Стефан Цвайг
Нетърпеливо сърце (14)

Първо прекосихме чакалнята, сетне Кондор отвори вратата към съседното помещение. Жена му седеше до все още нераздигнатата маса и плетеше. Работеше вглъбено и по нищо не личеше, че ръцете, които с такава лекота си играеха с иглите, са на сляп човек; кошничката с преждата и ножицата бяха грижливо подредени на масата. Безчувствеността на очите й стана явна едва когато приведената жена вдигна празните си зеници към нас и тяхната гладка заобленост улови миниатюрното отражение на лампата.

— Е, Клара, удържахме ли си думата? — рече Кондор и нежно пристъпи към нея; винаги й говореше с този дълбок и гальовен тон. — Нали не се забавихме много? А ако знаеше колко съм радостен, че господин подпоручикът ме навести. Всъщност ти не знаеш — но седнете за миг, драги ми приятелю, — че той служи в гарнизона на същия град, в който живее семейство Кекешфалва. Нали си спомняш за моята малка пациентка?

— Ах, онова клето парализирано дете, така ли?

— Сега разбираш: чрез господин подпоручика се осведомявам от време на време какво ново има там, без да ми се налага да ги навестявам лично. Той ги посещава почти всеки ден, за да види горкото момиче и да му прави компания.

Сляпата извърна главата си в посоката, където предполагаше, че се намирам. Строгите й черти внезапно се смекчиха.

— Колко хубаво от ваша страна, господин подпоручик! Мога да си представя каква радост й доставяте! — кимна ми тя и ръката й върху масата неволно се премести към мен.

— А пък и за мен е добре — продължи Кондор, — инак много по-често би трябвало да я посещавам, за да успокоявам нервната й раздразнителност. За мен е огромно облекчение, дето през последната седмица преди заминаването й на почивка в Швейцария подпоручик Хофмилер ще й отдели от свободното си време. Общуването с нея не е много лесно, ала той действително се държи прекрасно с нещастното дете и зная, че няма да ме изостави. На него разчитам повече, отколкото на своите асистенти и колеги.

Веднага проумях, че Кондор ме обвързва още по-здраво, защото ме задължаваше в присъствието на друг безпомощен човек; ала аз с удоволствие дадох обещанието:

— Естествено, можете да разчитате на мен, господин докторе. През тези осем дни ще я посещавам всеки ден, от първия до последния, а ако се случи и най-дребната неприятност, незабавно ще ви уведомя по телефона. Ала знайте — и аз многозначително го погледнах над главата на сляпата, — че няма да има неприятности и трудности. Съвсем сигурен съм.

— Аз също — потвърди той леко усмихнат. Напълно се разбрахме.

Тогава устните на жена му напрегнато трепнаха. Личеше, че нещо я измъчва.

— Аз изобщо не ви се извиних, господин подпоручик. Страхувам се, че днес бях малко… малко недружелюбна с вас. Но това глупаво момиче не ми съобщи нищо, дори нямах представа кой чака в стаята, а Емерих никога не ми е споменавал за вас. Затова си рекох, че се е вмъкнал някой чужд човек, който иска да го занимава със себе си, а той се прибира вкъщи винаги смъртно уморен.

— Бяхте съвсем права, милостива госпожо, дори трябваше да бъдете по-строга. Боя се — простете моята нескромност, — че вашият съпруг твърде много се раздава на останалите.

— Изцяло! — бурно ме прекъсна тя и поривисто премести креслото си по-близо до мен. — Казвам ви го, изцяло се раздава: раздава и времето си, и нервите си, и парите си. Нито яде, нито спи заради своите болни. Всеки го използува, а аз със слепите си очи не мога да го облекча, не мога да му помогна. Ако знаехте колко съм загрижена за него! По цял ден си мисля: нищо не е ял, ето, сега отново е във влака, сега е в трамвая, а през нощта пак ще го събудят. За всички намира време, но не и за себе си. Господи! И кой му е благодарен за това? Никой! Никой!

— Наистина ли никой? — Той с усмивка се приведе над развълнуваната жена.

