навремето в „Мерис“ се нуждаеха от някой по-колоритен служител и Марк беше идеалният избор, с обецата на ухото и силния си австралийски акцент. Обецата отдавна я нямаше — когато той стана на трийсет, Тес тропна с крак и каза, че вече не изглежда по младежки дързък, а по-скоро смешен. Характерният му акцент също бе избледнял и сега повечето хора го мислеха за американец. Вече не се бунтуваше, както когато се бяха срещнали с Тес, острите му ръбове се бяха огладили, а революционните му идеали бяха заглушени от сирената на успеха и от нуждата да печели пари, за да се грижи за семейството си. Понякога се учудваше колко много от себе си е загубил.

През десетте години работа във фирмата — последната година като директор — той почти удвои продажбите. Това му носеше изключително удовлетворение, но в същото време се чувстваше недооценен. Щом може да печели толкова пари за компанията, защо да не започне самостоятелна консултантска практика? Процентът от печалбите и премията за миналата Коледа му бяха връчени с тържествено самодоволство, сякаш му оказваха велика чест, допускайки го в тайния си мъжки клуб. Сумата не беше астрономическа, ала той изпита неудобство, когато я приемаше, макар че отчаяно се нуждаеше от пари. Съветът на директорите си гласуваше все повече пари на гърба на останалите, които работеха не по-малко, ако не и повече от тях. Той мразеше чувството, че принадлежи към някакъв клуб, че го притежават. Но да започне сам, щеше да е едновременно и рисковано, и скъпо. При положение че двамата му сина учеха в частно училище — макар че Оли, слава богу, имаше стипендия — и че трябваше да изплаща ипотека, не можеше да оправдае подобен скок в тъмното.

Тес също внасяше пари в семейния бюджет, но те им стигаха само за храна. Балансирането на финансите понякога му се струваше огромен, смазващ товар и често имаше моменти, когато му идеше да захвърли всичко и да отведе семейството си у дома, в Австралия. „Тес не оценява — мислеше си Марк — каква огромна отговорност носи той на плещите си и как понякога му се приисква да стане иззад махагоновото си бюро, да напусне офиса с дъбова ламперия, да слезе по старите каменни стълби в оградения двор, минавайки покрай облечения с ливрея пазач, и да тича, да тича, докато краката му не усетят пясък и не чуе шума на морето.“ Без повече любезничене, без повече дипломация и необходимостта да си затваря устата, когато новият административен директор Рупърт, мързеливо копеле и син на бившия председател на борда, си присвоява постиженията му. Някой ден, някой ден. Вместо това пропъждаше неприятните мисли, сипваше си нова чаша кафе и посягаше към телефона.

Спря, както попиваше водата в кухнята. Ето че пак се случи: напоследък вдигаше кръвното налягане, сърцето му започваше да бие учестено, той се задъхваше и се усещаше замаян. Изправи се и изпъна гръб. Напрежението, отцеждало се от него, докато се разхождаше по плажа и търсеше раци в компанията на Хати или учеше момчетата как да усъвършенстват стойката си на дъската за сърф, се бе върнало. Болката започваше в основата на врата, изкачваше се бавно към главата и се настаняваше там досадно дълго. Наистина трябваше да намери време за някакъв вид спорт — например отново да започне да ходи в залата за скуош, в работата му имаше едно младо момче, което щеше да играе с него. Вече беше на четиридесет. Време за инфаркт.

Докато разтриваше тила си, си помисли за Тес. И се усмихна. Господи, колко му липсваше. Сега щеше да храни Хати или може би двете щяха да се къпят заедно. Той завиждаше на отношенията между Тес и Хати, завиждаше на отношенията на жена си и с трите им деца. Бяха толкова открити, толкова непосредствени. Марк не можеше да е толкова непосредствен с тях, даже с Хати. Все още се опитваше да прегръща момчетата, но Джейк вече отхвърляше презрително физическия контакт. Когато Хати беше бебе, Марк обичаше да я къпе, ала сега не можеше — щеше да изглежда неуместно. Тес и Хати още влизаха в банята заедно и Хати плуваше върху корема на майка си като малка рибка. Кожа до кожа, невинната интимност на семейството. Кожа до кожа за него означаваше само да се люби с Тес, но това също се случваше все по-рядко.

Понякога се чувстваше ужасно самотен — като скала, извисяваща се сред море от любов, което не може да докосне. Трябваше да се задоволява с правенето на любов, вместо да я отдава.

