Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ungeduld des Herzens, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Стефан Цвайг. Избрани творби в пет тома — Том 2

Австрийска. Първо издание

Редакционна колегия: Анна Лилова, Атанас Натев, Федя Филкова

 

Рецензент: Атанас Натев

Съставител: Богдан Мирчев

Редактор: Любомир Илиев

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

 

Дадена за набор юли 1987 г.

Подписана за печат ноември 1987 г.

Излязла от печат ноември 1987 г.

Формат 84×108/32 Печатни коли 48.

Издателски коли 40,32. УИК 45,36

Цена 5,77 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Съзнанието ми мигновено бе осветено чак до самата му глъбина. Внезапно си спомних какво исках да попитам Кондор, за какво бях длъжен да го попитам: поръчението! Поръчението на Кекешфалва! Вероятно през цялото време подсъзнателно бях мислил само за въпроса на Кекешфалва — дали парализата е излечима, или не? Сега трябваше да го задам. И докато крачехме по безлюдните улички, доста предпазливо подхванах:

— Извинете, господин докторе… всичко, което ми разказахте, беше, разбира се, безкрайно интересно за мен… искам да кажа, безкрайно важно за мен… Ще разберете, че тъкмо по тази причина бих желал да ви попитам още нещо… нещо, което отдавна ме гнети и… вие все пак сте неин лекар, никой по-добре от вас не е запознат с нейния случай… аз съм невежа, липсва ми всякаква представа… ето защо много ми се иска да разбера какво всъщност е вашето мнение. Как мислите, парализата на Едит временно заболяване ли е, или е неизлечима?

Кондор рязко вдигна глава и ме погледна. Очилата му светнаха насреща ми; неволно отбягнах неговия проницателен взор, който се заби като шиш в лицето ми. Дали не се досети за поръчението на Кекешфалва? Не се ли усъмни в мен? Но той отново сведе глава и без да забавя бързите си стъпки — напротив, сякаш ги ускори, — промърмори:

— Естествено! Трябваше да го очаквам. Все с този въпрос приключвам разговорите си. Излечимо или неизлечимо, черно или бяло… сякаш нещата са толкова прости! „Здрав“ и „болен“! Та това са две думи, които порядъчният лекар не би могъл да произнесе с чиста съвест — знае ли някой откъде започва болестта и къде свършва здравето? Да не говорим за „излечим“ и „неизлечим“? Е, това наистина са понятия, които използуваме често, лекарската ни практика едва ли би могла да мине без тях. Но мен никога няма да ме чуете да изговоря думата „неизлечим“. Никога! Зная, един от най-прозорливите хора през последното столетие — Ницше — написа ужасните слова: „Не се опитвай да лекуваш неизлечимото.“ Ала това твърдение е навярно най-погрешното сред всички парадоксални и опасни твърдения, които ни е завещал за тълкуване. Вярно е точно противоположното твърдение и аз ще го изрека: един лекар би трябвало да иска да лекува тъкмо неизлечимите заболявания. Нещо повече: лекарят се проявява тъкмо при така наречените неизлечими болести. Лекар, който предварително се съгласява с понятието „неизлечим“, бяга от призванието си, капитулира, преди да е започнала битката. Естествено, зная, че е много по-лесно и удобно в определени случаи просто да произнесеш думата „неизлечим“ и със съкрушено лице и хонорар в джоба да се отвърнеш от болния; да-да, извънредно удобно и доходно е да се занимаваш само с безспорно излечимите случаи — отваряш справочника на съответната страница и наготово прочиташ цялата терапия. Е, комуто се харесва, нека си лекува по готовите рецепти. На мен лично това постижение ми се струва безкрайно жалко — сякаш някой поет повтаря вече изразени неща и не се опитва да вплете в стихове неизразените, дори неизразимите; сякаш някой философ за деветдесет и девети път обяснява отдавна познати работи, вместо да разтълкува непознатите, непознаваемите! Неизлечим — това е относително, а не абсолютно понятие; медицината е наука, която постоянно се развива, тъй че неизлечимите случаи за нея са само временно явление, сковани са в рамките на нашето време, в нашата наука, с една дума, в рамките на нашата ограничена, тесногръда мравешка перспектива! Ала тук не става дума за настоящия момент. Стотици случаи, при които днес не съществуват възможности за лечение, утре-вдругиден ще могат да бъдат лекувани и излекувани — нашата наука напредва с гигантски крачки. И тъй, имайте предвид — изрече го троснато, сякаш го бях обидил, — че за мен не съществуват неизлечими болести, по принцип не се отказвам от нищо и от никого и никой никога не ще изтръгне от мен думата „неизлечим“. Дори при най-безнадеждните случаи мога да си позволя най-много да кажа, че болестта „все още не е излечима“, с една дума: не е излечима на сегашния етап от развитието на науката.

Кондор се движеше с такава бързина, че с мъка успявах да го догоня. Внезапно спря.

— Вероятно се изразявам твърде усложнено, твърде абстрактно. Тези неща трудно се обсъждат на път от кръчмата към гарата. Ала навярно един пример ще поясни по-добре твърденията ми — впрочем този пример е много личен и много болезнен. Преди двадесет и две години бях млад студент по медицина — приблизително на вашите години — и посещавах четвърти семестър. Тогава се разболя баща ми. До този момент той беше силен човек с желязно здраве и безкрайна работоспособност, когото страстно обичах и уважавах. Лекарите определиха диагнозата: диабет. Вероятно това заболяване ви е известно под названието захарна болест — една от най-жестоките и коварни болести, които могат да сполетят човека. Без видима причина организмът престава да преработва хранителните вещества, не доставя на тялото мазнини и захари, вследствие на което болният отпада и слабее, макар всъщност да е жив — не ми се иска да ви измъчвам с подробности, те отровиха цели три години от моята младост… И тъй, изслушайте ме: науката по онова време изобщо не бе в състояние да лекува диабета. Измъчваха болните с особена диета, претегляше се всеки грам, отмерваше се всяка глътка, ала лекарите знаеха (аз като медик също го знаех, естествено), че по този начин краят само се отлага, че след две-три години болният е обречен на мъчителна гладна смърт сред изобилие от храни и напитки. Бихте могли да си представите как аз — студент и бъдещ лекар — тичах от един капацитет при друг, как изучавах всички книги и редки съчинения. Ала навсякъде, устно и писмено, получавах отговора „неизлечим, неизлечим“, който оттогава не мога да понасям. От този ден ненавиждам думата „неизлечим“, защото безпомощно трябваше да наблюдавам смъртта на човека, когото обичах най-много на този свят и който умираше по-жалко и от безсловесна твар. Почина три месеца преди да се дипломирам.