— Разбира се — изчерви се тя. — Ала аз нищичко не мога да сторя за него! Щом се върне от работа, всеки път ме заварва омаломощена от страх. Ех, ако можехте да му въздействувате! Той има нужда от някого, който да го възпира. Нима може да помогне на всички…

— И все пак трябва да се опита — рече той и при тези думи ме погледна. — Нали затова живеем! Само затова…

Усетих как предупреждението му завладява всяка моя клетка. Ала откакто знаех, че съм взел решението, спокойно издържах погледа му.

Станах. В този миг дадох своя обет. Чула, че отмествам стола си, сляпата вдигна поглед към мен.

— Наистина ли трябва да си тръгвате? — попита тя с искрено съжаление. — Колко жалко! Колко жалко! Но нали скоро ще ни посетите пак?

Беше ми странно на душата. Вътре в себе си се чудех: какво ли правех, та всички изпитваха доверие към мен? Ето, сляпата ме гледа със своите сияйни, незрящи очи, а този човек, който почти ми е чужд, дружелюбно полага ръка върху моето рамо! Още докато слизах по стълбата, престанах да разбирам защо само преди час се бях озовал тук. Защо всъщност исках да избягам? Защото някакъв си брутален началник ме беше наругал, така ли? Защото някакво създание, нещастно и парализирано, изгаряше от любов към мен, така ли? Защото някой искаше да се опре на мен, да се изправи с моя помощ? Беше прекрасно да помагам някому — единственото нещо, което наистина си струваше труда. И това прозрение ме подтикна драговолно да сторя онова, което до вчера възприемах като непоносима жертва: да бъда благодарен за тази пламенна любов.

 

 

Осем дни! Откакто Кондор бе определил продължителността на моята задача, аз отново се чувствувах уверен в себе си. Страхувах се единствено от часа или по-скоро от едничката минута, в която за пръв път щях да застана пред Едит след нейното признание. Знаех, че след неистовата интимност между нас пълната непринуденост вече е невъзможна — първият поглед след горещата целувка щеше да ми зададе въпроса: „Простили ми?“ или навярно още по-опасния: „Ще ми позволиш ли да те обичам и ще отвърнеш ли на моята любов?“ Този пръв засрамен поглед, натежал от сдържано и все пак неудържимо нетърпение — усещах го ясно, — можеше да се превърне в най-опасния и същевременно най-решителния миг помежду ни. Една-единствена неловка дума, един неискрен жест — и аз щях жестоко да издам онова, което не бивше да издавам, и така щях да нанеса грубото, непоправимото оскърбление, за което Кондор така настойчиво ме бе предупредил. Ала ако успеех да издържа този поглед, щях да бъда спасен и навярно щях да спася и нея завинаги.

Но на следващия ден едва бях влязъл в къщата, когато установих, че Едит, загрижена от същото опасение, е взела мерки да не ме посрещне сама. Още от преддверието долових звънките гласове на няколко бъбриви жени; с една дума, тя беше поканила на гости свои познати в този необичаен час, в който инак не обичаше никой да ни безпокои, за да издържи с тяхна помощ първия критичен миг.

Още преди да вляза в салона, насреща ми се втурна — или инструктирана от Едит, или ръководена от собствени подбуди — Илона с престорена жизнерадост, поведе ме нататък и ме представи на съпругата на областния управител и на дъщеря му, бледо, луничаво и нахално същество, за което впрочем знаех, че Едит не може да го понася; ето така първият поглед бе отклонен и Илона ме подбутна към масата. Пиехме чай и бъбрехме. Аз усърдно разговарях със закачливата луничава провинциална патка, а в същото време Едит беседваше с нейната майка. Това разпределение съвсем не беше случайно, то издигаше преградна стена помежду ни и изключваше земетръсния контакт между нея и мен; имах възможност да не поглеждам към Едит, въпреки че усещах как погледът й неспокойно ме стрелка. И дори когато двете дами най-сетне си тръгнаха, съобразителната Илона ловко се намеси и разведри положението:

— Само ще изпратя дамите. Междувременно бихте могли да започнете вашата партия шах. Сетне малко съм заета с приготовленията около заминаването, но след час отново ще се върна тук.

— Играе ли ви се шах? — непринудено успях да попитам Едит.

— С удоволствие. — И докато трите жени излизаха от стаята, Едит сведе очи.