Все по-често усещаше, че Тес се люби с него от вежливост — сякаш винаги имаше нещо по-важно за вършене, но би могла да му отдели десетина минути, стига да е бърз и да не иска нещо по-различно. Страстта се превръщаше в спомен, макар че той никога не бе преставал да желае жена си, нито пък искаше да има друга. Често се чувстваше така, сякаш й се пречка в подредения живот като някаква досадна вещ, останала в коридора и отказваща да бъде прибрана. Тя и децата изглеждаха едно цяло, аутсайдерът беше той. Жадуваше да копнеят за него, а вместо това спокойната практичност на Тес и липсата й на страст го правеха още по-раздразнителен. Кога за последен път се бяха любили другаде, освен в леглото през нощта? Марк не си даваше сметка, че лошото му настроение и стресът, пренесени от работата, я карат да го желае все по-малко. Тя също беше затрупана с работа и най-малко се нуждаеше от някой възрастен с претенции. В резултат той все по-често се озоваваше в дъното на купчината.

„Трябваше да прекарват повече време само двамата — помисли си Марк, — но как да го постигнат, с трите деца и отеснялата къща? Не можеха да си позволят дори да идат на почивка сами“.

Къщата изглеждаше зле без Тес, празна и студена. Тя й вдъхваше живот. Най-много от всичко Марк мразеше да се прибира и Тес да я няма вкъщи.

— Има ли хляб?

Оли слизаше по стълбите към кухнята.

— Виж в кутията — отвърна Марк.

— Няма — каза Оли. — Ей, мамка му, какви са тия малки черни неща вътре?

Марк облегна подомиячката на печката.

— Какво? О, господи! — измърмори той, поглеждайки през рамото на Оли. — Миши изпражнения. Затвори я.

— Пфу, гадост! — Оли подложи ръце под кранчето в мивката.

Найджъл седеше и клатеше опашка в средата на дървената маса.

— А ти, проклето животно — каза Марк, като го посочи с дръжката на подомиячката, — си абсолютно безполезно. Всяка година харчим луди пари да изливаме котешка храна в тлъстото ти тяло, с надеждата, че ще ни отърваваш от мишките. Какво си правил, докато ни нямаше, а? Да не си бил на котешко парти? Или си гледал видео? А може би си играл навън с приятели? Или си ми пил от виното?

Найджъл го изгледа смразяващо и след дълга прозявка се зае да ближе невъзмутимо задната си лапа.

— Ще взема да те продам и да купя един хубав капан за мишки. Той поне няма да ни вкарва в разноски и да ака зад дивана — заплаши го Марк.

Момчетата се спогледаха ухилено. „Изключено. Котаракът е под защитата на мама. Не можеш да го мръднеш оттук.“

Марк се нуждаеше ужасно от Тес. Нямаше никакво желание да чисти миши изпражнения от кутията за хляб. Беше шофирал в продължение на пет часа по натоварена магистрала, главата го цепеше от петте часа идиотска музика, беше гладен и копнееше да пийне нещо. Всичко това му идваше в повече, а утре го чакаше работа.

Отгоре долетя гласът на Джейк:

— Тате, не мога да си намеря вратовръзката.

— Мътните да го вземат! — изръмжа Марк и огледа стойката за вино. Извади една бутилка и я отвори.

— Още е шест часа — обади се Оли, вдигайки неодобрително вежди.

— Не ми пука, ако ще да е шест сутринта. Къде е номерът на вилата?

Не смяташе да се жалва, но подсъзнателно си признаваше, че всъщност иска да я накара да се почувства виновна. В края на краищата кухнята беше нейното царство, а нещата се бяха объркали и той, съвсем несправедливо, трябваше да се мъчи да ги оправя сам. Но по телефона Тес не му прозвуча виновно — всъщност звучеше доста делово и го отряза набързо, заявявайки, че Хати е на път да изпусне нещо. Беше се надявал на съчувствие, но не го получи и когато остави слушалката, се почувства неоправдано раздразнен. Знаеше, че поведението му е детинско, но не можеше да се сдържи. Тес се шегуваше, че винаги когато има среща с приятелки вечер — което й се случваше рядко — той неизменно й намира някаква неотложна работа точно преди тя да излезе. Или дори ако го нямаше вкъщи, но знаеше, че тя ще излиза, й звънеше с молба да намери нещо, или да се обади на някого вместо него. Истината беше, че мразеше Тес да излиза без него.