А сега слушайте внимателно: преди няколко дни в медицинското дружество чухме доклада на един от нашите водещи фармаколози, който ни информира, че в Америка и в лабораториите на някои други страни са извършени доста успешни опити за изнамирането на някакъв екстракт от жлези за лечението на диабета; той твърдеше, че след десетина години диабетът със сигурност ще се превърне в „победена“ болест. Е, можете да си представите колко ме развълнува мисълта, че ако по онова време имах неколкостотин грама от препарата, човекът, когото най-много обичах на този свят, нямаше да се измъчва, нямаше да умре или поне щяхме да вярваме в неговото оздравяване, в неговото спасение. Разбирате ли моето тогавашно ожесточение, щом някой произнесеше присъдата „неизлечим“? Денем и нощем живеех с мечтата, че трябва, непременно трябва да бъде открито, да бъде изнамерено някакво средство, че някой ще успее да го изнамери и може би този човек ще бъда аз. Сифилисът вече се лекува, въпреки че по време на моето следване за нас, студентите, изрично бяха отпечатали брошура, в която ни предупреждаваха за това „неизлечимо“ заболяване. С една дума, Ницше, Шуман, Шуберт и кой знае колко още трагични жертви в никакъв случай не са умрели от „неизлечима“ болест, а от болест, която по онова време „все още е била неизлечима“ — с други думи, можем да кажем, че са умрели твърде рано. Всеки ден дарява нас, лекарите, с нови, неочаквани, фантастични неща, които вчера са били немислими! Ето защо всеки път, когато се сблъскам с някой случай, при който останалите лекари свиват рамене, моето сърце се свива от ярост, че не знам средството на утрешния, на по-сетнешния ден, но се свива и от надежда: навярно ще го открия аз или някой друг, и то в последния, в предпоследния миг от живота на този човек. Всичко е възможно, дори невъзможното, защото там, където пред нашата наука днес са заключени всички врати, много често някъде отзад съвсем неочаквано се отваря друга врата. Там, където нашите методи са безсилни, просто трябва да се опитаме да открием нов метод, а там, където науката не помага, все още можем да разчитаме на някое чудо — да, в медицината и днес се случват истински чудеса, чудеса във века на прекрасното електричество въпреки всяка логика и опит — понякога дори можем да ги предизвикаме! Повярвайте ми, бих ли измъчвал това момиче, бих ли позволил да измъчват и мен самия, ако не се надявах на решително подобрение и избавление? Случаят е тежък, признавам това, направо е опърничав, отдавна вече не ми се е случвало да не напредвам толкова бързо, колкото ми се иска. И все пак, и все пак: не ще я изоставя.

Слушах го напрегнато; беше ми ясно всичко, което говореше. Ала настойчивостта и страхът на бащата несъзнателно ме бяха заразили. Искаше ми се да чуя още неща, по-точни, по-определени. И продължих да питам:

— С една дума, вие се надявате на някакво подобрение — тоест… вече сте постигнали известно подобрение?

Доктор Кондор замълча. Забележката ми явно го разстрои. Крачеше все по-бързо и по-бързо с късите си крака.

— Как можете да твърдите, че съм постигнал известно подобрение? Нима сте го установили? И какво изобщо разбирате от цялата работа? Та вие познавате болната само от няколко седмици, а аз я лекувам цели пет години.

И внезапно спря.

— Знайте го веднъж завинаги — нищо съществено не съм постигнал, нищо определено, в това именно се състои цялата беда! Правих опити с нея, лекувах я като някой знахар, ала без цел, без полза. Нищо не съм постигнал досега, нищичко.

Възбудата му ме изплаши: вероятно бях засегнал неговото честолюбие на лекар. Ето защо се опитах да го успокоя.

— Но господин фон Кекешфалва ми каза, че електрическите бани доста са освежили Едит и особено след като са започнали да й правят инжек…

Кондор обаче спря рязко и ме прекъсна насред думата:

— Глупости! Ама че глупости! Как сте могли да повярвате на стария глупак! Нима наистина смятате, че електрическите бани и други подобни занимавки са в състояние да излекуват тази парализа? Не сте ли чували за нашите изпитани лекарски уловки? Когато се видим натясно, се опитваме да печелим време и залъгваме пациента с разни врели-некипели, за да не забележи нашата безпомощност, и тогава за щастие природата на болния обикновено се съюзява с нас, лъже заедно с нас. Естествено, че ще се чувствува по-добре! Всяко лечение — независимо дали ще ядете лимони, или ще пиете мляко, дали ще ви дават студена или топла вода — предизвиква първоначално известна промяна в организма и заедно с нея — нов стимул, тъй че болните, тези вечни оптимисти, го възприемат като подобрение. Този вид самовнушение е нашият най-добър помощник, то помага дори на най-големите магарета сред лекарите. Ала това е нож с две остриета: щом действието на новия дразнител отслабне, настъпва реакцията и тогава по най-бърз начин трябва да се търсят други средства, пак трябва да се измисля нова терапия; при най-тежките случаи ние манипулираме с подобни лъжи дотогава, докато случайно не попаднем на истинския, правилния метод. Не, оставете комплиментите настрана, самият аз най-добре знам колко малко съм постигнал при Едит от това, което възнамерявам да постигна! Всичко, което съм изпробвал досега — не се заблуждавайте повече! — всички измишльотини като електризирането и масажите в буквалния смисъл на думата не й помогнаха да стъпи на краката си.