Погледът й остана прикован надолу, а в това време поставих дъската и за да печеля време, започнах бавно да подреждам фигурите. Старото шахматно правило изисквате да скрием зад гърба си по една бяла и една черна фигура, за да определим кой ще започна играта. Ала този избор все пак налагаше да си проговорим, поне да изречем словата „дясно“ или „ляво“; негласно се споразумяхме да не правим дори това и аз безмълвно подредих фигурите. Само да не разговаряме! Да заключим всичките си мисли в квадрата с шестдесет и четири полета! Да се взираме единствено във фигурите — в никакъв случай в пръстите, които ги преместват! И ние заиграхме с онази привидна вглъбеност, присъща само на най-вманиачените шахматисти, които забравят всичко около себе си и съсредоточават цялото си внимание изключително върху играта.

Ала самата игра скоро издаде престореното ни поведение. При третата партия Едит окончателно изключи. Правеше погрешни ходове и разтрепераните й пръсти ясно показваха, че повече не може да понася неестественото мълчание. Посред играта блъсна дъската встрани.

— Стига! Дайте ми една цигара!

Извадих една от гравираната сребърна табакера и услужливо запалих клечка кибрит. Щом огънчето лумна, не успях да избегна очите й. Бяха втренчени неподвижно, ала не гледаха нито в мен, нито в някаква определена посока; бяха застинали в ледена ярост, взираха се отчуждено и неподвижно, ала веждите над тях се бяха изопнали в трепкаща дъга. Веднага долових далечната буря — този знак предвещаваше неминуем нервен изблик.

— Недейте! — промълвих аз искрено уплашен. — Моля ви, недейте!

Но тя се хвърли назад във фотьойла. Видях как тръпката се разлива по цялото й тяло, а пръстите с нарастваща сила се впиват в облегалката.

— Недейте! Недейте! — помолих я повторно. Не ми хрумваше нищо друго, освен тази умолителна дума. Ала потисканото ридание вече се изтръгна от нея. То не беше бурно и шумно, а по-страшно, хлипанията й бяха тихи и покъртителни, през стиснати устни — плач, който сам се срамува от себе си и все пак не може да бъде преглътнат.

— Недейте! Моля ви, недейте! — казах аз и за да я успокоя, се приведох към нея и положих ръка върху нейното рамо. Сякаш електрически ток разтърси раменете й, а сетне премина през цялото сгърчено тяло.

И изведнъж тръпките стихнаха, тя отново се вцепени, изобщо не се помръдваше. Сякаш тялото й бе замряло и очакване, сякаш се вслушваше, за да разбере какво изразява това чуждо докосване. Нежност или любов, или само състрадание? Това очакване със затаен дъх беше ужасно, цялото й застинало тяло се вслушваше. Нямах смелост да отдръпна ръката си, с такава тайнствена лекота успокоила избухналите ридания, но не намирах в себе си сили да принудя пръстите си да направят някакво нежно движение, за което — чувствувах го — жадуваше тялото на Едит, пламналата й кожа. Ръката ми продължаваше да лежи като чужда, а аз имах усещането, че цялата й кръв пулсира на горещи струи към това място.

Не зная колко време ръката ми лежа безволево върху нейното рамо, защото в тези минути времето бе замряло като въздуха в стаята. Сетне усетих как мускулите й леко се напрегнаха. Без да ме погледне, тя протегна десницата си и нежно сне моята ръка от рамото си, бавно я притегли надолу, по-близо до сърцето си, сетне и лявата й ръка се присъедини колебливо и гальовно. Двете ръце кротко хванаха моята огромна, тежка, гола мъжка ръка и започнаха да я милват много, много нежно и боязливо. Отначало тънките й пръстчета просто се поразходиха любопитно върху моята беззащитна неподвижна длан, като се плъзваха по кожата ми подобно на дихание. Сетне долових как леките детски докосвания набраха смелост и предпазливо се прокраднаха от китката към краищата на пръстите, как изкусително заизследваха техните форми, отвътре и отвън, отвън и отвътре, как уплашено замряха при твърдите нокти, ала после опипаха повърхността им и отново се плъзнаха надолу по вените чак до китката и пак се изкатериха, и пак се спуснаха — нежно запознанство, при което ни веднъж не се осмели наистина да вземе ръката ми, да я стисне, да я задържи. Игривите ласки ме докосваха като струи прохладна вода, благоговейни и в същото време детински, изумени и засрамени. И все пак усещах, че влюбената девойка владее цялото ми същество чрез малката частица от моето „аз“, която държеше в ръцете си. Главата й неволно се отпусна върху фотьойла, сякаш искаше да се наслади още по-пълно на кроткото докосване; лежеше като заспала, може би мечтаеше, очите й бяха затворени, устните — леко открехнати, лицето й изразяваше пълен покой, беше смирено и озарено, а в това време нежните й пръсти с все по-голямо, с растящо блаженство пробягваха по ръката ми от китката чак до върха на пръстите. В съкровеното докосване отсъствуваше всякаква страст, то излъчваше само кроткото й удивено щастие, че най-сетне има право мимолетно да притежава нещичко от моето тяло и да му засвидетелствува своята безкрайна любов; никоя прегръдка на жена, дори и най-пламенната, не ме е дарявала с по-трогателно усещане за безмерна нежност като тази гальовна, почти мечтателна игра.