Освен това нямаше нищо за ядене. Той изля сивкавата вода от кофата в мивката, оставяйки пласт от мръсотия върху белия порцелан. После понесе куфара си нагоре по стълбите към тяхната спалня, зарязвайки останалите куфари и другите партакеши долу. Тес, както винаги, бе оставила къщата в пълен ред, но сега всичко изглеждаше някак различно — въздухът беше застоял, неизползван. Тес щеше да отвори прозорците, но на Марк не му се занимаваше дори с това. Искаше единствено да се отпусне на леглото и да си допие виното, преди да се захване с имейлите. Обаче момчетата трябваше да бъдат нахранени.

Откъм стаята на Джейк се чу силно трополене. Марк взе бързо решение да остави куфара си на грижите на Тес и последва източника на шума от долния етаж.

— Какво правиш, по дяволите?

Джейк вадеше всевъзможни неща изпод леглото — тенис ракети, стари маратонки, списания, CD-та, спаднала футболна топка.

— Не мога да си намеря обувките за ръгби.

— Зарежи. Майка ти ще ги намери, като се върне. Нали няма да играете ръгби още първия ден?

— За нищо не ставаш, тате.

— Благодаря. А кой ти плаща училищните такси?

— Не се засягай, де. Какво ще ядем?

— Извикай брат си. Китайска храна.

— Страхотно. — Джейк се усмихна щастливо.

Купчината мръсни кутии от китайска храна стояха на масата близо до празната бутилка червено вино. Кранчето на чешмата, незатворено докрай, капеше в мивката. Найджъл, който бе осъзнал, че никой няма да се сети да го нахрани, обираше внимателно останките от патицата по пекински с бобови кълнове. Определено не миришеше на риба тон, но ставаше за ядене. Подомиячката още стоеше подпряна на мивката, а през вратата на фризера, забравена открехната, се процеждаше ивица бяла светлина — хладилникът отново беше на път да се размрази.

На горния етаж в стаята с телевизора светеше забравена лампа и през отворените завеси някой навън можеше да види синия екран, с изписано на него меню, в напразно очакване на публика. Пет куфара, купища якета, три чифта покрити с пясък гумени ботуши и многобройни найлонови торби стояха струпани в подножието на стълбите в антрето. Оли се беше опитал да си приготви сака за физическо, но не откри горнището на анцуга и белите маратонки. Знаеше, че майка му ги беше изпрала в пералнята, но не знаеше, че ги бе оставила, изсъхнали и светнали от чистота, върху бойлера в килера до кухнята. Джейк се беше предал веднага, щом не намери обувките за ръгби, но бе открил вратовръзката.

Светлината от полилея в антрето, подарък за новата къща от родителите на Тес, осветяваше стълбите до първата площадка. Изпод вратата на стаята на Джейк и Оли се процеждаше тънка ивица светлина. Оли беше заспал върху юргана си, без да си направи труда да се съблече. Училищната му униформа, сгъната внимателно от Тес, лежеше смачкана на пода. Пръстите на Оли чернееха от пастата, с която бе мазал обувките си — не бе успял да ги лъсне като хората и се бе отказал. Бейзболната му шапка лежеше на пода до леглото, а гъстата му руса коса се беше сплескала и потъмняла от пот, понеже на Марк му бе станало студено и бе включил отоплението на най-високата степен, а леглото на Оли се намираше точно до радиатора. Книгата на Филип Пулман лежеше върху юргана до протегнатата му ръка. Джейк се бе проснал на леглото си, все още буден, с пъхнати в ушите слушалки, съвсем слабо пропускащи тенекиения вой на музиката. Той много се притесняваше за утре. Имаше домашно по история, за което бе забравил напълно и щяха да го линчуват. И къде, по дяволите, бяха тия негови спортни обувки?

Котаракът спря до вратата на момчетата и после пое нагоре по стълбите. Вратата към спалнята на Тес и Марк се оказа отворена, но вътре нямаше никого. Той се упъти към кабинета на Марк и го намери да седи с гръб, заровил глава в ръцете си. До компютъра имаше втора полупразна бутилка червено вино и празна чаша със засъхнала кървавочервена ивица по ръба. Котаракът скочи върху бюрото и нарочно мина през клавиатурата, след което притисна лице в ръката на Марк. Марк трепна, после вдигна глава. Часовникът на компютърния екран показваше 00:27. Той се прозя, протегна се и избута животното. Оставаха му шест часа сън. В устата му киселееше, коремът му беше подут. Найджъл го изгледа презрително, скочи на пода и пое към празната стая на Хати.

Докато Тес спеше на топло и доволна, Марк остана буден до зазоряване в празното семейно легло. Тъкмо се унасяше, когато алармата на колата им се включи; звучеше като въздушна сирена и отекваше ясно в хладната светлина на утрото. Успокояваше го единствено мисълта, че днес Тес се връща и ще оправи бъркотията.