Кондор се нахвърли върху себе си с такава ярост, че ми се прииска да го защитя срещу собствената му съвест. Затова плахо добавих:

— Но… аз с очите си видях как върви с помощта на приспособленията… с обтегателния апарат…

Тогава Кондор започна направо да ми крещи, и то така яростно и невъздържано високо, че двама закъснели минувачи по пустата уличка любопитно се извърнаха след нас.

— Лъжа, не ви ли казах, че това е лъжа! Тези апарати помагат на мен, а не на нея! Тези машинарии само отвличат вниманието й, разберете, просто отвличат вниманието й… не детето се нуждае от тях, а аз, защото детето и Кекешфалва изгубиха търпение. Понеже не можех вече да издържам на техния напор, трябваше да ударя на стареца поредната камфорова инжекция. Доверие. Какво друго ми оставаше, освен да надяна на нетърпеливата девойка тези тежести така, както се слагат окови на някой буен затворник — и то съвсем ненужно… впрочем апаратите навярно укрепват донякъде сухожилията… просто не намерих друг начин да си помогна… трябва да печеля време… Ала аз изобщо не се срамувам от тези фокуси и от апаратите, сам виждате ползата от тях — Едит си внушава, че оттогава върви много по-добре, баща й тържествува, че съм й бил помогнал, всички са във възторг от великия, гениалния чудотворец и дори вие ме разпитвате като някой оракул.

Той млъкна и сне шапка, за да изтрие потта от челото си. Сетне лукаво и изкосо ме погледна.

— Страхувам се, че тия неща не ви допаднаха особено! Представата ви за лекаря като изцелител и правдолюбец е разбита! С вашия младежки възторг другояче сте си представяли морала в медицината и сега сте, забелязвам го… отрезвен и дори възмутен от тези машинации! Съжалявам — медицината няма нищо общо с морала: всяка болест е анархия, бунт против природата, ето защо в борбата ни с нея имаме право да използуваме всички средства, всички! Не, никакво състрадание към болния — болният сам се поставя hors de la loi[1], той нарушава реда, а ако искаме да възстановим реда и самия болен, трябва да действуваме безпощадно като при всеки бунт — трябва да използуваме всичко, което ни падне подръка, защото човечеството или отделният човек никога досега не са били излекувани с помощта на доброто или на истината. Ако лъжата се превърне в лечебно средство, това вече не е жалка измама, а първокласно лекарство, и макар в даден случай да не съм в състояние да окажа действителна помощ, трябва да се стремя поне да поддържам илюзията. А никак не е лесно, господин подпоручик, в продължение на пет години да измисляш все нови и нови номера особено когато не си кой знае колко възхитен от собствените си възможности! Е, прието е все пак комплиментите да се посрещат с покорна благодарност!

Дребният възпълен човек срещу мен бе обзет от такава възбуда, сякаш при първото възражение от моя страна бе готов да се нахвърли върху ми с юмруци. В този миг на притъмнелия хоризонт пламна синя мълния, подир нея тромаво се затъркаля сърдита ръмжаща гръмотевица. Кондор внезапно се изсмя.

— Ето на, разгневените небеса ви отговориха! Ех, клетнико, днес ви дойде прекалено много, изрязах със скалпела си една подир друга всичките ви илюзии, най-напред тази за унгарския аристократ, сетне другата, за грижовния и непогрешим лекар и церител. Ала трябва да разберете колко са ми дотегнали похвалите на стария глупец! И тъкмо при случая с Едит направо не мога да понасям тези жалки сантименталности, защото безкрайно се терзая, задето всичко напредва толкова бавно и задето все още не съм открил, сиреч изнамерил, нищо съществено, за да й помогна.

Мълчаливо повървя няколко стъпки. Сетне се извърна към мен с по-голяма сърдечност:

— Впрочем не бих желал да си помислите, че съм се „отказал“ от болната, както се изразяват при нас. Напротив, тъкмо с нея съм се зарекъл да продължа: ако се наложи още година или още пет! Между другото получи се странно съвпадение — вечерта след онзи доклад, за който ви разказах, прочетох в парижкото медицинско списание за лечението на една парализа. Случаят е куриозен: някакъв четиридесетгодишен мъж лежал неподвижен цели две години, не можел да се помръдне, а след четиримесечното лечение на професор Виено се почувствувал толкова добре, че отново бодро се заизкачвал чак до петия етаж. Представяте ли си! Само за четири месеца е излекуван почти същият случай, с който аз се боря цели пет години — бях направо потресен, когато го прочетох! Естествено, причината за заболяването, както и методът на лечение не са ми много ясни — професор Виено, изглежда, прави някаква странна комбинация от няколко начина за лечение — слънчеви бани в Кан, специална апаратура и определена гимнастика; ала от кратката история на заболяването не добих представа до каква степен бихме могли да приложим неговия нов метод и към нашето заболяване. Затова пък незабавно писах на професор Виено с молба да ми даде по-подробни сведения. Ето защо днес трябваше да поизмъча Едит с по-щателен преглед — имам нужда от опорни точки за сравнения. Виждате, в никакъв случай не свивам знамената, напротив, хващам се за всяка сламка. Вероятно в този нов метод действително се крие възможност за лечение — казвам вероятно, нищо повече и изобщо… твърде много ги надрънках. Стига с тая моя проклета професия!

Бяхме вече съвсем близо до гарата. Разговорът ни скоро щеше да приключи, ето защо настоях:

— Значи вие смятате, че…

Ала тогава дребният възпълен човек рязко спря.