Не помня колко продължи това. Такива спомени се намират отвъд обикновеното време; от плахото гальовно докосване струеше нещо упоително, замайващо, хипнотизиращо, което ме вълнуваше и разтърсваше повече от онази внезапна, гореща целувка. Все още не намирах сили да отдръпна ръката си — „Позволи ми само да те обичам“, спомних си аз — и сякаш насън се наслаждавах на струите, които непрестанно се стичаха по ръката ми и се вливаха в нервите, позволявах всичко това, безсилен, беззащитен и в същото време подсъзнателно засрамен, че съм обичан така безгранично, а самият аз не изпитвам нищо друго, освен объркан страх и необяснимо смущение.

Ала постепенно моето вцепенение ми се стори непоносимо; уморяваше ме не милувката, не и топлото прокрадване на нежните пръстчета или лекото, плахо докосване — измъчваше ме собствената ми ръка, отпуснала се там като мъртва, сякаш не ми принадлежеше, а човекът, който я милва, нямаше нищо общо с моя живот. Съзнавах — така както в полусън долавяме камбанен звън, — че или трябва да отблъсна тези ласки, или да им отговоря. Но не намирах сили нито за едното, нито за другото. „Трябва да сложа край на тази опасна игра“, напираше в мен някакво желание и аз предпазливо стегнах мускулите си. Бавно, бавно, много бавно започнах да освобождавам ръката си от кроткия плен — незабележимо, както се надявах аз. Ала чувствителната девойка забеляза веднага, още преди сам да съм го осъзнал, че започвам да се отдръпвам, и внезапно пусна ръката ми в уплахата си. Пръстчетата й паднаха като повехнали листа, струйките топлина тозчас избягаха от мен. Малко смутено прибрах изоставената си ръка. Защото в същото време лицето на Едит притъмня, устните й отново трепнаха и по детски се нацупиха.

— Недейте! Недейте! — прошепнах й аз, без да зная какво друго да й кажа. — Илона скоро ще дойде. — И тъй като видях, че след тези празни, безсилни слова тя се разтрепери още повече, в мен отново избухна внезапното състрадание. Приведох се над нея и бегло я целунах по челото.

Но зениците й се втренчиха строги, сиви, отчуждени в мен и някак си през мен, сякаш искаха да отгатнат скритите ми помисли. Не успях да заблудя пророческите й чувства. Тя бе забелязала, че сам избягах от нежността й, сам отдръпнах ръката си и че тази мимолетна целувка не изразява истинска любов, а само смущение и състрадание.

 

 

Това бе моята грешка, моята непоправима, непростима грешка — въпреки че горещо го желаех, в онези дни не успях да проявя безкрайна търпеливост, нито намерих сили да се преструвам докрай. Напразно бях решил да не й дам възможност — нито със слово, нито с жест — да заподозре, че нежността й ме потиска. Постоянно си припомнях предупреждението на Кондор каква заплаха и отговорност ще легнат върху ми, ако засегна чувствата на впечатлителната девойка. „Позволи й да те обича — отново и отново си втълпявах аз, — прикривай се, преструвай се през тези осем дни, за да не раниш гордостта й. Не позволявай да се усъмни, че я мамиш, че я мамиш двойно, като с жизнерадостна увереност говориш за скорошното й оздравяване, а в същото време душата ти трепери от страх и срам. Дръж се непринудено, съвсем непринудено — непрестанно си напомнях аз, — опитай се да придадеш на гласа си сърдечност, а на ръцете си — ласкава нежност.“