— Абсолютно нищо не смятам! — изсъска той. — И стига с това „значи“! Какво искате всички от мен? Не поддържам телефонна връзка с дядо господ я! Абсолютно нищо не съм казал. Нищо определено. Абсолютно нищо не смятам, не предполагам, не мисля и не обещавам! И бездруго дрънках прекалено много. И изобщо — стига! Благодаря, че ме придружихте. Най-добре ще направите, ако побързате да се приберете, защото ще се измокрите до кости.

И без да ми подаде ръка, видимо ядосан (не разбрах от какво) се втурна към гарата със своите къси крака — както ми се стори — с плоски ходила.

 

 

Кондор се оказа прав. Задаваше се буря, чието приближаване отдавна се усещаше. Над тревожно разтрепераните корони на дърветата громоляха бухлати облаци и се напластяваха като тежки черни сандъци; понякога далечните светкавици ги потапяха в своето бледо зарево. Влажният въздух, разкъсван от резките пориви на вятъра, имаше вкус на изгоряло. Втурнах се назад; другояче ми изглеждаха и градът, и улиците, които само преди броени минути се спотайваха със затаен дъх под бледата лунна светлина. Сега фирмите подрънкваха и тракаха, сякаш подплашени от кошмар, вратите тревожно се затръшваха, комините стенеха, в някои къщи лумна любопитна светлина, сред която се мяркаха хора по нощници и грижливо затваряха прозорците пред настъпващата буря. Малцината окъснели минувачи се втурнаха по улицата, сякаш погнати от зловещия полъх на вятъра, празен бе дори просторният площад, инак оживен и през нощта; осветеният часовник на кметството се взираше с оглупял белезникав поглед в необичайната пустош. Ала главното беше да се вслушам в предупреждението на Кондор и да се прибера навреме, преди бурята да се е разразила. Оставаха ми само две пресечки и градската градина пред казармата, която да прекося; сетне в стаята си можех да премисля всички изненади, които научих и изживях през последните часове.

Малката градина пред нашата казарма бе съвсем тъмна; въздухът под трепкащата шума беше тежък и задушлив, понякога вятърът изсъскваше като змийче между листата, сетне възбуденият звук се разпадаше в още по-злокобна тишина. Вървях все по-бързо и по-бързо. Вече бях съвсем близо до портала, когато иззад едно дърво се отдели човешка фигура и напусна неговата сянка. Леко се сепнах, но не спрях — рекох си, че е някоя от проститутките, които под прикритието на мрака дебнеха тук за войници. Ядосах се, защото усетих как зад гърба ми се прокраднаха бързите непознати стъпки, и се извърнах, решен грубо да скастря нахалницата, която безсрамно ме преследваше. Но на светлината на една светкавица, която тъкмо в този миг разсече мрака, за свой безмерен ужас видях как след мен подтичва възрастен, разтреперан, задъхан човечец, гологлав и плешив, с кръгли, блестящи златни очила: Кекешфалва!

В първия миг не повярвах на очите си — Кекешфалва в парка на казармата! Та това беше невъзможно — нали само преди три часа двамата с Кондор го оставихме в дома му смъртно уморен? Халюцинирах ли, или старецът беше превъртял? Може би е станал в треска от леглото си и сега броди наоколо само по тънкия си сюртук, без палто и шапка? Ала несъмнено беше той. Бих го разпознал сред хиляди хора по неговата смазана, приведена фигура, по боязливата, прокрадваща се походка.

— За бога, господин фон Кекешфалва! — извиках аз в недоумение. — Как се озовахте тук? Нима не сте си легнали?

— Не… или по-скоро… не успях да заспя… исках само…

— Бързо се прибирайте у дома! Не виждате ли, че бурята всеки миг ще се разрази?! Да не би колата ви да не е тук?

— Напротив… ей я там, чака ме вляво от казармата.

— Прекрасно! Побързайте тогава! Ако кара бързо, все пак ще стигнете навреме. Хайде, господин фон Кекешфалва!

И понеже продължаваше да се колебае, направо го хванах под ръка, за да го повлека нататък. Ала той силом се освободи.

— Сега, сега… Ще си тръгна, господин подпоручик… но… но преди това ми кажете: какво каза той?

— Кой?

Моят въпрос, моето учудване бе искрено. Вятърът все по-диво бушуваше над нас, дърветата стенеха и се огъваха, сякаш искаха да се изтръгнат от корените, дъждът всеки миг щеше да плисне и аз, разбира се, мислех само за едно, за най-естественото нещо: как да отпратя вкъщи възрастния човек, който явно се беше побъркал и сякаш изобщо не забелязваше приближаващата буря. Но той промълви едва ли не с негодувание:

— Доктор Кондор… Нали го придружихте…

Едва сега разбрах как стоят нещата. Естествено, тази среща в мрака не беше случайна. Нетърпеливецът бе стоял тук, в парка, близо до казармения портал, за да се добере по-бързо до истината, беше ме очаквал тук, непосредствено пред входа, където не можехме да се разминем. В ужасна тревога бе бродил наоколо два, не, три часа, едва-едва прикрит в сянката на тази жалка провинциална градинка, където инак рамо слугините се срещаха нощем със своите любовници. Вероятно си беше помислил, че ще изпратя Кондор до близката гара и незабавно ще се прибера в казармата; ала без да подозирам това, аз го бях накарал да чака тук, да чака цели два или три часа, които междувременно бях прекарал с доктора в кръчмата, а болният старец беше ме очаквал упорито, търпеливо, неотстъпно — така както някога бе изчаквал своите длъжници. Това фанатично постоянство съдържаше нещо, което ме вбесяваше и в същото време ме трогваше.

— Всичко е наред — успокоих го аз. — Всичко ще се оправи, напълно съм убеден. Утре следобед ще ви разкажа всичко, подробно ще ви предам всяка негова дума. Но сега бързо се качете на колата — нима не виждате, че нямаме време за губене!

— Да, ей сега…

Против волята си ми разреши да го поведа; успях да го придвижа десет или двадесет стъпки. Сетне усетих как все повече натежава върху ръката ми.

— Един момент… — промълви той. — Само за миг ще поседна на пейката. Не мога… не мога повече.

И действително старецът се клатушкаше като пиян. Трябваше да напрегна всичките си сили, за да го довлека до пейката — сред пълен мрак и под трясъка на все по-близките гръмотевици. Задъхан, той се строполи на нея. Несъмнено чакането го беше изтощило. Нищо чудно — цели три часа този старец с болно сърце беше бродил, без да приседне, три часа тревожно бе дебнал, с изморените си крака беше стоял на пост и едва сега, когато се бе добрал до мен, беше почувствувал последиците от напрежението. Изтощен и просто като пребит полегна на пейката за бедняци, където работниците изяждаха своята оскъдна закуска, където следобед си почиваха свещениците и бременните жени, а нощем проститутките канеха при себе си войници — той, старецът, най-богатият човек в града, седеше на тази пейка и чакаше, чакаше, чакаше! Знаех какво чака, веднага се досетих, че няма да вдигна този твърдоглавец от пейката (колко неприятно би било някой от моите другари да ме види в неговата странна интимна компания!), ако преди това не укрепя душата му. Първо трябваше да го успокоя. И отново ме обзе състраданието, проклетата гореща вълна отново заля душата ми и като всеки друг път ме лиши от сили и воля. Наведох се към него и започнах да го убеждавам.

Около нас вятърът виеше, свистеше и бушуваше. Но старецът не забелязваше нищо. За него не съществуваха нито небе, нито облаци, нито дъжд — в този свят за него съществуваше само детето му, което трябваше да оздравее; нима можех да кажа на този човек, разтърсван от вълнение и слабост, няколко сухи данни и истината, че Кондор изобщо не е сигурен в своя начин на лечение? Той имаше нужда от опора — също както преди малко, когато политна и се вкопчи в протегнатата ми ръка. Ето защо побързах да си спомня малкото утешителни неща, които с такава мъка изтръгнах от Кондор: разказах му, че Кондор е чул за ново лечение, изпробвано с огромен успех във Франция от професор Виено. Усетих в тъмнината до мен как нещо тозчас прошумоля и се размърда; неговото доскоро отпуснато тяло се приближи към мен, сякаш искаше да се стопли. Всъщност аз нямах право да се впускам в по-нататъшни обещания, ала моето състрадание ме увлече извън пределите на допустимото. Да, с това лечение били постигнати забележителни успехи, не спирах да го окуражавам аз, за четири, за три месеца болните се изправяли на крака и методът вероятно — не: със сигурност! — ще помогне и на Едит. Лека-полека и мен ме обзе желанието да преувеличавам — успокоителните ми слова му въздействуваха направо чудотворно! И всеки път, когато жадно ме попиташе: „Наистина ли мислите така?“ или: „Действително ли го каза? Самият той ли го каза“, от нетърпение и слабост всеки път убедено му отвръщах: „Да!“, а натискът на притиснатото му тяло бавно отслабваше. Чувствувах как думите ми му вдъхват увереност и за пръв и последен път в живота си изпитах в този миг частица от опиянението, присъщо на всяко творческо дело.

Вече не си спомням и никога не ще си спомня онова, което тогава наговорих и обещах на Кекешфалва, докато седяхме на бедняшката пейка. Защото опиянението, с което той жадно поглъщаше моите слова, ме вдъхновяваше да му давам все нови и нови обещания. Не забелязвахме светкавиците, които ни потапяха в синьо зарево, не забелязвахме нарастващия грохот на гръмотевиците. Седяхме, притиснати един към друг, аз говорех, а той слушаше, той слушаше, а аз говорех, не спирах да го уверявам с най-искрена убеденост: „Така е, ще оздравее, скоро ще оздравее, със сигурност ще оздравее“, за да чуя нестихващите накъсани възклицания „Ах!“ и „Слава богу!“, да усещам заедно с него опиянения и опиянителен възторг. Кой знае колко още щяхме да седим, ако внезапно не ни връхлетя онзи свиреп, последен порив на вятъра, който всеки път предхожда настъпващата буря и същевременно разчиства пътя й. Дърветата с пукот и трясък се огънаха, кестените ни обсипаха с напращелите си куршуми, страхотна вихрушка ни загърна с прашната си плащеница.

— Вкъщи! Вървете си вкъщи! — изправих го аз на крака, а той не се възпротиви.

Моите обещания го бяха окуражили, ободрили. Вече не залиташе както преди; трескаво и устремно се спусна заедно с мен към чакащата кола. Шофьорът му помогна да се настани. Едва сега ми олекна. Видях, че е на сигурно място. Бях го утешил. Сломеният старец най-сетне щеше да заспи дълбоко, кротко и щастливо.

Ала в краткия миг, когато набързо понечих да метна завивката върху нозете му, за да не настине, се случи нещо смайващо. Внезапно сграбчи за китките и двете ми ръце — и дясната, и лявата — и преди да успея да се опомня, ги поднесе към устните си: целуна дясната, сетне лявата и пак дясната, и пак лявата…

— До утре, до утре! — промълви той и колата мигом изчезна, сякаш понесена от ледения побеснял вятър. Стоях вцепенен. Ала тогава плиснаха първите капки дъжд и забарабаниха, зашибаха, затрещяха като градушка по моята фуражка, тъй че пробягах последните петдесетина стъпки под истински порой. И когато, мокър до кости, стигнах до портала на казармата, блесна светкавица, която озари цялата улица, разлюляна от бурята, след нея изтрещя гръмотевица, и то така, сякаш искаше да свлече долу цялото небе. Трябва да беше ударила някъде съвсем наблизо, защото земята потръпна, а стъклата на прозорците звъннаха като разбити. И макар че очите ми ослепяха от ярката светлина, не се уплаших така, както минута преди това, когато старецът в порив на неистова благодарност сграбчи ръцете ми и ги разцелува.