Ала между жената и мъжа, пред когото тя вече е издала своите чувства, се създава огнена, загадъчна и опасна атмосфера. Любещият винаги с тайнствено пророчество отгатва действителните чувства на любимия човек и тъй като на любовта е присъща безграничността, всяко равнодушие и всяка умереност са й противни, непоносими. Във всяка плахост и сдържаност на другия тя подозира съпротива, във всяко непълно отдаване вижда — с право — прикрита отбрана. Моето поведение по онова време трябва да е било неловко и объркано, думите ми сигурно са излъчвали някаква престореност и неловкост, защото въпреки искреното си усърдие не успях да измамя девойката. Не ми се удаде най-важното: да я убедя. Подозрението й растеше, защото не й давах най-същественото и единственото, което копнееше да получи от мен: любовта си. Понякога насред разговора — тъкмо когато най-разпалено се борех за нейното доверие и сърдечност — тя рязко ме стрелваше със сивите си очи и винаги ме принуждаваше да сведа поглед. Имах чувството, че е забила сонда в сърцето ми, за да изследва най-съкровените му глъбини.

Изминаха три мъчителни и за мен, и за нея дни; постоянно усещах безмълвното жадно очакване в погледа и в мълчанието й. Сетне — струва ми се, на четвъртия ден — се породи онази странна неприязън, която отначало не можех да си обясня. Както обикновено, бях дошъл в ранния следобед и й носех цветя. Пое ги почти без да ме погледне и небрежно ги остави настрана, за да ми покаже със своето подчертано безразличие, че напразно разчитам да се откупя чрез подаръци. След едва ли не презрителните слова „Ах, защо носите такива красиви цветя!“ тя незабавно се огради със своето демонстративно и враждебно мълчание. Опитах се да поведа непринуден разговор. Ала тя в най-добрия случай ми отвръщаше троснато с „ах“, „така ли?“ или „странно, странно“, но не пропускаше ясно и безцеремонно да ми покаже, че разказът ми ни най-малко не я вълнува. Нарочно изтъкваше безразличието си дори външно: играеше си с някаква книга, ту я разлистваше, ту я оставяше, забавляваше се с всевъзможни предмети, един-два пъти предизвикателно се прозя, сетне насред разказа ми извика слугата и го попита дали е опаковал пелерината от заешка кожа и едва след като чу утвърдителния му отговор, студено се обърна към мен: „Но разказвайте, разказвайте по-нататък“ — не беше трудно да отгатна неизреченото продължение на тези думи, — „вашето дърдорене ми е съвършено безразлично“.

Най-сетне усетих как силите ме напускат. Все по-често поглеждах към вратата с надеждата някой да дойде, за да ме отърве от моя отчайващ монолог — било Илона, било Кекешфалва. Прикрила подигравката си, тя ме попита уж съпричастно:

— Търсите ли нещо? Желаете ли нещо?

В смущението си не успях да намеря по-умен отговор:

— Не, съвсем не.

Вероятно най-разумното щеше да бъде открито да се откажа от борбата и да я нападна: „Всъщност какво искате от мен? Защо ме измъчвате? Ако предпочитате, ще си отида.“

Ала аз бях обещал на Кондор да избягвам всяко рязко и предизвикателно действие; и вместо с едно движение да отхвърля от себе си бремето на тягостното мълчание, по най-глупав начин продължих да влача мъчителния разговор като по горещ пясък. Най-сетне се появи Кекешфалва, плах както винаги в последно време, а може би още поразстроен.

— Искате ли да вечеряме?