 

 

След силна тревога се спи спокойно и дълбоко. Едва на следващото утро осъзнах по начина на пробуждането си колко страшно ме бе зашеметила задухата преди бурята, а не по-малко и напрежението от нощния разговор. Изтръгнах се от някакви бездънни глъбини, учудено се озърнах в познатата казармена стая и напразно се мъчех да си спомня кога и как съм се сгромолясал в тази непрогледна бездна. Ала нямах време да подредя мислите си; с другата памет, служебната, която бе отделена от личната и не преставаше по войнишки да работи в мен, бързо се досетих, че за днес са насрочени специални учения. Отдолу вече долитаха звуците на тръба, чуваше се конски тропот, ординарецът бе толкова настойчив, че най-сетне разбрах: крайно време е да тръгвам. С един скок се озовах в приготвената униформа, запалих цигара, с други няколко скока се спуснах по стълбището и излязох на двора. В същия миг прозвуча командата „Марш!“. Строеният ескадрон литна напред.

Конницата не се състои от отделни личности: под чаткащите удари на стотиците копита човек нито може да разсъждава ясно, нито да мечтае; всъщност бързият тръс не ми позволяваше да забележа нищо друго, освен че разпокъсаната ни група лети на среща с най-прекрасния летен ден, който сме в състояние да си представим: небето — измито от дъжда до последната нишка мъгла, до последното облаче, слънцето — силно, но без да прежуря, всяка линия от пейзажа — ясно очертана. Всяка къща, всяко дърво, всяка нива — макар и на огромно разстояние от нас — се виждаха толкова отчетливо, сякаш ги разглеждахме върху дланта си; всяка китка по прозорците, всяка струйка дим над покривите изглеждаше още по-реална заради наситените, сияйночисти цветове; едва разпознах нашето скучно шосе, по което всяка седмица се кандилкаме в един и същ алюр, с една и съща цел — много по-зелено, много по-разкошно, то извисяваше над главите ни своята току-що оцветена, разлистена сводеста стряха. Седях на седлото безкрайно леко и свободно, бяха изчезнали всички тревоги, съмнения и проблеми, потискали през последните дни и седмици моите нерви; рядко съм успявал да върша службата си по-добре, отколкото в онзи лазурен летен предобед. Всичко протичаше леко и естествено, всичко бе чаровно и ме очароваше: небето и ливадите, добрите сгорещени коне, които послушно се подчиняваха на всяко подръпване на юздите, на всеки знак, и дори собственият ми глас, когато изричаше заповеди.

Силното щастие опиянява, но и замъглява съзнанието; интензивната наслада в настоящия миг винаги ни кара да забравяме миналото. И когато освежителните часове, прекарани на седлото, свършиха, следобед отново поех по познатия път към замъка и си спомних за онази нощна среща като за нещо отминало; радвах се на моята блажена сърдечна лекота и на радостта на другите; когато човек е щастлив, смята и останалите за щастливи.

И действително едва похлопах по добре известната ми порта на замъка, когато слугата — обикновено почтително безпристрастен — ме поздрави с особена радост в гласа и незабавно настоя:

— Мога ли да съпроводя господин подпоручика до кулата? Уважаемите госпожици вече ви чакат горе.

„Ала защо ръцете му издаваха такова нетърпение, защо ме гледаше така лъчезарно? Защо се втурна напред толкова услужливо? Какво му е? — неволно се попитах аз, преди да се за изкачвам към терасата по витата стълба. — Какво му е днес на стария Йозеф? Та той гори от нетърпение час по-скоро да ме отпрати горе! Какво ли се е случило с добрия човечец?“

Ала колко хубаво беше да изпитвам радост, колко хубаво беше да се катеря по витата стълба с младите си яки нозе в този сияен юнски ден, да поглеждам от страничните процепи ту на север, ту на юг, ту на изток, ту на запад и да съзирам безкрайната равна лятна шир! Най-сетне ми оставаха само десетина-дванадесет стъпала до терасата, когато нещо неочаквано ме накара да спра. Странно наистина, ала мрачното спираловидно стълбище внезапно се изпълни с призрачно лека танцова музика, изпълнявана от цигулки, съпровождана от чела и заглушавана от звънките трели на женски гласове. Учудих се. Откъде ли идеше тази музика, близка и същевременно далечна, призрачна и все пак земна, като оперетен шлагер, който струи направо от небето? Да не би в двора на някоя близка странноприемница да свиреше оркестър и вятърът да довяваше най-нежните тръпки на невидимата мелодия? Ала в следващия миг разбрах, че въздушният оркестър свири на терасата и не е нищо друго, а най-обикновен грамофон. „Колко глупаво е — рекох си аз, — че днес навсякъде усещам вълшебства и очаквам чудеса; кой би могъл да побере цял оркестър на тази толкова тясна тераса!“ Но само след няколко стъпала отново ме обзе несигурност. Несъмнено горе свиреше грамофон, но гласовете, тези гласове звучаха толкова свободно, толкова непринудено, че не беше възможно да излизат от малкото мърморещо сандъче. Това бяха истински момински гласове, изпълнени с детински възторг! Спрях се и още по-внимателно се заслушах. Сочният сопран бе гласът на Илона, красив, пълнозвучен, пищен и мек като ръцете й; ала другият глас, който пееше с него — чий беше той? Не го познавах. Вероятно Едит беше поканила някоя своя приятелка, някое съвсем младичко, напето, остроумно девойче и аз изгарях от любопитство да видя чуруликащото лястовиче, което така изненадващо бе кацнало на нашата кула. Но какво бе изумлението ми, когато стъпих на терасата и видях, че горе седят само двете девойки, Едит и Илона, и че тъкмо Едит е тази, която се смее и тананика с непознат, свободен, сребрист и възторжен глас! Бях смаян, защото преображението, настъпило само за един ден, ми се стори някак неестествено; единствено здрав и сигурен човек можеше да пее така безгрижно и възторжено, направо от дъното на душата си; от друга страна, беше изключено това дете, това болно дете да е оздравяло — нима тази нощ е станало чудо? Не можех да проумея: какво я беше очаровало така, какво я бе въодушевило до такава степен, че от гърлото и душата й се изтръгваше неочаквано блаженство и увереност? Трудно ми е да опиша първите чувства, които ме обзеха; впрочем това бе някаква неловкост — сякаш бях сварил двете момичета голи, защото болната досега или лукаво бе скривала от мен своя действителен характер, или — ала тогава защо и по какъв начин? — тази нощ я бе преродила в друг човек.

За моя изненада двете момичета никак не се смутиха когато ме забелязаха.

— Ей сега! — ми викна Едит, а на Илона: — Спри грамофона! Бързо! — Сетне ми направи знак да се приближа. — Най-после, най-после! Откога ви чакам! Хайде, бързо! Разказвайте, но съвсем точно, дума по дума… Татко обърка всичко и страшно ме смути… Нали го знаете — щом се развълнува, не може да разказва като хората… Можете ли да си представите — през нощта се качи при мен; не мигнах от тази страшна буря, беше ми ужасно студено, от прозореца духаше, а аз нямах сили да стана. От все сърце копнеех някой да се събуди, да дойде при мен, да затвори прозореца — и ето че внезапно долових стъпки, които идеха все по-близо и по-близо. Отначало се стъписах, все пак беше два или три през нощта, и в първата си уплаха изобщо не можах да позная татко — не приличаше на себе си. Веднага дойде при мен, беше неудържим… Трябваше да го видите, смееше се и ридаеше… представяте ли си, татко да се смее, да се смее високо и жизнерадостно, да подскача от крак на крак, да танцува като хлапак! Естествено, щом подхвана своя разказ, бях така изумена, че отначало не вярвах на ушите си… Помислих си, че е сънувал или че сънувам самата аз. Но после при нас се качи и Илона, бъбрихме и се смяхме чак до зори… Ама говорете най-сетне… кажете… какво е това ново лечение?

Като човек, върху когото се е стоварила могъща вълна и той напразно се мъчи да й устои, и аз се опитвах да преодолея своето безгранично смайване. Последните слова светкавично ми отвориха очите. Аз, само аз бях пробудил в нищо не подозиращото момиче новия, звънлив гласец, аз, само аз го бях дарил с нелепата увереност! Кекешфалва й беше предал нещата, които Кондор сподели с мен. Ала какво всъщност ми беше казал Кондор?… И какво точно бях преразказал на Кекешфалва? Кондор все пак се беше изразил извънмерно предпазливо, а аз, оглупял от собственото си състрадание, кой знае какво ли бях притурил към неговия разказ, та цялата къща сияеше, застарелите се подмладяваха, а страдалците се смятаха за здрави! Какво ли?…

— Ама какво има… защо се бавите? — настояваше Едит. — Знаете колко важна е всяка дума за мен. И тъй: какво ви разправи Кондор?

— Какво ми разправи ли? — повторих словата й, за да спечеля време. — Даа… но вие вече го знаете… извънредно благоприятни неща… Доктор Кондор се надява след време да постигне най-добрите резултати… Ако не се лъжа, той възнамерява да изпробва едно ново лечение и вече прави своите проучвания… каза, че лечението било много ефикасно… ако… ако правилно съм го схванал… разбира се, не съм в състояние да давам преценки, но във всеки случай бихте могли да разчитате на него… смятам, дори съм уверен, че ще се справи с всичко…

Ала тя или не забелязваше желанието ми да се измъкна, или пък нетърпението й смазваше всяка съпротива:

— Аха, знаех си аз, че така няма да стигнем доникъде! Човек познава най-добре сам себе си… Спомняте ли си, когато ви казах, че всичките тези неща са глупости, всички тези масажи, електризации и обтегателни апарати?… Всичко вървеше толкова бавно, кой би имал търпение да чака… Ето вижте, още днес, без да го питам, свалих глупавите машинки… Не можете да си представите какво облекчение изпитах… много по-лесно успях да се придвижа, и то веднага… струва ми се, че тъкмо тези проклети дървета ми пречеха. Не, тая работа трябва да се подхване другояче, отдавна го усещам… Ала… ала разкажете ми сега набързо за метода на френския професор! Наистина ли ще се наложи да замина? Не може ли да ме лекуват тук… Ах, мразя тези санаториуми, отвращавам се от тях… И изобщо не искам да виждам никакви болни! Стига ми, че самата съм болна… И тъй, как стоят нещата?… Хайде, разказвайте де!… И преди всичко колко време ще трае лечението? Наистина ли става бързо? Татко каза, че за четири месеца излекувал своя пациент, за четири месеца! И сега онзи тичал нагоре-надолу по стълбите, движел се, ходел… Това е… това би било невероятно!… Ама стига сте мълчали, говорете най-сетне!… Кога ще започне и колко ще трае цялото лечение?

„Възпри я! — рекох си аз. — Не й позволявай да повярва на това безумие и да помисли, че всичко е предначертано и сигурно!“ Ето защо заотстъпвах предпазливо.