На масата Едит седеше срещу мен. Нито веднъж не вдигна очи, на никого не каза нито дума. И тримата усещахме предизвикателната, обидна агресивност на дълбокото й мълчание. Още по-упорито се опитвах да създам настроение. Заразказвах за нашия полковник, който като квартален пияница през юни и юли редовно се заразяваше от „маневрената болест“ и колкото повече наближаваше времето за големите учения, ставаше все по-възбуден и непоносим; и макар че яката ме стискаше и душеше, се помъчих да доусъвършенствувам глупавата историйка с все по-нелепи подробности. Ала само другите се смееха, и то насила — те видимо се стараеха да прикрият мъчителното безмълвие на Едит, която вече за трети път се прозяваше предизвикателно. „Трябва да продължавам да говоря“, внушавах си аз и разказах как са ни подгонили сега, как вече никой не разбира какво искат от него. Двама улани вчера са паднали в несвяст от конете си, но жестокият грубиян с всеки изминал ден ни мъчи все повече. Вече никой не може да предвиди кога ще слезе от седлото си, по двадесет, по тридесет пъти ни кара да повтаряме и най-глупавите упражнения. Със страшна мъка днес съм успял да се измъкна навреме, но дали утре ще успея, знае само дядо боже и господин полковникът, който се смята за негов наместник на земята.

Тази констатация наистина беше невинна и не можеше да обиди или развълнува никого; съвсем непринудено и весело я казах на Кекешфалва, дори без да погледна Едит (и бездруго отдавна вече не можех да понасям погледа й, неподвижно втренчен в пустошта). Внезапно нещо издрънча. Едит бе захвърлила в чинията си ножа, който през цялото време нервно беше премествала. Ние трепнахме, а тя изкрещя:

— Е, щом това ви причинява такива неприятности, останете си в казармата или в кафенето! Ще го преживеем.

Взряхме се онемели в нея, сякаш някой беше стрелял през прозореца.

— Но, Едит… — с пресъхнали устни промълви Кекешфалва.

Ала тя се отмести назад и подигравателно рече:

— Трябва да се смилим над този страдалец! Защо да не дадем на господин подпоручика един ден отпуск! Ако питате мен, аз с удоволствие му подарявам тази почивка.

Кекешфалва и Илона се спогледаха с притеснение. И двамата незабавно проумяха, че напълно незаслужено излива върху мен отдавна сдържаната си възбуда; те плахо ме погледнаха и аз отгатнах опасенията им — смятаха, че ще отвърна грубо на нейната грубост. Ето защо проявих особена сдържаност.

— Знаете ли, Едит, вие всъщност сте права — топло продумах аз, разбира се, доколкото ми позволяваше моето разлудяно сърце. — Тази ужасна преумора наистина не ми позволява да бъда интересен събеседник; самият аз през цялото време чувствувам, че днес безкрайно ви отегчих! Но защо не се примирите още няколко дни със скучната ми компания? Колко време ми остава да ви посещавам? Много скоро къщата ще опустее, всички ще заминете. Просто не мога да си представя, че само след четири дни, четири или всъщност само три и половина дни вие ще…

И тогава насреща ми изригна смях, рязък и пронизителен, сякаш някой разкъса платно:

— Ха-ха-ха! Три и половина дни! Ха-ха! Пресметнал с точност до половин ден кога най-сетне ще се отърве от нас! Май си е купил специално календарче и е отбелязал с червено: празник — те си заминават! Но внимавайте! Понякога сметките се правят без кръчмар. Ха-ха! Три и половина дни, три и половина… и половина… и половина…

Смееше се все по-силно и в същото време ни гледаше сурово; трепереше, докато се смееше; разтърсваше я не истинска веселост, а ядовита треска. Личеше, че предпочита да избяга — при тази страхотна възбуда това би било най-естественото и нормално поведение; ала безпомощните й нозе не й позволяваха да помръдне от креслото. Това принудително безсилие придаваше на яростта й нещо от озлоблението и трагичната безпомощност на животно, затворено в клетка.

— Веднага ще извикам Йозеф — прошепна й пребледнялата като платно Илона, отдавна свикнала да отгатва всяко нейно движение, а баща й угрижено пристъпи към нея. Страхът му обаче се оказа излишен, защото още с влизането на слугата Едит безмълвно позволи на Йозеф и баща си да я изведат, без да се сбогува или извини поне с една дума; вероятно едва по нашето стъписване беше проумяла своята вина.

С Илона останахме сами. Чувствувах се като човек, който се е сгромолясал със самолет и със залитане се изправя на крака, изтръпнал от уплаха, без да разбира какво точно се е случило с него.

— Трябва да я разберете — бързо прошепна Илона, — вече не може да мигне по цели нощи. Мисълта за пътуването неимоверно я разстройва и… вие не знаете…

— Напротив, Илона, зная. Зная всичко — казах аз. — Тъкмо затова утре ще дойда пак.