— Конкретен срок… естествено, никой лекар не може предварително да го определи, не смятам, че това е възможно… Впрочем… господин доктор Кондор разказа само най-общи неща за метода… Че можел да постигне блестящи резултати — така каза докторът, — ала дали е абсолютно надежден… струва ми се, че лечението на всеки следващ болен ще даде отговор на този въпрос… във всеки случай ще трябва да изчакаме, докато доктор Кондор…

Ала нейният страстен възторг отново срази моята несигурна съпротива:

— Стига! Вие не го познавате! От него никога не може да се изкопчи нещо определено. Той е ужасно предпазлив, свръхпредпазлив! Но когато обещае нещо — макар и с половин уста, — всичко става като по книга. На него може да се разчита. Вие изобщо не знаете колко ми е нужно да приключа най-сетне с тази история или поне да притежавам известна увереност, че ще я приключа… Чувам вечното: „Търпение! Търпение!“ Но все пак ми се иска да знам докъде, докога да търпя. Ако някой ми каже, че всичко ще продължи още шест месеца, а то продължи година — е, добре, ще си река, от мен да мине, ще изпълнявам онова, което се иска… Слава богу, че и дотам сме стигнали! Не можете да си представите колко ми е леко на душата от вчера. Сякаш едва сега съм започнала да живея. Тази сутрин ходихме до града — ето на, учудвате се, — но сега, когато знам, че съм се изтръгнала от мъртвата точка, ми е все едно какво ще говорят хората, какво ще си мислят, дали ще ме зяпат, дали ще ме съжаляват… Ще излизам всеки ден, за да си докажа, че най-сетне сме сложили точка на глупавото изчакване и търпение. А за утре, неделя — нали сте свободен? — сме намислили нещо великолепно. Татко ми обеща да идем до конезавода. Години не съм стъпвала там, четири или пет години… не исках да се показвам навън. Но утре ще идем и вие, разбира се, ще ни придружите. Ще има да се чудите — ние, Илона и аз, сме приготвили една изненада за вас. Или… — тя усмихнато се извърна към Илона — да му издам ли още сега великата тайна?

— Да — прихна Илона, — стига с тези тайни!

— Тогава слушайте, мили приятелю. Татко искаше да отидем там с колата. Но с нея би било твърде бързо и скучно. И не щеш ли, спомних си, че Йозеф ми е разказвал за старата налудничава княгиня — слушали ли сте за тази противна личност, на която по-рано е принадлежал замъкът? — та тя именно постоянно пътувала с каляска, с огромната пъстроцветна пътническа каляска, която стои под навеса… За да разберат всички, че тя е княгинята, нареждала да запретнат каляската с четири коня дори когато отивала само до гарата — никой не можел да си позволи да пътува така господарски като нея… Представяте ли си колко весело ще бъде — да попътуваме като покойната княгиня! А и старият кочияш е тук… ах, вие наистина не познавате стария слуга, той отдавна е в оставка, откакто имаме колата; но трябваше да го видите, когато му казахме, че искаме да излезем с каляската; тозчас се вдигна на разтрепераните си нозе и се разплака от радост, че още веднъж ще седне на капрата… Всичко е подготвено, потегляме в осем, ще станем много рано, а вие, естествено, ще пренощувате тук. Не си и помисляйте да ни отказвате! Ще се настаните в удобната гостна на долния етаж, а ако ви дотрябва нещо. Пища ще ви го донесе от казармата — впрочем той утре ще се преоблече като лакей, също като при княгинята… Не, без възражения! Доставете ни тази радост, непременно, непременно, не приемаме никакви извинения…

И продължи да говори като навита. Слушах я зашеметен, не можех да дойда на себе си от това невероятно преображение. Гласът й бе съвсем различен, речта й, която по-рано беше припряна, се лееше леко, познатото изражение бе неузнаваемо променено — болезнената бледност бе отстъпила място на свеж и по-здрав цвят, жестовете й бяха освободени от всякаква нервност. Пред мен седеше сякаш леко опиянена девойка с искрящи зеници и засмяна жива уста. Неволно този бурен възторг зарази и мен и като всяко опиянение сломи вътрешната ми съпротива. Навярно, започнах да си внушавам аз, това все пак е истина или ще се превърне в истина. А може би не я бях заблудил, може би действително ще бъде излекувана толкова бързо… В края на краищата не си бях послужил само с лъжи или бях послъгал съвсем малко — Кондор наистина беше прочел за някакво поразително лечение, защо то да не може да се приложи тъкмо към това възторжено и трогателно доверчиво дете, към това впечатлително създание, което до такава степен се ощастливява и окриля дори от самия полъх на надеждата за оздравяване? Тогава защо да преча на въодушевлението, което я дарява с лъчезарност, защо да я измъчвам със съмнения? Клетата девойка достатъчно се беше намъчила. Както въодушевлението, което ораторът създава с празните си слова, отново се връща към него и го впримчва неимоверно силно, така и увереността, която се породи единствено от моите състрадателни преувеличения, все по-победно завладяваше собствената ми душа. И когато накрая се появи бащата, той завари всички ни в най-безгрижното настроение; бъбрехме и крояхме планове, сякаш Едит вече беше излекувана и оздравяла. Тя питаше къде би могла отново да се учи на езда и дали полкът не би могъл да й помогне при нейните уроци. Ами дали не е редно баща й още сега да даде на свещеника парите за новия покрив на църквата, които му е обещал? Това бяха дръзки безразсъдства, с които приемаше оздравяването си като неминуемо, но тя весело се шегуваше с тях — изричаше ги толкова безгрижно, че и последната съпротива угасна в мен. Едва когато вечерта останах сам в стаята си, някакъв бегъл спомен започна да тревожи сърцето ми: не са ли прекалено смели надеждите й? Не трябваше ли малко да разсея опасните й илюзии? Ала отхвърлих тези мисли от себе си. Защо да се тревожа, не е ли все едно дали съм казал твърде много или твърде малко? Дори да й бях обещал много повече от онова, което би могла да ми позволи съвестта, тъкмо тази състрадателна лъжа я беше направила щастлива; а да ощастливиш някого, не е нито провинение, нито несправедливост.

Бележки

[1] Hors de la loi (фр.) — извън закона.